22 август, 2009

Изгубена

Вдишвам. Усещам хладният въздух да влиза в тялото ми. Вятърът игриво размята косите ми и затворя ли очи изгубвам се... Но не се чувствам изгубена. А по-скоро намерена. Горещият пясък пари пръстите ми, докато стоя с разперени ръце пред синьото море. Слънцето свети срещу мен и след няколко секунди вече съм забравила къде се намирам. Топлина, хлад, топлина хлад... Вятърът подухва и спира за миг... Отново и отново си играе с мен.
Отварям очи и докато се усетя вече съм тръгнала с бавни стъпки напред по пясъка към вълните, разбиващи се на брега. Страх ли? Не познавам това чувство в този момент. Следвам единствено гласа, който чувам всеки път, щом се изгубя... Следвам теб...
Присвивам очи и гледам нагоре към слънцето. Стъпка по стъпка водата ме обгръща все повече и повече. Топлина, хлад... Отново... Докато не усетя солта по устните си. Водата непрестанно ме дърпа накъде ли не. Вълните се усилват и една от всички тях ме оставя без дъх под себе си. Тогава гласът е най-силен. Мога дори да различа думите. Шепот, в който се заслушвам, като в музика. Не зная кое е горе и кое долу. Усещам само солта. Вятърът продължава да танцува и да си играе с морето. Танцува с него и се появават вълни, а те си играят с мен. Необратимо е.


Отварям очи и съм на пясъка. Вълните на брега галят нежно ръката ми, а аз нямам идея как съм се озовала тук. Бях изгубена. Продължавам да се губя отново. Единственият спомен е онзи миг, в който въздухът не ми бе достатъчен, но все пак те следвах. ... И солта по устните ми.
Стоя седнала на брега, където водата ме докосва. Вдишвам... Издишвам... Отново усещам вятъра и неговата игра, слънцето... Топлина, хлад... И всичко, за което копнея е да се изгубя отново, защото само тогава чувствам, че съм намерена. Изгубвам дъхът си и следвам гласът, който ме води... За да изгубя себе си в теб...
Из "Вдъхновение" - Place of Freaks

16 август, 2009

Whatever...!

I can never run away, but why should I? Really... Isn't that what life is? To fight for what you care about, for the people you love? I mean, it's not like I can lose anymore. Maybe I should try to keep you here for as long as possible. You know, take my chances.
Yep, I'm being an idiot by writing this. But you are the sun in my never-ending midnight. And I don't wanna give that up, just because it's the right thing to do. And since it's the middle of the night again I might be so wrong in my thoughts, that in the morning I won't even knowhow the hell I got to this conclusion.
Nope... That's not it. I would know exactly why I'm saying that. I'm tired of running in circles. It's eather gonna happen or not. I'm just taking my chances. And for a sign I've picked the event... If i somehow go there, then I'm taking my chances, again and put myself in the cold rain with the hope that it will stop. If not I'm leaving Monday, so that would be the 'end where I begin', by leaving all this behind me. Don't ask me how, but I will this time. If choclolate doesn't make it, alcohol will.
I can't spend another day waiting that you will notice all this. I know I don't have any right to do anything, but so what? You can be all sweet and kind and acting like a freakin' idiot. Well so can I!
So... Pick me... Choose me... Love me...

P.S. I know I sound like an idiot. That's because I am. You can try to stop me. I'm not promising I'll stop but if what I wanna do is wrong... I don't know... Like you said, even I can't imagine myself thinkin' in this time of the day, but... Whatever...!

14 август, 2009

Отново и отново

-Къде съм? Как попаднах тук? - питам, но няма кой да ми каже отговора. Продължавам да вървя, а не достигам до никъде. Правя всичко по навик и денят се повтаря един и същ с единствената разлика, че за другите времето не е спряло.
Вървя нанякъде, но не достигам до края на пътя, нито се връщам в началото. Търся знак, който да ми покаже накъде да продължа, но такъв няма. От всякъде чувам гласове, но никой не е достатъчно ясен, за да го последвам. Понякога дори започвам да мисля, че си ги измислям, за да забравя за тишината.
Полунощ е. Отново е средата на нощта и за пореден път се връщам към мислите, които нахлуват вече дори в сънищата ми. Като омагьосън кръг е. Всеки ден се повтаря отново и отново.


Винаги е полунощ. Минават дни, седмица след друга и нощта никога не ме напуска. Не виждам накъде отивам. Понякога сядам на земята и просто стоя, очаквайки да се случи чудо, но такова няма. Чувам само онзи глас от моите илюзии, който ме вика да продължа. Изправям се отново и побягвам към него. Не спирам, дори когато чувствам, че не ми достига въздух и в мига, когато съм най-близо и вече чувам ясно думите, сякаш всичко изчезва.
Отново съм изгубена сред дните, когато е полунощ и не виждам светлина. Очаквам нещо да се промени, но всъщност дълбоко в себе си зная, че не съм в приказка и няма да има кой да ми подаде ръка, за да продължа напред. Тогава започва всичко отначало. Изправям се, сякаш нищо не се е случило и продължавам по този път, водещ наникъде. Отказвам да следвам гласовете и просто вървя.
... До следващият път, когато ще повярвам отново и ще последвам илюзията си...

11 август, 2009

Истинско

Чували ли сте, че понякога сме слепи за онова, което стои точно пред нас? Не знам дали точно така беше, но аз си мисля, че съм в ролята на слепеца.
През цялото това време ме беше страх, че ще те загубя. Не смеех да кажа каквото и да било или го казвах на шега. Оказа се, че ти никога не би ме оставил да си отида. Толкова пъти казвах неща, които биха отпратили всеки друг, но не и теб. И дори да не се виждаме всеки ден, а само да си пишем, винаги ще бъде така. За добро или за лошо те срещнах и дори преди да те познавам знаех, че има нещо специално в теб. Сега знам, че както ти за мен не си просто някого от всичките зелени кръгчета, така и аз за теб съм нещо повече.
Можем да не си говорим и пак да се чувстваме близки, защото нали това е приятелството. Истинското приятелство. Когато желаеш на другия единствено щастие и би обърнал света, само за да върнеш усмивката на лицето му.

Ти си моят дечку и никой никога няма да промени това. Дори да си далеч, пак ще си близо. Нали навсякъде има интернет. А ние дечкувците знаем как да се намираме, дори когато се изгубим.

10 август, 2009

Тишина

Предупреждение:
Текстът по-долу представлява доста мрънкане, малко приказни нюанси и главно думи, неизречени наглас. Четете на своя отговорност. =)


Преди няколко дни докато разговарях с майка ми бях на мнение, че не искам за нищо на света да върна времето назад. Харесваше ми как стоят нещата. Виждах ясно себе си между илюзиите, без които не бих била себе си и реалността, която никога не поглеждах в очите.
Затварям очи и виждам нея - моето второ "аз" да върви из цветните поляни нагоре по хълма. Тънката рокля следва всяко движение, а вятъра умело я отвежда в други посоки... Отново и отново... Прилича на танц. Хаотична хармония от грация и несъвършенство...
Тя забърза нагоре. Оставаха й няколко крачки до върха, които пробяга. Вместо да спре за почивка, тя разпери ръце настрани и започна да се върти, гледайки небето. Усмивка озари лицето и, щом една капчица дъжд намокри устните й. Затвори очи и след миг вече усещаше студенината на дъждовната вода да попива по роклята. За един кратък миг можех и аз да го почувствам, преди тя да тръгне отново на някъде без път и посока. Скри се от дъжда под едно дърво, за да погледа света от страни. Замъглената гледка бе като излязла от някой сън. Поляните надолу по хълма, дърветата в далечината, малките червеникави покривчета...
Не се чуваше нищо друго, освен падането на капчиците по листата. Ароматът на свежест се бе разнесъл из хладният следобед. Далеч зад един облак се подаваше слънцето, създавайки една от най-вълшебните картини - дъгата, която преминаваше през цялото небе. Дори най-добрият художник не би могъл да си представи тази картина и да я съживи върху бялото си платно. Не би могъл да улови нито свежестта на дъжда, нито шумът от капчиците, когато докосваха земята. ...
Ако бе възможно щях да върна времето в един точно определен ден. Бих могла да до изживявам всеки ден отново и отново и никога нямаше да бъде достатъчно. ...


И все пак, колко пъти трябва да повторя, че е било илюзия, че да ми повярваш? На мен казваш, че не знам всичко. Аз мога да кажа същото. Така че, за доброто на всички може би трябва да си напиша на някоя бяла тениска "Мина ми, спрете да ми повтаряте какво е можело да бъде!". Защо ли? Бях си намерила успокоение в това да вярвам, че е нямало нищо през цялото време. И нямах силното непреодолимо желание да си кажа: "Ще питам, пък да става каквото ще". А сега ми се иска да си го кажа и да попитам и дори не ме е страх от отговора, но знам какво бих могла с лека ръка да разруша, а не искам. Е... както обичаше да казва една моя приятелка: "Баси приятелките!". Не се ли предполага, че вече трябва да оставим темата "колко жалка мога да бъда" том не знам вече кой и да си намерим друга тема, като например: "все още ли държиш на мен или просто по навик правим всичко".
Отново нямам смелостта да кажа всичко това на когото трябва, но както и да е. Няма смисъл да си хабя нервите за глупости. То ще се разбере рано или късно кое какво е било.
А сега ще изрека най-великата лъжа, когато някога ми е била в ума - мина ми! Да, това ще повтарям. Да видим този път как ще стигнем до темата, че съм жалка. И все пак може би късно, но поне казах нещо. Все пак направих възможно най-доброто, като криех истината, защото не виждах смисъл да си развалям приятелството. И това ме прави глупачка ли? Ми хубаво. Мисли си каквото си искаш! ...

Случиха се прекалено много неща и вече не съм сигурна в нищо. Нито кой какъв е, нито защо казва или прави нещо. Изгубих си таланта. Не може ли да върна времето назад до поне една година? И то не само за мен. Сигурна съм, че и някой друг би желал точно това. Поне ще съм сбъднала едно желание, освен моето. Ако можех наистина просто да затворя очи и да бъда другаде, където времето е без значение и няма да има никой друг освен мен, бих затворила очи на мига. Но не се случва нищо и тишината я няма.
... И отново ще мине полунощ, както всяка вечер, но този път ще бъда при сънищата си, където мечтите не са просто илюзия. ... При тишината на моето утре...

07 август, 2009

Хаос

Ситни капчици дъжд се ронеха едва от небето. Нощта бе хладна. Вятърът вееше грубо горките листенца по короните на дърветата. Стъпките й бяха бързи и едва доловими, заради вятъра. Нямаше никого по улиците. Следваше белите линии по мокрия асфалт. За миг спираше да си поеме дъх и пак продължаваше. Имаше едно единствено място, където искаше да бъде и бе решена да достигне до него, каквото и да й струва това.
Спря, този път за няколко минути, а след това бавно продължи напред. Едва различаваше каменната преграда, което разделяше градчето, намиращо се на един от
хълмовете и стръмните склонове надолу към реката. Сълзите продължаваха да се стичат по мокрото й лице. Дишаше учестено, докато стъпваше върху преградата. Успя да се изправи и да погледне надолу. Далеч от уличните лампи сега можеше да види какво я очакваше там долу.
Шумът на двигател я накара да погледне назад, а след миг фаровете на наближаващата кола осветиха лицето й, карайки я да затвори очи за миг.
- Какво, по дяволите, правиш?! - чу ядосаният му глас, щом слезе от колата. Приближи се по-близо до нея, като нервно прокара ръка през разрошената си от вятъра коса.

- Как ме намери? - запита тя. Не го искаше тук.

- Звънях ти. Отидох до дома ти, но те нямаше. Родителите ти също не бяха там, но видях бележката, която им бе оставила. - мрачно заговори той.

- И какво? Реши, че трябва да бъдеш герой
отново ли? Да спасиш деня ми? - каза му тя, като опитваше да звучи ядосано, но накрая на думите си вече говореше спокойно.
- Не скачай. - отвърна простичко той.

- Защо не? - запита тя и скри лице за миг.

- Искаш ли го наистина? - отчаянието му сега бе осезаемо.

- Може би! - отвърна му тя с възможно най-голямата сигурност, която можеше да вложи в думите си.
- А може би не? - той пристъпи по-напред към нея и лека усмивка за миг премина през лицето му.

- Не се приближавай! - извика внезапно тя.

- Добре. Ще си остана тук. - посочи той и за миг се загледа в далечината зад нея. - Защо не слезеш и не ми кажеш какво се случи? Винаги можеш да скочиш след това. Няма да ти преча.
- Не мога да ти кажа. - почувства се безпомощна. Стоеше тук на прага между днес и вечността и дори сега се страхуваше да каже каквото и да било.
- Тогава не ми казвай. Просто слез и ми позволи да опитам да помогна. - убедително заговори той.

- Не можеш. Няма смисъл. - отвърна тя тъжно.

- Разбира се, че има смисъл. Нима наистина ще ме оставиш? - запита той.

- Да те оставя? Това е шега, нали? Ти постоянно оставяш мен. Забравяш ме. Не мога ли и аз да опитам за разнообразие? - отвърна тя, повишавайки глас.

- Този път не
искам да те оставям. Съжалявам за всичко, но... Просто слез от там и ще поговорим. - той вложи всичката си надежда в тези думи. Толкова силно искаше да я вземе в прегръдките си и никога повече да не я пусне.
- Обещаваш ли, да ме оставиш след това? За да мога аз да оставя теб? - запита тя несигурно.

- Обещавам. - в отговор подаде ръка към нея. Тя предпазливо я хвана и в мига щом опита да слезе вече бе в ръцете му.
- Никога повече не прави така, чуваш ли? Какво би бил животът ми без теб? - зашепна той нежно.

- Пусни ме! Спри! Пусни ме! - задърпа се тя. Не искаше да чува думите му. Не искаше да усеща парфюма, който сега бе дори още по-опияняващ, смесен с попилите капчици дъжд по блузата му. За миг тя затвори очи и обви ръце около него. Дъждът вече бе спрял. Само вятърът все още бушуваше из улиците.
- Все още ли искаш да те пусна? - запита той тихо след дълго мълчание.

- Не...


... Поредната безсънна вечер. Вече наистина ми се губи кое е сън и кое не. Толкова много думи, които минават през мен и ги оставям да се изплъзнат, защото нямам право да ги изричам. И дните минават един след друг, все еднакви. Събъждам се и не зная дали все още спя или не. Някак си на моменти успявам да се засмея на собствената си глупост. Мисля си, че това е моят кошмар, който преживявам наистина. А може би това е сънят, за който винаги съм мечтала. "... изгарящо като ледено-студена вода... горчиво-сладко чувство... което ме държа будна..." ... и все още го прави. Отново бягам, за да се върна където бях. Събуждам се, за да спре съня, а заспивам отново с него.
И виждам красота в хаотичният повтарящ се край, който се мисли за начало. И всяко "утре" става "днес". А онзи проклет ден така и не идва. Може би искам да дойде, за да ме отвлече от кошмарите. Но може би тези кошмари са именно сънищата, заради които заспивам всяка нощ.
Така ще бъде всяко утро, в което заспивам... Защото ти си хаосът в мен, знаеш ли?

Вдъхновение...

"- Но не мога да го кажа, нали? - Джона
- Да кажем, че това е просто сън. И това, което казваме или правим не се зачита извън този сън.... Кажи ми, че ме обичаш. - Дакота Скай"

06 август, 2009

Perfect Chemistry

-Само една мога докрай да обичам.
-Само една мисъл, с която да дишам.
~
-Ти отиваш.

-Аз се връщам.
-Теб сънувам.
-Друг прегръщам.

~
-And you are the one that lights the fire.
-I am the one who takes you higher.
-I hear your voice when you call my name.
-That's my name, that's my name, that's my name.

~
-She's so much more than you used to.
-She knows just how to move to seduce you.
-Baby it's a new age
-You are like my new craze.
-Let's get together baby,
-Maybe we can start a new phase.

~~~


Мога да не говоря и да продължавам да си вярвам, че ми е минало. Истината е съвсем друга и това горе е доказателството.

~~~

- Като те питат "колко си голямо, дите", какво отговаряш? До небето? - запита той с усмивка.
- Не се е намерил кой да ме пита. - признах си.
- Ето, питам те. - подкани ме да отговоря.
- Ми... Единственото, което ми идва на ум и дори не знам къде съм го чувала е "Човек е толкова голям, колкото е сърцето му." - загледах се накъде настрани в мига щом го изрекох. Нормално е да говоря глупости, но чак пък толкова...
- Това е "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му." - поправи ме той. - Древна китайска поговорка.
- Значи или го знам по-друг начин или съм си го измислила. - отвърнах едва. - Ти какво би отговорил?
-До небето. ^^ - отвърна той гордо, а след това се засмя. - Шегувам се. Не зная...

~~~

Защо ми идват такива неща на ума? "... Колкото е голямо сърцето му..." - не звучи ли глупаво? Както и да е. Време за сън.

02 август, 2009

Circles

We truly are running in circles. We keep running away from each other and we are still both here. It's like... I step back and you follow me. I step forward towards you and you run away hiding. As if there is a part of you that you don't want me to see. As if... I wouldn't like you anymore. And by writing this... It's rediculous! I can never leave you. Not now, not ever.
I only wanna know what made you disappear like this? And are you coming back?

I know I said something, and it probably changed a lot. But so what? I moved on, at least I'm trying. And when I'm being just a friend you start hiding from me. What the hell's going on! Am I delusional or something? I mean... I can't be... Not for this... Not anymore... But... Then what the hell happened?
Ah... I haven't slept so much last night. It's understandable if I'm being stupid and not worth reading at all. I just had to say something and since the right person to hear it is not around... Yeah...
I might be an idiot, again. But so are you!

The more I hide, the less I fear... And the more I show you the more you run away. And if I stop you will come back, just so that you can run away again. Running in circles... That's what we always do. Don't forget to come back, when you are done hiding. And honestly... I think this time it's not me the one you are running away from - it's you. I'm taking my step back now. And it's your turn!

Jonas Brothers - Pushin' me away

P.S.
I am the idiot this time... I believed, again. There is no such thing as running in circles... There's just my imagination playing srupid games with me... again...

01 август, 2009

Чудя се

I wonder...
What do you see,
when you look at me?

Веднъж казах, че всеки вижда онова, което иска да види. Имах причина да го мисля. А сега се питам, ако това наистина е вярно, то... Дали другите виждат в мен онова, което аз искам? Какво ли виждаш, когато погледнеш към мен? Какво те кара да бъдеш мой приятел? Какво толкова направих, че все още ме допускаш до себе си, дори когато се опитваш да ме държиш настрана?
Ясно е - винаги ще бъда тук. Дори да не ти говоря с дни. Дори да се цупя и да се чудя как да се скараме. Защо ли? Защото приятелството не е в това да забравиш, а да простиш. Не в това да чуеш, а в това да разбереш. То не е това което виждаш, а което чувстваш. Приятелството не е как оставяш някого, а как държиш на него въпреки всичко и не го оставяш да си отиде.


Затова ще бъда тук. За добро или за лошо. Ще продължавам да говоря много, докато не ми кажеш да спра. Ще правя глупости, за да можем да се посмеем след това. Ще ги има и глупавите басове, след което ще се ядосвам, че пак съм изгубила. И усмивките, и Мечо Пух и приказките в час и sms-ите и похапването на торта.

~ Обичам Ви! ~

Friends for life, right?! Because that's what really matter in the end. And we need each other from time to time not to get lost. That is something that no one can take away from us.