27 декември, 2008

Another year passes...

One whole year, twelve months, three hundred sixty-five days, fifty-two weeks, eight thousand seven hundred and sixty hours, five hundred twenty-five thousand and six hundred minutes, thirty-one millions five hundred thirty-six thousand seconds… But somehow they are mush more than just numbers. All this time… So many things happened, so many people changed, so many moments of sadness, happiness, love, hate… But that’s what life is, right?!

This year was like every one before, but and different. I met new people, I made some new friendships, but and I lost friends. I loved, I cried sometimes… But right now I’m happy, because even when I was sad, this place saved me in many ways.

Happy second birthday, my dear and thank you. You've been the friend who never lies and never lets me down. And you will be. ;]

Paramore - Born for this

26 декември, 2008

Простичката истина

Вече минаваше полунощ, а тя все още стоеше на летището. Самолетът му закъсняваше с повече от час. Навън бе студено и валеше силен дъжд. Беше цяло чудо как в такава нощ имаше полет. Току що бяха съобщили на всички чакащи да се приготвят да посрещнат роднините и приятелите си. Скоро тя щеше да го види отново след толкова дълго време на раздяла. Тръгна към вратата, от която щеше да се появи той. Бързаше и дори не се оглеждаше. Знаеше, че веднъж види ли го ще го познае. Не можеше да се е променил много. Може би щеше да бъде малко пораснал, но усмивката му щеше да си е същата. Беше права - в мига щом вратата се отвори съзря лицето му. Забърза към него и го прегърна преди той дори да я види. Не можеше да повярва, че наистина той бе тук до нея.
-Липсваше ми! - чу се тя да казва.
-И ти на мен. - отвърна той.
Заедно тръгнаха обратно към вкъщи в този късен час хванати за ръце. Решиха да повървят както в доброто старо време и да поприказват малко. Вятърът се впиваше в палтата им, но никой от тях не забелязваше студенината. Вървяха в мълчание известно време, докато най-сетне тя не попита:
-Как беше твоята толкова дълга ваканция?
-Добре. - отвърна само той.
-Добре ли пътува? - последва нов въпрос. Тя отчаяно се опитваше да го заговори както преди и неловкото мълчание да изчезне.
-Да. - беше отговорът. Нямаше я характерната усмивка и някоя от онези негови шеги.
-Радвам се. - отвърна тя и продължиха да вървят в мълчание.
-Така и не ми каза... Защо всъщност замина? - запита отново тя.
-Просто така. - отвърна той, продължавайки да гледа напред, сякаш не разговаряше с нея, а с някой друг.
-Без причина? - учуди се тя.
-Да. - при този отговор тя спря на мястото си.
-Какво ти се е случило? Какво те е променило толкова? - запита тя и изпита желание да заплаче. Не можеше да познае човека до себе си. Той бе толкова студен и различен.
-Знаеш ли какво ми се случи - запознах се с теб. - отвърна той и най-сетне я погледна, но очите му не бяха кадифени както винаги, бяха студени и безизразни.
-Какво искаш да кажеш? Какво направих, за да...? - запита тя. Беше объркана. Не можеше да разбере как той се бе променил толкова.
-Не си направила нищо. Вината е моя. Влюбих се в теб. - каза й той с горчивина.
-Но как това... ? - започна тя, но не успя да довърши думите си.
-Ти знаеше за това. Проблема е там, че не те интересуваше. Бях ти просто приятел.
-Беше много повече от това. Можех да ти се доверя за всичко. - заговори тя.
-Не знаеше, че всяка нощ бе в съня ми, нали? Не знаеше, че исках да съм с теб повече от всичко. - отвърна й той.
-Аз... - тя не знаеше както да каже.
-Да, ти. Ти се появи в живота ми толкова отдавна, че бях свикнал с присъствието ти и с това, че не ме забелязваше. Докато най-сетне не видя, че през цялото време съм до теб, като твоя сянка. Да се преструвам, че не съществуваш, когато и ти правиш същото е лесно, но да говориш с мен... да ми се усмихваш... е нещо, което не можех просто за забравя.
-Нямах представа, че се чувстваш така. - прошепна тя.
-И аз нямах, докато не осъзнах, че никога няма да си с мен. Затова заминах. - каза той и затвори очи, сякаш за да отпъди нараняващите го спомени.
-Никога не съм искала да става така. - каза тя, а в очите й вече блестяха няколко сълзи. Не можеше да повярва, че именно тя е тази, която е заличила онази усмивка от лицето му.
-Но стана точно така. И първите дни без теб бяха наказание. Но постепенно спрях дасе връщам към спомена за теб. Спря да ме интересува дали си добре, къде си и с кого си. - каза той и дръпна ръката си от нейната.
-Защо си дойде, щом не те интересува нищо? - запита тя.
-Върнах се, за да докажа на теб и на себе си, че не завися от твоите желания и действия. Исках да съм сигурен, че всичко за мен е минало, преди да продължа. - каза той с гордост. Беше постигнал целта си.
-Значи сега съм само спомен... - въздъхна тя и сведе глава.
-Дори по-добре - сякаш никога не си съществувала за мен. - отвърна той и тръгна по пътя си, оставяйки я сама. Тя не можеше да продължи като него. Не можеше просто да забрави и да се преструва, че нищо не се е случило. Бе загубила приятел, но и нещо много повече. Бе загубила може би единствения човек, който някога я е обичал истински. А сега тя бе тази, която осъзнаваше колко много го обича и знаеше, че никога няма да си го върне, просто защото никога не е бил нейн и никога няма да бъде.

12 декември, 2008

My little truth

i may say i don't care,
i can stay up all night lost in this world of words.
you won't hear anything from me anymore
I PROMISE!
but don't ask me to forget
and to pretend it doesn't mean anything
'cuz it does mean a lot to me
the fact that i know you
or at least i knew you...
so... yeah i care
i don't know why,
but i do and...
i wish you knew.
but i guess i've lost my right
to want something from you.
and i can say i'm sorry...
i can SCREAM it...
i can WHISPER it...
i can WRITE it...
but i won't be mad if you don't believe me.
just so you know - i'll always be here
just like i promised.
and in case you decide to believe me -
i'll be waiting here
for you to call me...