25 април, 2009

Искам да запомня

Искам да запомня този ден. Почти всяка секунда от него. Искам да мога отново да си спомня как стоях на сцената и не ме интересуваше дали някой ще се засмее. Просто си се радвах на деня, на слънцето, което грееше като по чудо... На вятъра в косите ми... Музиката, която дори да не беше идеална, въображението ми бе запазило перфектния звук и хармония и ми ги припомняше...
Искам да запомня усмивките, хората... Всички бяхме деца. Малко пораснали, но все пак... Просто деца, които се забавляват, играят, усмихват се... Няма напрежение, а само радост дори в очите на съперника. Нали всичко все пак е игра?
Искам да запомня черното... Ритъма, мелодията, стъпките... Всяко движение... Всеки поглед... Всяко твое ново изражение, все по-сериозно... Дори ми липсваше усмивката... Онази усмивка...
За кратко, съвсем кратко време. Но то бе достатъчно, за да разбера колко много напред съм продължила... А не биваше...
Искам да запомня спокойствието, смеха, приятелите и техните усмивки... Също спокойни, радостни... Все пак е празник... А ние имаме нужда от тези дни в годината, за да си спомним за усмивките, и музиката, и хората около нас, и детското в себе си.
Искам да запомня миговете преди да отпусна глава върху възглавницата и да заспя... Пиша тези думи и във всяка оставям нещо съкровено. Ключове към спомени, картинки... Който да ме накарат да се почувствам спокойна отново както днес... Да предизвикат усмивка, а дори и някоя и друга сълза... Просто... Искам да запомня... За да се върна някой ден точно тук... В този момент и да открия нещо повече от само думи... Да открия онази, която съм била... Дете, което се усмихва и се смее високо... Дете, което мечтае... Дете, което обича... Просто дете...

24 април, 2009

18 април, 2009

Повярвах, но защо?

Тя пристъпва бавно с едва доловими стъпки. Почти невидима... Неканена... Сяда до теб... С ръка ти посочва посоката и ти поглеждаш натам. Не си способен да погледнеш настрани дори за миг. Цялото ти внимание е насочено към онзи, който тя избере. Дори не те пита дали искаш...
Харесва ти, нали? Някой друг да реши вместо теб накъде да гледаш? Скоро няма да е така, но това е без значение. Продължаваш да следваш всяка нейна посока, всеки шепот... Просто протяга ръка към теб и за един миг всичко се променя. Вече няма значение дали е нощ или е ден, дали вали или не... Няма дори значение кого ще посочи тя... Просто се подчиняваш...
Но идва миг, в който дори не ти е нужна ръката й. Знаеш достатъчно добре и сам накъде да погледнеш. И не можеш да откъснеш очи дори за миг от онзи... Може би ти е дал причина да го погледнеш... Да го последваш... А може би тя си е играла с теб както досега... Заблуждавала те е...
Краят идва, а промяна няма от началото дотук. Всичко си е същото... Усмивките... Думите... Дните... Слънцето... Луната... Светът...
Сега видя истината, нали? Не другите са различни, а ти! Точно така! Тя не посочваше на тях грешната посока, а на теб! Не шепнеше на него лъжи... А вярваше й сляпо ти...
Знам... Красиви са нейните слова... Способна е да излъже всеки... Понякога бягаш от нея... Когато вече опознаеш до една лъжите й... Но в един момент забравяш... Защото усмивката му просто заличава всяка твоя мисъл... Думите нежно галят най-нежните струни на душата ти... И докато се осъзнаеш, вече е твърде късно... Тя е успяла с черно мастило да напише името му в твоето невинно сърчице... Не можеш да го изтриеш... Ще си остане там... Повярвай ми, аз вече знам!Не го казвам на някой друг, а на самата себе си. Защото пак успях да се предам в ръцете й... Коя е тя ли? Някои я наричат любов... Други съдба... Трети проклятие... Сами изберете.

09 април, 2009

И все пак далеч...

Стоиш до мен... Толкова си близо... Няма граници... Няма го тревожното чувство, че това е нередно... Да бъда до теб... И дори сега не можеш да разбереш... Не искаш...
Истината е толкова простичка... Можеш да я видиш без дори да я търсиш... Във всяка усмивка... Всеки поглед... Всяка дума... Дори и тези, които никога няма да изрека... Дали искаш да видиш всичко това? Може би... А може би не...
Няма значение... Нищо друго няма значение... Поне не сега... Не в този миг... Не и когато си толкова близо... Дори да си само сън, бих те молила да останеш за още само няколко секунди... Още само миг...
Всеки ден намирам нещо ново за самата себе си, докато постепенно изгубвам се в теб... В една илюзия, която сама си създадох... Ти само ми помогна... Мъничко... Но достатъчно, за да не мога да спра... Опитах... Вярвай ми... Ако можех щях да се обърна и да сложа края... Щях да възстановя всяка граница, която прекрачих... Но не съм толкова силна... Не и сега...
А ти не знаеш това... Не знаеш, че именно ти си най-светлия от всички цветове в моя иначе сив и безсмислен ден... Няма ден и нощ, когато теб те няма... Липсва всякакъв контрол в мен... В умът ми цари безредица... Защото на всеки няколко секунди мисълта за теб преминава и забравям всичко друго... Понякога се опитвам... А понякога оставям идеята за теб да ме обсеби и дори не усещам как на лицето ми се появява онази идиотска усмивка... Необходими са ти няколко секунди, за да забележиш всичко това... Как изгубвам мисълта си щом се усмихнеш... Как избягвам погледа ти, за да не остана загледана в теб, сякаш съм изгубила ума си... А явно наистина съм... Защото с всеки изминал ден все повече се пристрастявам към теб... Към всичко онова, което казваш, мислиш или правиш... Към начина, по който намираш иронията в нещата... Как знаеш по-добре от мен самата какво ще си помисля... И дори когато ти казвам да спреш, ти продължаваш... Да си тук... Дори на шега...
Кого го интересува истината? Илюзията си е прекрасна и без драмата и сълзите на реалността. Можеш да си тук, когато имам нужда от теб... А когато те няма същата тази илюзия ще те връща при мен...Чудя се... Веднъж успя да забравиш за мен... Макар и неволно... Дали ако сега си отида ще забележиш...? Дали ще разбереш едва тогава...? Но няма смисъл да мисля за това... Ще дойде ден, когато ще знам със сигурност... И тогава вероятно ще съжалявам, че съм предпочела илюзията си...
Имах да кажа още толкова много... Толкова много неща не знаеш... Но не мога... Не бива да изричам нищо повече... Затова ще мълча... За да не те нараня... Или да те загубя... А с теб и смисъла на всичко друго... Цветовете... Мечетата... Детското... Слънчевото... И дори самата себе си...

06 април, 2009

Ще те помня винаги (PoF)

"Има неща, на които просто не им отива да съществуват за дълго... Появяват се като ярка звезда на небето, засияват с най-прекрасния си бледо-жълт цвят... И изчезват толкова бързо, че не можеш да си сигурен дали наистина ги е имало или са били част от някой сън... Моето не беше сън... Дори моето съзнание не може да създаде толкова истински сънища... Беше си истинско и живо... Дори му бях дала име... То бе моето цвете... Поливах го всеки ден, а то ме даряваше с нов аромат всяко следващо утро... Докато листенцата не почерняха... Имаше пламъци... Изгарящи и огнено-червени... От него не остана нищо освен пепел... Няколко сълзи се отрониха от очите ми... Но знаех, че нямаше да съществува дълго... Бях му ядосана за това... Бях ядосана и на себе си, затова скрих пепелта зад няколко други цветя, а сълзите - зад фалшиви усмивки. Дори не разбрах, че частица от мен изгоря с него... Признавам, бях слаба. Не исках да признае, че може би не бе виновно то, че изгоря и се превърна пепел... Виновна бях аз, че го създадох, а не успях да го опазя от пожара. Днес е нов ден. Започва нещо ново, но преди да започне, трябва другото да бъде запазено... Затова забравих за усмивките и другите цветя. Плаках на воля, събирайки пепелта в малка метална кутийка, с форма на сърце. Сбогувах се с моето цвете и вече можех да се усмихвам, без преструвки... И то и аз бяхме си простили всичко...
Сбогом, мило мое... Ще те помня винаги... "

В тихата нощ тя вече уморена, бе затворила очи. Дълбоко в себе си знаеше, че не се бе борила достатъчно силно за своето цвете. Но нямаше значение, защото дори само споменът за съществуването му, щеше да и носи спокойствие. Понякога щеше да плаче, но само със сълзи на радост, защото бе сбъднала един свой сън. Бе превърнала една нищо и никаква идея в нещо истинско и значимо. Такива цветя никога не се забравят, защото са единствени по рода си. Споменът за нейното също ще бъде вечен.

Кожа и небе

Магия ли? Не. Няма на този свят и на никой друг магия, чиято сила да създаде такава красота, събрана в толкова кратко, но сякаш вечно време. Красота, скрита зад маски от страх, отчужденост, враждебност, дори насилие...
"Що за красота е това?" - бихте ме попитали.
Неповторима... Обгърната от страст, безкрайно силни чувства, но никой не смее да ги изрече на глас. Дали от страх? Не зная...
Едно знам със сигурност - истинските герои не са тези по филмите. Истинските герои се раждат в един обикновен, понякога незапомнен от историята ден. Те са хора, също като теб и мен. Животът им може да не е бил лесен, може дори да е бил много по-лош, отколкото мислим, но те някак да успели да запазят най-простичките, но и най-ценни частици от душата си. Запазили са чувствата на обич, на близост, на надежда...
И времето за тях летеше, когато се срещнаха. Летеше неуморно... Сякаш никога нямаше да спре. Тя не спираше да опитва да се докосне до душата му, а той се криеше зад собствената си ирония, в която незнайно как бе попаднал. И все пак живота винаги ни отвежда до брега, на който ни чака някой, чиято вечност е обречена с нашата собствена да се слее...
Успяха въпреки различията си да превърнат бойното поле и войната в една напълно различна романтична картина. Те самите сякаш се промениха пред очите ни... Бяха студени, изплашени и груби... Почти до самия край, когато всяка маска започна да пада. Всяко парченце кожа, прегърнало сърцата им се отпусна при допира на телата им... И бяха истински... Обичаха...Времето за тях спря... Точно в този миг, когато страстта и чувствата бяха най-силни... Нямаше магия, а чиста и красива любов... Любов, в която времето нямаше значение... В последните кратки секунди те съхраниха вечността си и бяха слели сърцата си под същото синьо небе, където стоим и ние сега...
Там сред тяхната вечност остават стаени сълзите и прошепнатите думи "Обичам те!"... Изгубват се в тишината и настава мрак... Но в сърцето си ще помня всяка секунда от тяхното "завинаги"... Ще се връщам към него понякога... И ще се надявам, че някой ден и аз ще достигна своя бряг... Някой ден ще се докосна до тази толкова кратка и блажена вечност...
"...онова, което не може да докосне кожата, не може да докосне и сърцето..." - каза той. Как тогава те докоснаха моето? Как за няколко мига вече бях готова да изкрещя: "Не! Защо трябваше да стане така?", когато му осаваха само няколко мига живот...? Може би е прав... Но не бе герой, защото държеше пушка в ръце... А защото миг преди смъртта си остана човек... Знаеше, че спасение няма, но искаше тя да е добре...
Не знаеше само, че единствено с него тя ще има всичко, за което някога е мечтала... Останаха заедно завинаги... Слети в едно... Без имена... Само с чувство за цялост... Когато сърцата им забиха заедно като едно...
И само то - небето, ще помни... Че там на бойното поле... Загинаха във любовта си двама... Дарени с истинско сърце...

02 април, 2009

Gone

You were here... Closer than ever... In a way so... So nice and simple and real... I thought it was a dream... But it was not... It was not even a illusion or a hallucination... You were here... Right before you disappear...And there was nothing... No air that could make me wanna breathe again... My eyes could not see anything else... They were blinded by you... Because you were my sun... So... What am I supposed to do now...? When all that have left is the scent of your perfume...
I'm standing here all alone... The music is quiet... But I can't really hear it... Because your voice is what echoes in my mind... For the first time I felt not only lost... But like I am not alive anymore... Like part of me is gone with you... And forty-eight hours seem like forever to me... So many minutes... Seconds... That you are gone... I miss you... More than you could know... Come back... I didn't wanna know how it feels being without you here... Not knowing where you are... But now I know... And it truly is painful... More than I can take anymore...It is so silent here, without your laugh... Every thought leads me to the memory of you... I tried to ignore that... But how could I... When all I could see and feel is you... All I ever wanted... Was to have you here right beside me... You might come back tomorrow... But I would never forget how does it feel to be without you... I'm gonna hold you even stronger... So that I can never lose you again... Now I'm going back to my illusion... Where you are here... Not wanting to feel alone anymore... Without you... Come back as fast as you can... Because I don't wanna miss you anymore... Come back... To make the eternal darkness disappear... And to bring back my heart... Because I gave it to you... To remind you with every heartbeat that I belong to you... In this exact piece of forever... And any other piece ever existing...

Единствена... И само моя...

Кратка е тази моя вечност, в която крия се в тъмните часове на нощта. Една и съща бе... Когато се появи онази ярка светлина, разкъсваща мрака... Нямах силите да я спра... Нямаше начин... Единствено можех да стоя, да се взирам невиждащо в нея и да чакам да си отиде...
Светлина и дар, които никога преди не бих поискала... Пристрастеност... Невъзможна... Пронизваща... Безкрайна... Носеща твоето име...
Преминах всяка поставена от мен самата граница... Твоя такава никъде по пътя не срещам... Защо?! Нима ще ми позволиш да бъда с теб в мъглата от парфюм и облакът тиха музика...? Не знаеш ли, че... Няма нещо, което не бих сторила, за да те задържа колкото се може по-дълго до себе си? Не знаеш ли... Единственото слънце, което мога да видя си ти!
Нощта заспива в сън уморен... Ни вятър, ни звук, ни глас... И дори в перфектната ледено студена тишина, все още мога да чуя твоя глас... Понякога е просто шепот... Друг път всяка дума отеква със сила... И безсилно само слушам... Неспособна да заспя...
Не си отивай... Не точно сега... Всяка линия, която начертах... За да стоя настрана вече я няма... И дори небето ще заплаче с моите сълзи, ако си отидеш ти...Затова те моля... Остани... В кратката вечност, която сама си създадох... Дори да си просто сън... Дори всичко да е илюзия... Никога не бих се отказала от нея... Сладка лъжа... Горчиво докосваща... Отнемаща мислите... Пристрастяваща... Единствена... И само моя...