27 декември, 2008

Another year passes...

One whole year, twelve months, three hundred sixty-five days, fifty-two weeks, eight thousand seven hundred and sixty hours, five hundred twenty-five thousand and six hundred minutes, thirty-one millions five hundred thirty-six thousand seconds… But somehow they are mush more than just numbers. All this time… So many things happened, so many people changed, so many moments of sadness, happiness, love, hate… But that’s what life is, right?!

This year was like every one before, but and different. I met new people, I made some new friendships, but and I lost friends. I loved, I cried sometimes… But right now I’m happy, because even when I was sad, this place saved me in many ways.

Happy second birthday, my dear and thank you. You've been the friend who never lies and never lets me down. And you will be. ;]

Paramore - Born for this

26 декември, 2008

Простичката истина

Вече минаваше полунощ, а тя все още стоеше на летището. Самолетът му закъсняваше с повече от час. Навън бе студено и валеше силен дъжд. Беше цяло чудо как в такава нощ имаше полет. Току що бяха съобщили на всички чакащи да се приготвят да посрещнат роднините и приятелите си. Скоро тя щеше да го види отново след толкова дълго време на раздяла. Тръгна към вратата, от която щеше да се появи той. Бързаше и дори не се оглеждаше. Знаеше, че веднъж види ли го ще го познае. Не можеше да се е променил много. Може би щеше да бъде малко пораснал, но усмивката му щеше да си е същата. Беше права - в мига щом вратата се отвори съзря лицето му. Забърза към него и го прегърна преди той дори да я види. Не можеше да повярва, че наистина той бе тук до нея.
-Липсваше ми! - чу се тя да казва.
-И ти на мен. - отвърна той.
Заедно тръгнаха обратно към вкъщи в този късен час хванати за ръце. Решиха да повървят както в доброто старо време и да поприказват малко. Вятърът се впиваше в палтата им, но никой от тях не забелязваше студенината. Вървяха в мълчание известно време, докато най-сетне тя не попита:
-Как беше твоята толкова дълга ваканция?
-Добре. - отвърна само той.
-Добре ли пътува? - последва нов въпрос. Тя отчаяно се опитваше да го заговори както преди и неловкото мълчание да изчезне.
-Да. - беше отговорът. Нямаше я характерната усмивка и някоя от онези негови шеги.
-Радвам се. - отвърна тя и продължиха да вървят в мълчание.
-Така и не ми каза... Защо всъщност замина? - запита отново тя.
-Просто така. - отвърна той, продължавайки да гледа напред, сякаш не разговаряше с нея, а с някой друг.
-Без причина? - учуди се тя.
-Да. - при този отговор тя спря на мястото си.
-Какво ти се е случило? Какво те е променило толкова? - запита тя и изпита желание да заплаче. Не можеше да познае човека до себе си. Той бе толкова студен и различен.
-Знаеш ли какво ми се случи - запознах се с теб. - отвърна той и най-сетне я погледна, но очите му не бяха кадифени както винаги, бяха студени и безизразни.
-Какво искаш да кажеш? Какво направих, за да...? - запита тя. Беше объркана. Не можеше да разбере как той се бе променил толкова.
-Не си направила нищо. Вината е моя. Влюбих се в теб. - каза й той с горчивина.
-Но как това... ? - започна тя, но не успя да довърши думите си.
-Ти знаеше за това. Проблема е там, че не те интересуваше. Бях ти просто приятел.
-Беше много повече от това. Можех да ти се доверя за всичко. - заговори тя.
-Не знаеше, че всяка нощ бе в съня ми, нали? Не знаеше, че исках да съм с теб повече от всичко. - отвърна й той.
-Аз... - тя не знаеше както да каже.
-Да, ти. Ти се появи в живота ми толкова отдавна, че бях свикнал с присъствието ти и с това, че не ме забелязваше. Докато най-сетне не видя, че през цялото време съм до теб, като твоя сянка. Да се преструвам, че не съществуваш, когато и ти правиш същото е лесно, но да говориш с мен... да ми се усмихваш... е нещо, което не можех просто за забравя.
-Нямах представа, че се чувстваш така. - прошепна тя.
-И аз нямах, докато не осъзнах, че никога няма да си с мен. Затова заминах. - каза той и затвори очи, сякаш за да отпъди нараняващите го спомени.
-Никога не съм искала да става така. - каза тя, а в очите й вече блестяха няколко сълзи. Не можеше да повярва, че именно тя е тази, която е заличила онази усмивка от лицето му.
-Но стана точно така. И първите дни без теб бяха наказание. Но постепенно спрях дасе връщам към спомена за теб. Спря да ме интересува дали си добре, къде си и с кого си. - каза той и дръпна ръката си от нейната.
-Защо си дойде, щом не те интересува нищо? - запита тя.
-Върнах се, за да докажа на теб и на себе си, че не завися от твоите желания и действия. Исках да съм сигурен, че всичко за мен е минало, преди да продължа. - каза той с гордост. Беше постигнал целта си.
-Значи сега съм само спомен... - въздъхна тя и сведе глава.
-Дори по-добре - сякаш никога не си съществувала за мен. - отвърна той и тръгна по пътя си, оставяйки я сама. Тя не можеше да продължи като него. Не можеше просто да забрави и да се преструва, че нищо не се е случило. Бе загубила приятел, но и нещо много повече. Бе загубила може би единствения човек, който някога я е обичал истински. А сега тя бе тази, която осъзнаваше колко много го обича и знаеше, че никога няма да си го върне, просто защото никога не е бил нейн и никога няма да бъде.

12 декември, 2008

My little truth

i may say i don't care,
i can stay up all night lost in this world of words.
you won't hear anything from me anymore
I PROMISE!
but don't ask me to forget
and to pretend it doesn't mean anything
'cuz it does mean a lot to me
the fact that i know you
or at least i knew you...
so... yeah i care
i don't know why,
but i do and...
i wish you knew.
but i guess i've lost my right
to want something from you.
and i can say i'm sorry...
i can SCREAM it...
i can WHISPER it...
i can WRITE it...
but i won't be mad if you don't believe me.
just so you know - i'll always be here
just like i promised.
and in case you decide to believe me -
i'll be waiting here
for you to call me...

28 ноември, 2008

Story of the failure

I'm done! With all of it! I'm not trying to impress you anymore. You failed, remember?! You failed with me, you failed with us... And then you call me a failure and show my mistakes like I've just killed someone with them. Yeah, I'm just a girl, what do I know about life, right?!
I've always wanted to believe that you were great. I admired you and adored you, like there was no one else on this freaking planet, who will better understand me and will give me hope when I don't believe in myself. This is my biggest mistake!
You were never proud of me, you never will be. You never gave me hope, when I needed it the most. you said.

'We should make the world a better place.' you said.
'Why, when nobody else does it?' I asked.
'Because someone has to start, right?' was the answer.

You`re the one who always says that world is one hell of a place. So stop telling me that I should make it better. Every damn time, when I try to do something better, something sensible, you usually don't even notice. But every mistake is worth to be seen and to be used against me.
Someday I won't be here. Someday I'm gonna make it all worth the guilt you make me feel. And someday I hope you see what was your words to me.

Like I said - I'm done! I'm done with it all. I don't care if you talk or not. I don't care if you notice me or not. This is who I am. It's your choice to decide do you really want to know me.
But for what is worth - I'm done with the failure with you and the failure at all.

18 ноември, 2008

I'll reach the sky

I'm just making another try to reach the sky. It was my dream for a very long time. I know it is not possible, but I want it. The impossible things sound to me like a whole new adventure. Every time, even if if this thing is wrong, I want to try to do it. Because each and every one of this adventures crosses a line. And I'm kind of used to crossing the lines lately. Whatever it takes, as long as it makes me happy, right?
So, yeah. I'm not saying that crossing the line is the best thing to do. It's the opposite usually - it's wrong. It means that I've done something and probably I hurt someone, because I just wanted to have some fun. But... If I don't cross that line, someone else will. And he may forget to go back behind the line where he belongs.
If every line stayed untouched and never crossed, then what? What would be our life like? Definitely it won't be a fairytale. The special stories became a real stories when they get so far out of the ordinary, that we wish we could be this hero there, who's name people say and who's glory is eternal.
We are just people after all. We cross lines. We make mistakes. We live and we choose our way, the one we believe it's right. We lie. We betray. We hurt each other. We do what is right for us, ignoring everyone else. Because we are just people after all and that is our greatest excuse.
Those of us who's life become a fairytale are the lucky ones. Because the heroes in the stories are people, just like us, but the thing is, they were brave enough to do something good. And not good just for themselves, but for everyone.


There are lots of stories. Someday one of them might be yours. It's your choice how to live your life. It's your choice to decide what's right and what's wrong. Just remember, that we might all be just people, but we are all special to someone. We all have dreams. We all live and do crazy things. It's up to us somehow to find the way to touch the sky. It's up to them to help us. And again it's up to us just to believe, that today might not be the perfect day, but there's always tomorrow, right?

17 ноември, 2008

The answers

The crossroad?
~It is behind me for good. I wasn't allowed to change my way this time. Maybe for reason, maybe not. Still there will be another crossroads and another new ways, so maybe this one wasn't the right one.
The eclipse?
~It is always here. It is always around. It's always my perfection, just because I can make it save or dangerous, noisy or quiet, bright or dark.
Me?
~I'm right where I was the last time. With the silence and the loud music and the eclipse. Those three things are the very perfect part of my own road of perfection and they will always be.
The music?
~Like I said it's always loud. Lovesick Radio, Boys Like Girls, Simple Plan, Skillet, Paramore ... and so on and on...
The dream?
~The one where one crossroad changed everything... It's still in the 'wish list' where it belongs.
The chocolate?
~This is my sweet addiction, which makes my worst day perfect. It's a part of the whole perfection - the sweetest part.
The start of something new?
~I had one, believe me or not. I quit doing one thing, just to find a few better things. I met some new people. I found another almost perfect place like this one. I smiled and cried at once.
The change?
~New colors, new dreams, new friends... But nothings beats the old, ordinary colors, dreams and friends. Without them the new ones won't be that special. And without the new ones I would never realize how much I love the old ones.
The writing?
~I hope it will come back with the scent of the new season and the old-new road that is coming along.

09 ноември, 2008

Crossroad of life

I can see the crossroad right there behind the corner of this boulevard I'm walking on for a while. The signs are there, the traffic light. There's line of the future. It may change, it may stay the same. And it's just right there in front of me.
But I'm not sure this is the right thing to do - to cross that line. If I eventually start walking to the new road... what happens with the other I leave behind me? If I cross and someone brings me back? If I feel that dream and that road's perfectness how can I get back on my own boulevard and pretend this other way doesn't exist?!
I wish I could know what is going to happen. I wish I could know which one is the right way for me. I wish I could skip that crossroad and keep going to the new way. I wish I could say it all out loud so that everyone can hear me.
But I can't. I'm only human after all. I'm just... Me. Sometimes freaking out, sometimes sad, sometimes happy.... And I'm still me. Maybe the crossroad is there for a good reason, to make something different in someone's life. Maybe that someone's life is not mine. But it is still there for a reason, right?


So... I'm not walking towards it. I'm running! I'm not hoping to be able to cross that line. I'm begging! It's time for something new! It's time for some other bright color to light my way and to change my eclipsed mind. It's time...

15 октомври, 2008

No endings!

It's over. The addiction, the story, the magic... It is all gone. Where? Why can't I find it and get it back to me? Who did take it away? There is no answers for all these questions. But how can it just disappear? Damn it, I wand it back!
It was real, wasn't it? They were real. I saw then all through her brown chocolate eyes. I saw him. I saw his family. I saw the world she lived in without the vampires and with them. I've been with her. And after the happy ending there's nothing left. Nothing.What the hell is wrong with me? How can I say it's over? How can it possibly be over and gone? I don't want to live in a world where they are just a part of a story. I can't believe they are really just in the story and not in the reality. Yes, it is a better thing that they don't get to live in our world, because their story might not be one with happy ending, but still... The magic about them, all the good thing, all the bad thing... It's over.
Every time I try to read it again and to feel the magic... It happens. I feel it. But as soon as I stop I remember that their world would never be mine and I'll never get the chance to be like them, and that makes me be afraid of reading the book again.I don't want to be afraid. I want the story to begin again for me. It's just that... I'm afraid. Because after the happy ending, there's nothing left to feel. After the ending - all that leaves is the disappointment. Because we all want to believe that we would be heroes and heroines someday, but life doesn't work this way. We live our life the best way we can. Some people believe they are heroes. Other really are. But not in the same way, we mean it about the characters in the books. Because this other world is not real and it is invisible for most of the people. But the ones, who really felt the magic and the power of this illusion, they are the real heroes and heroines. They take the chance to go in the illusion and feel it, even when it hurts to get back to reality after that. They live in the reality, but they know about this other world. They realize that they would never get the chance to be like those characters, but still, they are not afraid to feel bad and lonely sometimes.


Reality is good. Reality can be a great place. But illusion is so much better. Even when it makes you feel bad, because it shows you what you'll never be, it's still perfect. Because the illusion is for the brave ones. The ones who are not afraid to feel so ordinary. They are not afraid to dream, to believe and to be different. Illusion is a pretty great place if you take the chance to really get in it. Looking at it that way I don't feel afraid. Even when I feel bad I realize that, without this illusion I would be someone else. Without this story I would still think magic is just for the movies. Now I know the magic is more than illusion.
The addiction to it and to my eclipse - the best thing that ever happened to me. The happy ending - there is no end as far as I keep feeling the magic about it. The illusion - this is what makes my world a better place to live in.
~Delays - No Ending

13 октомври, 2008

Truth

My voice is still the worst melody you've ever heard, isn't it? My face - picture of a freakin' crazy artist. Me - oh, that's easy - I'll never be who you want me to be. I'll never be perfect the way you mean it. I'm just me. Deal with it, damn it!!!
Nope, seems that I don't have the choice to say it out loud. Why is that? Because it's the damn true we are all afraid of. But why should I be afraid, when someday I won't be here anyway. Nobody will remember what I said. But still the words should never be said. The truth hurts people, so it should not be told. We should tell lies, and to expect lies, because nobody really likes the truth, right?
Well, I like her. Even if in the end of the day she's the one that tears me apart, because I've hidden it for myself. Truth is better then silence. Truth is everything but not bad.
But people tell lies anyway. They think that what you don't know can't hurt them. It can! It does hurt not to know.
So, I want the truth. I don't want to meet all the masks you wear. I want to know you, not the one you want to be. But the world I live in is full of people with masks. People, who are afraid of the truth and therefore are afraid to show their real face without the mask.Yep, I'm not saying I don't wear masks. I'm not saying everyone does wear one. What I mean is that I think truth must be told even if it hurts. I think we should all let our masks fall eventually and to show our friends who we are for real.
I think that life is too short to live it in the darkness. Too short to pretend you are someone else. With all this pretending we just forget to live sometimes.
Anyway, what do I know about life?
I'm just a liar, like all of us, right?

07 октомври, 2008

...what do you live for?

For over a month I had seen so much of her life through her eyes. I had seen her happy, mad, sad, desperate, going crazy, hurt, alone, in love...
How can I believe she is not real? I felt all of her pain when he was gone? I had seen all of her happiness and love when he was with her. I had seen the curiosity in her eyes when she first met him. I had seen him through her eyes and I loved them both like they are real. Like they are right here and I'm with them all the time.
I cried with her, I suffered with her, I smiled when she does, I laugh... How can I believe it's not real?! How can I believe it's all an illusion?! It's not fair!
I couldn't close my eyes without seeing them both happy, or wanting to be with her, when she was desperate and hurt without him. I live every moment of my life since I started all this wishing their happy end. I spent hours after midnight just to be with them. My addiction, my thoughts, my obsession... It's all about Twilight. I can't believe they are just a fictional characters. They must be real. They can't be just part of someone's imagination. Can they?
How will I believe? How will I keep my life without thinking if they are okay? How can I look at the night outside and not imagine this perfect story? How?!?!If this was not a normal ordinary world, they could really exist. If life was a fairytale, then we all would have happy endings and one Edward beside us. If we had happy endings there wouldn't be so many people who cry alone at night. If life was fairytale... But it's not.
And it's not fair! Damn it. I want it to be real! I want them to live and to have their damn happy ending in order to make me believe we all will have ours! But they might be better there... In the Twilight of their own story, where loneliness is just temporary and where happy endings always come.
And what about us? That's a stupid question to ask, I think. We belong here in the reality, where happy endings are maybe the greatest thing we could ever wish for. Here, where all we have to do is survive... In the eternal Eclipse!

02 октомври, 2008

One whole dream

"You just have to fall..." she said "...to fall..." I repeated "...fall..." again "FALL!" the voice inside of me screamed. So what else should I do? There was nothing else. No reason not to fall. No point of running. Everything left to one stupid question "Am I brave enough to fall? Do I believe there will be someone to catch me?" I knew there is someone. I knew I won't fall really. So I just fell...
Suddenly everything went black as soon as I closed my eyes. There was no fear or doubt, that I should have left on my place and not fall. It was an instant, but all my mind was out of the clouds and the eclipse. But I felt right. It's true, that I can't imagine me without my eclipse, but for that instant I didn't need the eclipse, to be me.


The fear came after... It made my breathing become uneven. My heart started beating too fast. I was numb and frozen. I couldn't move. I couldn't think. Like I was standing in the edge of reality and fantasy and all I had to do, to stay there was, to close my eyes and want this with all part of me. Then my thought get back with my dose of eclipse. Being away from my eclipse and then finally having it all around me felt so pure, so perfect. Every day it takes more and more of me and makes us as a whole.
The difference was, that there was something else with the usual satisfaction of the eclipse. There was that feeling of safety. I was save from really falling. I won't say I wanted to come back. If it was up to me, I would stay there forever with my eclipse, my real fantasy and my safety. But I'll find the way to get back there sometimes, just to feel it all in once. The eclipse, the safety, and all the missing pieces of me...

Linkin Park - Leave Out All the Rest

28 септември, 2008

~Eclipse Addicted

I wanted you to stay and never run away. I don't believe what I used to believe. I can't take any more of this confessions. I don't want to hear the word "love" never again at least for the next few months or years. I'm done trying to believe and I'm done crossing the line. There are so many lines and I can hear the evil whisper of them callin' me, but I'm not going there. I'll keep going the same old way I used to follow before.
Oh, you still believe I'm the same innocent girl, that you used to know. You believe I'm a saint. I'm not, so you better see the real me, before you get yourself hurt. Don't believe me, don't adore me, don't love me! I'm not going to say 'I love you' back, I'm not going to lie to so, so that you can believe.
I changed myself. I stopped believe. I learned to lie so that I could never get hurt. I'm in a total mind eclipse, where my thought are running through my mind without asking if they are allowed or not. I say words I don't think. I do things I don't want to do and I'm crossing lines, without to care if someone get hurt.
So I'm done with this. No more lies anymore. Just the eclipse, that is still in me will stay. Because I'm addicted to it. It is like my heroine that keeps me alive and kills me in the same time. Addiction that I can't and I don't want to fight with. Obsession that is everything I've ever needed and I've ever wanted.


Let me stay in the dark with my eclipse and my music. We are all just fine now. Me, myself and the darkness. Nothing else matter but that eclipse for me. It's all my life goes around. It is my own fairytale, but it is in the twilight, so that no one but me can feel it and can see it.

~Eclipse Addicted

25 септември, 2008

Crossing the line - so damn wrong!

Did you ever cross the line, without to know it was even there? Did you ever ask yourself why is it there? Sometimes you have to cross the line, to realise it is here for a reason enough to make you go back. You need someone to prove you wrong and to tell you to stop crossing it.


So that's it! I'm going back and I'm not going to cross this line again. It might be invisible for you but I can see it right behind me. Line, that shows me I did something wrong. I can feel the guilt inside of me so I need to step back and to stop crossing lines for a while. It's just the right thing to do - to step back and to watch from a distance.

I've been in the movie for too long
so don't sign me for the next few episodes.

Simple Plan - Perfect World

17 септември, 2008

Истинска

Знаех, че трябва да го кажа. Знаех, че трябва да го знаеш.
Исках да го знаеш, но явно нямах смелост да го изрека.
Истинска, това си ти.
Истинска поне за мен.
Мога да видя в очите ти сигурността,
мога да видя страха, радостта.
Мога да видя самата теб.
Защо ли не посмях да ти го кажа?
Може би не очакваш, че и ти си видяла мен.
Може би не исках да ме виждаш.
И все пак се питам защо?
Дали е някаква тайна?
Дали само ти го знаеш?
Дали не съм се справила добре с маската си,
или просто съм те допуснала зад нея?
Вярно е, допуснах те!
Вярно е, че си е страшничко да си го помисля.
Но е вярно, и че ми харесва да го знаеш.
Само че не е честно да си премълча.
За мен си просто истинска.
Без значение са всички качества,
щом можеш да си себе си.
Да кажеш истината е смелост.
В това отношение не ме бива.
Просто не обичам да разкривам нещата.
Предпочитам да ги оставя в здрача на догадките.
И все пак затъмнението е само временно.

Мисля си, че тази малка истина,
която не успях да кажа е малко по-специална,
както и онази, която чух.
Мисля си, че ако я бях казвала досега или ако я бях чувала,
нямаше да бъде от толкова силно значение.
Мисля си, че трябва да го знаеш.
Просто истинска!

Thanks! <3>

16 септември, 2008

Приятел завинаги

Където и да си,
каквото и да правиш.
Дали ще те обича някой
или ще те мрази друг.
Аз винаги ще бъда тук!

Живял ли си някога вечно? Плакал ли си заради болката на някой друг? Казвал ли си си поне веднъж "ще полетя, пък да става каквото ще"? Би ли дал живота си за приятел? Би ли позволил на приятел да жертва живота си за теб? Ако скоча, ще скочиш ли с мен? Ако падна, ще ме хванеш ли? Ще повярваш ли на думите нереални? Ще ме следваш ли в пътя, макар и суров? Ще продължим ли напред все тъй, както досега? Дали ще видя слънцето отново? Дали пък ще го видиш ти?
Минават секунди, минути, часове. Отлитат дните, месеци години. Толкова бързо минава времето, че понякога дори не разбираш кога е минало толкова много. Забравяш приятели и биваш забравян. Нараняваш и те нараняват. Падаш, изправяш се, плачеш, смееш се. Понякога си сам, понякога заобиколен от приятели, друг път от врагове. Какъв е смисълът на живота, щом някой ден няма да си тук, за да разказваш своята история и да видиш как ще се отрази твоето съществуване на хората от твоя малък свят?
Знам отговора. А ти знаеш ли? Дори да си сам, дори да си забравен, дори да плачеш - това е просто част от твоята собствена история. И нейният автор си ти. Животът е прекалено кратък, за да го пилеем в сълзи и съжаление. Прекалено кратък, за да пропускаме шансовете си. Прекалено кратък, за да отлагаме всичко за утре. Защото някой ден, това утре може да не дойде. Някой ден, когато от теб и мен ще останат само спомените и историята ненаписана. Ще останат студените пожълтели листи с думите непрочетени. Ще останат чувствата - спестени.
Нима с това ще свърши всичко?! Нима един ден идва край и свършва всичко?! Къде тогава се вписват онези думички "обичам те", които понякога забравяме да изречем или се страхуваме да признаем? Нима онези, които обичаме не заслужават да го знаят?!
Животът е прекалено кратък, за да спестяваме тези думи, които биха донесли радост на онзи, който толкова дълго е чакал да ги чуе. Прекалено кратък, за да отлагаме за утре. Прекалено кратък, за да губим време в сълзи.Затова усмихни се. Обичам те! Няма да те забравя никога, защото като нашето приятелство подобно едва ли има. Обичам те, защото знам, че би попаднал и в огъня за мен, а аз бих направила същото. Обичам те, защото си част от моя малък свят и винаги ще бъдеш. Обичам те, просто защото те има.
Обичам те!

14 септември, 2008

Към неизвестното

Страхувах се да погледна напред и да видя предстоящото пред себе си. Опитвах се да не гледам пътя изобщо. Не ме интересуваше в коя посока ще поеме и къде ще ме отведе утрешният ден. Нямаше значение. Започвах да се чудя дали изобщо някога е имало? Може би. Но бе просто временно просветление. Просто лъч светлина, който бях решила да следвам сляпо, като отново пътят нямаше значение. Важна беше малката светлинка. Ясно си спомням няколкото пъти, когато успях да я зърна и когато я последвах, докато не достигнах до онзи тунел и изгубих светлинката си. Изгубих се сред този толкова объркан и преплетен път.
Пътят, който се менеше със всяка стъпка. С всяко малко решение, което правех всеки ден. Усещах го. Усещах промяната, но някакси не беше от значение. Просто трябваше да продължа ва вървя. Да следваш сляпо пътя никога не е било лесно. Препъвах се, падах, наранявах се, плаках... И някак си все намирах сили да се изправя, понякога сама, а друг път с приятелска ръка до себе си, която да поема, когато не можех да продължа. И все пак съм тук. Няма значение как съм достигнала до моментното си съществувание в моя си свят. Няма значение пътя, имат значение само онези, които бяха пресекли пътя ми или бяха вървели с мен по него... За кратко.
Това кратко минаваше и те си отиваха, а аз продължавах, макар и бавно. Продължавах, макар и сама. Това ме доведе тук. Доведе ме на моят спокоен бряг близо до вълните, но никога вътре в тях. Можех само да гледам другите, без да имам смелост да се хвърля заедно с тях във черната вода и да се боря срещу нея. Страхувах се, че няма да намеря пътя си назад.
Но защо ли изобщо си мислех това? Та нали пътят нямаше значение. Той просто бе нишката, предназначена за мен и която следвах без въпроси всяка секунда. Но не искам това да продължава! Не искам да следвам сляпо пътя без да мога да реша накъде да завия и къде да спра. Дали беше твърде късно да си поискам свободата на избор? Дали сега бях достатъчно смела да вдигна глава и да се вгледам напред, за да направя моите собствени решения без да съжалявам и без да изгубя отново малката появила се светлинка?
Някак си знаех, че този път съм права. Чувствах сигурността във всяка крачка, която правех. За толкова кратко се почувствах истински жива. Успях да почувствам въздуха по-чист, слънцето по-ярко, дъждът по-студен, вятърът по-силен.
Знаех защо. Това не бе поредната светлинка. Не следвах никого и нищо. Вървях на пътя редом с онези също като мен желаещи свободата. Вървях и смелостта идваше от всяка капчица кръв във вените ми. Идваше с всяко вдишване на свежия вятър, с всеки слънчев лъч по лицето ми.
Завладяваше ме. Бе толкова приятно това чувство на свобода. Толкова... Незаменимо. Не исках да свършва. Не можеше, защото знаех, че ако падна сега, всичко ще свърши и ще се озова отново сама на онзи прашен път в началото. Знаех го, а толкова много ненавиждах онова място. Мразех пясъка и камъните, мразех тънкото мостче, мразех прахта, която вятърът караше да замъглява очите ми. Щях да намразя и себе си, ако позволях да се върна там.
Не знаех, дали ще мога някога да спра да следвам този път на смелост и решителност. Почувствах се пристрастена към животата на всичко около себе си. Можех да повярвам във всичко. Можех да бъда всичко. Нямаше да мисля за провалът. Нямаше да се настройвам за поражения. Просто щях да продължа да вървя, следвайки пристрастено здрача, който ме водеше към пълното затъмнение, където светлината нямаше значение.


Какво значение има дали я нямаше луната?
Какво значение имаше накъде ме водеше тази моя пристрастеност.
Стигаше ми само да знам, че беше там.
Дори да паднех, дори да болеше след това,
щях поне да съм се насладила докрай на здрача,
на тъмнината и на пълното затъмнение,
в което навлизах с всяка крачка...
Напред към неизвестното.

Good Charlotte - I just wanna live

Какво си мислех всъщност?

Не очаквах нищо. Не можех да се сетя поне за една смислена мисъл, към която да се придържам. Не ме интересуваше дали вали или е слънчево. Дали щях да бъда обявена за луда или изобщо дали някой щеше да се зачуди какво не ми е наред. Нямаше значение. Най-важното от всичко бе, че исках да е истина!
Имах нужда да знам, че съществува нещо повече от просто обикновеното скучно ежедневие. Исках да вярвам, че в сенките наистина се крие нещо опасно и мистично, чиито очи сега ме изпиваха тайно и чуваха дори ритъма на сърцето ми. Имах нужда да вярвам!
Страхът беше изчезвал. Беше изчезнала онази паника и подтискащото чувство, че червени очи дебнат в мрака, за да се появят, когато най-малко очаквам и писъкът ми да огласи иначе студеният въздух, разкъсвайки тишината. Какво ми ставаше?! Досега преди да се бях побъркала от страх?! Не можех да позная себе си в онзи миг. Стоях там и знаех, че нещо ще се случи, но не очаквах нищо.


-Хайде... - прошепнах. Чувството за далечност към всичко онова, което принадлежеше на митовете и легендите започваше да ме обвзема. Исках да спре! Исках да продължа да вярвам сляпо. Дори да се страхувах до толкова, че да се разпищя истерично, дори да остана без дъх от все по-забързаното ми сърце и недостигът на кислород в момента. Нямаше да избягам. Щях да остана на все същото място в тъмнината. Знаех го. Бях прекалено обзета от чувството за далечност, което толкова силно се опитвах да залича в момента. Как, по дяволите, можех да вярвам в разни легенди?! Как можех да казвам, че не ме е страх?!
Чувах сърцето си толкова силно, че сякаш звукът излизаше от мен и се лееше наоколо като сигнал. Бях там и бях сама. Беззащитна към онова, което несъзнателно очаквах и толкова силно копнеех най-сетне да се появи, за да свърши това очакване. Дали изобщо нещо щеше да се случи?! Може би просто бях се побъркала. Може би студеният въздух, който се впиваше в тялото ми бе замъглил разума ми и започвах да действам напълно неадетватно.
-Не! - ядосах се на себе си. Как можех да вярвам, че всичко е просто илюзия. Не можех! Трябваше да продължа да чакам. Трябваше да вярвам и дори да се страхувам в момента, но неможех. Усещах надигащото се разочарования накъде дълбоко в себе си. Обвих ръце около себе си в опит да намаля студенината, която обсебваше всеки сантиметър от кожата ми и в същото време се опитвах да се задържа права. Мисълта, че може да е нереално ме караше да се мразя и в същото време да започвам да разбирам защо все още стоях тук. Ако наистина нещо щеше да последва какво правех още тук? Защо нямаше и следа от уплаха по лицето ми, а краката ми не искаха да се впуснат в отчаян бяг към топлото легло, което ме чакаше?
Нямаше логика. Знаех, че е така. Всичко, което правех през последните дни сякаш нямаше смисъл. Не бе първата вечер, в която бях тук и обикалях покрай тъмните дървета в отречено очакване. Беше си глупост да се заблуждавам и все пак бях тук. Къде ли беше онова нещо, чиито очи ме следяха? Нямаше ли най-сетне да ме нападне? Нямаше как да се защитя. Бях идеалната мишена в този миг, но нищо не последва.
"Това е толкова глупаво дори и за теб." - можех да чуя заядливият глас в главата си. Беше прав. Знаех, че е глупаво да вярвам и все пак се надявах, че онова нещо ще дойде. Ще дойде, за да ме нарани.
Или не осмислях думите си или просто умът ми не искаше да осъзнае колко ужасно нещо можеше да ми се случи, ако неизречените молби се окажеха реалност. Може би нямаше смисъл и логика. Може би просто бях обсебена от идеята. Може би просто се бях побъркала необратимо.

И все пак чаках. Стоях там. Не се страхувах. Единствено сърцето ми издаваше всяка по-силна мисъл, като на моменти чувствах как ще изхвръкне от отчаяние. То също като мен очакваше края... Или може би началото...

Muse - Time is running out

11 септември, 2008

You left...

... And then there was nothing to say,
nothing to think about, nothing to do.
But everything starts to end, right?!
What I can't understand is why I still care,
when you are gone,
so as everything that was important before.
How can you change my world again,
when you weren't part of it for so long,
that I forgot you ever was someone important?!
Why am I still here talking about you,
when I shouldn't even remember you?!

There is nothing else to say.
There's nothing else to hear.
There's nothing else to make you stay.
There's nothing else to make me feel.
Like a frozen icy statue I'm standing right here,
where I was and there's just nothing left...
Nothing...
So when it's over what makes me think about it?!

Gravity Co - Empty world

06 септември, 2008

Просто аз...

Някога можех да забравя. Някога бих ти простила. Някога просто бих те прегърнала без да ме интересува какво е било преди. Някога нямаше да се страхувам да призная. Някога нямаше да те нараня. Някога нямаше да избягам. Някога щях да се боря докрай. Някога щях да заплача. Някога щеше да ме е грижа. Някога не бях невидима. Някога имах толкова много приятели до себе си. Някога сънищата не ме плашеха. Някога само мисълта за теб би ме накарала да се усмихна. Някога...
Някога щях да затичам към теб. Някога бих те целувала, докато от мен не изчезне и последната капчица живот. Някога мисълта за теб спираше дъха ми. Някога бях "просто поредната". Някога твърде далеч в миналото...
Сега съм тук. Сега се страхувам. Сега няма да плача. Сега не би ме видял. Сега просто ще те отмина. Сега няма място за теб в моя свят. Сега просто бих ти подала ръка. Сега не бих простила. Сега не бих забравила. Сега не мога да те обичам. Сега...
Сега не спя. Сега не чувствам. Сега не мисля. Сега не плача. Сега си спомням. Сега съжалявам. Сега обвинявам. Сега лъжа. Сега премълчавам. Сега отричам. Сега мълча. Сега съм "незабравимата". Сега когато всичко свърши...

05 септември, 2008

So I guess this is goodbye...


"If I don't see you I wanted to say Goodbye and I'll miss you so much! If something remind you of me just look at the stars and you will se my eyes there."

"Mm... I hope you'll write sometimes this time. Thanks for telling me everything last night and remember all the good things that we had. Goodbye..."

Right now I don't want you to go. At this moment I would do everything to stop you. The minute you leave will be like a gun shot for me. I know that. I waited to hear this for so long that I feel like it was yesterday when you left and now you are back here to be with me.
But it's so over! I'm over you. And I'll miss you so much but... It's over. I'll be the one to cry when you leave. I'll be the one to want you to stay. I'll be the one to miss you. But I guess it is Goodbye...Who should I blame for taking you away from me. If you were here it would be different. It's funny isn't it? You left and I "met" my best friend two years ago. She was someone that I knew but I made her promise not to tell about us and because of that secret she became my friend. Thanks to you again I met her ex-boyfriend who eventually I loved.
So it's funny, isn't it? Everything started because of you and now it's over... It's over with us... It's over with her... It's over with him... It's just so damn over! So I guess this is Goodbye... Sweet love of my love... Losing you is the only thing I hate about you...
Us5 - Just Because of You

It must be a dream, right?!


-I wish I could stay!
-I don't want you to go.
-I love you, but you know I have to go!
-I love you too. Call me... Goodbye!

You never called. You never wrote a single word to me in the damn skype. You never came back. You hurt me pretty bad, baby. But somehow I'm still here and all between us I left behind, because I didn't want to rememver anything. But do you remember this toy that I wore on my bag. It still has your scent on it, because I put it in a box to save it. I wanted to have something to remind me of you because I thought you would never come back.
-I'm so sorry! I made a desperate try to forget you and lots of mistakes before.
-What do you mean?
-I never called you and I'm sorry!
-Did you managed to forget me?
-No. That's way I didn't came the last year. And now everything seems to come back in my head.
-So you want to tell me there were no other girls after me?
-There was only one, but in the end it turned out she was playing with me. When I've lost you I realised you were my true love.
-I don't have to be your only one tru love, you know that.
-I just wanted you to know.
It must be a dream, right?! I've waited you for so long to hear that and now it is actually happening. I don't know what to think or to say. But that doesn't mean we will get back where we were before. I'm still over you and you are still leaving. So... For what is worth it was nice what we had before but your friendship is what matter now.So, don't fall for me and don't make me fall for you. I don't want to miss you like before and to pray for you to call every night. Thank you for proving me that I was never wrong about you. You are the same cute and nice boy I loved. It was a happy ending story anyway at least for a while. Thank you!

03 септември, 2008

Unbelievable!

- I'm going to fall! And you are falling with me!
- No, I'm not falling with you.
- Ohh... And...How's that?
- You are not falling, because I'm going to catch you.
Really?! How's that going to happen, baby? You are leaving tomorrow, don't forget that! And when I fall you won't be there to catch me. So don't make me fall! And that scent is all over me again and it makes me think about you all the time.

***

- I'm going to fall because of you! Do you hate me that much to let me?
- Who said I hate you in first place?
- Well I just thought...
- You are completely wrong then!What is that all about?! You being so nice! Unbelievable! Just stop being so nice, because you are leaving tomorrow!
And I'm the One...
...To fall...
...To stay...

...I'm the One you'll forget about just like you did, remember?!

Vanessa Hudgens - When there was Me & You

02 септември, 2008

Never

It never gonna be the way I want it...
I never gonna be the one you want me to...
So what the hell is that all about?!

Evanescense - Everybody's fool

I want !!!

Did you ever want something so bad, that it hurts?
Did you ever want something impossible?
Did you ever try to get it no matter what it takes?
Did you ever want... To be free...?
I wanna scream! I wanna cry!
I wanna run! I wanna hide!
I wanna tell you! I wanna leave!
I wanna stay! I wanna be free!
I wanna escape! I wanna wake up!
I wanna live! I wanna belive!
I wanna fly! I wanna fall!
Did you ever want so many things
that you can't even imagine
the feeling of finally reaching them?

Nina Gordon - Tonight and the Rest of My Life

31 август, 2008

So close...

The lips want your kiss...
The eyes want to see your face again...
My mind wants to remember you, like you will disappear...
My hands want to be around you...
Forever...If I let myself fallin'...
If I fall...
Will you fall too?
Is this another freakin' game for you...
Or is it real?
Tell me, because I need to know!
I don't wanna get hurt again!You are fallin'...
I can see... But is it for real?
It's not for good anyway...
You are going to leave...
And I'll stay...
Then what makes me care so much...
It must be a game, right?!

Simple Plan - No Love

29 август, 2008

Don't look back...

You can go now. I'm over you. I was over before, when you left, and I am now. I guess I was missing you for a while, but now I'm not. You can go. I'll stay. I'm not going to ask you to stay and you don't want to stay. I'm your summer girl to play your freaking game with. I get it! But I learned how to play and not to lose. I learned to play the way you never will. I learned not to fall for your cute smile and those deep dark eyes. I learned the hard way to play but not to get hurt.
Don't pretend you care about me. Don't say nice words or smile at me, like before. I'm so not falling for you. It's all about the scent all over me. But now it's gone. Don't you dare to make me fall for you! Because I fell once and I got hurt. I fell but you weren't there to catch me. So stay the hell away from me and don't you dare to make me fall. You'll leave, but I'll stay and I'll be the one to cry again. That's why I'm not going to fall.Because it sucks to be the one to stay. It sucks to fall and to be alone while you are falling. So I'm not asking you to stay this time. You are free to go. But when you go, don't turn around to see my face. I won't cry. Don't look back, 'cuz I'm not going to wait for you. Just remember, that this time I'm not the one to cry and to realise what I lose. You are the one who lose something, not me. So goodbye... And don't look back...
Jesse McCartney - So over!

28 август, 2008

Fallin'

Oh, he's under my skin...
Oh, this scent... It is all over my hand. His touch... And him perfume all around us... I close my eyes and remember... His touch... His voice... And this scent...
-No! I'm not falling for him! Hell no! Not this time...
But he is the only thing I can think about... His eyes looking at me... His smile... His hands around me... And the perfume... Sweet... Soft... Fabulous...
-Stop it! You can't think about him! Did you forget what happened the last time?!
But I can't get him out of my mind... Like this damn scent... Like he is in my skin... Like he is in me...
-Forget it! You can't fall again for him! You can't!
When he is around me and I feel the scent of his perfume... In this moment of weakness I can't think about nothing else but him... I can't talk... I can't breath... When he touch me I want us to stay forever like this...-Oh, what's wrong with me?! I can't fall!
I'm falling into sleep... I'm away from him now... But the scent of his perfume is all over me... I can feel his eyes on mine... I can see his smile when I close my eyes... I can feel his hands around me... This scent reminds me of him so much...
-Wake up! It's just a dream!
Perfect dream... Perfect scent... Perfect... But not enough to belive in... Not enough to fall for... Because he is here today, but tomorrow he won't be, and I'll stay. I'll stay to watch him leavin'. But this time I won't be the one to cry and to miss you, baby!
Just give me something to get rid of him...
Alexz Johnson - Skin

26 август, 2008

Старите и нови неща

Старият нов блог... Старите и нови цветове... Старият нов форум... Старите и нови потребители... Старото ново РП... Старите и нови герои... Старият нов скайп... Старите и нови приятели... Старата нова стая... Старите и нови украси... И още толкова стари и нови неща... Неща, които ми липсват... Които вече не харесвам... Без които не бих могла да живея... Просто моите стари нови неща... Старото ново легло... Старата нова снимка над него... Старото ново цвете до мен... Старото ново Аз...Толкова неща са се променили от стари към нови... Толкова много други са си останали същите... Трети дори не съм запазила, за да нарека стари... Толкова много снимки... Толкова много фигурки с делфинчета... Толкова много спомени... Толкова много съхранени от времето, но неизречени думи... Толкова много, което напомня на мен...
Старият нов часовник... Старата нова снимка... Старата нова книга... Старият нов парфюм... Старото ново огледалце... Старото ново писмо...
Стари, защото ги пазя от толкова много време... Стари, защото принадлежат на миналото... Стари, защото носят само спомени... Но все пак нови, защото едва сега откривам смисъла в тях... Нови, защото продължават да донасят онези спомени, сякаш са се случили вчера... Нови, защото все още пазят красотата си... И винаги напомнят на мен...
Kat De Luna - Be Remembered

25 август, 2008

So damn quiet!


No laugh, no voices, no ringing phones. Just the music and nothing else. Usually the Skype is informing me that someone's writting. Usually the phone ring to tell me I have a new message. Usually there is someone to talk to.
Hmm... Quietness...
Where are you, guys? Why are you not here? I have so many things to say tonight, but there is no one to hear it. No one to talk to, no one to call, no one to understand. I don't even know how to say it. But... I have to...
...To make this silence go away.
Someone is back. Someone who left two years ago is back for a couple of days. And for him it seems like nothing is different now. The look, the smile, the way he talks, like nothing happened. Like he never left, but he did. And he'll leave again.
Fate... It's a strange thing, isn't it.
I said I wanted to fall a week ago and I said that I want something to happen. Then there was silence again. A real one. And today something happened. Someone came back. And I think that I can fall...again.
And I had this dream, where the boy I was falling for gave me the sweetest thing in the world that is even sweeter that the chocolate, he kissed me. And after that this other boy came back.
It's so quiet...
Because I don't know what to think and to do. Should I keep myself from falling or should I fall? Should I say it or not? Should I pretend that nothing happened? Please tell me, because I don't know what to do. Next time I will thing twice before to say I want something.
So damn quiet!
And maybe that's the way it should be. 'Cuz I don't want to say all those things to anyone. I don't want to talk about it or to think about it. I just will stay right here and wait for those thoughts to go away. Because I didn't forget what happened and I'm not going back to where I was two years ago or a couple of months ago. I moved on and I'm so over them, that I shouldn't even care about them both.
But I care, because this is who I am. And I care, because my mind dares to play that way with me, making me dream those things. And I care, because he is back. When he left I had so many things to say to him and I couldn't And there was silence between us. Now he is smiling and looking at me the way he used to and pretends that nothing happened... But it did. He left and he will do it again.That's why I care. Because maybe I don't want him to leave and I want this dream to become true. Not because I really care, but because I wished that for so long, that deep down in my heart I still want it so badly.
Avril Lavigne - Complicated

23 август, 2008

Stop lying to me and just leave!

Go away! Don't you dare come back! I don't wanna know you or the person you are becoming! Just go! I don't care aboyt you! I don't wanna know any of your stupid love story! And, damn it, I want you to leave! You'll do it anyway, but I'm not gonna help you with this! You don't desirve that. All I had from you were your stupid lies! You are just like the others - blame me and then go without a reason! Not this time! This time I'm telling you to go and never to turn around! You think I will cry for you, that I will miss you?! No way!One more thing - don't you dare to say you love me! Do you even know what that word means?! I doubt it! So stop lying to me and to yourself! And I don't miss people, who doesn't care about me, so... see you never again, I hope! Now, make me a favour - stop lying to me and just leave!
Have a nice love or life or whatever! I don't care anyway, so you better go!
Alexz Johnson - Liar, Liar

20 август, 2008

Колко пъти?!


-Обичам те! - шепнеше всяка нощ, когато луната осветяваше небето. -Обичам те! - когато грееше топлото жарко слънце над нас. -Обичам те! - с всяка капка дъжд по прозорците.
-Обичам те! - отново и отново толкова пъти в до болка познатия скайп. -Обичам те! - вместо "Здрасти"
Ще ми се да запитам колко ли пъти още ще го чуя и колко ли пъти ще го изречеш, преди наистина да го почувстваш. Ще ми се да знаех защо толкова пъти го чувам, а доказателство за тези две думички липсва.
Ах, колко жалко! Някой тази нощ с трепет очаква да чуе тези две думи. Някой иска да ги каже, но му липсва смелост. А аз ги чувам толкова често, че вече не значат нищо. Мислех, че да кажеш на някого, че го обичаш значи да му подариш сърцето си. Оказва се, че съм грешала, защото колкото и често да го повтаряше, никога не ме накара да изпитам тази твоя обсебваща обич.
Кажи ми, колко още пъти ще го чуя, преди да успееш да ме накараш да го почувствам? Колко пъти преди си го казвал и на други, преди да го кажеш на мен? Колко ли от тях са ти вярвали, също като мен, преди да разберат, че казани от теб, тези думи не означават нищо повече от едно обикновено "Здрасти". Колко ли пъти още ще го чуя, преди да се науча на това, че тези толкова красиви думи са просто поредната твоя лъжа?!
Simple Plan - Your love is Just a Lie

Не ме интересува!

Не ме интересува дали навън ще вали или ще е слънчево! Не ме интересува дали ще духа вятър или ще е тихо и спокойно! Не ме интересува дали ще цъфтят цветята или ще капят листата на дърветата!
Някой ще ме нарече егоистка - може би съм точно такава. Друг ще ми каже, че съм се побъркала - не отричам. За трети може да съм просто никоя - не ме интересува!
Нещо се случва. Нещо се променя. Нещо ново се създава, а нещо старо започва да липсва в новото. Нещо най-сетне успя да привлече вниманието ми. Успях да реализирам една доста от одавна запланувана идея, а именно - Place of Freaks и се гордея с това.
Имам да казвам толкова много и честно казано вече не ме интересува дали някой иска да чуе. Ще го кажа, ще го прошепна, ще го изкрещя, ще го изпея, ще го напиша, ще го изтанцувам - СЛУЧВА СЕ! Не ме интересува кой го одобрява и кой не! Не ме интересува мнението на хора, които само се правят на приятели. Интересуват ме само истинските и на тях също ще им го кажа или прошепна или напиша или изкрещя, само и само да ме чуят - ОБИЧАМ ВИ СТРАШНО МНОГО И БЛАГОДАРЯ, ЧЕ МИ ПОМОГНАХТЕ ДА ОСЪЩЕСТВЯ НАШЕТО МЕСТЕНЦЕ НА ОТКАЧАЛКИ.
Специални благодарности на мойто бебе Тити и на Крисето и Сони за подкрепата. Простете официалността, но онова, което е превзело изцяло ума ми ме кара да кажа всичко това.И не ме интересува дали някой ще каже, че ме мрази или обича. За думи, които не са почувствани значение няма. Не ме интересува, под ягодите, защото усещам как малко по малко всичко започва да се подрежда и засега дори малкото ми е предостатъчно да започна да скачам до тавана.
Zac & Vanessa - Start of Something New

09 август, 2008

Leavin'

I'm going far far away, where when the sun rise the first thing it touches is the salty water. The first thing it sees is the reflection of it's own face. Ohh... It's so beautiful. When the sun touches the water and it starts shining all around going streigh to me. I'm standing on the sand where the water caress my skin and I can see the shining so bright that I start closing my eyes and trying to see it despite the light, that is shining on me.
At first it's quiet and cold, before the sun came. Then I can feel the warm hug of the rays and I become a part of it. A part of the sun, of the water, of the shining light. Then the wind starts playing with my hair and for a while it makes the warm hug go away, because the feeling after that, when I feel it again is even stronger.
Then I see the shells and the stones and the sand in the water, that follows the waves in and out of the water. I squat and get one of the shells.And after that the wind will erase my steps and the water will help it, but that little shell will remind me that I was on that place. I'll be able to feel for one more time the wind and the water and the sun and it will make me a part of all this perfect picture, because I'm leavin' but a part of me stays there.

07 август, 2008

Покажи ми...

-Тате, разкажи ми за живота си преди да срещнеш мама. Моля те! - запита малкото момиче. Баща й се усмихна и като седна до нея на пода погали нежно косите й, същите буйни и тъмни като неговите. Живите й очи не отдляха поглед от неговите. Имаше сините очи на майка си.-Какво искаш да знаеш, мила? - попита мъжът, а гласът му, ясен и спокоен, проехтя из стаята.
-Всичко! - отговори развълнувано малката. - Искам да науча за всяка пакост и всяко посетено местенце! Искам някой ден да ги посетя също като теб!
-Защо искаш да направиш това, милата ми? - запита отново баща й, но въпреки това по лицето му пробяга ведра усмивка.
-Ами...Незнам. - смути се момиченцето и сведе глава.
-Не е важно къде ще отидеш, мила. Важното е с кого ще споделиш пътуването и всички прекрасни неща, които ще ти се случат. - окуражително й каза мъжът, като отново се усмихна и дори за миг явно се отдаде на спомени, защото погледа му започна да блуждае из стаята.
-Ти с кого си споделил своето пътоване, тате? - запита отново детето и зачака с нетърпение отговора.
-С твоя кръстник. Както и сега бяхме неразделни като деца.
-Но той не прилича на някой, който би забравил за всичко и би заминал, накъдето му видят очите. Нали точно това си направил, тате? Написал си писмо на баба и дядо и си заминал накъдето те отведе вятъра, нали? - настояваше момиченцето. Знаеше тезо неща от баба си, но никога не бе говорило за тях с баща си.
-Вярно е. Времето и отговорностите го промениха. Както знаеш на негова отговорност е цялото имущество на родителите му, които вече не са сред нас, а той трябва да се грижи за сестра си. Въпреки това именно негова бе идеята просто да тръгнем без цел и посока.
-Вълнуващо ли беше, да сте сами на път без да има кой да ви държи изкъсо? - запита тя.
-В началото наистина беше прекрасно. Стояхме докъсно през нощта и нощувахме под звездите. След това обаче се наложи да си потърсим храна, а нямахме пари. Кръстникът ти случайно имаше един приятел в съседното градче и го помолихме за малко храна, а в замяна му предполихме да работим в кафенето на майка му. Така се застояхме там известно време, докато не събрахме достатъчно, за да тръгнем отново. - баща й отново се отдаде на спомените си, а малката със страшно развълнувано изражение взе да си представя баща си, като по-млад. Беше виждала негови снимки. Тогава косата му беше по-дълга и винаги разрошена.
-Къде отидохте след това, тате? - зададе отново поредния си въпрос малката.
-Попаднахме в едно селце, където ни помислиха за злосторници, защото се казахме на грешното място в лошото време. Наложи се да бягаме от сърдитите селяни, докато не достигнахме бреговете на река. Тогава пренощувахме на пясъка, а на сутринта щяхме да преплуваме реката и да продължим пътя си, все на юг. - той се умълча за миг, сякаш за да си спомни шумът на реката и песента на щурчетата. - Посреднощ обаче чухме викове. Бяха онези селяни, явно решени да ни хванат. Зарязахме лагера, който бяхме направили и тръгнахме през реката. Водата беше студена, а теението доста силно, но с общи усилия стигнахме отсрещния бряг. Оттървахме се и от преследвачите, но въпреки това продължихме да вървим цялата вечер. Изкачихме се на един хълм и от там видяхме изгрева. Слънцето тъкмо се събуждаше и започваше да огрява земята. Бях толкова прехластнат по тази прекрасна гледка, че едва след няколко минути обърнах внимание на моят спътник, който ме подръпваше за ръкава. Обърнах се и в далечината съгледах огромните високи небостъргачи на Ню Йорк...
-...Където си срещнал мама, нали? - довърши момиченцето и се усмихна, доволна че знае тази част от историята.
-Точно така, мила. - той отново погали тъмнокосата й главица. - Там срещнах майка ти. Запознахме се още като влизахме с кръстника ти в града. Тя едва не се блъсна в нас на тротоара на малка тясна уличка. В мига щом я видях знаех, че някой ден ще я отведа до олтара. Тя също като нас искаше да направи нещо дръзко и тръгна по пътя с нас. Не след дълго се установихме в едно малко градче и попаднахме на изгодна оферта за малка хубава къщурка. Със общите ни спестявания решихме да я купим и така се установихме там. Ние с кръстникът ти работихме, а майка ти помагаше на съседката ни, която беше възрастна жена и имаше доста голяма къща, която не можеше да поддържа сама. Когато си отиде, жената беше оставила на майка ти известна сума пари. Точно тогава на кръстникът ти му се наложи да се върне у дома, защото трябваше да се грижи за сестра си.
-Какво стана с къщурката, тате? - попита малко натъжена малката.
-Помниш ли вилата, в която ходихме миналата година. С езерото около нея и пъстрата от цветя градина?
-Да. - отговори озадъчено детето.
-Точно тя е нашата къщурка. - усмихна се баща й.
-Но тя не прилича на малка къщурка. Какво й се е случило?
-Като се върнахме у дома с майка ти се оженихме. Със сумата, оставена от възрастната съседка поправихме къщурката и градината и стана онова чудно местенце, което ти вече познаваш.
-Някой ден ще ми покажеш ли онази река, която сте преплували и селцето и кафенето, където сте работили? - примоли се малката, а мъжът се позасмя за миг.
-Разбира се, милата ми! Ще ти я покажа следващият път, като отиваме до вилата.
-Тате, толкова ми се иска да бях смела като теб и мама и да можех да тръгна по твоят път без посока. - заговори с възхита момиченцето.
-Но ти си смела, миличка. А местата, където аз съм бил вече може би са изгубили тогавашният си вид. Някой ден и ти ще си имаш своето безцелно пътешествие. Когато този ден настъпи, искам да помниш, че където и да идеш, винаги трябва да пазиш дома си в сърцето си. Тук винаги някой ще те чака и ще се тревожи за теб. Освен това не тръгвай сама, а избери приятел, който също като теб ще се радва на малките неща около теб и ще бъде готов да рискува, за да изживее вашите велики мигове на свобода.
-Ти не искаш ли да вървя по твоя път, тате? - заговори замислено тя.
-Бих се радвал да е така, мила. Но моето минало едва ли ще ти донесе същото изживяване, каквото донесе и на мен. Всеки от нас трябва да следва своя път и да изживява момента, защото понякога някои неща никога не се случват отново.
-Какво ти донесе пътуването? Покажи ми го! - зарадва се момиченцето и с нетърпение зачака.
-То не е нещо, което мога да ти покажа, милата ми. - мила усмивка се настани на иначе сериозното му лице. - То е нещо, което не бях тръгнал да търся и не предполагах, че ще намеря.
-Моля те, тате! Кажи ми какво е това нещо? Моля те! - изправи се развълнувано момиченцето.
-Пътуването затвърди приятелството ми с моят най-добър приятел. Също така, благодарение на това пътуване открих любовта на майка ти, а с нея и човекът, с когото исках да прекарам остатъка от дните си.
В този миг входната врата се отвори, чуха се стъпки и след миг млада жена влезе в стаята.
-Какво правите вие двамата седнали на пода? - закачливо попита тя, а момиченцето се втърна към нея и я прегърна.
-Мамооо! - жената вдигна дъщеря си в ръсете си, а след това я целуна нежно.
-Тъкмо й разказвах една история. - мъжът се беше изправил и приближил към тях.
-Каква история ти разказа тати, мъничката ми? - запита майка и с усмивка.
-Разказа ми как е преплувал река в средата на нощта! - с гордост отговори детето.
-Тази история май и аз съм я чувала. - засмя се майка й и намигна на съпруга си.
-Знаеш ли, мамо. Когато порасна, като теб и тати ще замина и също като него ще намеря нещо нетърсено, но въпреки това - намерено.
-Какво е това нещо, миличка? - запита я майка й.
-Ще открия верен приятел и някого, с когото вериятно ще прекарам остатъка от живота си.
-Ах, милата ми. Надявам се да изживееш и ти своето малко приключение. То е наистина незаменимо и ти дава двете най-ценни неща в живота - приятелството и любовта...

02 август, 2008

My confession

"Have you ever felt that feeling when all your dreams come true?"
"Have you ever felt the feeling when you realize your dream will never come true?"

"What does it take to make someone smile?"
"What does it take to take this smile from him?"

"How many times have you left a friend alone?"
"How many times have you been left all by yourself?"

"Do you know what it is to go away?"
"Do you know what it is to stay?"

"I stayed, and I walked all the way here by myself, I took the smile of everyone I loved, because I finally realized that some dreams just never come true..."

Avril Lavigne - Take me away


27 юли, 2008

I wanna live this dream!


I wanna stay always lying in myself for hours and watch the purple sky fly over me. Where the wind will whisper to me and the raindrops as they’re falling tell a story. In a field of paper flowers and candy clouds of lullaby.I wanna fly free in the sky and to swim with the dolphins.
I wanna be a part of a living dream with the paper flowers and the purple sky. It doesn't really matters that it's just a dream, when this dream makes me feel like I'm in Heaven. All that matters is that it can become true for everyone around me, because a dream like this must be shared so that it can bring happiness for everyone. Just be there and wait for the right time when the stars go blue and the sky doesn't seem so far.
Ah, how much I wanna live this dream!

Evanescence - Imaginary

24 юли, 2008

Would you fall with me?

If I accidentally fall would you fall with me? Would you hold my hand all the way down? Would you be there with me to make the fear go away? Would you hear my words? Would you help me do what I want to? Would you wipe away all my tears? Would you get all the love that I keep in my heart only for you?I want you to be there with me. I need you to fall with me in the water. The falling without you seems so scary and I'm not sure I can rise to the surface by myself. So I just wanted to know if you would be there for me when I'm falling down all alone. Would you hold my hand all the way down until the water takes us in it's arms, keeping us extraordinary together? Would you like to be a part of my world until the end of days? Because an adventure like this takes two to be remembered and later in our life to remind us that we really lived each and every minute of our life. In fact, that's all that matters to me. There might not have another life after this one, but if there is one, I might not be there for you...
So take my hand now and join me in this adventure for a lifetime, because the time won't wait for us forever and sooner or later we both will be alone in our adventures and it will be to late to be together in this.
Please, fall with me. I don't want to be alone anymore! I don't want to be forgotten here all alone! I have so many words to say and so much love to give!
Evanescence - My immortal

21 юли, 2008

Don't let me fall again!

Ahh... I have always wanted to get in the a river high up in the mountains and to swim until i find myself falling with a waterfall. I wanted to feel the water all over me, touching my hands, my hair, my face. And the falling just stops when I fell in the water down there and it's still all around me, rising me to the surface, while the waterfall tries to make me sink. But what keeps me still dry on the ground is that fear that I feel everytime when I see the water falling so fast and it's too high.
I wonder where is that fear when I accidentally slipped and fell in the waterfall. Where is it when I need it the most?! And then there is no fear, but there is no one to give me a hand and to keep me from falling. And suddenly I have so many words to say, so many things to do and so many tears to cry and so much love to give, but there is no one to hear my words and no one to take the tears away. Because I'm falling with the waterfall and I can feel nothing else but emptiness.
So, don't let me fall again! Because after I fell the fear is even more when the water goes away all that stays is me there and I'm alone. The water might look like a nice friend when it touches you face but it can't tell you that everything will be just fine and it can't make you forget the emptiness that fills all your mind when you fall.
Please... Don't even think to let me fall again! Don't let me feel that emptiness! Don't dare to forget me here all alone because I have so many words to say and so much love to give!
-Don't let me fall!

01 юли, 2008

Damn...


It's not that I care. It's not that I'm mad. I just hate someone taking things from me. Things that I love and that I respect. And by things I mean.... everything. It's like taking who I am. And it changes everything around me, making me freak out. The feeling of everything fades away the very next moment after I got it is killing all the happines I've ever had.
Damn it!! It was mine... All of it... And now I feel like it's not. And my world seems so unfinished, like it empty... Like something is missing.
I Hate changes! I hate them and I hate to see how things goes away or people leave. I miss those people. They were a part of me and my world and now they are not and that place they had taken is empty. Why?! Why is something missing?! Is'n someone missing me?!
Damn...
Simple Plan - What If

Thanks...

It's always my fault. It's never your mistake. I'm wrong all the time and you are acting like God, telling me what I did was bad. And I'm never as good as the others, like in your eyes I'm the bitch who can't make the difference between love and game. And I'm the one who is like an idiot every time when I'm talking with you because I'm losing all my words when I hear your voice. And... seriously?!? Are you blind or something?!? Never mind. I said I don't care about it.
What I mean is I can't be wrong all the time, can I? I must be right sometimes. And you can't be perfect, so stop pretend you are. Honestly, I'm sorry I decided there is something good deep down in your heart. I really belived that, but not any more. Because I'm seeing you acting like an idiot for nothing. And even if there was something good, it's been lost by now.
Now you are telling me that you are leaving. Well go, I'm not going to stop you and I have never asked you to stay. You are not the first who leaves. Jist the feeling of being left is not one of my favourite but I'm kind of used to it, so don't worry.
The story ends like every time. I was wrong and you are nothing more than just fake friend who never cared. But I wasn't wrong all the times you said I was. Anyway, thanks for acting like you cared and for everything you (never) did.

Avril Lavigne - My Happy Ending

28 юни, 2008

The only thing that I want...

In the middle of the night the room still leaves empty, even though I’m here. There is no laugh, no voices. It’s been so quiet for a little while, but it feels like I’m living in a word full of silence, and there is no way of getting out of it some day soon. And I’m started to ask myself what would happen if it ends someday. I can’t really imagine this day anymore. It feels like I’m used to living it that way and if it goes different I would be lost in the perfect world I’ve ever wanted to be in.
I can hear the noise of my finger touching the keyboard, but used to it because I’m hearing almost all the time. And it seems like if I say something no one is going to hear me. So I’m just staying in all that silence in the middle of the night and I’m watching the world out there, where silence is only an illusion.
The most I’m staying in this silence, the most I’m losing myself in it and it feels like it will never go away. And I keep watching the world out there just like I did every single day. And the most I want to make the silence go away, it feels like it’s getting into me harder and harder. With each future minute I feel afraid of the world out there and I want to stay here, but staying here means silence and it’s like I have already lost myself in this creepy room of silence…

But still … Deep inside my heart … The only thing that I can think about … Is being out there … Where the silence is just an illusion.