30 декември, 2009

My 2oo9 =]

January - falling in love with the fairytale.

February - too late to go back

March - you need to get to know me to love me


April - so close, and yet far away

May - lost inspiration


June - let me let you go

July - stop giving up on me. ' cuz you have all of me and it's too late to get it back. illusion-addict diaries.

August - running in circles and trying to get him out of my heart.


September - the sky must be falling down on me, but i still believe, because of you.

October - fairytales never worked for me. and i miss him so much.

November - it's finally over, but we are still there for each other, because that's what real friendship is.


December - afraid to fall, but falling all the same. truth is I'd rather be friends, but people have this annoying habit to talk about someone behind their back, so that friendship thing somehow ended up before it started.

After all this, I'm still me. Just a stranger, natural disaster, Somebody's angel...


Понякога думите ни предават. Понякога онзи, на когото най-много държим се оказва един от предалите ни приятели. Понякога човекът, на когото сме дали сърцето си ни го връща, подарявайки приятелството си. Понякога си струва да се втурнеш с глава напред право към неизвестното, просто заради тръпката. Понякога мълчанието говори само за себе си...

Дано всичко лошо остане в 2009, а хубавите моменти завинаги в сърцата ни. Пожелавам Ви най-великата 2010, много усмивки, поводи за веселие и искрени приятели, с които да споделяте всеки миг!

09 декември, 2009

Неизживян спомен

Затворих очи и когато отново ги отворих звуците около мен ги нямаше. Премрежих поглед, защото почувствах вятъра да духа в лицето ми. Полъхът му бе леко хладен, каращ ме да настръхна. Вървях, но нямах никаква представа накъде. Внезапно около мен се появиха сгради, улици, лица, които не разпознавах. Огледах се и бях на познато, но в същото време ново място. Продължих да вървя, забавяйки леко крачка, като се стараех да не се заглеждам прекалено много в хората, с които се разминавах. След миг отново бях сама. Спрях, за да се огледам и сякаш виждах как всичко се движи в забавен ход. Сякаш се намирах в онези странни филми, където се случват подобни неописуеми неща на героите.
Едва тогава го видях. Сиво горнище, черни дънки, безизразен поглед. Вървеше право срещу мен. Несъзнателно и аз тръгнах към него, опитвайки се да разгадая сериозните черти на лицето му и какво се крие зад тях, но както всеки път неуспешно. Стъпка, две... Бе толкова близо, че усетих ароматът на парфюма му около себе си. Погледите ни бяха сякаш свързани с нещо и не можех да спра да го гледам. И той просто отмина...
За част от секундата всички звуци отново се върнаха. Времето ме изпреварваше и сега се движеше толкова бързо, че нямах дори секунда да се обърна и да извикам името му. Продължих напред без да се обръщам и след само няколко крачки следваше завой. Последвах пътя и след миг се озовах на същото място, от което тръгвах. Едва тогава видях как той се приближава към мен с онази потайна усмивка на лицето си. Без въпроси или отговори, без имена, без думи... Приближи се и отново усетих как времето спира. Кълна се, всичко сякаш бе замръзнало. Вдигна ръка и погали лицето ми, а след това вплете пръсти в тъмните ми коси. През цялото време погледът му държеше моя, докато не усетих топлият му сладък дъх. Затворих очи и почувствах устните му върху моите - нежен и чувствен, но дързък в движенията си...Когато най-сетне отворих очи всичко бе свършило. Бях сама в тъмната стая. Полунощ отдавна бе минало, а вятърът продължаваше да гали клоните на дърветата. Затворих очи още няколко пъти, но той си беше отишъл, точно както се бе появил. Като неизживян спомен, който щеше да ми напомня колко много неща можех да виждам със затворени очи.

04 декември, 2009

Разминаване

Притаих дъх в очакване. С бавни стъпки той пристъпи напред и седна в светлината на прожекторите, приковавайки вниманието изцяло върху себе си. Заговори с привидно спокоен глас, съсредоточен, опитвайки да скрие притеснението си. Говореше бързо, пленително, подтиквайки те да слушаш всеки звук, всяка дума, всеки поет дъх...
Тъмните му очи невиждащо поглеждаха в едната или другата посока, сякаш търсеше нещо, а блясъкът в тях бе толкова нежен и все пак изпълнен с решителност. Всяка частица от лицето му бе сериозна, освен тъмните замечтани очи, в които виждах цялата страст, с която бяха изпълнени думите му.
За един кратък миг всяко чувство напусна съзнанието ми, а секунда след това хаос от емоции премина през цялото ми тяло. Бе насочил поглед към мен и за един миг пожелах да повярвам, че наистина ме вижда. В онези няколко секунди желаех с цялата си същност светът да замръзне и да останат само думите му, очите, страстта...
Докато изпивах жадно думите и жестовете му, изгубила всякаква представа за света около себе си, вече знаех всичко. Ролята толкова му отиваше, че понякога се съмнявах дали наистина играе или изрича своите собствени мисли. И може би бе точно така.

Гласът му заглъхна и магията изчезна точно както се бе появила. Нямаше смисъл да спре зад завесите и да каже каквото и да било. Просто разминаване и всичко свършва. Мракът отново се спуска над залата, където всички са еднакви и думите изгубват значание.

18 октомври, 2009

След полунощ [пета част]

"-Какво правиш? - запита той, влизайки в стаята.
-Гледам навън през прозореца. - отвърнах тихо и замислено.
-И какво виждаш? ...
Спомних си за този разговор, докато стоях сега, опреля глава в студеното стъкло. Очакваше ме дълъг ден и толкова силно желаех да затворя очи и да заспя, а вместо това не можех да се оттърся от мисълта, че нещо сякаш ми липсва.
Последната седмица бе като мъгла. Не мислех почти, а просто правех каквото се предполагаше, че трябва и не чувствах нищо. Не спирах, за да проверя дали мрачните мисли ще се появят отново в съзнанието ми, или ще достигна до поредното си жалко заключение - просто се лутах из коридорите и правех каквото трябва. Имаше моменти, в които изпитвах слабостта да натисна копчето със зелената слушалка на телефона, за да чуя гласа му, но винаги се намираше какво да ме спре. Исках да разбера, дали той би го направил. Отговорът бе изписан навсякъде около мен. Както си бе отишъл, така и се появяваше отново, за да ми размъти съзнанието и докато се усетя вече нямаше да е тук.
Странно нещо е есента. Студена и мрачна... Обичам лятото. Кълна се, ако зависеше от мен това лято нямаше да свършва никога. Разбира се, намесвам и миналото време. Вече не искам да е лято. Не ми е необходимо слънцето, за да се усмихвам. Всъщност, достатъчно ми е да си седя на топло вкъщи с чаша топъл шоколад, за да се чувствам доволна и щастлива, заради самата себе си.


...И някак си сега стоях и се взирах в мрака навън. Не помня какво бях отговорила в онзи ден. Дори не знам какво виждах през прозореца навън.
-Нищо. - бих му отговорила, ако ме попиташе в този момент. Но за това се иска да забележиш, че онзи някой отсреща стои и гледа мрачно в собственото си отражение. Да, точно това правех. На светнатата лапма вместо да виждам навън, виждах себе си. Не бях тъжна и не се нуждаех от някого, за да се чувствам добре. Просто бе трудно да си представя, че преди тази седмица не можех да достигна до тази мисъл. Не можех дори да си представя, че нощ като тази ще ме доведе до идеята, че мога да се справя и сама. И някак си точно затова се усмихнах сама на себе си. Трябваше ми само мъничко увереност и всичко щеше да бъде наред. Ами да, всичко ще си е наред, както винаги. Дори и да съм сама на картинката."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

09 октомври, 2009

На него...

Не зная аз дали в тебе още огъня гори,
а в мен изгаря сладко и желано е дори
било то що било е някога преди
и минало, а все пак сякаш предстои.

По кой ли път вървя? Къде отивам?
Бягам ли или към теб се връщам?
Въпроси хиляди, а отговори липсват,
и думите нищичко вече не значат.

В забравените мигове сме скрили
онуй що пази вечността дори от нас,
за да не изчезне в пепелта без глас.

Криеница пак играем и по детски бягаме,
за да се намерим отново и просто да си кажем
поне едно "довиждане" на вместо "сбогом".

08 октомври, 2009

Липсва ми, пък!

Липсва ми толкова силно, че се чудя как все още не съм се разпаднала. Правя едно, а мисля за друго или спирам да мисля и просто функционирам от днес за утре, за да минат по-бързо дните и пак да е тук. Стоя все още толкова близо и се държа за един сън, а в реалността, където все още сънувам съм някак си безцветна.
Отново - липсва ми. Повече отколкото си мислех, че ще ми липсва. Обещах си, че няма и все пак... Съм си аз и ми е навик да се връщам обратно и да поглеждам назад. Забраних си да си спомням и да достигам до подобни признания, но е прекалено много тази вечер. И ми се иска да е тук, за да не ми липсва, а да се посмеем както преди и всичко да бъде наред.

Life sucks! Love does too...

02 октомври, 2009

Happy endings?!

Отива си лятото, а дните остават топли. Студенината е единствено в сърцето, където преди грееше една малка невзрачна свещичка с дъх на море и огънче подарено от слънцето. Прошепнатите желания остават несбъднати и забравени.
И някога бягах с вик към теб, а сега се опитвам да избягам от всичко, което ми напомня за лятото. То бе просто един миг, в който се бях изгубила или по-скоро бях се забравила там някъде.
Отива си лятото, а с него и заблудата, че всичко е било специално. Всеки полъх на вятъра, който сякаш е бил изпратен от далеч само заради мен сега е просто лека хладнина, която минава през мен. Не е края на света, а само на една мечта. Красива, мигновена и като падаща звезда вече изчезнала от нощното небе. И не значи нищо тя сред всички други. А колко ли желания носи със себе си, докато изгасва? Би трябвало да си пожелаваме желания на все още светещите звезди, а не на изчезващите.


Тишината все още си е тук а часовникът продължава да отмерва секунди, минути и часове, които минават за един миг. И нищо не се е променило от вчера или деня преди това. Защо тогава продължавам да си мисля, че приказките са безсмислени, падащите звезди не могат да сбъдват желания и времето е спряло?
Може би ако не бе духнал малката свещичка, която грееше в сърчицето ми щеше да е различно. Но предполагам не бива да обещаваме красиви неща на малки момиченца, нали? Особено щастлив край, когато сме пропуснали началото на приказката. А може би момиченцето трябваше вече да знае, че на такива, които посягат към сърчицето й вяра не бива да се има. И все пак кой не обича приказките и не тръгва след обещания щастлив край?
Не съм аз това момиче, което в спомените тича. Нито още те обичам. Но в края на деня не мога да си представя, че бях забравила толкова много неща. И някак си те бях пуснала толкова близо, че дори за миг ми липсваше. Благодаря за причината, която се надявах да ми дадеш от много дълго време. Дано поне ти си получиш шастливия край.

01 октомври, 2009

Слънчице

Хубаво е винаги да носим със себе си по едно слънце. Нещо, което да ни кара да се усмихваме, дори когато вали дъжд. Не съм го казвала досега, но наистина си мисля, че тя носи в себе си едно такова слънце, което сякаш грее винаги и топли сърчицето ми. И дъждът вали над нея, но тя си остава същото онова слънчице, което познавам от както се помня и което обичам безкрайно много. Липсва ми понякога и като отворя кутията със най-скъпите ми неща намирам онези снимки от преди. И сякаш все още съм "малкото сладурче" и нищо не се е променило. За няколкото секунди, в които чух гласа ти отново почувствах онази топлинка. Благодаря ти, че те има. Имам нужда от слънчице понякога, което да ме огрява дори само с гласа си.


Какво е разстоянието? Просто секунди, в които сме далеч. Отминават сякаш е било вчера и идва ден, в който разстоянието вече е без значение. И в края на деня пак си си моето слънчице, за което винаги ще се усмихвам.

27 септември, 2009

След полунощ [четвърта част]

Време остана мъничко,
а имам още много да кажа.
И скри се вече слънцето,
скри се и вечер настана.

"Тези няколко думички се въртяха в ума ми цял следобед. Не можех да си обясня как се случваше, но от време на време сякаш изгубвах представа къде съм и просто се взирах в една точка, не виждайки нищо и никого. Стоях си и картините изникваха някъде от съзнанието ми, явно открили най-сетне ключа на кутията, в която ги бях скрила.
- Старите навици умират трудно. - мислех си. Продължавах да виждам като на филмова лента изминалото лято. Някой в стаята говореше, но едва ли бе толкова интересно. Все пак не бяха минали дори няколко минути от разговора, който се водеше и вече не бях толкова заинтересована да слушам. Моля за извинение. Следвах тъмните улички на съзнанието си, които ме водега къде ли не. Можех да се закълна, че някой внезапно повика името ми. Опитах да се върна отново в стаята, но вместо това следващата картина ме порази и не можех дори с цялата си същност да пожелая да прекъсна този спомен. Онази негова усмивка, смехът му... За един кратък миг пожелах да остана дълбоко в съзнанието си и да наблюдавам това отново и отново. Точно той ме бе повикал. Спомнях си ясно онзи ден, в който нищо не можеше да помрачи деня ми. Имах си едно слънчице до мен, въпреки лекия дъждец. Бях притеснена по един странен начин, който по-късно започнах да харесвам. Вероятно бе някаква смесица от чувства като дъга. Едновременно исках да избягам, да се скрия, да извикам, да остана загледана в него и да изгоря в шоколадовия му поглед...
Може би точно сега бе моментът да се измъкна от всички тези картини. Това бе един от моментите, които разпознавах едва когато бе твърде късно. Всеки миг сълзите щяха да изпълнят очите ми, въздухът в стаята нямаше да ми бъде достатъчен и най-лошият сценарии ме водеше право в клиника, където щяха да ми дадат достатъчно хапчета, за да не мога дори една мисъл да запазя за повече от секунда в ума си. А и горките хора в стаята щяха наистина да се щокират от науместната ми реакция.
Очакването ме държеше в напрежение. Признавам си, че понякога сама имах желание да посетя някоя от тези клиники, предимно заради това с хапчетата. Имаше някакво неустоимо привлекателно нещо в тази идея, но не можех да си спомня какво. В един миг докато все още очаквах всичко това да се случи осъзнах, че картината сама е изчезнала от съзнанието ми. Събранието бе свършило и някак никой не бе забелязал това, че стоях там, а всъщност ума ми се рееше съвсем другаде.
Тръгнах си по-рано и възможно най-бързо се добрах до вкъщи. Дори не помня как точно достигнах до вратата и отключих, но затваряйки останах на вратата. Нямах пристъп на паника от това, че него го нямаше. Не се чувствах тъжна. Просто стоях отново загледана в нищото, опитвайки се да призная пред себе си онова, от което донякъде се страхувах.
През цялото това време, всички пристъпи на паника и истерия, безсънието, картините, които надвисваха като облак над мен - всичко това бе просто ехо на онова, което вече бе минало. Беше просто навик, който отказваше да премине. Всичките пъти, в които не ми достигаше въздух и чувствах, че се разпадам на парченца... Всяко желания да вдигна телефона и да набера числата само, за да чуя гласа му... Бяха просто навик. Нещо, с което бях свикнала. Да заспивам с него, да чувам гласа му, да виждам усмивката му, да усещам парфюма му по себе си. Имаше мигове, в които тези неща ми липсваха истински. Но сега... Всичко, което изпитвах бе просто шепот, останал да отеква след виковете. Знаех, че мога да дишам и без него, но бях свикнала да не е така.
- Старите навици умират трудно... - прошепнах на себе си. Някак си се бях довлякла до леглото и бях успяла да седна на него. Времето за мен бе спряло. Бе изминало лятото, а аз все още живеех в него, неспособна да се откъсна от всичко, към което се бях привързала толкова силно. Не можех да осъзная, че много отдавна преди това лято съм изгубила виковете и бях свикнала само с шепота след тях.


Може би бе епично. Типичен край за тъжните филми. Помрачена приказка. Недовършена песен. Неизпята мелодия. Шепот... Просто сянка...
В това се бях превърнала. Бях сянка на онова "аз", което познавах и обичах. Не можех да фнкционирам правилно и го знаех, но сега знаех и причината за това. Бях оставила течението да ме носи, очаквайки виковете, а понякога не чувах дори ехото.
Усетих умората да се надига в мен. Вече бе тъмно. Отпуснах се назад на леглото. Придърпах възглавницата си и набързо се завих с одеалото. Затворих очи и нито една мисъл не премина през мен повече тази вечер."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

26 септември, 2009

I can't hear a sound

I thought the time had stopped for me. I really believed that these days. I mean not like a drama thing, but just... I couldn't feel anything. No happiness, no sadness. I hate saying 'goodbye'. I really do, but it's like I've been waiting for this moment a while now. It was what I needed, so that I can finally believe in me. I am strong enough to handle things for myself, without you in the picture.
I would give anything to have you back. I can't denny that even if I can but... What I feel now is relief. Finally it is over. And it is over for good. At least that's what I'd like to believe.
And I also got to the conclusion that I'm no longer going all obsessed with 'a good guy'. It might seem like a fairytale, but I don't think I believe in those anymore. They just show you the illusion and make you believe in the happy endings and the prince on the white horse, who's gonna show up eventually and rescue you. But there is no such thing, is there?
So, I'm done with that fairytale, as we got to the end before the actual start. And you know, at least when you like bad guys you know you're gonna get hurt and it's not that bad after all. But knowing you had a prince who could save you and instead he chose to run away - that is not something I wanna live trough again.


No, I'm not gonna be the one to pick up the phone and dial the number. I'm strong enough and if you want me in your life you might as well do something about it. I've crossed too many lines and made too many mistakes. I'm done taking steps for someone who won't even care enough to actually say goodbye to me.
It still seems like the time had stopped. But at least I know when to run away. Because sometimes this is the best thing to do, no matter how perfect the fairytale promisses to be.

15 септември, 2009

It's still true

It's not a story about the impossibility of love. Well it might be. But most importantly it's about finding something that I needed but never knew about it. It's a story about someone who made a difference in my life in a pretty simple but special way.
I'll skip the part with the 'I love you forever' and I'll get to 'the after' part where I have you as a friend and... You are my own personal sun, shining over the horizon. And if it's up to me that's never gonna change.
And one lifetime won't be enough to thank you just because you were there when I didn't know I needed you. And because you believed in me the way I used to believe in people.
...Friends you can meet anywhere. They pass you by and go. Some of them stay because they find peace around you and they feel safe...
For me you are so much more. Addistion, obsession, even gravity that pulls me towards itself... In a way that I can't run away, I can't dissapear... And I can't breathe without.

P.S. This one is like months ago but I found it today on a list of paper and here it is. It's still true.

09 септември, 2009

След полунощ [трета част]

"Бях прекарала толкова много нощи в сънища и блянове, каквито дори в най-смелите си фантазии не смеех да си пожелая. Ако едно знаех със сигурност, то бе че трябва да спра след всеки повей на вятъра да очаквам буря. Този път щеше да е различно и нямаше да оставя на съзнанието ми да ме води из безбройните приказни улички, които само си бе създало.
Прибрах се в ранния следобед и дори за миг не поседнах на любимия ми диван, за да си отдъхна. Знаех как работеше умът ми. Трябваха му само няколко секунди, през които да не мисля за нищо конкретно, за да започне да ме завлича в капаните си. Понякога се случваше дори когато имах за какво да мисля, но в този ден нямах намерение да му се оставя толкова лесно. Пропъждах всяка мисъл, когато усещах че изгубвам контрол над себе си и бях успяла цял един ден да не се крия в някоя празна стаичка, поемайки си едва дъх, докато сълзите се стичаха от очите ми, а сърцето ми сменяше ритъма си толкова рязко, че всеки миг очаквах да спре.
Оставих чантата си, дори не помня къде и забързах към кухнята. Сипах си малко мляко в чашата и го стоплих, а след това разтворих от любимия ми топъл шоколад. Бавно с ръце обвити около чашата се запътих към леглото си. Не го бях оправила тази сутрин, за да мога без много усилие да изпълня плана си. Оставих чашата на нощното шкафче и тъкмо вече навличах пижамата си, когато първата стряскаща мисъл успя да развали концентрацията ми. Телефонът ми не бе на шкафчето! Стоях няколко секунди несигурно, премисляйки какво да правя. Да взема чантата си и да го измъкна от там или да го оставя. Сама знаех, че няма да мога да затворя очи, ако знаех, че малкото нещо не е до мен. Бях силна до тук, но мисълта, че може най-сетне онази хубава мелодийка да е огласила стаята и да съм била далеч, когато това станеше ме ужасяваше.
Едва когато вече бях оставила телефонът до възглавницата си, можех да седна на леглото и да изпия чашата топъл шоколад. След това се завих с мекото одеало и се сгуших хубаво, докато се стопля. Можех да видя потъмняващото небе, докато спускащата се над града нощ изместваше светлината. Вдишах хладния въздух, нахлуващ през едва отворения прозорец и затворих очи. Топлината под одеалото бавно ме караше да се отпускам в сладката си дрямка и така сгушена скоро вече бях далеч от каквито и да било мисли. Най-сетне сънят ми бе просто един мрак без сънища и гласове, без усмивки и несбъднати илюзии.
Първото нещо, което усетих, когато мракът започна да напуска съзнанието ми бе студенина. Дочух и някаква позната музика, което ми подсказваше, че все още сънувам, но ледено-студените невидими пръсти, които ме докосваха бяха прекалено истински дори за моето невероятно въображение. Отворих сънено очи и затърсих в мрака какво ме бе събудило. Продължавах да мисля, че това е част от някакъв сбъркан сън, но когато седнах в леглото си и одеалото за миг се смъкна от мен усетих студенината. Не бе сън. Проследих с поглед мятащото се на всички страни перде. Прозорецът се бе отворил напълно от вятъра, а музиката бе просто дъжда навън. Капчиците падаха по покривите и по стъклата на прозорците и в миговете преди да се събудя напълно можех наистина да ги объркам за музика. Изправих се и бързо затрових прозореца. Усетих, че треперя, затова се върнах в леглото и се завих отново. Едва тогава посегнах по навин да погледна телефона, само за да видя, че е полунощ.


Едва тогава всичко ми се изясни. Нямаше как да избягам от това време на нощта, в което всичко около мен сякаш крещеше името му. Дори преди да заживеем заедно той се прибираше в полунощ и първото което правеше, бе да ми се обади дори само, за да ми каже лека нощ. Музиката ми бе позната, защото и преди дях чувала дъждовните капчици с тяхната магия, когато го чаках да се върне късно вечерта.
Знаех, че каквото и да правя няма да мога да избягам. Винаги щеше да бъде полунощ онова време, в което щеше да ми липсва най-много. Колкото и да бягаш пак щях да се връщам. Въртях се в кръг между днес и утре, но никога не оставах достатъчно дълго, за да не изгубя и малкото неща, които ми напомняха за него.
Докато безпомощно се взирах към прозореца в тъмната стая успях за си припомня всяко едно нещо, което ме караше да се усмихвам. Общото между всички неща бе, че по някакъв начин бяха свързани с него. И в този миг бях благодарна, че отново е полунощ, защото бях щастлива дори когато сълзите изпълниха очите ми. Надявах се където и да е сега, да е щастлив и знаех, че въпреки всичко, което си бяхме казали, моето място в сърцето му някаше да може да запълни никой друг. Това бе едно от нещата, които знаех, но не можех да обясня. Може би бе заради спокойната усмивка върху лицето му, когато гледаше към мен, обмисляйки как да ми обясни нещо. Или начинът, по който ме наричаше.
Някъде между тези мисли бях се изгубила. Събудих се от галещите ме слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца. Бях ги очаквала вече няколко дни, но почувствах, че ми липсва дъжда. Бях забравила песента на сърцето си, а в миговете преди да се събудя, слушайки падащите капчици, сякаш бях успяла макар и за малко да си я припомня... А с нея и всяка усмивка... Защото именно това ми помагаше да издържа до следващата вечер, когато отново щеше да бъде полунощ."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

I believe

Because even when the sky is falling down you are still there. It may not be a perfect world, but at least sometimes things are good the way they are.


And all I'm saying is "maybe someday". I believe that everything I call fairytale is going to come true. If I'm patient enough it will. Promise me you'll be there when that happen and remember - I believe because of you!

07 септември, 2009

I should be lucky

The sky must be falling down on me.

You know, get a gun and shoot me, it's gonna be a lot easier and not that painfull.
In a perfect world this could happen, but in this one I'm still gonna be the idiot you've been screwing around because of her. So technicly I made her fight for you and now instead of 'thank you' I get to hate every single thing I used to love about you, but I can't hate you.

'Life sucks, and then you die." And yeah... 'I should be so lucky.'

You really should have made me promise not to fall in love with you or something. But nooo, you had to be so great and so nice. Why don't you just leave already, so that I can start looking for another addiction. Because none seems good enough to made you fade away right now.

Wake me up when september ends. Or maybe I should say give me a pill, so that I can actually sleep this whole month!
Whatever... !

06 септември, 2009

I made a wish tonight

It is tonight the time that I want to simply close my eyes. Hearing the raindrops falling down the sky I want to feel no fear of falling into my dreams. I want to hold my breath and make a wish exactly at midnight - the seconds between today and tomorrow. I would wish for just one simple thing. I want tonight as I close my tired of searching for you eyes to feel no fear in my heart, as I let all the memories of you fade away. I don't need the heartbreak, even though I already have it. I don't want to bit my lip every time I have the need to tell the world that you are the love of my life. I don't want to be burning in an ice-cold water anymore. I don't want to be that girl who is so obsessed with someone, that she can't breathe when he's not around and when he is, her heartbeat goes crazy up and down slow and than fast again, as if it's a toy and some kid is playing with my heart, making it go out of control just to see if it's gonna break eventually.
As the rain is falling down the sky I have just one wish and I would give anything to make it true. Please, give me the reason to simply walk away. For one time be one of the other guys and make me hate you. It's not gonna be easy to forget that way, but eventually I will. And instead now I keep asking myself 'what if' every damn time you give me even the lightest reason to believe the lie, that I wasn't just lying to myself and that there actually is something that you didn't tell me.
My world would really suck without you. You make me better and I wanna be better for you. And I can't live in a world where you don't exist, because it would be a world with no colors and no sun and no rain. But tonight I'm gonna close my eyes and hold my breath. And I'm gonna make a wish. I wish I could sleep for so long that when I woke up in the morning the only thing left from you in my heart is a scar that no longer hurts and no longer makes me cry. And I'm scared as hell to wish for it, but I need something to change and this seems to be the right thing to wish for.


If my dreams betray me and I follow your voice don't say anything. If my eyes look for you, hide from me. If I call your name don't turn back. I don't need the broken heart and the tears. I don't need to believe in lies anymore, so that I make it trough the day. It's time to let the rain wash everything away.

I love you... But it didn't seem to be enough... So just let me go already ~!~

02 септември, 2009

След полунощ [втора част]

"Позволи ми да се изгубя отново. Не искам много - само няколко часа, в които отново да бъдеш в стаята, макар и на другия й край. Достатъчно е за един единствен миг да се вгледам в теб.
-Не бъди тъжен. Усмихни се. Утре ще бъде нов ден и всичко ще бъде наред, нали? Ще намериш липсващото парченце пъзел в картинката. Винаги го правиш. - прощепнах, знаейки че той все пак ще чуе думите ми. Но аз не съм като теб. Страх ме е да напусна стаята. Не искам да търся липсващите парченца в моя пъзел, защото ме е страх, че няма да ги намеря.
-Да, на теб говорех. Ще ми позволиш ли? Да се изгубя отново? Стой точно там. - посочих, а след това обгърнах себе си с ръце и се загледах в лицето му. Бе замислен, огрижен. Усмихна се едва в отговор, както правеше когато случайно срещнеше погледа ми. Едва тогава затворих очи и опитах да се изгубя.
-Кажи нещо... - прошепнах, усещайки сенките. Винаги се спускаха над мен щом затворех очи и пропъждаха образа му от съня ми. Стисках силно очите си, опитвайки се да ги накарам да си отидат, но не можех. Предадох се и отворих плахо очи, а той все още стоеше там. Усмивката му, онази топлата, която озаряваше деня ми като слънце, се бе появила на лицето му. Не разбирах какво става, но това си бе моят сън и само трябваше да си пожелая истински каквото и да е.


- Затвори очи. - чух нежният му глас да казва, още преди да прошепна желанието си. Изпълних думите му, а след това се заслушах. В далечината едва се чуваше музика. Можех да си представя клавишите на пианото да следват нотите безспир.
- Не се страхувай. Аз съм точно тук до теб. - прошепна отново той и можех да усетя топлият му дъх по кожата си.
- Слушай само гласът ми и музиката. Нищо друго няма значение. - кимнах в отговор при тези думи и се усмихнах. Вече ги нямаше сенките. Дори страхът ми бе далеч. Сякаш целият свят бе изчезнал и за тези няколко минути бяхме само ние. Всяка дума чертаеше нови и нови картини пред мен. Можех да докосна дори небето ако пожелаех. Да хвана падаща звезда, да вървя по водата, да бъда в едно с вятъра. Виждах всичко, което някога ми бе минавало през ума дори на шега. Мечти, сънища, едни от други по пъстри и красиви.
... За тези няколко часа отново се бях изгубила сред илюзиите на съня си. Но бях щастлива!"

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

22 август, 2009

Изгубена

Вдишвам. Усещам хладният въздух да влиза в тялото ми. Вятърът игриво размята косите ми и затворя ли очи изгубвам се... Но не се чувствам изгубена. А по-скоро намерена. Горещият пясък пари пръстите ми, докато стоя с разперени ръце пред синьото море. Слънцето свети срещу мен и след няколко секунди вече съм забравила къде се намирам. Топлина, хлад, топлина хлад... Вятърът подухва и спира за миг... Отново и отново си играе с мен.
Отварям очи и докато се усетя вече съм тръгнала с бавни стъпки напред по пясъка към вълните, разбиващи се на брега. Страх ли? Не познавам това чувство в този момент. Следвам единствено гласа, който чувам всеки път, щом се изгубя... Следвам теб...
Присвивам очи и гледам нагоре към слънцето. Стъпка по стъпка водата ме обгръща все повече и повече. Топлина, хлад... Отново... Докато не усетя солта по устните си. Водата непрестанно ме дърпа накъде ли не. Вълните се усилват и една от всички тях ме оставя без дъх под себе си. Тогава гласът е най-силен. Мога дори да различа думите. Шепот, в който се заслушвам, като в музика. Не зная кое е горе и кое долу. Усещам само солта. Вятърът продължава да танцува и да си играе с морето. Танцува с него и се появават вълни, а те си играят с мен. Необратимо е.


Отварям очи и съм на пясъка. Вълните на брега галят нежно ръката ми, а аз нямам идея как съм се озовала тук. Бях изгубена. Продължавам да се губя отново. Единственият спомен е онзи миг, в който въздухът не ми бе достатъчен, но все пак те следвах. ... И солта по устните ми.
Стоя седнала на брега, където водата ме докосва. Вдишвам... Издишвам... Отново усещам вятъра и неговата игра, слънцето... Топлина, хлад... И всичко, за което копнея е да се изгубя отново, защото само тогава чувствам, че съм намерена. Изгубвам дъхът си и следвам гласът, който ме води... За да изгубя себе си в теб...
Из "Вдъхновение" - Place of Freaks

16 август, 2009

Whatever...!

I can never run away, but why should I? Really... Isn't that what life is? To fight for what you care about, for the people you love? I mean, it's not like I can lose anymore. Maybe I should try to keep you here for as long as possible. You know, take my chances.
Yep, I'm being an idiot by writing this. But you are the sun in my never-ending midnight. And I don't wanna give that up, just because it's the right thing to do. And since it's the middle of the night again I might be so wrong in my thoughts, that in the morning I won't even knowhow the hell I got to this conclusion.
Nope... That's not it. I would know exactly why I'm saying that. I'm tired of running in circles. It's eather gonna happen or not. I'm just taking my chances. And for a sign I've picked the event... If i somehow go there, then I'm taking my chances, again and put myself in the cold rain with the hope that it will stop. If not I'm leaving Monday, so that would be the 'end where I begin', by leaving all this behind me. Don't ask me how, but I will this time. If choclolate doesn't make it, alcohol will.
I can't spend another day waiting that you will notice all this. I know I don't have any right to do anything, but so what? You can be all sweet and kind and acting like a freakin' idiot. Well so can I!
So... Pick me... Choose me... Love me...

P.S. I know I sound like an idiot. That's because I am. You can try to stop me. I'm not promising I'll stop but if what I wanna do is wrong... I don't know... Like you said, even I can't imagine myself thinkin' in this time of the day, but... Whatever...!

14 август, 2009

Отново и отново

-Къде съм? Как попаднах тук? - питам, но няма кой да ми каже отговора. Продължавам да вървя, а не достигам до никъде. Правя всичко по навик и денят се повтаря един и същ с единствената разлика, че за другите времето не е спряло.
Вървя нанякъде, но не достигам до края на пътя, нито се връщам в началото. Търся знак, който да ми покаже накъде да продължа, но такъв няма. От всякъде чувам гласове, но никой не е достатъчно ясен, за да го последвам. Понякога дори започвам да мисля, че си ги измислям, за да забравя за тишината.
Полунощ е. Отново е средата на нощта и за пореден път се връщам към мислите, които нахлуват вече дори в сънищата ми. Като омагьосън кръг е. Всеки ден се повтаря отново и отново.


Винаги е полунощ. Минават дни, седмица след друга и нощта никога не ме напуска. Не виждам накъде отивам. Понякога сядам на земята и просто стоя, очаквайки да се случи чудо, но такова няма. Чувам само онзи глас от моите илюзии, който ме вика да продължа. Изправям се отново и побягвам към него. Не спирам, дори когато чувствам, че не ми достига въздух и в мига, когато съм най-близо и вече чувам ясно думите, сякаш всичко изчезва.
Отново съм изгубена сред дните, когато е полунощ и не виждам светлина. Очаквам нещо да се промени, но всъщност дълбоко в себе си зная, че не съм в приказка и няма да има кой да ми подаде ръка, за да продължа напред. Тогава започва всичко отначало. Изправям се, сякаш нищо не се е случило и продължавам по този път, водещ наникъде. Отказвам да следвам гласовете и просто вървя.
... До следващият път, когато ще повярвам отново и ще последвам илюзията си...

11 август, 2009

Истинско

Чували ли сте, че понякога сме слепи за онова, което стои точно пред нас? Не знам дали точно така беше, но аз си мисля, че съм в ролята на слепеца.
През цялото това време ме беше страх, че ще те загубя. Не смеех да кажа каквото и да било или го казвах на шега. Оказа се, че ти никога не би ме оставил да си отида. Толкова пъти казвах неща, които биха отпратили всеки друг, но не и теб. И дори да не се виждаме всеки ден, а само да си пишем, винаги ще бъде така. За добро или за лошо те срещнах и дори преди да те познавам знаех, че има нещо специално в теб. Сега знам, че както ти за мен не си просто някого от всичките зелени кръгчета, така и аз за теб съм нещо повече.
Можем да не си говорим и пак да се чувстваме близки, защото нали това е приятелството. Истинското приятелство. Когато желаеш на другия единствено щастие и би обърнал света, само за да върнеш усмивката на лицето му.

Ти си моят дечку и никой никога няма да промени това. Дори да си далеч, пак ще си близо. Нали навсякъде има интернет. А ние дечкувците знаем как да се намираме, дори когато се изгубим.

10 август, 2009

Тишина

Предупреждение:
Текстът по-долу представлява доста мрънкане, малко приказни нюанси и главно думи, неизречени наглас. Четете на своя отговорност. =)


Преди няколко дни докато разговарях с майка ми бях на мнение, че не искам за нищо на света да върна времето назад. Харесваше ми как стоят нещата. Виждах ясно себе си между илюзиите, без които не бих била себе си и реалността, която никога не поглеждах в очите.
Затварям очи и виждам нея - моето второ "аз" да върви из цветните поляни нагоре по хълма. Тънката рокля следва всяко движение, а вятъра умело я отвежда в други посоки... Отново и отново... Прилича на танц. Хаотична хармония от грация и несъвършенство...
Тя забърза нагоре. Оставаха й няколко крачки до върха, които пробяга. Вместо да спре за почивка, тя разпери ръце настрани и започна да се върти, гледайки небето. Усмивка озари лицето и, щом една капчица дъжд намокри устните й. Затвори очи и след миг вече усещаше студенината на дъждовната вода да попива по роклята. За един кратък миг можех и аз да го почувствам, преди тя да тръгне отново на някъде без път и посока. Скри се от дъжда под едно дърво, за да погледа света от страни. Замъглената гледка бе като излязла от някой сън. Поляните надолу по хълма, дърветата в далечината, малките червеникави покривчета...
Не се чуваше нищо друго, освен падането на капчиците по листата. Ароматът на свежест се бе разнесъл из хладният следобед. Далеч зад един облак се подаваше слънцето, създавайки една от най-вълшебните картини - дъгата, която преминаваше през цялото небе. Дори най-добрият художник не би могъл да си представи тази картина и да я съживи върху бялото си платно. Не би могъл да улови нито свежестта на дъжда, нито шумът от капчиците, когато докосваха земята. ...
Ако бе възможно щях да върна времето в един точно определен ден. Бих могла да до изживявам всеки ден отново и отново и никога нямаше да бъде достатъчно. ...


И все пак, колко пъти трябва да повторя, че е било илюзия, че да ми повярваш? На мен казваш, че не знам всичко. Аз мога да кажа същото. Така че, за доброто на всички може би трябва да си напиша на някоя бяла тениска "Мина ми, спрете да ми повтаряте какво е можело да бъде!". Защо ли? Бях си намерила успокоение в това да вярвам, че е нямало нищо през цялото време. И нямах силното непреодолимо желание да си кажа: "Ще питам, пък да става каквото ще". А сега ми се иска да си го кажа и да попитам и дори не ме е страх от отговора, но знам какво бих могла с лека ръка да разруша, а не искам. Е... както обичаше да казва една моя приятелка: "Баси приятелките!". Не се ли предполага, че вече трябва да оставим темата "колко жалка мога да бъда" том не знам вече кой и да си намерим друга тема, като например: "все още ли държиш на мен или просто по навик правим всичко".
Отново нямам смелостта да кажа всичко това на когото трябва, но както и да е. Няма смисъл да си хабя нервите за глупости. То ще се разбере рано или късно кое какво е било.
А сега ще изрека най-великата лъжа, когато някога ми е била в ума - мина ми! Да, това ще повтарям. Да видим този път как ще стигнем до темата, че съм жалка. И все пак може би късно, но поне казах нещо. Все пак направих възможно най-доброто, като криех истината, защото не виждах смисъл да си развалям приятелството. И това ме прави глупачка ли? Ми хубаво. Мисли си каквото си искаш! ...

Случиха се прекалено много неща и вече не съм сигурна в нищо. Нито кой какъв е, нито защо казва или прави нещо. Изгубих си таланта. Не може ли да върна времето назад до поне една година? И то не само за мен. Сигурна съм, че и някой друг би желал точно това. Поне ще съм сбъднала едно желание, освен моето. Ако можех наистина просто да затворя очи и да бъда другаде, където времето е без значение и няма да има никой друг освен мен, бих затворила очи на мига. Но не се случва нищо и тишината я няма.
... И отново ще мине полунощ, както всяка вечер, но този път ще бъда при сънищата си, където мечтите не са просто илюзия. ... При тишината на моето утре...

07 август, 2009

Хаос

Ситни капчици дъжд се ронеха едва от небето. Нощта бе хладна. Вятърът вееше грубо горките листенца по короните на дърветата. Стъпките й бяха бързи и едва доловими, заради вятъра. Нямаше никого по улиците. Следваше белите линии по мокрия асфалт. За миг спираше да си поеме дъх и пак продължаваше. Имаше едно единствено място, където искаше да бъде и бе решена да достигне до него, каквото и да й струва това.
Спря, този път за няколко минути, а след това бавно продължи напред. Едва различаваше каменната преграда, което разделяше градчето, намиращо се на един от
хълмовете и стръмните склонове надолу към реката. Сълзите продължаваха да се стичат по мокрото й лице. Дишаше учестено, докато стъпваше върху преградата. Успя да се изправи и да погледне надолу. Далеч от уличните лампи сега можеше да види какво я очакваше там долу.
Шумът на двигател я накара да погледне назад, а след миг фаровете на наближаващата кола осветиха лицето й, карайки я да затвори очи за миг.
- Какво, по дяволите, правиш?! - чу ядосаният му глас, щом слезе от колата. Приближи се по-близо до нея, като нервно прокара ръка през разрошената си от вятъра коса.

- Как ме намери? - запита тя. Не го искаше тук.

- Звънях ти. Отидох до дома ти, но те нямаше. Родителите ти също не бяха там, но видях бележката, която им бе оставила. - мрачно заговори той.

- И какво? Реши, че трябва да бъдеш герой
отново ли? Да спасиш деня ми? - каза му тя, като опитваше да звучи ядосано, но накрая на думите си вече говореше спокойно.
- Не скачай. - отвърна простичко той.

- Защо не? - запита тя и скри лице за миг.

- Искаш ли го наистина? - отчаянието му сега бе осезаемо.

- Може би! - отвърна му тя с възможно най-голямата сигурност, която можеше да вложи в думите си.
- А може би не? - той пристъпи по-напред към нея и лека усмивка за миг премина през лицето му.

- Не се приближавай! - извика внезапно тя.

- Добре. Ще си остана тук. - посочи той и за миг се загледа в далечината зад нея. - Защо не слезеш и не ми кажеш какво се случи? Винаги можеш да скочиш след това. Няма да ти преча.
- Не мога да ти кажа. - почувства се безпомощна. Стоеше тук на прага между днес и вечността и дори сега се страхуваше да каже каквото и да било.
- Тогава не ми казвай. Просто слез и ми позволи да опитам да помогна. - убедително заговори той.

- Не можеш. Няма смисъл. - отвърна тя тъжно.

- Разбира се, че има смисъл. Нима наистина ще ме оставиш? - запита той.

- Да те оставя? Това е шега, нали? Ти постоянно оставяш мен. Забравяш ме. Не мога ли и аз да опитам за разнообразие? - отвърна тя, повишавайки глас.

- Този път не
искам да те оставям. Съжалявам за всичко, но... Просто слез от там и ще поговорим. - той вложи всичката си надежда в тези думи. Толкова силно искаше да я вземе в прегръдките си и никога повече да не я пусне.
- Обещаваш ли, да ме оставиш след това? За да мога аз да оставя теб? - запита тя несигурно.

- Обещавам. - в отговор подаде ръка към нея. Тя предпазливо я хвана и в мига щом опита да слезе вече бе в ръцете му.
- Никога повече не прави така, чуваш ли? Какво би бил животът ми без теб? - зашепна той нежно.

- Пусни ме! Спри! Пусни ме! - задърпа се тя. Не искаше да чува думите му. Не искаше да усеща парфюма, който сега бе дори още по-опияняващ, смесен с попилите капчици дъжд по блузата му. За миг тя затвори очи и обви ръце около него. Дъждът вече бе спрял. Само вятърът все още бушуваше из улиците.
- Все още ли искаш да те пусна? - запита той тихо след дълго мълчание.

- Не...


... Поредната безсънна вечер. Вече наистина ми се губи кое е сън и кое не. Толкова много думи, които минават през мен и ги оставям да се изплъзнат, защото нямам право да ги изричам. И дните минават един след друг, все еднакви. Събъждам се и не зная дали все още спя или не. Някак си на моменти успявам да се засмея на собствената си глупост. Мисля си, че това е моят кошмар, който преживявам наистина. А може би това е сънят, за който винаги съм мечтала. "... изгарящо като ледено-студена вода... горчиво-сладко чувство... което ме държа будна..." ... и все още го прави. Отново бягам, за да се върна където бях. Събуждам се, за да спре съня, а заспивам отново с него.
И виждам красота в хаотичният повтарящ се край, който се мисли за начало. И всяко "утре" става "днес". А онзи проклет ден така и не идва. Може би искам да дойде, за да ме отвлече от кошмарите. Но може би тези кошмари са именно сънищата, заради които заспивам всяка нощ.
Така ще бъде всяко утро, в което заспивам... Защото ти си хаосът в мен, знаеш ли?

Вдъхновение...

"- Но не мога да го кажа, нали? - Джона
- Да кажем, че това е просто сън. И това, което казваме или правим не се зачита извън този сън.... Кажи ми, че ме обичаш. - Дакота Скай"

06 август, 2009

Perfect Chemistry

-Само една мога докрай да обичам.
-Само една мисъл, с която да дишам.
~
-Ти отиваш.

-Аз се връщам.
-Теб сънувам.
-Друг прегръщам.

~
-And you are the one that lights the fire.
-I am the one who takes you higher.
-I hear your voice when you call my name.
-That's my name, that's my name, that's my name.

~
-She's so much more than you used to.
-She knows just how to move to seduce you.
-Baby it's a new age
-You are like my new craze.
-Let's get together baby,
-Maybe we can start a new phase.

~~~


Мога да не говоря и да продължавам да си вярвам, че ми е минало. Истината е съвсем друга и това горе е доказателството.

~~~

- Като те питат "колко си голямо, дите", какво отговаряш? До небето? - запита той с усмивка.
- Не се е намерил кой да ме пита. - признах си.
- Ето, питам те. - подкани ме да отговоря.
- Ми... Единственото, което ми идва на ум и дори не знам къде съм го чувала е "Човек е толкова голям, колкото е сърцето му." - загледах се накъде настрани в мига щом го изрекох. Нормално е да говоря глупости, но чак пък толкова...
- Това е "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му." - поправи ме той. - Древна китайска поговорка.
- Значи или го знам по-друг начин или съм си го измислила. - отвърнах едва. - Ти какво би отговорил?
-До небето. ^^ - отвърна той гордо, а след това се засмя. - Шегувам се. Не зная...

~~~

Защо ми идват такива неща на ума? "... Колкото е голямо сърцето му..." - не звучи ли глупаво? Както и да е. Време за сън.

02 август, 2009

Circles

We truly are running in circles. We keep running away from each other and we are still both here. It's like... I step back and you follow me. I step forward towards you and you run away hiding. As if there is a part of you that you don't want me to see. As if... I wouldn't like you anymore. And by writing this... It's rediculous! I can never leave you. Not now, not ever.
I only wanna know what made you disappear like this? And are you coming back?

I know I said something, and it probably changed a lot. But so what? I moved on, at least I'm trying. And when I'm being just a friend you start hiding from me. What the hell's going on! Am I delusional or something? I mean... I can't be... Not for this... Not anymore... But... Then what the hell happened?
Ah... I haven't slept so much last night. It's understandable if I'm being stupid and not worth reading at all. I just had to say something and since the right person to hear it is not around... Yeah...
I might be an idiot, again. But so are you!

The more I hide, the less I fear... And the more I show you the more you run away. And if I stop you will come back, just so that you can run away again. Running in circles... That's what we always do. Don't forget to come back, when you are done hiding. And honestly... I think this time it's not me the one you are running away from - it's you. I'm taking my step back now. And it's your turn!

Jonas Brothers - Pushin' me away

P.S.
I am the idiot this time... I believed, again. There is no such thing as running in circles... There's just my imagination playing srupid games with me... again...

01 август, 2009

Чудя се

I wonder...
What do you see,
when you look at me?

Веднъж казах, че всеки вижда онова, което иска да види. Имах причина да го мисля. А сега се питам, ако това наистина е вярно, то... Дали другите виждат в мен онова, което аз искам? Какво ли виждаш, когато погледнеш към мен? Какво те кара да бъдеш мой приятел? Какво толкова направих, че все още ме допускаш до себе си, дори когато се опитваш да ме държиш настрана?
Ясно е - винаги ще бъда тук. Дори да не ти говоря с дни. Дори да се цупя и да се чудя как да се скараме. Защо ли? Защото приятелството не е в това да забравиш, а да простиш. Не в това да чуеш, а в това да разбереш. То не е това което виждаш, а което чувстваш. Приятелството не е как оставяш някого, а как държиш на него въпреки всичко и не го оставяш да си отиде.


Затова ще бъда тук. За добро или за лошо. Ще продължавам да говоря много, докато не ми кажеш да спра. Ще правя глупости, за да можем да се посмеем след това. Ще ги има и глупавите басове, след което ще се ядосвам, че пак съм изгубила. И усмивките, и Мечо Пух и приказките в час и sms-ите и похапването на торта.

~ Обичам Ви! ~

Friends for life, right?! Because that's what really matter in the end. And we need each other from time to time not to get lost. That is something that no one can take away from us.

29 юли, 2009

След полунощ [част първа]

"Утрото настъпваше бавно и спокойно. Мракът се разпръскваше по небето, сякаш някой с магическа пръчица го бе омагьосал, за да започне да се изгубва постепенно. Звездичката, която по това време се подаваше над съседния покрив отново ме гледаше с премигваща светлинка. Знаех го, макар да лежах със затворени очи на леглото, свита на кълбо. Усещах сутрешният хлад, който се процеждаше през мрежата на прозореца да гали кожата ми.
Очакваше ме дълъг и вероятно изморителен ден. Знаех, че ще имам нужда от доза кофеин на всеки няколко часа и дори това нямаше да е достатъчно да ме предпази от разсеяността, която се появяваше при липсата на сън. Познавах до болка това състояние, в което не можех да функционирам правилно. Вече бях спряла да броя дните, в които по същият начин гледах някой скучен филм до късно, с надеждата да ми се доспи. След това лягах и затварях изморените си очи, но съня не идваше. Той сякаш бягаше от мен, а вместо него всеки път се появяваха онези мигове, в които се изгубвах... в спомените...
Бях прекалено изморена, за да избягам отново от него. Лежах в моята половина на леглото, страхувайки се да се обърна и да се срещна с реалността, в която той си бе отишъл. Отдадох се на сладките спомени, които умът ми предлагаше с надеждата съня най-сетне да победи, но вместо това инстинктивно плъзнах ръка зад себе си, търсейки неговата.
Отворих очи, когато лека болка премина през тялото ми. Потръпнах и вместо да го търся, придърпах завивката, обвивайки я около себе си.
Затворих отново очи и опитах да се преборя с желанието да повярвам, че това е само сън и всъщност сега ръката му бе обвита около моята, вместо одеалото. Знаех, че онова чувство на празнота ще ме връхлети в мига щом повярвам на илюзията си.
Може би ако се доверях на съзнанието си, оставяйки се в ръцете на сладката лъжа, че той е още тук щях да мога да заспя. Изкушението да повярвам бе прекалено голямо и бързо се предадох. Обърнах се на другата страна и придърпах възглавницата му. Ароматът на неговия парфюм ме накара да скрия лицето си в нея и да я прегърна силно.


Беше се случвало и преди. Намирах някоя забравена дреха, която бе негова и я притисках силно към себе си. Усещах парфюма по нея и за няколко секунди сякаш отново можех да дишам, без онази разкъсваща болка в гърдите си. Само това ми бе останало - мигове на опияняваща близост до всичко, което ми напомняше за него и безброй безсънни нощи, в които се самозалъгвах, че той е тук до мен, в опит да събера каквото беше останало от мен.
Все още си припомнях онзи ден, в който за последно прекарах ръка през кадифено-меката му коса и безмълвно гледах в очите му, изгубвайки се и намирайки се отново и отново.
Знаех защо не можех да заспя и какво не ми даваше мира от толкова време. Бях му позволила да надникне и в най-мрачните кътчета на душата ми. Бях му поверила сърцето си и исках единствено да бъде щастлив, а някак го бях оставила да си отиде.
Усетих сълзите в очите си, но прегърнах още по-силно възглавницата. Не исках да плача.
Докато вярвах в илюзията, че той е тук до мен не се налагаше да видя себе си без мисълта за него. Бях го приела за нещо повече от просто част от моя свят - той бе част от самата мен...
Утре отново щях да бъда себе си - да се усмихвам, да говоря много и да се шегувам. Но само докато не настъпи отново нощта, когато щях да бъда сама със страховете си. И дори когато реалността се бе изпречила на пътя ми, аз отказвах да й се доверя. Отново бе мрачното утро, в което се отдавах на илюзиите си. Само в тези няколко часа след полунощ можех да съм наистина себе си, защото и ти бе там - усмивката ми, в сълзите, в страховете и мечтите.
... Защото моят свят - това сме аз и ти..."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

28 юли, 2009

Simply Done!

I tried to make a difference. I told the truth instead of hiding it. It didn't work. So I'm done with it. I don't wanna make a difference anymore. I don't wanna tell the truth, because it doesn't make any difference eather.
And about the whole "letting him go" thing - I have a plan. I'll stop making the difference and just laugh at everything. It's just a game, right? Well, let's play!
It's always just a game, until someone gets hurt. And then everything ends. Well, I'm done with the serios part. Now it's just a game to me and I don't care anymore. You will never let me be the one, you didn't even give me the chance to try, before giving up on me. Now I'm giving up on you. That's exactly what you wanted, right?
You wanna have fun - great, let's have fun. But that's it. No more smiles anymore, no more stories to tell and never again. I'm done!


And yes, I know that it won't be easy. I will write it down to remind miself what I said, but I won't change my mind. I want you out of my heart and for now that's the way I'm ginna make it happen. For what is worth you will always be my kiddo - the one who makes me happy. But nothing more. That's how games work. So, let's play!

25 юли, 2009

Като магия

Слънцето скоро щеше да се скрие зад пухкавите алени облаци, стелещи небето. Снопчетата светлина едва се процеждаха през гъстите клони на дърветата. Беше почти като магия...
Спирайки се на всеки няколко крачки, малкото момченце вървеше и се оглеждаше плахо при най-лекия шум. Мислеше си, че скоро ще намери дома или баща му ще се подаде зад някое дърво и страхът ще изчезне. Все още нямаше от какво да се страхува. Виждаше пътя пред себе си. Не намираше пътеката, по която бе тръгнало, но едва ли бе далеко от реката. Сигурно ако спреше за момент и се заслушаше, щеше да чуе как го викат по име.
Спря. Заслуша се. Дишаше учестено и все така плахо оглеждаше гората. Гласове не се чуваха. Внезапен шум накара детето да потръпне. Без да се обръща затича напред с надеждата да намери пътеката. Препъна се няколко пъти, но продължи да бяга. Спря едва, когато се озова на някаква малка полянка, заобиколена от дървета. Падна на колене и стоя така известно време, докато си поемаше дълбоки глътки въздух. Опита да се изправи, но умората надделя и вместо това легна върху зелената трева. Подържа очите си затворени. За малко повярва, че всеки миг ще се събуди и ще бъде отново у дома в топлото си легло. Помръдна леко ръка и погали тревата, прокарвайки пръсти през нея. Отвори очи и се загледа в порозовялото небе, чиито цветове ставаха все по-тъмни. Розовото се губеше към лилаво, а после и към тъмно синьо.
Мина доста време, преди момченцето да помръдне. Лежеше на поляната и съзерцаваше небето. Цветовете бяха толкова нежни, като захарен памук. Облаците се губеха в лилавото и детето не можеше да ги различи от небето. Появи се лек ветрец, който погали русите му коси. То затвори отново за миг очи и си пое дъх. Лека усмивка се появи на лицето му. Усещаше някакъв сладък аромат на цвете във въздуха. Изправи се и се огледа. Слънчевите лъчи вече не можеха да проникнат през короните на дърветата. Бяха прекалено слаби и скоро щяха да изчезнат съвсем.
- Има ли някой? - каза едва детето. Гласът му трепереше. Тревогата отново се връщаше в съзнанието му, виждайки настъпващият здрач да се прокрадва зад всяка сянка в гората. Фантазията му не чакаше дълго, преди да започне да разкрива най-страшните си създания.
- Ехо! - извика този път по-силно момчето. Може би някой щеше да го чуе. Вероятно вече го търсеха и бе въпрос на време да го открият.
- Чува ли ме някой?! - викът му отекна няколо пъти, преди да заглъхне. Бе тихо. Почти като магия... Не се чуваше ни едно птиче. Тишината се бе разперила над гората и никой не смееше да престъпи волята й. Никой, освен малкото изгубено момченце, чието сърчице биеше все по-бързо, докато страхът се впиваше във всяко едно ъгълче на ума му.
Несигурно запристъпва напред. Чудеше се накъде да поеме. Не знаеше дори от къде бе дошъл. Нямаше пътека, а дърветата до едно си приличаха, сякаш бяха изрисувани от художник, който знаеше само един начин да ги нарисува. Детето погледна отново към небето. То не бе страшно дори нощем. Винаги се намираше някоя звездичка, която да го осветява, когато луната я нямаше. Ярките цветовете се бяха изгубили в тъмното синьо на мрака.
Затича отново, докато достигна дърветата. Колкото по-бързо достигнеше края на гората, толкова по-скоро щеше отново да си бъде вкъщи, далеч от страховете си. Не можеше да види накъде отива. Бе прекалено тъмно, затова тръгна бавно напред. Спираше на всяка крачка и внимаваше да не се спъне. Явно се бе наранило, защото усещаше лека болка в коляното си, но въпреки това продължи. Повтаряше си, че скоро ще намери пътека или ще види светлинка и ще бъде спасено.
Повървя няколко минути и спря. Имаше чувството, че някой го наблюдава. Огледа се, но не можеше да види нищо, освен най-близките дървета. Внезапно чу стъпки зад себе си. Не бе сигурен дали бяха стъпки или съзнанието му не си правеше шеги с него. Продължи да върви, но отново чу някакъв шум и тръгна с бързи крачки накъдето можеше. Страхуваше се да спре или да се обърне. Някакъв клон се изпречи на пътя му и детето се озова на земята. Усещаше пулсираща болка по дланите си. Навярно не бе нищо сериозно, но започваше да пари.
- Ехо! Има ли някой?! - извика отново. Стоеше със затворени очи и се страхуваше да погледне. Отново чу стъпки и този път бе сигурен, че не е просто шум.
- Има ли някой там?! - повтори въпроса си. Видя светлинка да се движи зад едно от дърветата. Изчака още малко и разтърка очи, за да премахне едва появилите се сълзи. Вече можеше да различи силуета на не по-високо от него дете с лампа в ръка.
- Какво си се развикал така? - заразмахва сериозно с пръстче момиченцето. - Искаш да събудиш всички ли?
- Ъм... Аз... Извинявай... Изгубих се и... - заобяснява момченцето с тих глас. Не очакваше да попадне на това момиченце, а още по-малко да му се скарат.
- Изгубил си се? Значи теб търсят цял ден. - усмихна се добронамерено момиченцето и гласът му стана по-топъл и нежен, изгубвайки сериозността си.
- Ами... Предполагам... - отвърна детето. Спокойствието го връхлетя на мига. Беше спасено. Не, че някакво си момиченце би могло да го спаси наистина, но все пак си беше спасено.
- Хайде, ела с мен. - малката подаде ръчичка към него и се усмихна.
- Откъде знаеш накъде е пътеката? - нотка на съмнение се появи в гласа на момчето. Беше прекалено хубаво, за да е истина.
- Глупчо! Погледни! Виждаш ли светлината между дърветата. Ето там! - посочи момиченцето, а другото дете само кимна в отговор. - Това там е моят дом.
- А какво правиш навън в тъмното. Не те ли е страх да бродиш из гората? - продължи да пита момчето.
- Ще ти покажа, ако обещаеш да не казваш, че съм те намерила в гората. Предполага се, че спя. - заговорнически прошепна момиченцето и се усмихна отново.
- Обещавам. - отвърна в готовност детето. В отговор момиченцето отново подаде ръчичка, а момченцето я хвана. Светлината на лампата им показваше пътя и скоро се измъкнаха от гората, която се намираше точно до дома на момиченцето, както бе казало то.
- Бързо, преди да е свършило. - каза момиченцето и затича напред към една поляна от другия край на къщата.
- Какво да е свършило? - момченцето я последва.
-Това. - посочи малката и легна на тревата, загледана към небето. Момченцето последва примера й и едва тогава забеляза какво е имала предвид. Малки светлинки пресичаха единия край на небето и изгасваха. Сякаш валеше, но не дъжд, а малки светлинки, вместо капчици.
- Почти като магия... - въздъхна момчето.
- Дали бих могла да намеря някъде паднала звездичка? - замисли се момиченцето. Нямаше съмнение, че това бе най-силното й желание в този момент.
- Какво те накара да влезеш сама в гората? - запита отново момченцето. Чудеше се как така тя не се страхуваше като него.
- Чух гласа ти. Трябваше ти само малко светлинка, за да намериш пътя. - отвърна момиченцето с усмивка.
- Ще ти донеса звездичка, когато намеря. Все някоя е паднала наблизо. - детето се изправи и тръгна, накъдето мислеше, че ще открие звездичка.
- Недей. Не сега. Не ми носи звездичка, задето ти показах пътя. Всеки друг би го направил. - момиченцето също се изправи и последва момчето.
- Ами.. Не е ли това, което желаеш? - запита то, като се обърна към малката.
- Звездите са, за да осветяват небето. Тук долу не ни е нужна тяхната светлина. Нужен ни е някой, който да ни покаже пътя и да ни подаде ръка. И този някой се нарича приятел. - замечтано говореше малката, сякаш цитираше някоя книга.
- Ти беше моята звездичка в мрака. Мога ли да бъда твой приятел в замяна и да ти подам ръка? - запита момченцето на свой ред. Не изчака отговор, а подаде ръка към нея. В отговор тя я пое и се усмихна.


Почти...
Като магия...