28 септември, 2008

~Eclipse Addicted

I wanted you to stay and never run away. I don't believe what I used to believe. I can't take any more of this confessions. I don't want to hear the word "love" never again at least for the next few months or years. I'm done trying to believe and I'm done crossing the line. There are so many lines and I can hear the evil whisper of them callin' me, but I'm not going there. I'll keep going the same old way I used to follow before.
Oh, you still believe I'm the same innocent girl, that you used to know. You believe I'm a saint. I'm not, so you better see the real me, before you get yourself hurt. Don't believe me, don't adore me, don't love me! I'm not going to say 'I love you' back, I'm not going to lie to so, so that you can believe.
I changed myself. I stopped believe. I learned to lie so that I could never get hurt. I'm in a total mind eclipse, where my thought are running through my mind without asking if they are allowed or not. I say words I don't think. I do things I don't want to do and I'm crossing lines, without to care if someone get hurt.
So I'm done with this. No more lies anymore. Just the eclipse, that is still in me will stay. Because I'm addicted to it. It is like my heroine that keeps me alive and kills me in the same time. Addiction that I can't and I don't want to fight with. Obsession that is everything I've ever needed and I've ever wanted.


Let me stay in the dark with my eclipse and my music. We are all just fine now. Me, myself and the darkness. Nothing else matter but that eclipse for me. It's all my life goes around. It is my own fairytale, but it is in the twilight, so that no one but me can feel it and can see it.

~Eclipse Addicted

25 септември, 2008

Crossing the line - so damn wrong!

Did you ever cross the line, without to know it was even there? Did you ever ask yourself why is it there? Sometimes you have to cross the line, to realise it is here for a reason enough to make you go back. You need someone to prove you wrong and to tell you to stop crossing it.


So that's it! I'm going back and I'm not going to cross this line again. It might be invisible for you but I can see it right behind me. Line, that shows me I did something wrong. I can feel the guilt inside of me so I need to step back and to stop crossing lines for a while. It's just the right thing to do - to step back and to watch from a distance.

I've been in the movie for too long
so don't sign me for the next few episodes.

Simple Plan - Perfect World

17 септември, 2008

Истинска

Знаех, че трябва да го кажа. Знаех, че трябва да го знаеш.
Исках да го знаеш, но явно нямах смелост да го изрека.
Истинска, това си ти.
Истинска поне за мен.
Мога да видя в очите ти сигурността,
мога да видя страха, радостта.
Мога да видя самата теб.
Защо ли не посмях да ти го кажа?
Може би не очакваш, че и ти си видяла мен.
Може би не исках да ме виждаш.
И все пак се питам защо?
Дали е някаква тайна?
Дали само ти го знаеш?
Дали не съм се справила добре с маската си,
или просто съм те допуснала зад нея?
Вярно е, допуснах те!
Вярно е, че си е страшничко да си го помисля.
Но е вярно, и че ми харесва да го знаеш.
Само че не е честно да си премълча.
За мен си просто истинска.
Без значение са всички качества,
щом можеш да си себе си.
Да кажеш истината е смелост.
В това отношение не ме бива.
Просто не обичам да разкривам нещата.
Предпочитам да ги оставя в здрача на догадките.
И все пак затъмнението е само временно.

Мисля си, че тази малка истина,
която не успях да кажа е малко по-специална,
както и онази, която чух.
Мисля си, че ако я бях казвала досега или ако я бях чувала,
нямаше да бъде от толкова силно значение.
Мисля си, че трябва да го знаеш.
Просто истинска!

Thanks! <3>

16 септември, 2008

Приятел завинаги

Където и да си,
каквото и да правиш.
Дали ще те обича някой
или ще те мрази друг.
Аз винаги ще бъда тук!

Живял ли си някога вечно? Плакал ли си заради болката на някой друг? Казвал ли си си поне веднъж "ще полетя, пък да става каквото ще"? Би ли дал живота си за приятел? Би ли позволил на приятел да жертва живота си за теб? Ако скоча, ще скочиш ли с мен? Ако падна, ще ме хванеш ли? Ще повярваш ли на думите нереални? Ще ме следваш ли в пътя, макар и суров? Ще продължим ли напред все тъй, както досега? Дали ще видя слънцето отново? Дали пък ще го видиш ти?
Минават секунди, минути, часове. Отлитат дните, месеци години. Толкова бързо минава времето, че понякога дори не разбираш кога е минало толкова много. Забравяш приятели и биваш забравян. Нараняваш и те нараняват. Падаш, изправяш се, плачеш, смееш се. Понякога си сам, понякога заобиколен от приятели, друг път от врагове. Какъв е смисълът на живота, щом някой ден няма да си тук, за да разказваш своята история и да видиш как ще се отрази твоето съществуване на хората от твоя малък свят?
Знам отговора. А ти знаеш ли? Дори да си сам, дори да си забравен, дори да плачеш - това е просто част от твоята собствена история. И нейният автор си ти. Животът е прекалено кратък, за да го пилеем в сълзи и съжаление. Прекалено кратък, за да пропускаме шансовете си. Прекалено кратък, за да отлагаме всичко за утре. Защото някой ден, това утре може да не дойде. Някой ден, когато от теб и мен ще останат само спомените и историята ненаписана. Ще останат студените пожълтели листи с думите непрочетени. Ще останат чувствата - спестени.
Нима с това ще свърши всичко?! Нима един ден идва край и свършва всичко?! Къде тогава се вписват онези думички "обичам те", които понякога забравяме да изречем или се страхуваме да признаем? Нима онези, които обичаме не заслужават да го знаят?!
Животът е прекалено кратък, за да спестяваме тези думи, които биха донесли радост на онзи, който толкова дълго е чакал да ги чуе. Прекалено кратък, за да отлагаме за утре. Прекалено кратък, за да губим време в сълзи.Затова усмихни се. Обичам те! Няма да те забравя никога, защото като нашето приятелство подобно едва ли има. Обичам те, защото знам, че би попаднал и в огъня за мен, а аз бих направила същото. Обичам те, защото си част от моя малък свят и винаги ще бъдеш. Обичам те, просто защото те има.
Обичам те!

14 септември, 2008

Към неизвестното

Страхувах се да погледна напред и да видя предстоящото пред себе си. Опитвах се да не гледам пътя изобщо. Не ме интересуваше в коя посока ще поеме и къде ще ме отведе утрешният ден. Нямаше значение. Започвах да се чудя дали изобщо някога е имало? Може би. Но бе просто временно просветление. Просто лъч светлина, който бях решила да следвам сляпо, като отново пътят нямаше значение. Важна беше малката светлинка. Ясно си спомням няколкото пъти, когато успях да я зърна и когато я последвах, докато не достигнах до онзи тунел и изгубих светлинката си. Изгубих се сред този толкова объркан и преплетен път.
Пътят, който се менеше със всяка стъпка. С всяко малко решение, което правех всеки ден. Усещах го. Усещах промяната, но някакси не беше от значение. Просто трябваше да продължа ва вървя. Да следваш сляпо пътя никога не е било лесно. Препъвах се, падах, наранявах се, плаках... И някак си все намирах сили да се изправя, понякога сама, а друг път с приятелска ръка до себе си, която да поема, когато не можех да продължа. И все пак съм тук. Няма значение как съм достигнала до моментното си съществувание в моя си свят. Няма значение пътя, имат значение само онези, които бяха пресекли пътя ми или бяха вървели с мен по него... За кратко.
Това кратко минаваше и те си отиваха, а аз продължавах, макар и бавно. Продължавах, макар и сама. Това ме доведе тук. Доведе ме на моят спокоен бряг близо до вълните, но никога вътре в тях. Можех само да гледам другите, без да имам смелост да се хвърля заедно с тях във черната вода и да се боря срещу нея. Страхувах се, че няма да намеря пътя си назад.
Но защо ли изобщо си мислех това? Та нали пътят нямаше значение. Той просто бе нишката, предназначена за мен и която следвах без въпроси всяка секунда. Но не искам това да продължава! Не искам да следвам сляпо пътя без да мога да реша накъде да завия и къде да спра. Дали беше твърде късно да си поискам свободата на избор? Дали сега бях достатъчно смела да вдигна глава и да се вгледам напред, за да направя моите собствени решения без да съжалявам и без да изгубя отново малката появила се светлинка?
Някак си знаех, че този път съм права. Чувствах сигурността във всяка крачка, която правех. За толкова кратко се почувствах истински жива. Успях да почувствам въздуха по-чист, слънцето по-ярко, дъждът по-студен, вятърът по-силен.
Знаех защо. Това не бе поредната светлинка. Не следвах никого и нищо. Вървях на пътя редом с онези също като мен желаещи свободата. Вървях и смелостта идваше от всяка капчица кръв във вените ми. Идваше с всяко вдишване на свежия вятър, с всеки слънчев лъч по лицето ми.
Завладяваше ме. Бе толкова приятно това чувство на свобода. Толкова... Незаменимо. Не исках да свършва. Не можеше, защото знаех, че ако падна сега, всичко ще свърши и ще се озова отново сама на онзи прашен път в началото. Знаех го, а толкова много ненавиждах онова място. Мразех пясъка и камъните, мразех тънкото мостче, мразех прахта, която вятърът караше да замъглява очите ми. Щях да намразя и себе си, ако позволях да се върна там.
Не знаех, дали ще мога някога да спра да следвам този път на смелост и решителност. Почувствах се пристрастена към животата на всичко около себе си. Можех да повярвам във всичко. Можех да бъда всичко. Нямаше да мисля за провалът. Нямаше да се настройвам за поражения. Просто щях да продължа да вървя, следвайки пристрастено здрача, който ме водеше към пълното затъмнение, където светлината нямаше значение.


Какво значение има дали я нямаше луната?
Какво значение имаше накъде ме водеше тази моя пристрастеност.
Стигаше ми само да знам, че беше там.
Дори да паднех, дори да болеше след това,
щях поне да съм се насладила докрай на здрача,
на тъмнината и на пълното затъмнение,
в което навлизах с всяка крачка...
Напред към неизвестното.

Good Charlotte - I just wanna live

Какво си мислех всъщност?

Не очаквах нищо. Не можех да се сетя поне за една смислена мисъл, към която да се придържам. Не ме интересуваше дали вали или е слънчево. Дали щях да бъда обявена за луда или изобщо дали някой щеше да се зачуди какво не ми е наред. Нямаше значение. Най-важното от всичко бе, че исках да е истина!
Имах нужда да знам, че съществува нещо повече от просто обикновеното скучно ежедневие. Исках да вярвам, че в сенките наистина се крие нещо опасно и мистично, чиито очи сега ме изпиваха тайно и чуваха дори ритъма на сърцето ми. Имах нужда да вярвам!
Страхът беше изчезвал. Беше изчезнала онази паника и подтискащото чувство, че червени очи дебнат в мрака, за да се появят, когато най-малко очаквам и писъкът ми да огласи иначе студеният въздух, разкъсвайки тишината. Какво ми ставаше?! Досега преди да се бях побъркала от страх?! Не можех да позная себе си в онзи миг. Стоях там и знаех, че нещо ще се случи, но не очаквах нищо.


-Хайде... - прошепнах. Чувството за далечност към всичко онова, което принадлежеше на митовете и легендите започваше да ме обвзема. Исках да спре! Исках да продължа да вярвам сляпо. Дори да се страхувах до толкова, че да се разпищя истерично, дори да остана без дъх от все по-забързаното ми сърце и недостигът на кислород в момента. Нямаше да избягам. Щях да остана на все същото място в тъмнината. Знаех го. Бях прекалено обзета от чувството за далечност, което толкова силно се опитвах да залича в момента. Как, по дяволите, можех да вярвам в разни легенди?! Как можех да казвам, че не ме е страх?!
Чувах сърцето си толкова силно, че сякаш звукът излизаше от мен и се лееше наоколо като сигнал. Бях там и бях сама. Беззащитна към онова, което несъзнателно очаквах и толкова силно копнеех най-сетне да се появи, за да свърши това очакване. Дали изобщо нещо щеше да се случи?! Може би просто бях се побъркала. Може би студеният въздух, който се впиваше в тялото ми бе замъглил разума ми и започвах да действам напълно неадетватно.
-Не! - ядосах се на себе си. Как можех да вярвам, че всичко е просто илюзия. Не можех! Трябваше да продължа да чакам. Трябваше да вярвам и дори да се страхувам в момента, но неможех. Усещах надигащото се разочарования накъде дълбоко в себе си. Обвих ръце около себе си в опит да намаля студенината, която обсебваше всеки сантиметър от кожата ми и в същото време се опитвах да се задържа права. Мисълта, че може да е нереално ме караше да се мразя и в същото време да започвам да разбирам защо все още стоях тук. Ако наистина нещо щеше да последва какво правех още тук? Защо нямаше и следа от уплаха по лицето ми, а краката ми не искаха да се впуснат в отчаян бяг към топлото легло, което ме чакаше?
Нямаше логика. Знаех, че е така. Всичко, което правех през последните дни сякаш нямаше смисъл. Не бе първата вечер, в която бях тук и обикалях покрай тъмните дървета в отречено очакване. Беше си глупост да се заблуждавам и все пак бях тук. Къде ли беше онова нещо, чиито очи ме следяха? Нямаше ли най-сетне да ме нападне? Нямаше как да се защитя. Бях идеалната мишена в този миг, но нищо не последва.
"Това е толкова глупаво дори и за теб." - можех да чуя заядливият глас в главата си. Беше прав. Знаех, че е глупаво да вярвам и все пак се надявах, че онова нещо ще дойде. Ще дойде, за да ме нарани.
Или не осмислях думите си или просто умът ми не искаше да осъзнае колко ужасно нещо можеше да ми се случи, ако неизречените молби се окажеха реалност. Може би нямаше смисъл и логика. Може би просто бях обсебена от идеята. Може би просто се бях побъркала необратимо.

И все пак чаках. Стоях там. Не се страхувах. Единствено сърцето ми издаваше всяка по-силна мисъл, като на моменти чувствах как ще изхвръкне от отчаяние. То също като мен очакваше края... Или може би началото...

Muse - Time is running out

11 септември, 2008

You left...

... And then there was nothing to say,
nothing to think about, nothing to do.
But everything starts to end, right?!
What I can't understand is why I still care,
when you are gone,
so as everything that was important before.
How can you change my world again,
when you weren't part of it for so long,
that I forgot you ever was someone important?!
Why am I still here talking about you,
when I shouldn't even remember you?!

There is nothing else to say.
There's nothing else to hear.
There's nothing else to make you stay.
There's nothing else to make me feel.
Like a frozen icy statue I'm standing right here,
where I was and there's just nothing left...
Nothing...
So when it's over what makes me think about it?!

Gravity Co - Empty world

06 септември, 2008

Просто аз...

Някога можех да забравя. Някога бих ти простила. Някога просто бих те прегърнала без да ме интересува какво е било преди. Някога нямаше да се страхувам да призная. Някога нямаше да те нараня. Някога нямаше да избягам. Някога щях да се боря докрай. Някога щях да заплача. Някога щеше да ме е грижа. Някога не бях невидима. Някога имах толкова много приятели до себе си. Някога сънищата не ме плашеха. Някога само мисълта за теб би ме накарала да се усмихна. Някога...
Някога щях да затичам към теб. Някога бих те целувала, докато от мен не изчезне и последната капчица живот. Някога мисълта за теб спираше дъха ми. Някога бях "просто поредната". Някога твърде далеч в миналото...
Сега съм тук. Сега се страхувам. Сега няма да плача. Сега не би ме видял. Сега просто ще те отмина. Сега няма място за теб в моя свят. Сега просто бих ти подала ръка. Сега не бих простила. Сега не бих забравила. Сега не мога да те обичам. Сега...
Сега не спя. Сега не чувствам. Сега не мисля. Сега не плача. Сега си спомням. Сега съжалявам. Сега обвинявам. Сега лъжа. Сега премълчавам. Сега отричам. Сега мълча. Сега съм "незабравимата". Сега когато всичко свърши...

05 септември, 2008

So I guess this is goodbye...


"If I don't see you I wanted to say Goodbye and I'll miss you so much! If something remind you of me just look at the stars and you will se my eyes there."

"Mm... I hope you'll write sometimes this time. Thanks for telling me everything last night and remember all the good things that we had. Goodbye..."

Right now I don't want you to go. At this moment I would do everything to stop you. The minute you leave will be like a gun shot for me. I know that. I waited to hear this for so long that I feel like it was yesterday when you left and now you are back here to be with me.
But it's so over! I'm over you. And I'll miss you so much but... It's over. I'll be the one to cry when you leave. I'll be the one to want you to stay. I'll be the one to miss you. But I guess it is Goodbye...Who should I blame for taking you away from me. If you were here it would be different. It's funny isn't it? You left and I "met" my best friend two years ago. She was someone that I knew but I made her promise not to tell about us and because of that secret she became my friend. Thanks to you again I met her ex-boyfriend who eventually I loved.
So it's funny, isn't it? Everything started because of you and now it's over... It's over with us... It's over with her... It's over with him... It's just so damn over! So I guess this is Goodbye... Sweet love of my love... Losing you is the only thing I hate about you...
Us5 - Just Because of You

It must be a dream, right?!


-I wish I could stay!
-I don't want you to go.
-I love you, but you know I have to go!
-I love you too. Call me... Goodbye!

You never called. You never wrote a single word to me in the damn skype. You never came back. You hurt me pretty bad, baby. But somehow I'm still here and all between us I left behind, because I didn't want to rememver anything. But do you remember this toy that I wore on my bag. It still has your scent on it, because I put it in a box to save it. I wanted to have something to remind me of you because I thought you would never come back.
-I'm so sorry! I made a desperate try to forget you and lots of mistakes before.
-What do you mean?
-I never called you and I'm sorry!
-Did you managed to forget me?
-No. That's way I didn't came the last year. And now everything seems to come back in my head.
-So you want to tell me there were no other girls after me?
-There was only one, but in the end it turned out she was playing with me. When I've lost you I realised you were my true love.
-I don't have to be your only one tru love, you know that.
-I just wanted you to know.
It must be a dream, right?! I've waited you for so long to hear that and now it is actually happening. I don't know what to think or to say. But that doesn't mean we will get back where we were before. I'm still over you and you are still leaving. So... For what is worth it was nice what we had before but your friendship is what matter now.So, don't fall for me and don't make me fall for you. I don't want to miss you like before and to pray for you to call every night. Thank you for proving me that I was never wrong about you. You are the same cute and nice boy I loved. It was a happy ending story anyway at least for a while. Thank you!

03 септември, 2008

Unbelievable!

- I'm going to fall! And you are falling with me!
- No, I'm not falling with you.
- Ohh... And...How's that?
- You are not falling, because I'm going to catch you.
Really?! How's that going to happen, baby? You are leaving tomorrow, don't forget that! And when I fall you won't be there to catch me. So don't make me fall! And that scent is all over me again and it makes me think about you all the time.

***

- I'm going to fall because of you! Do you hate me that much to let me?
- Who said I hate you in first place?
- Well I just thought...
- You are completely wrong then!What is that all about?! You being so nice! Unbelievable! Just stop being so nice, because you are leaving tomorrow!
And I'm the One...
...To fall...
...To stay...

...I'm the One you'll forget about just like you did, remember?!

Vanessa Hudgens - When there was Me & You

02 септември, 2008

Never

It never gonna be the way I want it...
I never gonna be the one you want me to...
So what the hell is that all about?!

Evanescense - Everybody's fool

I want !!!

Did you ever want something so bad, that it hurts?
Did you ever want something impossible?
Did you ever try to get it no matter what it takes?
Did you ever want... To be free...?
I wanna scream! I wanna cry!
I wanna run! I wanna hide!
I wanna tell you! I wanna leave!
I wanna stay! I wanna be free!
I wanna escape! I wanna wake up!
I wanna live! I wanna belive!
I wanna fly! I wanna fall!
Did you ever want so many things
that you can't even imagine
the feeling of finally reaching them?

Nina Gordon - Tonight and the Rest of My Life