28 февруари, 2010

Upside down

Някак си онова, което правя най-добре е това да преобръшам света си наопаки и да го превръщам в хаос винаги заради някой друг. Всъщност за когото и да е, освен за себе си. И честно казано всеки път става все по-трудно и по-мъчително. Особено когато за този някой някак си няма никакво значение какво правя и накрая винаги съм виновна за нещо и винаги греша в преценките си. А очакванията могат да бъдат много глупаво нещо. В повечето случаи до такава степен се вкопчвам в тях и в проклетия си оптимизъм, че забравям самата себе си някъде там, заради някого и намирането никога не е лесно.
Ето как някак си вече не обичам приказки, въпреки че до известно време смятах, че точно в тях се крие магията на това да съм себе си. Просто защото вярвах в тях и се опитвах да превърна живота си в приказка, подреждайки предварително повреден пъзел. И някак си вярвах, че парченцатата накрая сами ще паснат, дори да виждах колко много не си отиваха.
Просто исках да знаеш, че този път няма да променям нищо, поне засега. Няма да ти вярвам и ще се опитвам да избягам, колкото и силно да ми се иска да остана. Защо ли? Просто не обичам да бъда изоставяна, а всеки променя света си за него си и за да не му е тъпо после си отива, оставяйки само студени следи и избледнели спомени.


Света ми все още е с главата надолу или нагоре... Доста е объркващо всъщност и не съм сигурна как е, но нещо не му е наред. Понякога нещата излизат толкова извън контрол, че трябва насила да си повтарям просто да си поемам дъх и да не търся отговори или да си съставям очаквания. Защото нечий свят не се променя заради мен, а аз винаги променям своя заради глупави децки мечти, тъмни ангели и разни чудеса. А смисъл почти винаги няма, затова сега ще променям себе си, за да не ме промениш отново ти.

photo by 6eternity9

8.00 сутринта

Някак си в последно време всичко подминава очакванията ми и то повечето пъти в положителна посока. Точно така от едно парти до полунощ, се случи така, че се прибрах към 8 сутринта. За мое особено учудване не съм близнала и какпа алкохол, въпреки първоначалното ми намерение да опитам малко, поне за настроение. Освен това смятах, че ще ми е леко скучно на фона на всички с чашките в ръка, но успях да се забавлявам и без да съм обърнала някоя и друга бутилка.
Бях твърдо убедена, че определени хора ще бъдат там, а дори не предполагах за други. Това беше най-объркващото в цялата вечер. Имам предвид факта, че наистина не зная какво да си мисля и какви граници и стени да поставям, след като често ми се случва да минавам през въображаеми такива, които съм мислила, че няма ии... както и да е.
Исках просто да запазя някоя и друга мисъл, преди да ми се е доспало дотолкова, че да не помня много много кое е било сън и кое не. И да, очакванията са странно нещо. Както и някои спонтанни мисли.

photo by me ;]

24 февруари, 2010

well...

I feel like I have to say something, but I'm not sure what to say. My life has been a mess for the last couple of months. It's usually a mess, but it was worse. You know, the usual stuff, boys, girlfriends, school, parents... and lots of expectations.
It turns out that I have this annoying habit of seeing people the way I want them to be. And now it's like I never knew them. No names, just saying.
Also, boys can really mess with my head sometimes. Especially cute ones that have the potential to be good friends and more than that. But since I'm stupid enough, I'm not sure I want to go through that kind of drama again any time soon, so I'm trying not to play with anyones feeling and to enjoy spending time with my friends.
And girlfriends... Duh, seriously, am I that easy to give up on? 'Cuz it's always been the thing. They find a reason to make me guilty for something and I'm the bad one every damn time. But it can't always be my fault, right? That is just not possible. And I wasn't the one talking behind someones back anyway.
I once promised to myself that I will be good enough at everything before I let anyone mess with my head again. And I'm doing pretty great.
And there is this one special someone who never stops surprising me with every damn thing he does.

21 февруари, 2010

Тъмен ангел

-Искаш ли да рисуваме с пръсти по небето? - запита малката след дълго мълчание.
-Възможно ли е това? - отвърна той, опитвайки се да си го представи, но явно нещо му липсваше.
-Разбира се! Ела тук и легни до мен. - посочи тя зелената трева. Той изпълни думите й и легна на земята, поставайки ръка под главата си, като нея.
-Небето си е хубаво и така. Какво ще рисуваме по него? - зачуди се момчето.
-Мечти. - простичко отвърна малката. След това вдигна ръка нагоре към синьото небе и започна да чертае нещо с пръстчето си. Момчето се поизправи леко и се загледа в нея. Едва доловима усмивка се появи на лицето му, докато стоеше загледан в нея. Малката бе затворила очи и се бе съсредоточила върху рисунката си. Той не можеше да си спомни някога да е бил като нея - толкова мъничък и невинен. Сякаш винаги бе пораснал.
-Ако можех да рисувам по небето като теб, бих поискал винаги да си до мен и да озаряваш дните ми. - прошепна внезапно той. Някаква наприятна мисъл бе помрачила иначе спокойното му лице.
-Какво те кара да мислиш, че някога това ще се промени? - запита момиченцето и седна на тревата, хващайки ръката му.
-Не мислиш ли, че някой ден ще пораснеш и ще поискаш да видиш света? - замислено отвърна той.
-Може би. - призна си малката.
-Някой ден ще промениш света с мечтите си, малката ми. - засмя се той.
-Откъде си толкова сигурен? - отвърна тя, придавайки си сериозен вид.
-Познавам те. Ти си моето малко ангелче, което внася светлина в самия мен. Ако и другите само биха могли да знаят това и да те допуснат до себе си... - гласът му се пречупи от горчивината в следващите думи, които не посмя да изрече. Малката бързо се гушна в него и тихичко зашепна:
-Не искам друг, а теб. Нуждая се от теб, за да мечтая и за двама ни.
-Но... - опита се да отвърне той.
-Ако наистина някой ден променя света, то ще е заради теб. Защото ме научи да мечтая и да вярвам в мечтите си. Рисуваните по небето картинки са нищо, ако някой не повярва в тях. - каза малката, гледайки го в очите.
-Какво ли бих правил без теб? - засмя се той на себе си.
-Вероятно би мечтал за мен. - отвърна тя и се усмихна.
-Ще ме научиш ли... Да мечтая? - запита момчето.
-Не мога да те науча. Трябва наистина силно да искаш нещо със сърцето си, за да може то да се сбъдне. - каза малката и погледна отново към небето.
-Дори не знам какво искам най-силно. - промълви той.
-Затвори очи и започни да рисуваш. Може би желанието само ще си намери място в рисунката. - отвърна малката.
-Сигурна ли си? - тя не отговори, а само кимна и той изпълни думите й. Започна да чертая с пръсти по небето, а тя легна до него и отново зашепна нежно:
-Какво ли бих правила без теб, мой тъмен ангел... - когато малката отвори очи, той вече си бе отишъл. Рисунката бе изчезнала, а тя бе толкова уморена, че нямаше сили да го върне отново при себе си.


-Спи спокойно, малката ми. - чу го да прошепва и затвори очи, очаквайки съня да го върне. Ако ли не, и щеше да рисува с пръсти по небето и с малко късмет отново щеше да го нарисува, както всеки път.
photo by ~barikade

14 февруари, 2010

Повярвай ми

Предполагам познавате онези красиви приказни моменти, които изпитваме от време на време. Не, нямам предвид това да обичаш някого и да прекарваш всеки миг с него и всички тези моменти да се броят за приказни. Имам предвид онези, които не очакваш, а те връхлитат като водовъртеж в морето и те преобръщат на хиляди посоки едновременно, докато най-сетне не отшумят, оставяйки доста за подреждане след себе си. Докато все още не съм объркала моментите с хората, може би трябва да добавя, че днес си е ден като всички останали. Ден като вчера и като утре. Онова специалното в него ли?
Затвори очи. Какво виждаш? Кое е най-силното ти желание в този миг?
Повярвай ми. Защо ли? Защото нямам име, нито лице за теб, но някак си ти разказвам за най-сладките и горчивите кътчета от себе си. Поверявам ти всяка мисъл, надявайки се да я пазиш като своите собствени.
Последвай ме. Няма да променя света ти с думите си. Те толкова често ме предават, че се чудя защо още имам толкова силна нужда от тях. Единственото, което мога да ти дам е спокойствие и тишина.


Разминаването е един от моментите. Онзи, в който знаеш какво ще се случи, но нямаш способността да промениш нищичко. Просто в един миг си там някъде и света е твой, а след това сякаш е било сън. Връщаш се към познатото и се страхуваш да повярваш, че света може пак да бъде твой.
За пореден път не намирам думите си, но едно знам със сигурност - дори моментът да отмине, онова чувство на недосегаемост отново може да се върне. Нужно е само да повярваш и да не се страхуваш. Все пак заради моменти като тези си струва да направиш всичко. Още ли се криеш? От мен или от самия себе си?
Нима аз не правя същото. Крия се зад думите върху белият лист хартия. Не знаеш ли? Светът също беше мой, но се уплаших и го оставих на някого другиго. Не повтаряй моята грешка. Не се крий, а просто дай най-доброто от себе си и докажи, че присъствието ти значи нещо.
Може би не мога да променя света ти. Та аз дори не мога своя да променя. Мога единствено да бъда себе си... и да обичам.