18 октомври, 2009

След полунощ [пета част]

"-Какво правиш? - запита той, влизайки в стаята.
-Гледам навън през прозореца. - отвърнах тихо и замислено.
-И какво виждаш? ...
Спомних си за този разговор, докато стоях сега, опреля глава в студеното стъкло. Очакваше ме дълъг ден и толкова силно желаех да затворя очи и да заспя, а вместо това не можех да се оттърся от мисълта, че нещо сякаш ми липсва.
Последната седмица бе като мъгла. Не мислех почти, а просто правех каквото се предполагаше, че трябва и не чувствах нищо. Не спирах, за да проверя дали мрачните мисли ще се появят отново в съзнанието ми, или ще достигна до поредното си жалко заключение - просто се лутах из коридорите и правех каквото трябва. Имаше моменти, в които изпитвах слабостта да натисна копчето със зелената слушалка на телефона, за да чуя гласа му, но винаги се намираше какво да ме спре. Исках да разбера, дали той би го направил. Отговорът бе изписан навсякъде около мен. Както си бе отишъл, така и се появяваше отново, за да ми размъти съзнанието и докато се усетя вече нямаше да е тук.
Странно нещо е есента. Студена и мрачна... Обичам лятото. Кълна се, ако зависеше от мен това лято нямаше да свършва никога. Разбира се, намесвам и миналото време. Вече не искам да е лято. Не ми е необходимо слънцето, за да се усмихвам. Всъщност, достатъчно ми е да си седя на топло вкъщи с чаша топъл шоколад, за да се чувствам доволна и щастлива, заради самата себе си.


...И някак си сега стоях и се взирах в мрака навън. Не помня какво бях отговорила в онзи ден. Дори не знам какво виждах през прозореца навън.
-Нищо. - бих му отговорила, ако ме попиташе в този момент. Но за това се иска да забележиш, че онзи някой отсреща стои и гледа мрачно в собственото си отражение. Да, точно това правех. На светнатата лапма вместо да виждам навън, виждах себе си. Не бях тъжна и не се нуждаех от някого, за да се чувствам добре. Просто бе трудно да си представя, че преди тази седмица не можех да достигна до тази мисъл. Не можех дори да си представя, че нощ като тази ще ме доведе до идеята, че мога да се справя и сама. И някак си точно затова се усмихнах сама на себе си. Трябваше ми само мъничко увереност и всичко щеше да бъде наред. Ами да, всичко ще си е наред, както винаги. Дори и да съм сама на картинката."

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

09 октомври, 2009

На него...

Не зная аз дали в тебе още огъня гори,
а в мен изгаря сладко и желано е дори
било то що било е някога преди
и минало, а все пак сякаш предстои.

По кой ли път вървя? Къде отивам?
Бягам ли или към теб се връщам?
Въпроси хиляди, а отговори липсват,
и думите нищичко вече не значат.

В забравените мигове сме скрили
онуй що пази вечността дори от нас,
за да не изчезне в пепелта без глас.

Криеница пак играем и по детски бягаме,
за да се намерим отново и просто да си кажем
поне едно "довиждане" на вместо "сбогом".

08 октомври, 2009

Липсва ми, пък!

Липсва ми толкова силно, че се чудя как все още не съм се разпаднала. Правя едно, а мисля за друго или спирам да мисля и просто функционирам от днес за утре, за да минат по-бързо дните и пак да е тук. Стоя все още толкова близо и се държа за един сън, а в реалността, където все още сънувам съм някак си безцветна.
Отново - липсва ми. Повече отколкото си мислех, че ще ми липсва. Обещах си, че няма и все пак... Съм си аз и ми е навик да се връщам обратно и да поглеждам назад. Забраних си да си спомням и да достигам до подобни признания, но е прекалено много тази вечер. И ми се иска да е тук, за да не ми липсва, а да се посмеем както преди и всичко да бъде наред.

Life sucks! Love does too...

02 октомври, 2009

Happy endings?!

Отива си лятото, а дните остават топли. Студенината е единствено в сърцето, където преди грееше една малка невзрачна свещичка с дъх на море и огънче подарено от слънцето. Прошепнатите желания остават несбъднати и забравени.
И някога бягах с вик към теб, а сега се опитвам да избягам от всичко, което ми напомня за лятото. То бе просто един миг, в който се бях изгубила или по-скоро бях се забравила там някъде.
Отива си лятото, а с него и заблудата, че всичко е било специално. Всеки полъх на вятъра, който сякаш е бил изпратен от далеч само заради мен сега е просто лека хладнина, която минава през мен. Не е края на света, а само на една мечта. Красива, мигновена и като падаща звезда вече изчезнала от нощното небе. И не значи нищо тя сред всички други. А колко ли желания носи със себе си, докато изгасва? Би трябвало да си пожелаваме желания на все още светещите звезди, а не на изчезващите.


Тишината все още си е тук а часовникът продължава да отмерва секунди, минути и часове, които минават за един миг. И нищо не се е променило от вчера или деня преди това. Защо тогава продължавам да си мисля, че приказките са безсмислени, падащите звезди не могат да сбъдват желания и времето е спряло?
Може би ако не бе духнал малката свещичка, която грееше в сърчицето ми щеше да е различно. Но предполагам не бива да обещаваме красиви неща на малки момиченца, нали? Особено щастлив край, когато сме пропуснали началото на приказката. А може би момиченцето трябваше вече да знае, че на такива, които посягат към сърчицето й вяра не бива да се има. И все пак кой не обича приказките и не тръгва след обещания щастлив край?
Не съм аз това момиче, което в спомените тича. Нито още те обичам. Но в края на деня не мога да си представя, че бях забравила толкова много неща. И някак си те бях пуснала толкова близо, че дори за миг ми липсваше. Благодаря за причината, която се надявах да ми дадеш от много дълго време. Дано поне ти си получиш шастливия край.

01 октомври, 2009

Слънчице

Хубаво е винаги да носим със себе си по едно слънце. Нещо, което да ни кара да се усмихваме, дори когато вали дъжд. Не съм го казвала досега, но наистина си мисля, че тя носи в себе си едно такова слънце, което сякаш грее винаги и топли сърчицето ми. И дъждът вали над нея, но тя си остава същото онова слънчице, което познавам от както се помня и което обичам безкрайно много. Липсва ми понякога и като отворя кутията със най-скъпите ми неща намирам онези снимки от преди. И сякаш все още съм "малкото сладурче" и нищо не се е променило. За няколкото секунди, в които чух гласа ти отново почувствах онази топлинка. Благодаря ти, че те има. Имам нужда от слънчице понякога, което да ме огрява дори само с гласа си.


Какво е разстоянието? Просто секунди, в които сме далеч. Отминават сякаш е било вчера и идва ден, в който разстоянието вече е без значение. И в края на деня пак си си моето слънчице, за което винаги ще се усмихвам.