29 юли, 2009

След полунощ [част първа]

"Утрото настъпваше бавно и спокойно. Мракът се разпръскваше по небето, сякаш някой с магическа пръчица го бе омагьосал, за да започне да се изгубва постепенно. Звездичката, която по това време се подаваше над съседния покрив отново ме гледаше с премигваща светлинка. Знаех го, макар да лежах със затворени очи на леглото, свита на кълбо. Усещах сутрешният хлад, който се процеждаше през мрежата на прозореца да гали кожата ми.
Очакваше ме дълъг и вероятно изморителен ден. Знаех, че ще имам нужда от доза кофеин на всеки няколко часа и дори това нямаше да е достатъчно да ме предпази от разсеяността, която се появяваше при липсата на сън. Познавах до болка това състояние, в което не можех да функционирам правилно. Вече бях спряла да броя дните, в които по същият начин гледах някой скучен филм до късно, с надеждата да ми се доспи. След това лягах и затварях изморените си очи, но съня не идваше. Той сякаш бягаше от мен, а вместо него всеки път се появяваха онези мигове, в които се изгубвах... в спомените...
Бях прекалено изморена, за да избягам отново от него. Лежах в моята половина на леглото, страхувайки се да се обърна и да се срещна с реалността, в която той си бе отишъл. Отдадох се на сладките спомени, които умът ми предлагаше с надеждата съня най-сетне да победи, но вместо това инстинктивно плъзнах ръка зад себе си, търсейки неговата.
Отворих очи, когато лека болка премина през тялото ми. Потръпнах и вместо да го търся, придърпах завивката, обвивайки я около себе си.
Затворих отново очи и опитах да се преборя с желанието да повярвам, че това е само сън и всъщност сега ръката му бе обвита около моята, вместо одеалото. Знаех, че онова чувство на празнота ще ме връхлети в мига щом повярвам на илюзията си.
Може би ако се доверях на съзнанието си, оставяйки се в ръцете на сладката лъжа, че той е още тук щях да мога да заспя. Изкушението да повярвам бе прекалено голямо и бързо се предадох. Обърнах се на другата страна и придърпах възглавницата му. Ароматът на неговия парфюм ме накара да скрия лицето си в нея и да я прегърна силно.


Беше се случвало и преди. Намирах някоя забравена дреха, която бе негова и я притисках силно към себе си. Усещах парфюма по нея и за няколко секунди сякаш отново можех да дишам, без онази разкъсваща болка в гърдите си. Само това ми бе останало - мигове на опияняваща близост до всичко, което ми напомняше за него и безброй безсънни нощи, в които се самозалъгвах, че той е тук до мен, в опит да събера каквото беше останало от мен.
Все още си припомнях онзи ден, в който за последно прекарах ръка през кадифено-меката му коса и безмълвно гледах в очите му, изгубвайки се и намирайки се отново и отново.
Знаех защо не можех да заспя и какво не ми даваше мира от толкова време. Бях му позволила да надникне и в най-мрачните кътчета на душата ми. Бях му поверила сърцето си и исках единствено да бъде щастлив, а някак го бях оставила да си отиде.
Усетих сълзите в очите си, но прегърнах още по-силно възглавницата. Не исках да плача.
Докато вярвах в илюзията, че той е тук до мен не се налагаше да видя себе си без мисълта за него. Бях го приела за нещо повече от просто част от моя свят - той бе част от самата мен...
Утре отново щях да бъда себе си - да се усмихвам, да говоря много и да се шегувам. Но само докато не настъпи отново нощта, когато щях да бъда сама със страховете си. И дори когато реалността се бе изпречила на пътя ми, аз отказвах да й се доверя. Отново бе мрачното утро, в което се отдавах на илюзиите си. Само в тези няколко часа след полунощ можех да съм наистина себе си, защото и ти бе там - усмивката ми, в сълзите, в страховете и мечтите.
... Защото моят свят - това сме аз и ти..."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

28 юли, 2009

Simply Done!

I tried to make a difference. I told the truth instead of hiding it. It didn't work. So I'm done with it. I don't wanna make a difference anymore. I don't wanna tell the truth, because it doesn't make any difference eather.
And about the whole "letting him go" thing - I have a plan. I'll stop making the difference and just laugh at everything. It's just a game, right? Well, let's play!
It's always just a game, until someone gets hurt. And then everything ends. Well, I'm done with the serios part. Now it's just a game to me and I don't care anymore. You will never let me be the one, you didn't even give me the chance to try, before giving up on me. Now I'm giving up on you. That's exactly what you wanted, right?
You wanna have fun - great, let's have fun. But that's it. No more smiles anymore, no more stories to tell and never again. I'm done!


And yes, I know that it won't be easy. I will write it down to remind miself what I said, but I won't change my mind. I want you out of my heart and for now that's the way I'm ginna make it happen. For what is worth you will always be my kiddo - the one who makes me happy. But nothing more. That's how games work. So, let's play!

25 юли, 2009

Като магия

Слънцето скоро щеше да се скрие зад пухкавите алени облаци, стелещи небето. Снопчетата светлина едва се процеждаха през гъстите клони на дърветата. Беше почти като магия...
Спирайки се на всеки няколко крачки, малкото момченце вървеше и се оглеждаше плахо при най-лекия шум. Мислеше си, че скоро ще намери дома или баща му ще се подаде зад някое дърво и страхът ще изчезне. Все още нямаше от какво да се страхува. Виждаше пътя пред себе си. Не намираше пътеката, по която бе тръгнало, но едва ли бе далеко от реката. Сигурно ако спреше за момент и се заслушаше, щеше да чуе как го викат по име.
Спря. Заслуша се. Дишаше учестено и все така плахо оглеждаше гората. Гласове не се чуваха. Внезапен шум накара детето да потръпне. Без да се обръща затича напред с надеждата да намери пътеката. Препъна се няколко пъти, но продължи да бяга. Спря едва, когато се озова на някаква малка полянка, заобиколена от дървета. Падна на колене и стоя така известно време, докато си поемаше дълбоки глътки въздух. Опита да се изправи, но умората надделя и вместо това легна върху зелената трева. Подържа очите си затворени. За малко повярва, че всеки миг ще се събуди и ще бъде отново у дома в топлото си легло. Помръдна леко ръка и погали тревата, прокарвайки пръсти през нея. Отвори очи и се загледа в порозовялото небе, чиито цветове ставаха все по-тъмни. Розовото се губеше към лилаво, а после и към тъмно синьо.
Мина доста време, преди момченцето да помръдне. Лежеше на поляната и съзерцаваше небето. Цветовете бяха толкова нежни, като захарен памук. Облаците се губеха в лилавото и детето не можеше да ги различи от небето. Появи се лек ветрец, който погали русите му коси. То затвори отново за миг очи и си пое дъх. Лека усмивка се появи на лицето му. Усещаше някакъв сладък аромат на цвете във въздуха. Изправи се и се огледа. Слънчевите лъчи вече не можеха да проникнат през короните на дърветата. Бяха прекалено слаби и скоро щяха да изчезнат съвсем.
- Има ли някой? - каза едва детето. Гласът му трепереше. Тревогата отново се връщаше в съзнанието му, виждайки настъпващият здрач да се прокрадва зад всяка сянка в гората. Фантазията му не чакаше дълго, преди да започне да разкрива най-страшните си създания.
- Ехо! - извика този път по-силно момчето. Може би някой щеше да го чуе. Вероятно вече го търсеха и бе въпрос на време да го открият.
- Чува ли ме някой?! - викът му отекна няколо пъти, преди да заглъхне. Бе тихо. Почти като магия... Не се чуваше ни едно птиче. Тишината се бе разперила над гората и никой не смееше да престъпи волята й. Никой, освен малкото изгубено момченце, чието сърчице биеше все по-бързо, докато страхът се впиваше във всяко едно ъгълче на ума му.
Несигурно запристъпва напред. Чудеше се накъде да поеме. Не знаеше дори от къде бе дошъл. Нямаше пътека, а дърветата до едно си приличаха, сякаш бяха изрисувани от художник, който знаеше само един начин да ги нарисува. Детето погледна отново към небето. То не бе страшно дори нощем. Винаги се намираше някоя звездичка, която да го осветява, когато луната я нямаше. Ярките цветовете се бяха изгубили в тъмното синьо на мрака.
Затича отново, докато достигна дърветата. Колкото по-бързо достигнеше края на гората, толкова по-скоро щеше отново да си бъде вкъщи, далеч от страховете си. Не можеше да види накъде отива. Бе прекалено тъмно, затова тръгна бавно напред. Спираше на всяка крачка и внимаваше да не се спъне. Явно се бе наранило, защото усещаше лека болка в коляното си, но въпреки това продължи. Повтаряше си, че скоро ще намери пътека или ще види светлинка и ще бъде спасено.
Повървя няколко минути и спря. Имаше чувството, че някой го наблюдава. Огледа се, но не можеше да види нищо, освен най-близките дървета. Внезапно чу стъпки зад себе си. Не бе сигурен дали бяха стъпки или съзнанието му не си правеше шеги с него. Продължи да върви, но отново чу някакъв шум и тръгна с бързи крачки накъдето можеше. Страхуваше се да спре или да се обърне. Някакъв клон се изпречи на пътя му и детето се озова на земята. Усещаше пулсираща болка по дланите си. Навярно не бе нищо сериозно, но започваше да пари.
- Ехо! Има ли някой?! - извика отново. Стоеше със затворени очи и се страхуваше да погледне. Отново чу стъпки и този път бе сигурен, че не е просто шум.
- Има ли някой там?! - повтори въпроса си. Видя светлинка да се движи зад едно от дърветата. Изчака още малко и разтърка очи, за да премахне едва появилите се сълзи. Вече можеше да различи силуета на не по-високо от него дете с лампа в ръка.
- Какво си се развикал така? - заразмахва сериозно с пръстче момиченцето. - Искаш да събудиш всички ли?
- Ъм... Аз... Извинявай... Изгубих се и... - заобяснява момченцето с тих глас. Не очакваше да попадне на това момиченце, а още по-малко да му се скарат.
- Изгубил си се? Значи теб търсят цял ден. - усмихна се добронамерено момиченцето и гласът му стана по-топъл и нежен, изгубвайки сериозността си.
- Ами... Предполагам... - отвърна детето. Спокойствието го връхлетя на мига. Беше спасено. Не, че някакво си момиченце би могло да го спаси наистина, но все пак си беше спасено.
- Хайде, ела с мен. - малката подаде ръчичка към него и се усмихна.
- Откъде знаеш накъде е пътеката? - нотка на съмнение се появи в гласа на момчето. Беше прекалено хубаво, за да е истина.
- Глупчо! Погледни! Виждаш ли светлината между дърветата. Ето там! - посочи момиченцето, а другото дете само кимна в отговор. - Това там е моят дом.
- А какво правиш навън в тъмното. Не те ли е страх да бродиш из гората? - продължи да пита момчето.
- Ще ти покажа, ако обещаеш да не казваш, че съм те намерила в гората. Предполага се, че спя. - заговорнически прошепна момиченцето и се усмихна отново.
- Обещавам. - отвърна в готовност детето. В отговор момиченцето отново подаде ръчичка, а момченцето я хвана. Светлината на лампата им показваше пътя и скоро се измъкнаха от гората, която се намираше точно до дома на момиченцето, както бе казало то.
- Бързо, преди да е свършило. - каза момиченцето и затича напред към една поляна от другия край на къщата.
- Какво да е свършило? - момченцето я последва.
-Това. - посочи малката и легна на тревата, загледана към небето. Момченцето последва примера й и едва тогава забеляза какво е имала предвид. Малки светлинки пресичаха единия край на небето и изгасваха. Сякаш валеше, но не дъжд, а малки светлинки, вместо капчици.
- Почти като магия... - въздъхна момчето.
- Дали бих могла да намеря някъде паднала звездичка? - замисли се момиченцето. Нямаше съмнение, че това бе най-силното й желание в този момент.
- Какво те накара да влезеш сама в гората? - запита отново момченцето. Чудеше се как така тя не се страхуваше като него.
- Чух гласа ти. Трябваше ти само малко светлинка, за да намериш пътя. - отвърна момиченцето с усмивка.
- Ще ти донеса звездичка, когато намеря. Все някоя е паднала наблизо. - детето се изправи и тръгна, накъдето мислеше, че ще открие звездичка.
- Недей. Не сега. Не ми носи звездичка, задето ти показах пътя. Всеки друг би го направил. - момиченцето също се изправи и последва момчето.
- Ами.. Не е ли това, което желаеш? - запита то, като се обърна към малката.
- Звездите са, за да осветяват небето. Тук долу не ни е нужна тяхната светлина. Нужен ни е някой, който да ни покаже пътя и да ни подаде ръка. И този някой се нарича приятел. - замечтано говореше малката, сякаш цитираше някоя книга.
- Ти беше моята звездичка в мрака. Мога ли да бъда твой приятел в замяна и да ти подам ръка? - запита момченцето на свой ред. Не изчака отговор, а подаде ръка към нея. В отговор тя я пое и се усмихна.


Почти...
Като магия...

Stop givin' up on me!

There's always a reason to walk away. What's harder is to find a reason to stay and fight for whatever you want. So, it's a choice, not an impossibility.
That simply means it wasn't my fault all this time. I gave my best and I was me all the time. I believed and it wasn't a lie, because you felt it too. And there's the truth - you didn't wanna fight. You walked away. Not literally but still...
And then you say you thought I think like you. Think what? That it's impossible? This is on you, not on me! I tried. I believed even when everything was against me. And I was the one who heard "I told you so" in the end because you were too scared to believe with me. You want everything to be the same, as if change is a bad thing.
Yep, I'll be the one holding your hand again. I'll be happy for you when you step into your future. And you won't look back, because you have already made me just a memory for you. That makes me an idiot. AGAIN!
And I never said I won't change that. Not yet. I'm saying it now. I'll make sure that I get over this as soon as possible. I believed, because I thought you believe it too. But when I look into your eyes I don't see mine and I never will. So for what is worth you are a great friend. And that's it.
You made your choice a long time ago. You didn't let me know. Anyway, I'm making mine. I'm letting you go!


But you don't get to give up on me, without even knowing me. So stop. Okay, I said some things that I maybe shouldn't have. And now you want to end what's left of our friendship. I don't wanna believe again, but it seems like you don't wanna let go eather. Or you are just making it easier for both of us, because you're gonna leave soon. I will never know for sure. And maybe it's for the best. Like they say: "What you don't know, can't hurt you."
So... I'm letting you go.

22 юли, 2009

Ами сега?

Не е края на света. Казах го. И какво от това? Все още има "утре", нали? Дните ще минават бавно известно време. Ще се опитвам да правя всевъзможни нелепи предположения на това какво е можело да бъде и какво предстои. Била съм тук и преди, правила съм го. Просто трябва да изчакам това чувство на безпомощност да премине.
Безсънието ще изчезне и повече няма да дочаквам изгрева и да заспивам, гледайки онази звездичка над покрива на съседната къща да блещука едва в изчезващия мрак. Няма да се чудя накъде да погледна, за да залича следите... Стъпките ще изчезнат постепенно от пътя. Сълзите ще стихнат. Ще остане само бледия спомен, към който ще се връщам хиляди пъти в съзнанието си. Може би ще боли...
Ако бе възможно бих върнала онзи момент. Все още не съжалявам, че позволих да се случи, но обичам да знам какво да очаквам. А сега не знам какво следва. Казваш едно, а действията говорят друго. Може би трябваше да си остана страхливката, която не смее да каже истината. Малко късно го казвам. Знам.
Има само един начин да науча твоята истина. Времето ще покаже. А дотогава ще заспивам, гледайки към онази звездичка в здрача между днес и утре, докато повече нямам сили да мисля и да държа очите си отворени. Ще се събуждам след близо пет-шест часа със същите въпроси, които са ми пречили да заспя и ще продължавам да се чудя дали постъпих правилно.


Вариантите са два. Ако съм сгрешила, то вероятно загубих приятелството ти. Онова, което нямаше граници. Бяхме сериозни, бяхме тъжни, бяхме весели, бяхме деца и бяхме заедно през цялото това време. Ако съм направила правилният избор, то не си ми казал цялата истина и все още има какво да очаквам. Третият вариант, изключваш предходните два е следният - няма правилно и грешно. Има само избор, който сама направих. Нещата може би ще си останат каквито бяха и нямам причина да мисля, че не си ми казал всичко.
Мнението ми не е обективно, но имам чувството, че вторият вариант е по-вероятен. Или може би първият. Или може би третият... Винаги успяваш да ме изненадаш, така че ще те оставя да го направиш и този път.

19 юли, 2009

Making a difference

Това бе едно от желанията ми за тази година. Да променя нещо. Исках да спра да следвам модела, който следвах досега. Беше ме страх да не прекаля. Криех се зад усмивки и си повтарях, че всичко ще бъде наред. Това и сега го правя и вероятно не подлежи на промени...
Писането е моето си нещо. Мога да създам приказка от най-страшния кошмар. Мога да превърна рая в ад, но да ви накарам да се влюбите в дявола с красотата на думите. Мислех това за магия, а го приемах за начин да избягам. Страхувах се да кажа или направя нещо, затова превърнах моята собствена история в парченца, като от пъзел. Нарекох ги "истории" и реших, че имам добра фантазия. Но парченцата не съвпадат. Не мога да го свържа, защото всяко едно е преминало през редакция, за да скрие истината. И то я криех не от друг, а от мен самата.



И тъй като все още е днес. Същото онова "днес", в което реших да продължа с опитите да променям нещата и същото онова "днес", в което вече знаеш истината... То бих казала, че писането е най-добрият начин да лъжеш някого. Просто е. Избирам си герой, на когото да подръжавам. Днес съм Жулиета, утре Мери Попинс... В случая днес бях Хаус *смехът е позволен*.
Истината е адски тъпо нещо. Никога не съм я смятала за нещо велико, сега имам и доказателства. Не е толкова хубава, колкото всички разправят. Мислиш, че си герой, задето си я изрекъл, но с това само лъжеш себе си. Страхуваме се от истината, сякаш тя е нещо толкова могъщо. Какво е тя пред разрушителната сила на лъжата, където можеш да превърнеш дори любовта в омраза? Истината може единствено да разочарова и наранява. Затова съществува лъжата.
Логиката и аз сме невероятни приятелки, както се забелязва. =)
Както казах мога много неща с лист и химикал в ръка. Но дори така не мога да избягам от истината. Тя рано или късно щеше да се появи. Но не от нея се страхувах, а от последствията и промените, които ще донесе.
Днес съвсем не е края. Днес беше началото. Въпросът е на какво всъщност бе началото? На моята смелост, оптимизъм или съвсем ново ниво на искреност. Едно нещо знам със сигурност - не съм се отказала. Все още съм себе си и никой няма да промени това.
И тъй като все още съм Хаус - винаги съм права. Дори всички да мислят, че греша. Накрая винаги узнавам истината и досега не съм грешила. Нямам намерение и да започвам. Просто изчакайте и ще се убедите. =)

18 юли, 2009

What do I do now?


To say it, or not to say it?
That's the question.
And I know which answer
I would prefer to choose,
but...
I'm scared...

What if I choose wrong?
What if I never say it
and regret it every day of my life?
What if I say it and I lose you?
What if...?

17 юли, 2009

Red eyed demon

I t was dark, cold and cloudy night. The wind was strong, like the touch of ice. He felt the fear rushing into his mind. His heart started to beat faster, his breath became uneasy.
"How did I get here?" he whispered to himself. He could feel someone's eyes behind his back. He turned around and froze for an instant. There was nothing but the cold.
In this short moment of relief he looked around and realized he was in a meadow and around it there was a forest. Dark, scary forest. It was quiet. The silence was even scarier than the darkness that seemed to be thicker with every passed second. He wanted to escape but was too scared to move his legs fast enough.
Then behind him he heard someone's steps. His heart almost jumped out of his chest. This time there really was somebody.
Slowly, he turned back, his widened eyes carefully looking for someone. At first he saw nothing. The after a blink she was there, like she came from the nothing. Her skin was white, she was wearing a white dress in this cold night. She didn't look at him. She was walking towards him slowly but without moving her legs. Like she was unreal.For a second she was in front of him. There was no way she could possibly come that close to him for like no time. She looked at him and her red eyes made him numb. Until he realized what was happening her lips were on his. He couldn't take his eyes off hers, like he was hypnotized. He felt that he couldn't breathe after the kiss. Like his lungs were frozen. He wanted to say something but he couldn't. He could hear his heart beating like crazy. He couldn't even close his eyes or look away from her. Those red eyes were so scary that he thought she's a demon sent to take his life.
Her cold white hand touched his neck, holding it tight. It would be the death of him...
Suddenly, he woke up and realized it had been a nightmare.

~Написах тази история за домашно по английски. Претърпя малко корекция преди да я постна. Би трябвало да е леко страшна, но не съм сигурна дали се е получил ефекта. Добавих малко повече описание и е едно от любимите ми домашни. ^^

13 юли, 2009

Сериозна съм била

Мога да отрека всичко на думи. Достатъчно добра съм да лъжа всеки и да се засмивам, сякаш няма голямо значение за мен. Всъщност има...
Лъжата е глупаво нещо. Не обичам да лъжа. Имам предвид наистина сериозно. Когато просто прикривам нещо не ми пречи толкова. Който не бива да знае истината не я е открил, поне до колкото зависи от мен. Съвсем друга история е колко пъти мога да каза, че ми е все едно за теб. Мога да го казвам милиони пъти и дори в крайна сметка да убедя всички, никога няма да повярвам в това.И все пак... Защо, по дяволите, ти трябваше да се появяваш в живота ми с всичките усмивки и мили думи и какво ли още не? Бях си добре и без теб. Вярно, че имаше моменти, в които си мислех, че света ще падне отгоре ми, но някак си минаваха. Сега не мога да повярвам на това, защото ти си тук и ме караш да се усмихвам, независимо дали небето ще падне върху нас. Знаеш ли кое всъщност е най-трудното? Вече зная какво ще стане накрая на историята и накрая на лятото - ще си отидеш и толкова. Ще си отидеш и дори няма да съм се осмелила да ти кажа истината. Същата онази истина, която не смея да изрека пред никого, защото не искам накрая да бъда глупачката, която не можеше за миг да те прогони от ума си и накрая те остави да си отидеш. Но дори да ти кажа истината, това едва ли ще промени нещо. И продължавам да си мисля, че все пак знаеш, но си мълчиш и нищо не казваш, защото какъв смисъл има да не си говорим вече. Няма да е същото.
Искам да знам истината. Искам да я чуя от теб. Тогава защо, по дяволите, ме е страх просто да те попитам? Глупаво, нали?
~Извод първи: Трябва ми адски много шоколад за следващите около два месеца и двойно повече за тези след тях.

Но едно нещо не мога да си обясня. Защо ти отне няколко секунди да се сетиш, че закъсняваш и да кажеш "чао", а през тези няколко секунди (може би си внушавам вече), но гледаше към мен?
~Извод втори: Адски съм жалка и го знам. Ако някой знае как да се измъкна от тази ситуация е добре дошъл да ми каже, тъй като опитах всичко и нищичко не помогна.

Ама как може да не знаеш, кретен такъв? То ми е изписано на лицето колко съм хлътнала. Явно тя наистина е вещица.
~Извод трети: По някаква напълно обяснима причина пиша глупости в момента. Нещо не ми е наред, и деня нещо не е наред и изобщо всичко е с главата надолу.

Достатъчно с глупостите за тази вечер. След малко пак. xD

11 юли, 2009

Kiss my eyes and lay me to sleep

-Хей, Дитету! - каза ми той, като се усмихна с онази моя любима усмивка.
-Кажи, Дитету! - отвърнах и също се усмихнах в отговор. Беше автоматична реакция. Не можех да го видя и да не се усмихна, дори когато тя беше там.
-Обичкам те! - добави внезапно той и точно тогава ми стана ясно, че очевидно сънувам.
-И аз те обичкам! - отвърнах мило и тъкмо срещнах погледа му, когато някой ме повика и ме дръпна за ръката, отдалечавайки ме от него. Както казах, беше само сън. Тя бе до него, а той ми каза нещото, което от толкова дълго исках да чуя.


Колко нечестни са сънищата - показват ни онова, което не можем да имаме и ни лъжат, че света е наш, а като се събудим си оставаме сами със създадените илюзии и с разочарованието, че някога сме си позволили да им повярваме.

10 юли, 2009

Може би...

Ако този ден бе последният, в който съществуваше света, то вероятно бих била достатъчно смела да се изправя, да се покатеря на най-високото място, така че всички да могат да ме видят и бих казала на всички какво наистина значиш за мен. Ако този ден бе днес, то нямаше да се страхувам да погледна към теб и докато се изгубвам в шоколадово-сладкия ти поглед да ти кажа всичко онова, което съм шепнала хиляди пъти, гледайки онази снимка. Ако ми оставаше само ден живот, то бих го прекарала изгубена в теб. Какъв по-хубав начин да заспя завинаги...?
Истината е друга. Може би нямаше да бъда смела. Може би щях да бъда същата страхливка, каквато съм и единственото, което правя е да се самозалъгвам. Вероятно не така сте си ме представяли. Но нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Това все пак не ми пречи да се изгубвам в илюзиите, но когато най-сетне се събудя и ти си далеч - съвсем друга история...
Не бих могла да си отида, знаеш ли? Бих стояла точно тук, където да можеш да ме достигнеш ако пожелаеш и бих чакала онзи последен ден от съществуването ми да дойде точно тук. Някои неща просто не се променят. Но кой знае, може би все пак ще бъда достатъчно смела някой ден.
А дотогава... Може би ще ми дадеш причината да те оставя и да продължа. Какви ги говоря?! Не бих могла да те оставя дори животът ми да зависи от това. ...А може би... Просто те е страх точно като мен...

Now or never

If tomorrow never comes...
Make me lose control...
'Cuz my favorite mistake...
Is losing my mind...
In the midnight hour...


And dream a little dream of me...
'Cuz it is now or never...

05 юли, 2009

You're the ultimate!

Две дИца, една торта, много смях, закачки и усмивки. Бих могла като във онзи филм да правя това всеки ден и нямаше да ми бъде достатъчно. Единствено не бих искала да те забравям и всеки следващ ден да те опознавам, макар че това също би било добре. Стига ти да си в картинката не бих се противила много.Не си го представях точно така. Очаквах да не мога да кажа две думи без да сбъркам и от паника да избягам. Вместо това не можех да изтрия идиотската усмивка от лицето си и не можех да откъсна очи от детето срещу мен. На моменти си напомнях, че не е нормално нещо да стоиш загледано в някой и отмествах поглед, с надеждата да намеря нещо разсейващо, което да внесе промяна в неправилно функциониращият ми ум и да мога спокойно да игнорирам разсейващите и спиращите дъха усмивки.
В същото време нямаше място, на което бих се чувствала по-спокойно. Беше нещо ново, но сякаш се бе случвало всеки ден досега - да бъда около теб. Възможно ли е да има такава доживотна присъда? Ако има, то само ми кажете какво престъпление трябва да извърша, за да я заслужа.
Няколко минути бяха достатъчни, за да изгубя и малкото си останало самообладание и да изгубя контрол над думите и емоциите си. Не съжалявам нито за миг. Не съм си и мечтала, че ще мога съвсем нормално да стоя с теб срещу мен и да говоря като послушно момиченце. Бях себе си и дори не исках да бъда нещо повече от това. Бях себе си и на теб това ти стигаше.
Да не си посмял да я оставиш да те промени! Не си и помисляй да си отиваш някога и да ме забравяш! Не позволявай на никого да заличи тази твоя спираща дъха усмивка и блясъка в очите си. И още нещо... Не ме предизвиквай да кажа всичко онова, което съм казала тук. Не искам заради няколко сълзи и много неизречени думи да те изгубя.

You took my heart and put it back together again!

03 юли, 2009

All of me

Не искам никога да те забравям, пък! Нито усмивките, нито начина, по който говориш или ме разсмиваш. Не мога да си обясня как някога съм искала това да свърши. Знам, че не бива, но не искам никога да забравям всички тези неща. Не искам да те пусна да си идеш, не искам да си представя какво би бил моят свят без теб.


Мога да отричам безброй пъти. Мога да се преструвам и да лъжа всички, но не и себе си. Това май леко ми прецаква плана да оставя мисълта за теб някъде в пространството. Но без нея едва ли ще бъда себе си.
You have all of me...

01 юли, 2009

Friends for Life

Последният ден приключи. Не знам как точно достигнах до тук. Беше януари и се заливах от смях с блясък в очите. Стоях навън в снега и оставях снежинките да ме докосват, мокрейки лицето ми. Чувствах с цялата си същност, че света бе мой. Стоях пред всички тях в четвъртия ден от годината и гледах горящите пламъци на шестнадесетте свещички, наредени върху тортата, носеща моето име. Чудех се какво друго бих могла да поискам, след като всички, които обичам бяха там в този миг. Единственото несъвършено нещо беше, че ти не бе там, но все пак беше перфектния рожден ден. И не исках да бъдеш там повече, защото щеше да изчезнеш след месец два, оставайки просто спомен - лъч от светлина.
Месецът мина, а все още беше там, строейки къщичка с безброй стаи, в които да напъхаме всяка мечта и независимо колко далеч ни отведе живота един ден, когато се върнем и престъпим прага на нашата къщичка, отново щяхме да бъдем същите деца, които мечтаха и се смяха в онези все още студени зимни дни.
Последният ден приключи... Частица от мен проклина мига, в който започнах да проверявам дали си тук или те няма. Преди да се появиш бях завършена. Бях преживяла скучното лято и многото объркващи отношения. Мечтите ми се бяха превърнали в цели, които имах намерение да осъществя, незасивимо как. И някъде между съня и реалността всяка цел, всяка мечта просто избледняха. Не можех да ги видя повече, или по-скоро не можех да видя себе си в тях. Виждах нечия фигура на мястото, където преди виждах себе си и не можех да си обясня как съм допуснала това да се случи. Все още не мога... Просто в един миг бях където исках да бъда и имах контрол над всичко, а в следващия се лутах наоколо без да зная как или защо съм тук.
Последният ден приключи. Имах да кажа много, но никога няма да бъда достатъчно смела да се изправя и да кажа всичко онова, което е било затворено в мен толкова дълго време. Може би така е по-добре. И все пак... Благодаря, че преобърна света ми наопаки за по-малко от ден. Благодаря ти, че те има, защото правиш моя свят по-светъл само с присъствието си. Ако някой някога би променил света, то това ще си ти. Благодаря ти, че без дори да подозираш казваше нещата, които исках да чуя и ме караше да се усмихвам всеки ден. Благодаря ти, че ми помогна да открия себе си, докато всъщност непрестанно се изгубвах в теб.
Неше забавно, сладко, детско, невинно... И ми беше напълно достатъчно. Не искам повече да пиша за теб или да говоря за теб. Затова ще се постарая да напъхам всяка усмивка в една хубава голяма кутия при всички други неща, които да ми напомнят за теб. Защото ще си отидеш, а аз не искам да бъда там, за да го видя. Не искам да изгубвам контрол. Искам светът ми да си е такъв, какъвто беше преди да се появиш.
Изчерпах всяка една частица от себе си, за да ме забележиш. Дали успях само времето може да покаже. Дали съм се отказала от теб ли? Това ще отнеме много дълго време. Но имам една новина за теб - накара ме да се привържа към теб и да свикна с присъствието ти. Сърчицето ми му е достатъчно, но това съвсем не значи, че нямам нужда да си наоколо, макар и само за кратко. Ти направи избора си, аз правя моя. Ще бъда до теб дори да боли. Ще държа ръката ти, ако имаш нужда от мен. Но колко силно всъщност ми въздействаш няма нужда да знаеш. Благодаря ти!
I totally hate saying it, but... Friends for life, right? I believe that in ten years we still will be friends. Because this is who we are - me and you. We need each other from time to time not to get lost. That is something that no one can get away from us.