23 април, 2010

Истинско... поне този път

Връщам се към приказките. Вярвам, че някой ден ще си имам своя със щастлив край и въпреки че тази не е такава, това не ми пречи да и се наслаждавам със цялото си сърце.
Усещам, че контролът бавно се изплъзва от пръстите ми и честно казано, до известна степен му позволявам да го стори. Отдавна не бях изгубвала представа за света по толкова красив начин. Имах нужда просто да почувствам всичко това.
Но щастливият край отдавна се е изтрил от моите страници и тази история е доказателство за думите ми. Невъзможно е изобщо да допускам идеята, че нещо ще се случи. Дори не разбирам как може да осъзнавам всичко това и някак си пак тайночко да се надявам. И знам, че ще боли, щом отново наистина осъзная в какво се забърквам, но нямам сили да спра. Някак е освобождаващо отново да не мога да изпиша думите си и в същото време тъжно.
Направих достатъчно. Поставям си червена черта и няма да давам обещания, но поне ще опитам да не я пресека.
А толкова силно искам да е приказка, че усещам понякога само при мисълта, че няма да е, сълзите да напират в очите ми. Не намирам логика в случващото се. Не може ли поне веднъж да имам какъвто и да било шанс и да знам, че ако се приваля ще е единствено и само заради това, което аз съм сторила. А не заради някакви глупави километри или несъществуващи обещания.


Нека е истинско не само за мен... Поне този път...

photo by ssuunnddeeww

21 април, 2010

Someone special

Искам да шепна, да крещя, да пиша, да изтанцувам, да ти кажа... Толкова много неща, че не зная как изобщо в ума ми има място за още. Светът ми се преобърна с главата надолу (или нагоре, не съм сигурна), отново. И колкото и объркващо и разбиващо сърцето ми да е, някак е приятно отново да не усещам земята под себе си. Не ме разбирайте погрешно, не съм влюбена, а просто докосната.

Последните два дни сякаш искам да си спомням всяка една част от тях и се опитвам по всякакъв начин да си оставя спомени в снимки, песни, дори филми. Знам, че някои следи изчезват след време, колкото и да са дълбоки. Тази е толкова невинна и чиста, едва направена в пясъка, а искам да е вечна. И искам да изрека всичко в ума си по всеки възможен начин, но ме е страх, че ще изгуби чара си. Страх ме е също, че може би попаднах в онази приказка, от която не спирам да бягам. Прекалено е хубаво, за да е истина. Прекалено магично, прекалено трагично и просто... прекалено в мой стил.
А искам толкова силно да не трябва да си тръгваш. Познавам те едва от два дни, а ще ми липсваш адски много. И чувствам, че съм те познавала цял живот. И може би отново съм глупава да пиша подобни неща, но цял ден се опитвам да запазя всяка...
Сигурна съм, че не съм оставила следа, както ти. Дори не зная ще те видя ли отново скоро, но все пак поне за мен тези два дни бяха глътка чист въздух и можех да усетя отново солта по устните си.
Сама не вярвам на думите и действията си. Не съм и предполагала, че за толкова кратко време мога така да изгубя себе си в два най-обикновени дни. И все пак - заради тези дни и хората в тях си струва всичко, дори сълзите в очите, макар да са от щастие. И усмивките само при мисълта за някоя шега. И неизреченото "чао". И песента... И блясъка в очите...


19 април, 2010

Inspired

За пореден път - благодаря ти, че те има. Някак знам, че в момента се случват разни неща и нямам право да се бъркам в тях, но поне мога да те карам да се усмихваш за няколкото минути разговор по телефона. И за тези няколко минути сякаш всичко си е както преди. Благодаря ти, че вярваш в мен както винаги и нали знаеш - friends for life. Това значи, че дори да си на край света пак ще намеря начин да те накарам да се усмихнеш и никога няма да те забравя, зашото промени живота ми и следите ще си останат непокътнати върху моя малък свят.
Типично за моя живот е някак нещата да изглеждат толкова нелепо, че вече не ми прави толкова велико впечатление. И все пак е гадно. Просто не е честно всеки път да трябва да се доказвам пред някой, за да може той да ме приема. Хубаво е околните да знаят, че можеш да се справяш с определени неща, но не мисля, че всеки път трябва да доказваш себе си със и без причина. А аз съм доказала, че може да ми се вярва и че не се предавам въпреки всичко. Досега не съм го правила, а няма и да започна. Знаеш ли защо? Защото днес се справих и който трябваше оцени това, въпреки че не се борих за оценката.
Уф, привилегиите пред другите са наистина неприятно нещо за "другите". И съм се повредила отново - пиша тук повече за нещата, които ме впечатляват в лошия смисъл на думата. wait...

Все пак днес беше хубав ден. Защото срещнах удивително чаровно момче, чието име дори не зная, но все пак ме заинтригува. За неговата оценка споменах преди малко. Имахме репетиция в театъра за патронния празник и още тогава ми направи впечатление нещо в него. Беше в съседната компания, стояща до мен и моята съученичка, но на няколко пъти срещнах погледа му. И отивам на тренировка с идеята, че днес не ми е ден и той се идва малко след мен. Оказа се, че учи в Лондон и е тук на гости. Показа ни доста интересни неща, едно от които беше "фрийз", съвсем лесен за правене отстрани. Опитах веднъж и вече се бях отказала, когато ми стана интересно как го обяснява. Опитах отново и отново и успях да го направя. Както си го усъвършенствах видях, че е забелязал успешния ми опит, при което някак едва се усмихна.
Убедена съм, че ако той не бе дошъл точно в този ден отново щях да се замисля какво изобщо правя на тези ми тренировки. Те са част от ироничното в ежедневието ми. И все пак се чувствам вдъхновена от случилото се. Ще префразирам леко думите на Мередит, но все пак надявам се феновете на сериала (Анатомията на Грей) да разпознаят цитата: "Бих могла да се откажа, защото успяват само най-добрите, но все пак - обожавам играта."
Да, имам какво да доказвам. И все още съм на стартовата линия. Ще се видим на финала.


13 април, 2010

Мечти и мечтатели

Имам неприятното усещане, че съм си губила времето да преследвам чужди мечти. Обожавам да ходя на тренировка и да не мисля за нищо друго освен за това какво движение следва, но някак нещо липсва. И има дни, в които се заричам, че ще се откажа. А друг път си повтарям, че не съм от тези, които лесно се отказват лесно от нещата, само заради няколко лоши дни. И все пак нещо не е както трябва. Може би трябва да се превърна в обсебена от себе си кукличка, за да не се ядосвам за глупости, но някак си не мога все да гледам огледалото. И просто няма да съм аз, ако не забелязвам нещата.
Както казва майка ми: "Времето ще покаже."
Иначе като цяло продължавам да съм щастлива. Няма ги усложнените ситуации и многото разговори, в които се правим, че се слушаме. Дните ми минават в шеги и контролни. ^^


Опитвам се да се отдам изцяло на новата си идея и да пиша, но не успявам. Не зная дали при всички е така, но има моменти, в които мога да стоя пред белия лист и да имам много за казване, а да не мога да напиша дори думичка. Друг път нещо сякаш ме връхлита и думите сами се подреждат в ума ми и след това върху белият лист и после следващия. Дори понякога, когато чета старите си неща се чудя наистина ли аз съм ги писала.
Чудничко се справям - започнах да пиша книга, стигнах до 15-тата страница и не мога да продължа, а началото наистина е вдъхновяващо (пристрастна съм). Сега се захванах със още една, но нищо не мога да и свържа, а идеята пак си я бива и не прилича на нищо, което съм чела досега. Стискайте ми палци да успея да завърша нещо. Признавам си, това ми е мечта - да напиша книга. Но не каква да е, а такава, в която всеки ще открива по нещичко за себе си в думите ми. Братовчед ми всеки път се шегува, че с това колко известна ще стана ако напиша книга. Ех, голям мечтател си е, затова си го обичам, но не му го казвайте. ^^
Време за сън, до скоро! ;]

photo by C4M30

09 април, 2010

Щастлива

На пръв поглед всичко си е както е било досега. Мечтите, усмивките, приятелствата. Но все пак е изумително колко много неща се промениха през тази година, а тя е още в началото си. Днес си спомних за толкова много мигове от детството си и искрено се забавлявах през тези няколко часа въпреки нетърпимата музика и привидно лошата компания. И някак си явно винаги съм си била такава - идиотично сладко хлапе, което се смее на всичко. Това е, което искам всички да виждат в мен. Какво се случва в тъмнината е съвсем друг въпрос. Просто в дни като този наистина оценявам това колко хубаво е било детството ми и как някои връзки никога не се прекъсват без значение колко далеч сме.
Понякога все още ми липсват закачките ни, знаеш ли. Измина доста време, през което не бях мислила толкова за теб, но някои малки неща просто ми връщат спомените и ме карат да се усмихвам. Ако трябва да сложа една черта и да изведа извод, то бих могла да кажа, че не е важно от колко дълго време познаваш някого. Някои хора познаваш през целия си живот и знаеш, че винаги можеш да разчиташ на тях. А има и такива, които се превръщат в частица от самия теб само за няколко месеца. И следите продължават да са там и ги виждам всеки път, щом премина през онази врата, зад която съм оставила спомените си.
Някъде бях прочела, че никога не знаеш кога отново ще си създадеш нов спомен. Напълно е вярно. Изумително е как думите на едно малко момиченце могат да те накарат да го гушнеш и искрено да се зарадваш. Тя пожела да ми подари картинка, която да си залепя някъде с думите: "Вземи я за спомен от мен." Обещавам, че ще и намеря специално място.
Когато се върнах назад из предните страници открих, че някои връзки още тогава са били скъсани и след това прилежно завързани отново, но нали знаете - един път скъсано, възелът остава. Та, именно затова няма за какво да съжалявам и да търся нови места за възел. Все пак щом веднъж някой те е наранил, значи ще го направи пак рано или късно. Защо да рискувам, след като се справям добре и без да ми се налага да се чудя как да поправя счупеното. Знам, че звуча страшно егоистично, но научих доста неща. Едно от тях е, че се искат двама, за да се развали приятелство, а нашето отдавна беше разпокъсано. Така че, не дължа извинения или каквото и да било. Каквото зависеше от мен поне се опитах да направя. Изборът си беше изцяло твой и няма смисъл да се правим на абсолютните непознати и да говорим глупости. Познавам те и сме били през доста неща заедно, а сякаш не е значело нищо. За пореден път не казвам всичко на правилния човек, но няма смисъл. Това е една от причините да не изричам на глас мнението си за някого. Хората не се променят, когато им кажем че по някакъв начин ни пречат. Както и да е.
Онова, което се опитвах да кажа досега е, че наистина има специални хора, които без причина ти обръщат света с главата надолу в добрия му смисъл. Опитвам да не се спирам на детайлите, защото в мига, в който започна да се увличам и да пиша за някого, той мигновено се превръща в частица от мен и после нещо се прецаква. Но няма как да не спомена, че просто с действията си ме кара да се замисля за доста неща. И колкото повече го опознавам, толкова повече се убеждавам в първоначалното си мнение, че ще е някого, когото ще харесам. Той е моята пълна противоположност. Държи се добре с всички дори когато не е в настроение, веднага се втурва с главата напред към всяка нова идея, за която се сети, знае как да привлече внимание, но да не изглежда прекалено и знае какво ще направя преди още да съм го направила. Не съм си изгубила ума и не съм влюбена, а просто очарована.
Имах още нещо за казване. За тези четири месеца разбрах, че мога да се справя с почти всичко - изгубени приятелства, разбити сърца, разочарования, предателства. Дори сега бих могла да се засмея на това колко пъти мислех, че света ще падне отгоре ми и че въздухът не ми достига и ще се разпадна на парченца. Напротив, все още съм си тук и се усмихвам. И най-важното - мога да се справя с всичко и не се страхувам да се втурна с глава напред към неизвестното. Именно там се крие магията. Едва когато минеш поне една от поставените си граници и повярваш, виждаш колко красив е света отвът реалността.
Разбрах кои са хората, на които наистина мога да държа въпреки това, че съм ги наранявала и понякога не съм била до тях. Просто знаем, че в даден момент другия винаги е там и това е достатъчно. И е изумително как се променя държанието на някого, щом спре да те харесва и да се опитва да те впечатли. И мога наистина да греша за хората. Поне за един от тях. Може би си стоял в тъмното и не съм могла да видя истинското "ти". Признавам си, благодаря ти, че ми показа колко мога да греша за някого. И че не ме остави да ти позволя да разбиеш сърцето ми.
Не мога да спра да пиша и имам още много мисли в ума си, но от днес ще започна да реализирам идеите си и да подреждам пъзела от мисли, които нося със себе си. Благодаря ти, че по най-невинния начин оставяш следа без да взимаш част от мен със себе си. И че някак със тази невинност ме правиш щастлива. Настина е хубаво да не съм влюбена, защото сякаш виждам всички звезди, а не само една и се чувствам свободна. Не ми е нужно някой да ме спасява или да градим замък от мечти или пък да се правим на недостъпни. Това, което е сега ми е напълно достатъчно и съм щастлива.