18 януари, 2010

За стъпките и спомените

Всеки има своя остров
Есе

Спри за миг. Поеми си дълбоко дъх, затвори очи и се огледай. Виждаш ли брега и морските вълни, разбиващи се в него? Точно както си го представяш е, нали? Палмите по брега, уютната къщурка, дървената пейка под сянката на верандата...
Вероятно познаваш това място като петте пръста на ръката си. Та то си е само и единствено твое. Красив остров, построен върху всяка мечта, мисъл или чувство. Заобиколен е с вода, за да не преминава всеки, а само онзи, който наистина ще оцени красотата и спокойствието на душата ти.
Нима не правим точно това? Наслаждаваме се на собственото си творение, забравяйки че някъде там някой ни чака. Изграждаме живота си безопасно, поставяйки внимателно основите, за да издържат на предстоящите бури и ветрове. В една заровена кутия крием всичко ценно - от старите семейни снимки до плюшеното мече, с което сме играли като малки. И всичко си има свое място в добре подредения хаос на острова. Защитени сме от водата и никой не може да ни попречи да си правим каквото пожелаем.
Знаеш ли, драги читателю, морето също крие своите тайни. Понякога не се знае какво ще доведат вълните му до нашия бряг. Събуждаш се един ден и виждаш, че някой непознат е разхвърлял всичко без дори да те попита. Въпреки желанието си да го изгониш, започваш да разговаряш с него, защото досега никой не е престъпвал бреговете на острова ти без твое знание. И някак се сприятелявате, заедно подреждате отново хаотичните части от острова и всичко си идва на мястото. Но нещо се е променило. Този непознат вече си има име и свой остров, от който сме част. Когато този някой реши, че е време да намери ново приключение той си отива и само стъпките му по брега напомнят за него. Дори когато морето ги отмие от пясъка, ти отново ще ги виждаш, защото специалните хора оставят следи, малки отпечатъци върху сърцата ни за спомен.
Някой ден отново от чисто любопитство напускаме острова в търсене на новото и непознатото. Водите ни отнасят при друг остров и друг непознат, когото жързо опознаваме, защото нещо ни е подтикнало да поискаме да узнаем всичко за този човек. Той от своя страна опознава нас, но един ден отново трябва да се върнем при собствения си съвършен наотичен свят, просто за да сме сигурни, че все още е там на мястото си. Оставяме на свой ред следи и се връщаме към познатите палми и малката къщурка.
Усещаш ли тъгата от това да вървиш по оставените стъпки на брега? Не ти ли липсва нещо? Съвършенството не е всичко, за което можем да мечтаем, нали? Нужна е смелост, за да разберем кое от всички пътешествия си е струвало риска, както и за да тръгнем подир онзи, чиято следа толкова ни натъжава. Как можеш да търсиш нещо, без дори да знаеш какво е то?
Всъщност доста е лесно. Отвори очи и се огледай. В реалния свят няма острови, но следите все още са там - отпечатъците върху сърцето ти и стъпките, които да последваш. Може би не е нужно да преплуваш океана в търсене на нещо непознато. Понякога онова, което търсиш е точно тук до теб. А може би трябва да махнеш покривалото от къщурката си и просто да оставиш онзи някой да те намери.
Върви към утрешния ден и запомни - щастлив е не този, който оставя следи, а онзи, който ще ги запълни и ще открие красотата в хаоса.

15 януари, 2010

Pulse

Breathing in... Breathing out... Something made my heart go fast and then slow and then fast again, going crazy over and over. Was it the music? Or the fire I saw in your eyes that day? 'Cuz I've lost a lot of myself trying to figure it out and I still can't. And I want to, but then my breathing becomes uneven again. I feel his warm breath on my skin, making me shiver from the cold touch of his hand. The funny thing is that as soon as I realize how good it makes me feel, you put my world upside down and you're away, but still with this fire in your eyes you make me wonder.
And then it is all over again - movements like a shadow in the night. You come out of nowhere and all I know is i can't seem to catch my breath, 'cuz I'm not even sure if i know how to breathe in the first place. I can't trace a single thought in my mind and I totally lose control of myself. And it is all for one simple reason, having a pretty name - sunshine.
Yep, sunshine... We all like it, don't we? It makes us feel warm and all smiley, but we can't look at it without tears in our eyes, because the light is too much sometimes and it becomes hard to look at.
The music starts again so loud that I can't hear a sound. I just follow the steps that I seem to know but without learning them and it all comes natural. For an instant, the moment taken for the songs to swich from one to another, I hear you say my name and I no longer see the steps. All I can do is breathe in, breathe out and enjoy the next thing, that's gonna happen. My pulse, always having his own mind starts to follow the music, instead of me and it all makes no sense.
'Cuz I'm okay with the fact, that I'm creating my own illusion again and I'm not delusional about it. I've been there and done that. I just enjoy these moments - I see the fire in your eyes, when you look at mine for a couple of seconds every now and then, I love that hidden smile that you don't want me to know about, but I kinda know about it, the fear of being too close as if this hot and cold thing are going to create some kind of chemical reaction that you will not be able to control and for all I know you don't like losing control of yourself even when you are trying to do it, just for the fun of being reckless.
What's gonna happen? I have no idea. No matter how hard I'm trying to be that girl who doesn't allow herself to care too much, the sun starts shining so brighly, that I can't just ignore it. And when I decide to look at it and enjoy, there are too many clouds hidding it.
Step... step... breathing in... breathing out... reaching out... trying to touch... almost feeling the warm sweet breath... cold touch... no heart-beat... no pulse... just you, me and the music... till i wake up...

08 януари, 2010

Вярвам

Продължаваш да светиш над мен, като онази мъничка звездичка на нощтното небе, с която посрещахме утрото, преди да заспим. Казваш правилните думи в правилните моменти и дори когато си на хиляди километри от мен, пак си оставаш близо, сякаш стоиш пред мен и просто си говорим. Както преди, когато цяла вечер градяхме онзи замък, в който напъхвахме до една всяка мечта. Всеки път, когато се опитвах да се скрия, някак ме намираше. Караше ме да се усмихвам, когато ми се плаче и вярваше в мен, дори когато аз сама не вярвах в себе си. Забравях за всичко и живеех за мига, очаквайки непознатото с трепет и вълнение.

И най-важното - вярвах и все още вярвам, че всичко ще е наред, просто защото ти си го казал. И защото само за теб има значение дали съм тук или там. Благодаря ти, че никога не ме оставяш да се лутам изгубена и колкото и да се крия ме намираш всеки път. Благодаря ти, че те има, дори когато не знаеш колко много значи за мен това, че си тук, а всъщност си толкова далеч.

03 януари, 2010

Хоатично с обич

Затваряйки очи се връщам назад през всички изминали дни от старата година. Оставила съм зад себе си толкова скъпи за мен неща, а ме е страх, че ако за миг отново се докосна до тях, ще пожелая да остана с тях завинаги и всичко ще започне да се повтаря отново и отново - хубавото, лошото, незабравимото, мечтаното, обичаното...
И все пак си стоя точно тук, където винаги съм била, обърнала глава назад, откъдето идвам. За всички изречени думи, нарисувани по прозорците мечти, за хилядите усмивки, шоколадовите дни... Ще ми липсват, знаеш ли? Ще ми липсва всяка една секунда, в която съм искала да сваля всичките звездички от небето и да ти ги подаря. Но ти си далеч, нали? Скрит в кутията от мечти и въздишки - само една малка част в моя добре подреден хаос. Как успях да те напъхам там нямам си ни най-малка представа, но някак си го направих.
Другите части от хаоса ли? Една от тях се откроява силно от останалите и винаги ще съжалявам, че не успях да й намеря място. Може би така е трябвало.
И докато си стоя тук и виждам в далечината всичките частици, на които се бях пръснала, започвам да си мисля, че може би не бива повече да позволявам на някой така да ми обръща света наопаки. Все пак после сама трябва да оправям всичко, а не е толкова лесно. Може би ще завали, за да не види никои сълзите, които ще се стичат по бузите ми, докато се обръщам напред и продължавам по пътя си. А може би слънцето ще грее над мен и ще ме гали с топлите си лъчи. Усмивката ще си стои на лицето ми, докато продължавам да плача за онова, което е било. Но кълна се, нито за секунда не бих могла да кажа, че плача, защото съм все още на хиляди пръснати частици из пространството. По-скоро ми е тъжно, че колкото и нови спомени да си имам, никога няма да бъдат такива, като в онова лято, нито усмивките, нито мечтите. Нещо просто ще им липсва.
Докато вървя бавно стъпка по стъпка започвам да си тананикам някаква мелодия. Защо ли? Пораснах, ето защо. Вече няма да се вкопчвам в илюзии или да позволявам на когото и да било да разхвърля иначе подреденият ми хаос. Светът ми си е наред и без да го обръщат както им дойде.
Дали съм щастлива? Разбира се! Какво повече мога да искам, докато слънцето грее над мен и ме гали с лъчите си. Не са ми нужни приказки и принцове! Всъщност много по-добре се спрявам с всичко, когато няма кой да ми отвлича мислите в хиляди посоки едновременно.
Моят тъмен ангел? Разминаване и толкова. Няма какво да се каже или направи. Просто... Неизживян спомен.
А кой е истински и с кого си играем тепърва предстои да разбера.
Времето някак вече не е спряло, а започва да се движи толкова бързо, че започвам да изгубвам представа къде съм. Пожелавам си... Продължавам да нося песента в сърцето си... Започвам малко по малко да подреждам хаоса в себе си, за да има после какво да разхвърлиш...