27 септември, 2009

След полунощ [четвърта част]

Време остана мъничко,
а имам още много да кажа.
И скри се вече слънцето,
скри се и вечер настана.

"Тези няколко думички се въртяха в ума ми цял следобед. Не можех да си обясня как се случваше, но от време на време сякаш изгубвах представа къде съм и просто се взирах в една точка, не виждайки нищо и никого. Стоях си и картините изникваха някъде от съзнанието ми, явно открили най-сетне ключа на кутията, в която ги бях скрила.
- Старите навици умират трудно. - мислех си. Продължавах да виждам като на филмова лента изминалото лято. Някой в стаята говореше, но едва ли бе толкова интересно. Все пак не бяха минали дори няколко минути от разговора, който се водеше и вече не бях толкова заинтересована да слушам. Моля за извинение. Следвах тъмните улички на съзнанието си, които ме водега къде ли не. Можех да се закълна, че някой внезапно повика името ми. Опитах да се върна отново в стаята, но вместо това следващата картина ме порази и не можех дори с цялата си същност да пожелая да прекъсна този спомен. Онази негова усмивка, смехът му... За един кратък миг пожелах да остана дълбоко в съзнанието си и да наблюдавам това отново и отново. Точно той ме бе повикал. Спомнях си ясно онзи ден, в който нищо не можеше да помрачи деня ми. Имах си едно слънчице до мен, въпреки лекия дъждец. Бях притеснена по един странен начин, който по-късно започнах да харесвам. Вероятно бе някаква смесица от чувства като дъга. Едновременно исках да избягам, да се скрия, да извикам, да остана загледана в него и да изгоря в шоколадовия му поглед...
Може би точно сега бе моментът да се измъкна от всички тези картини. Това бе един от моментите, които разпознавах едва когато бе твърде късно. Всеки миг сълзите щяха да изпълнят очите ми, въздухът в стаята нямаше да ми бъде достатъчен и най-лошият сценарии ме водеше право в клиника, където щяха да ми дадат достатъчно хапчета, за да не мога дори една мисъл да запазя за повече от секунда в ума си. А и горките хора в стаята щяха наистина да се щокират от науместната ми реакция.
Очакването ме държеше в напрежение. Признавам си, че понякога сама имах желание да посетя някоя от тези клиники, предимно заради това с хапчетата. Имаше някакво неустоимо привлекателно нещо в тази идея, но не можех да си спомня какво. В един миг докато все още очаквах всичко това да се случи осъзнах, че картината сама е изчезнала от съзнанието ми. Събранието бе свършило и някак никой не бе забелязал това, че стоях там, а всъщност ума ми се рееше съвсем другаде.
Тръгнах си по-рано и възможно най-бързо се добрах до вкъщи. Дори не помня как точно достигнах до вратата и отключих, но затваряйки останах на вратата. Нямах пристъп на паника от това, че него го нямаше. Не се чувствах тъжна. Просто стоях отново загледана в нищото, опитвайки се да призная пред себе си онова, от което донякъде се страхувах.
През цялото това време, всички пристъпи на паника и истерия, безсънието, картините, които надвисваха като облак над мен - всичко това бе просто ехо на онова, което вече бе минало. Беше просто навик, който отказваше да премине. Всичките пъти, в които не ми достигаше въздух и чувствах, че се разпадам на парченца... Всяко желания да вдигна телефона и да набера числата само, за да чуя гласа му... Бяха просто навик. Нещо, с което бях свикнала. Да заспивам с него, да чувам гласа му, да виждам усмивката му, да усещам парфюма му по себе си. Имаше мигове, в които тези неща ми липсваха истински. Но сега... Всичко, което изпитвах бе просто шепот, останал да отеква след виковете. Знаех, че мога да дишам и без него, но бях свикнала да не е така.
- Старите навици умират трудно... - прошепнах на себе си. Някак си се бях довлякла до леглото и бях успяла да седна на него. Времето за мен бе спряло. Бе изминало лятото, а аз все още живеех в него, неспособна да се откъсна от всичко, към което се бях привързала толкова силно. Не можех да осъзная, че много отдавна преди това лято съм изгубила виковете и бях свикнала само с шепота след тях.


Може би бе епично. Типичен край за тъжните филми. Помрачена приказка. Недовършена песен. Неизпята мелодия. Шепот... Просто сянка...
В това се бях превърнала. Бях сянка на онова "аз", което познавах и обичах. Не можех да фнкционирам правилно и го знаех, но сега знаех и причината за това. Бях оставила течението да ме носи, очаквайки виковете, а понякога не чувах дори ехото.
Усетих умората да се надига в мен. Вече бе тъмно. Отпуснах се назад на леглото. Придърпах възглавницата си и набързо се завих с одеалото. Затворих очи и нито една мисъл не премина през мен повече тази вечер."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

26 септември, 2009

I can't hear a sound

I thought the time had stopped for me. I really believed that these days. I mean not like a drama thing, but just... I couldn't feel anything. No happiness, no sadness. I hate saying 'goodbye'. I really do, but it's like I've been waiting for this moment a while now. It was what I needed, so that I can finally believe in me. I am strong enough to handle things for myself, without you in the picture.
I would give anything to have you back. I can't denny that even if I can but... What I feel now is relief. Finally it is over. And it is over for good. At least that's what I'd like to believe.
And I also got to the conclusion that I'm no longer going all obsessed with 'a good guy'. It might seem like a fairytale, but I don't think I believe in those anymore. They just show you the illusion and make you believe in the happy endings and the prince on the white horse, who's gonna show up eventually and rescue you. But there is no such thing, is there?
So, I'm done with that fairytale, as we got to the end before the actual start. And you know, at least when you like bad guys you know you're gonna get hurt and it's not that bad after all. But knowing you had a prince who could save you and instead he chose to run away - that is not something I wanna live trough again.


No, I'm not gonna be the one to pick up the phone and dial the number. I'm strong enough and if you want me in your life you might as well do something about it. I've crossed too many lines and made too many mistakes. I'm done taking steps for someone who won't even care enough to actually say goodbye to me.
It still seems like the time had stopped. But at least I know when to run away. Because sometimes this is the best thing to do, no matter how perfect the fairytale promisses to be.

15 септември, 2009

It's still true

It's not a story about the impossibility of love. Well it might be. But most importantly it's about finding something that I needed but never knew about it. It's a story about someone who made a difference in my life in a pretty simple but special way.
I'll skip the part with the 'I love you forever' and I'll get to 'the after' part where I have you as a friend and... You are my own personal sun, shining over the horizon. And if it's up to me that's never gonna change.
And one lifetime won't be enough to thank you just because you were there when I didn't know I needed you. And because you believed in me the way I used to believe in people.
...Friends you can meet anywhere. They pass you by and go. Some of them stay because they find peace around you and they feel safe...
For me you are so much more. Addistion, obsession, even gravity that pulls me towards itself... In a way that I can't run away, I can't dissapear... And I can't breathe without.

P.S. This one is like months ago but I found it today on a list of paper and here it is. It's still true.

09 септември, 2009

След полунощ [трета част]

"Бях прекарала толкова много нощи в сънища и блянове, каквито дори в най-смелите си фантазии не смеех да си пожелая. Ако едно знаех със сигурност, то бе че трябва да спра след всеки повей на вятъра да очаквам буря. Този път щеше да е различно и нямаше да оставя на съзнанието ми да ме води из безбройните приказни улички, които само си бе създало.
Прибрах се в ранния следобед и дори за миг не поседнах на любимия ми диван, за да си отдъхна. Знаех как работеше умът ми. Трябваха му само няколко секунди, през които да не мисля за нищо конкретно, за да започне да ме завлича в капаните си. Понякога се случваше дори когато имах за какво да мисля, но в този ден нямах намерение да му се оставя толкова лесно. Пропъждах всяка мисъл, когато усещах че изгубвам контрол над себе си и бях успяла цял един ден да не се крия в някоя празна стаичка, поемайки си едва дъх, докато сълзите се стичаха от очите ми, а сърцето ми сменяше ритъма си толкова рязко, че всеки миг очаквах да спре.
Оставих чантата си, дори не помня къде и забързах към кухнята. Сипах си малко мляко в чашата и го стоплих, а след това разтворих от любимия ми топъл шоколад. Бавно с ръце обвити около чашата се запътих към леглото си. Не го бях оправила тази сутрин, за да мога без много усилие да изпълня плана си. Оставих чашата на нощното шкафче и тъкмо вече навличах пижамата си, когато първата стряскаща мисъл успя да развали концентрацията ми. Телефонът ми не бе на шкафчето! Стоях няколко секунди несигурно, премисляйки какво да правя. Да взема чантата си и да го измъкна от там или да го оставя. Сама знаех, че няма да мога да затворя очи, ако знаех, че малкото нещо не е до мен. Бях силна до тук, но мисълта, че може най-сетне онази хубава мелодийка да е огласила стаята и да съм била далеч, когато това станеше ме ужасяваше.
Едва когато вече бях оставила телефонът до възглавницата си, можех да седна на леглото и да изпия чашата топъл шоколад. След това се завих с мекото одеало и се сгуших хубаво, докато се стопля. Можех да видя потъмняващото небе, докато спускащата се над града нощ изместваше светлината. Вдишах хладния въздух, нахлуващ през едва отворения прозорец и затворих очи. Топлината под одеалото бавно ме караше да се отпускам в сладката си дрямка и така сгушена скоро вече бях далеч от каквито и да било мисли. Най-сетне сънят ми бе просто един мрак без сънища и гласове, без усмивки и несбъднати илюзии.
Първото нещо, което усетих, когато мракът започна да напуска съзнанието ми бе студенина. Дочух и някаква позната музика, което ми подсказваше, че все още сънувам, но ледено-студените невидими пръсти, които ме докосваха бяха прекалено истински дори за моето невероятно въображение. Отворих сънено очи и затърсих в мрака какво ме бе събудило. Продължавах да мисля, че това е част от някакъв сбъркан сън, но когато седнах в леглото си и одеалото за миг се смъкна от мен усетих студенината. Не бе сън. Проследих с поглед мятащото се на всички страни перде. Прозорецът се бе отворил напълно от вятъра, а музиката бе просто дъжда навън. Капчиците падаха по покривите и по стъклата на прозорците и в миговете преди да се събудя напълно можех наистина да ги объркам за музика. Изправих се и бързо затрових прозореца. Усетих, че треперя, затова се върнах в леглото и се завих отново. Едва тогава посегнах по навин да погледна телефона, само за да видя, че е полунощ.


Едва тогава всичко ми се изясни. Нямаше как да избягам от това време на нощта, в което всичко около мен сякаш крещеше името му. Дори преди да заживеем заедно той се прибираше в полунощ и първото което правеше, бе да ми се обади дори само, за да ми каже лека нощ. Музиката ми бе позната, защото и преди дях чувала дъждовните капчици с тяхната магия, когато го чаках да се върне късно вечерта.
Знаех, че каквото и да правя няма да мога да избягам. Винаги щеше да бъде полунощ онова време, в което щеше да ми липсва най-много. Колкото и да бягаш пак щях да се връщам. Въртях се в кръг между днес и утре, но никога не оставах достатъчно дълго, за да не изгубя и малкото неща, които ми напомняха за него.
Докато безпомощно се взирах към прозореца в тъмната стая успях за си припомня всяко едно нещо, което ме караше да се усмихвам. Общото между всички неща бе, че по някакъв начин бяха свързани с него. И в този миг бях благодарна, че отново е полунощ, защото бях щастлива дори когато сълзите изпълниха очите ми. Надявах се където и да е сега, да е щастлив и знаех, че въпреки всичко, което си бяхме казали, моето място в сърцето му някаше да може да запълни никой друг. Това бе едно от нещата, които знаех, но не можех да обясня. Може би бе заради спокойната усмивка върху лицето му, когато гледаше към мен, обмисляйки как да ми обясни нещо. Или начинът, по който ме наричаше.
Някъде между тези мисли бях се изгубила. Събудих се от галещите ме слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца. Бях ги очаквала вече няколко дни, но почувствах, че ми липсва дъжда. Бях забравила песента на сърцето си, а в миговете преди да се събудя, слушайки падащите капчици, сякаш бях успяла макар и за малко да си я припомня... А с нея и всяка усмивка... Защото именно това ми помагаше да издържа до следващата вечер, когато отново щеше да бъде полунощ."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

I believe

Because even when the sky is falling down you are still there. It may not be a perfect world, but at least sometimes things are good the way they are.


And all I'm saying is "maybe someday". I believe that everything I call fairytale is going to come true. If I'm patient enough it will. Promise me you'll be there when that happen and remember - I believe because of you!

07 септември, 2009

I should be lucky

The sky must be falling down on me.

You know, get a gun and shoot me, it's gonna be a lot easier and not that painfull.
In a perfect world this could happen, but in this one I'm still gonna be the idiot you've been screwing around because of her. So technicly I made her fight for you and now instead of 'thank you' I get to hate every single thing I used to love about you, but I can't hate you.

'Life sucks, and then you die." And yeah... 'I should be so lucky.'

You really should have made me promise not to fall in love with you or something. But nooo, you had to be so great and so nice. Why don't you just leave already, so that I can start looking for another addiction. Because none seems good enough to made you fade away right now.

Wake me up when september ends. Or maybe I should say give me a pill, so that I can actually sleep this whole month!
Whatever... !

06 септември, 2009

I made a wish tonight

It is tonight the time that I want to simply close my eyes. Hearing the raindrops falling down the sky I want to feel no fear of falling into my dreams. I want to hold my breath and make a wish exactly at midnight - the seconds between today and tomorrow. I would wish for just one simple thing. I want tonight as I close my tired of searching for you eyes to feel no fear in my heart, as I let all the memories of you fade away. I don't need the heartbreak, even though I already have it. I don't want to bit my lip every time I have the need to tell the world that you are the love of my life. I don't want to be burning in an ice-cold water anymore. I don't want to be that girl who is so obsessed with someone, that she can't breathe when he's not around and when he is, her heartbeat goes crazy up and down slow and than fast again, as if it's a toy and some kid is playing with my heart, making it go out of control just to see if it's gonna break eventually.
As the rain is falling down the sky I have just one wish and I would give anything to make it true. Please, give me the reason to simply walk away. For one time be one of the other guys and make me hate you. It's not gonna be easy to forget that way, but eventually I will. And instead now I keep asking myself 'what if' every damn time you give me even the lightest reason to believe the lie, that I wasn't just lying to myself and that there actually is something that you didn't tell me.
My world would really suck without you. You make me better and I wanna be better for you. And I can't live in a world where you don't exist, because it would be a world with no colors and no sun and no rain. But tonight I'm gonna close my eyes and hold my breath. And I'm gonna make a wish. I wish I could sleep for so long that when I woke up in the morning the only thing left from you in my heart is a scar that no longer hurts and no longer makes me cry. And I'm scared as hell to wish for it, but I need something to change and this seems to be the right thing to wish for.


If my dreams betray me and I follow your voice don't say anything. If my eyes look for you, hide from me. If I call your name don't turn back. I don't need the broken heart and the tears. I don't need to believe in lies anymore, so that I make it trough the day. It's time to let the rain wash everything away.

I love you... But it didn't seem to be enough... So just let me go already ~!~

02 септември, 2009

След полунощ [втора част]

"Позволи ми да се изгубя отново. Не искам много - само няколко часа, в които отново да бъдеш в стаята, макар и на другия й край. Достатъчно е за един единствен миг да се вгледам в теб.
-Не бъди тъжен. Усмихни се. Утре ще бъде нов ден и всичко ще бъде наред, нали? Ще намериш липсващото парченце пъзел в картинката. Винаги го правиш. - прощепнах, знаейки че той все пак ще чуе думите ми. Но аз не съм като теб. Страх ме е да напусна стаята. Не искам да търся липсващите парченца в моя пъзел, защото ме е страх, че няма да ги намеря.
-Да, на теб говорех. Ще ми позволиш ли? Да се изгубя отново? Стой точно там. - посочих, а след това обгърнах себе си с ръце и се загледах в лицето му. Бе замислен, огрижен. Усмихна се едва в отговор, както правеше когато случайно срещнеше погледа ми. Едва тогава затворих очи и опитах да се изгубя.
-Кажи нещо... - прошепнах, усещайки сенките. Винаги се спускаха над мен щом затворех очи и пропъждаха образа му от съня ми. Стисках силно очите си, опитвайки се да ги накарам да си отидат, но не можех. Предадох се и отворих плахо очи, а той все още стоеше там. Усмивката му, онази топлата, която озаряваше деня ми като слънце, се бе появила на лицето му. Не разбирах какво става, но това си бе моят сън и само трябваше да си пожелая истински каквото и да е.


- Затвори очи. - чух нежният му глас да казва, още преди да прошепна желанието си. Изпълних думите му, а след това се заслушах. В далечината едва се чуваше музика. Можех да си представя клавишите на пианото да следват нотите безспир.
- Не се страхувай. Аз съм точно тук до теб. - прошепна отново той и можех да усетя топлият му дъх по кожата си.
- Слушай само гласът ми и музиката. Нищо друго няма значение. - кимнах в отговор при тези думи и се усмихнах. Вече ги нямаше сенките. Дори страхът ми бе далеч. Сякаш целият свят бе изчезнал и за тези няколко минути бяхме само ние. Всяка дума чертаеше нови и нови картини пред мен. Можех да докосна дори небето ако пожелаех. Да хвана падаща звезда, да вървя по водата, да бъда в едно с вятъра. Виждах всичко, което някога ми бе минавало през ума дори на шега. Мечти, сънища, едни от други по пъстри и красиви.
... За тези няколко часа отново се бях изгубила сред илюзиите на съня си. Но бях щастлива!"

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"