15 март, 2010

Все още вярвам

Така е. Признавам си, че все още някъде дълбоко в себе си съм запазила малко вяра в приказките и идиотските усмивки. Дори до известно време вярвах и в теб, но явно съм се заблуждавала. Изобщо не си себе си и това изобщо не ми харесва, но нямам думата, след като реши, че не желаеш да съм никаква част от живота ти.
Та, започвам отначало да подреждам. И някак си вече не ме е грижа как точно ще подредя нещата. Просто ги поставям на посоки докато изграждам новият образ в моя малък свят. Всъщност доста от героите са само чернови. Досега не съм искала да ги правя истински, защото ще се привържа прекалено много към тях и ще изгубя съвсем връзката с реалността. Вече няма значение, след като явно във въпросната реалност създавам нереални герои. Та, ще опитам отново да пиша и да създавам образи и да довърша всичко започнато.
Относно новата ми мания - също ще се наложи да положа доста усилия, но пък със сигурност ще е забавно. Каква е тя ли - ах, не мога да не се похваля. Занимавам се с хип-хоп танци от известно време и вярвайте ми, не ме бива почти изобщо, но пък искрено се забавлявам на (почти) всяка тренировка и се надявам някой ден да бъда достатъчно добра.
В един перфектен свят думичката достатъчно би значела нещо съвсем друго, но в моя си е просто израз на едно обещание, което все още помня и се старая да спазвам. Все пак кой друг ще повярва в мен, когато дори аз не вярвам в себе си.


Отклонявам се от темата, а дори не зная каква е тя. Просто имах нужда да понапиша нещо, без никаква идея какво точно. Продължавам да се боря и да преоткривам смисъла в доста неща, както и да виждам за колко много неща съм грешала. Дано поне тези грешки ме научат на нещо. Когато реша, че мога да наричам нещата със собствените им имена вероятно ще обясня какво точно съм имала впредвид, но засега светът ми все още си е с главата надолу и аз съм точно като него.
Просто все още вярвам противно на всяка логика и това вероятно е един от малкото пъти, в които ще го кажа. Повярвай и ти.

photo by sadik 18

06 март, 2010

От другата страна на огледалото

Възможно ли е да съм толкова добра в лъжите, че дори когато лъжа самата себе си, да си вярвам? Имам предвид, разбира се, че е възможно. Правила съм го и то доста дълго време. Но ако за момент подложа на съмнение всичко, в което съм била сигурна, то за доста неща е възможно да съм грешала.
Да започнем с тъмните ангели. Какво би се случило, ако просто за момент допуснем, че наистина бях говорила с теб и ти бях казала всичко - че нейните думи са лъжа и искам да сме си само приятели, или ако ти бях признала всичко. Тогава какво щеше да се случи? Възможно ли е фактът, че никога не казах нищо да е причината сега да сме толкова далеч, дори когато се разминаваме? Дали е имало смисъл да казвам каквото и да било, след като ти така и не попита дали всичко онова е вярно?
Приятелствата, които често ми се случва да провалям ли? Хм...
Да започнем от там, че винаги явно правя нещо грешно и понякога си мисля, че им е адски лесно просто да ми обърнат гръб. И след като в продължение на поне половин година се опитвах да разбера къде съм сгрешила и мисля, че успях. Може би трябваше още тогава да си изясним нещата и да му кажа, че сме само приятели, но не исках да го загубя, а се случи точно обратното. Минало - свършено. В последствие без никакви опити да си върна приятелството ни той сам ми позволи отново да се върна в живота му, но този път линийте са начертани с ярко червено, така че да не премина някоя без да искам.
Някои лични неща бяха казани на някого, за когото се отнасяха, без аз да искам той да знае, а накрая се оказа, че аз се сърдя за глупости и нямам право да се ядосвам на "милото момиче", което каза всички тези неща. И после някак си отново заради мен тя просто избра да захвърли приятелството ни на вятъра, за да си запази другото. Къде сбърках аз? Може би трябваше по-рано да поговорим и да не се държа като абсолютна кучка на моменти, но все пак беше невероятно ... трудно, да разбереш, че някой, на когото страшно много държиш не е застанал на твоя страна, когато е трябвало.
Не мога да измисля подходящ начин да се поставя в мястото на "лошата" тук, освен с това, че се опитвах да стоя настрана и да изчакам нещо да се случи. Или може би наистина вината е била моя, че не съм казала каквото трябва и не съм крила особено чувствата си, затова нямам право да се сърдя, ако поведението ми бива коментирано. Пф...
Обещах да бъда достатъчно добра. Признавам, че от време на време забравям за това си обещание, но за разнообразие ще се опитам да изтрия думичката "срамежлива" от описанието си. И ще опитам да казвам каквото трябва, вместо да достигам до подобни (като горе изказаните) случки и други такива. Стискайте ми палци!

Бележка: Писах след гледането на (500) Days of Summer и може би очарованието на това прекрасно филмче ме е накарало да се замисля за някои неща. И вероятно съм писала доста несвързано, но не съм сигурна кой и как може а попадне тук.

Ако случайно имате някакви идеи, критики или каквото и да било към мен, сега е момента да ги споделите. ;]

03 март, 2010

Да започнем отначало

Научих се да бягам, знаеш ли? Но не към някого, а точно в обратната посока. Някак си е по-лесно никога да не съм опитала, дори да се питам известно време какво е можело да бъде. Просто прекарах прекалено много време, вярвайки в една наистина очарователна приказка. Измъкнах се някак от нея и колкото и да бях разделена на хиляди частици, молещи ме да се върна, продължих, за да се сблъскам с нещо не много различно от онова, от което бях избягала.
Вярвах в приказките, чудесата и принцовете. И може би все още вярвам, но съм забравила какво е да затворя очи и когато ги отворя да си там. Дори не мога да дописвам последните си редове, защото от страх да не се върна, откъдето тръгнах бързам отново да избягам. И май бягам в кръг и само от самата себе си.
И ще продължавам да търся нечие непознато лице сред всички и да те отблъсквам от себе си. Защото ако отново допусна някого и той си отиде... Не съм сигурна, че ще остане нещо, което да подреждам след това. Дали съжалявам ли? Може би, но не смей да казваш, че не съм опитала да те задържа поне за малко. Опитах, но явно закъснях. И когато най-сетне се обърнах, за да ти отвърна, ти вече си бе отишъл.


Нека започнем отначало. Здравей. Как се казваш? Каква е твоята история? Аз ли? Аз нямам история. Аз съм просто едно изгубено хлапе, което гледа към звездите и търси слънцето. Не върви след мен, аз не зная накъде отивам и накъде ще те отведа. Не върви пред мен, не бих те последвала. Бъди до мен и ми подай ръка. Това е всичко, което мога да ти дам в замяна - приятлството си. Ако не е достатъчно, то върви си и помни, че вероятно пак ще се срещнем някога и този път може би ще бъде различно. Винаги е.

photo by solagratia