30 юни, 2010

Имам нужда да вярвам

Имам нужда да вярвам в теб. Може би е просто лош навик, останал от изминалата година, но си го харесвам. Затова, моля те, каквото и да правиш, не се променяй и не забравяй, че там някъде на стотици километри едно дете още вярва в теб и в замъка от мечти.

24 юни, 2010

Off, instead of On

~ My heard has an Off button. And it's not gonna be On for you.


Достигнах до извода, че съм си изключила сърцето. Метафорично казано... Пък понякога и буквално. За сметка на това ума ми препуска с хиляди километри в час и при него такова копче не съществува. И всеки ден ми идва някоя нова щура и глупава идея точно в мой стил, която да ми обърка всякаква ориентация сред всичко наоколо и да ме остави насред водовъртежа да се оправям сама.
Ениуей, спи ми се, а утре пак ще ме изпитват и страшно много ми се иска да имаше копче за спиране на времето.
Та, засега съм си изключила сърцето за когото и да било. Надявам се да са успели да ми повредят копчето за включване, защото както казах знам какво искам. И то не е просто някаква любов с някое момче, просто за момента. Искам да е диво и истинско, понякога влудяващо, друг път като глътка свеж въздух след дълъг ден. Искам някого, на когото не му е все едно, че любимия ми цвят е лилаво и не смята детските ми изблици за глупост. Толкова ли е много?
photo by ~overclouded

22 юни, 2010

Липсваш... по хубав начин

Попаднах на нещо, което преди описваше доста точно някои части от живота ми, та нямаше как да не го споделя.

Наистина е страшно, да си представиш тази частичка от самия теб изгубена някъде. Но въпреки, че си позволих най-сетне да го пусна, все още мога да си припомня усмивката, погледа, смеха, когато мълчим и внезапно се поглеждаме... Или пък безбройните разговори и закачки. Помня ги с най-малката подробност, въпреки че ги бях скрила в една хубава лилава кутия в гардероба си. Всяка една снимка крие спомен, който за нищо на света не бих забравила. И съм убедена, че дори след още хиляди години пак ще мога да си спомня онзи миг, в който за първи път долових тихото биене на сърцето му и усетих аромата на парфюм.
И да, частица от мен може би е някъде там... изгубена, но не къде да е, а при него. Именно затова не мисля, че някога бих забравила всички тези мигове, в които е бил тук до мен. Защото вярваше в мен, караше ме да се усмихвам, когато ми идваше да плача и имаше значение колко далеч съм, просто защото бях аз, а не някой друг. И съм сигурна, че беше истинско по някак приказен начин.
По дяволите, липсваш ми! По онзи начин, който ме кара да си спомням с усмивка за всички тези неща и да се изгубвам в миговете на близост.

p.s. Бях убедена, че не зная какво искам и затова се страхувах да... да повярвам. Но това е съвсем друга история, за някоя друга вечер.

Сетих се за онази въпроси в лексиконите, които гласяха нещо като: "Напишете реплика, чута в момента." Точно в този миг щях да напиша: "Време е да оставиш назад миналото, за да направиш място на бъдещето."
Чух го по FoxLife и се връзва идеално на размислите ми.

21 юни, 2010

Вече не е игра

Колкото повече се предавам, толкова по силно ми се иска да се хвана за илюзията. Търся знаци, в които да повярвам, че нещо ще се случи или няма и...
Искам да повярвам в теб. По някаква все още незнайна причина искам да ти вярвам. И се опитвам да не те пусна, но сякаш не искаш да останеш. И започвам да се чудя дали изобщо някога съм държала ръката ти или е било илюзия... Игра...
Не искам да играя. Искам да оставям следи, да пиша истински неща, в които другите да намират смисъл и да повярвам в теб, както никога не съм вярвала досега. И явно всичко онова, че "оставяме следи у хората, чиито животи сме докоснали" наистина са просто глупава поезия. А онези листи, лежащи върху йониката ми ще си останат незавършени... И никога няма да ме оставиш да ти вярвам. Защото тогава няма да е игра и може би ще е буря или ураган. Или водовъртеж, от който спасение няма.
Скривам се сред музиката, спомените и ароматът на малини. Нямам право да казвам нищичко, нали? Точно както всеки път - далеч от сърцето... и всеки път за мен няма място в теб.
Но този път знам, че всичко ще е наред и нямам нужда да бъда спасявана. Защо ли? Научих се да плувам и да не ти позволявам да се бъркаш в моя собствен хаос. Така че, щом нямаш намерение да останеш, по-добре си върви, преди да си оставил следи. Моето утре вече отдавна мина и нямам намерение да бъда разочарована отново.

Истина... лъжа... мечти

I keep trying so hard to believe in love, but it just won't believe in me.


Вярно е. Напълно вярно от първата до последната думичка. И глупавото е, че дори не се опитвам да повярвам за себе си, а заради някой друг и нещата просто не се нареждат както трябва. И е жалко, защото днес всички търсят материалните неща, а забравят най-важното - че не се влюбваме с очите, а със сърцата си.
Още по-глупаво е, че преди наистина смятах думите на Мерилин Монро за безсмислени, а сега не мога по-точно да изразя мнението си. "Разумното момиче целува, но не обича, слуша, но не вярва и си тръгва, преди да бъде оставена".
Наистина ми се искаше да повярвам, противно на всяка логика, която досега ме е водила. Но някак си "всеки път за мен няма място в теб". И онова за "ти аз и звездите" сега ми звучи наистина глупаво, защото колкото и да вярвам сякаш нищо не отвръща на тази моя вяра. А ми омръзна да бъда разочарована от някого и най-вече от себе си, че съм повярвала. Може би затова не повярвах, че след Варна ще има нещо повече от просто приятелски отношения. И явно като малка съм чупила доста огледала.
Звуча адски мрачно, но не смея да търся вече светлина в тунела, защото все се оказва някой закъснял влак. Или може би още не се е появил онзи, който ще ме накара да повярвам отново. Пък и честно казано, дори да не дойде пак всичко ще е наред, защото поне няма да ме е страх, че може просто да дойде и да си отиде. Както всички други.
Понякога това да има някой до теб просто за момента е хубаво, но също е лъжа. И признавам, че понякога съм съгласна да се примиря с тази лъжа, но не и днес.

15 юни, 2010

При пълнолуние

Вятърът тласкаше облаците по тъмносиньото небе към сребърната луна, която осветяваше пътя ми. Вървях по вече пустите улици към вкъщи, прибирайки се от партито на един приятел. Потръпвах при всеки полъх на вятъра, тъй като бях облякла къси панталонки и ризка. Взирайки се замислено нагоре към небето, дочух мъжки гласове. Не бива да съм тук, помислих си и забързах, надявайки се да не ме забележат. Обърнах се едва, за да погледна назад. Бяха може би петима и се бяха спрели на ъгъла, откъдето бях минала. Един от тях сочеше към мен и говореше тихо на другите. След миг някой от тях се провикна:
-Хей, малката. Почакай. – усетих как дишането ми стана неравномерно, а сърцето ми заби бързо.
-Просто продължавай да вървиш. – прошепнах на себе си, когато един от тях ме настигна.
-Защо не дойдеш с нас да се позабавляваме? – каза ми, като опита да хване ръката ми.
-Може би някой друг път. – опитах да се усмихна, когато погледнах едва към него и се отдръпнах. В този миг той се изпречи на пътя ми и не ми позволи да отмина.
-Хайде, остани за малко. – чух някой от другите да казва. Обърнах се и забелязах, че останалите четири момчета, които бяха само с няколко години по-големи от мен, ме бяха наобиколили. Не можех да помръдна и усещах сълзите да напират в очите ми. Накъсано чувах думите на всяко едно от момчетата, докато се смееха на уплашеното ми изражение и можех само да прошепна:
-Оставете ме.
Изведнъж от някъде се появи някакво странно космато същество, приличащо на куче, но много по-едро и с някак човешки движения. То дори имаше дрехи по себе си, а на врата му висеше някакъв лъскав медальон. Възможно ли бе това да е върколак?
То скочи в кръга, който петте момчета бяха описали около мен, блъскайки две от тях на земята. Спря на сантиметри от мен и ме погледна, сякаш за да се увери дали съм добре. След миг съществото започна да ръмжи и момчетата се разбягаха. Уплашена от случилото се, аз направих същото. Обърнах се и затичах колкото се може по-бързо към вкъщи. Едва извърнах глава, за да погледна назад и усетих как изгубвам равновесие. Лежах на земята и чувствах невероятна тежест, която сякаш ме дърпаше надолу към мрака. Исках да се изправя, но не можех. Дочух стъпки до себе си, но замъгленото ми зрение ми попречи да видя каквото и да било. Усетих как някой ми вдигна във въздуха и ме понесе нанякъде преди да изгубя съзнание.
-Не биваше да я водиш тук, Тристан. – дочух женски глас да казва в тъмнината. Имах главоболие и незнайно защо изпитвах пареща болка в коляното си. Онзи, който ме бе спасил все още ме държеше във въздуха и явно разговаряше с някакво момиче.
-Нима трябваше да я оставя в ръцете на онези… - можех да доловя омразата, с която бяха пропити последните му думи. Тежестта и умората, които бях изпитвала досега започваха да отстъпват и успях да отворя очи. Бях в ръцете на Тристан, предположих.
-Тя е човек, не бива да знае за нас. – каза тихо момичето, укоряващо моят спасител за действията му. Не разбирах какво имаше предвид, но имах желанието да й кажа да престане да го обвинява. Запримигах, за да избистря зрението си и първото нещо, което привлече погледа ми бе проблясващата верижка на врата на Тристан. Бях я виждала някъде, но не можех да си спомня къде. След миг спомените започнаха да се връщат в съзнанието ми – петте момчета, които ме бяха обградили, върколака, който се бе втурнал към тях… Тристан бе чудовището, което ме бе спасило. Поех си дълбоко дъх и посегнах с ръка към ризата на Тристан, обхващайки я сънено с пръсти. Той едва сега погледна към мен с едва забележима усмивка на лицето си, но дълбоките му сини очи издаваха тревогата му.
-Добре дошла отново. – каза ми и ме остави да седна на земята.
-Кажи ми името си, човешко момиче. – настойчиво ми каза събеседничката на Тристан. Едва сега погледнах към нея и първата ми реакция бе да вдигна ръка, за да скрия очите си. Тя сякаш излъчваше светлина около себе си. Бе невероятно красива, облечена в дълга бяла рокля и имаше златисто руси коси, които се спускаха надолу до кръста й.
- Казвам се Луси. – отвърнах едва.
-Луси, аз съм Арина и съм пазителката на тази гора, а това е Тристан – мой верен приятел. Тук си в безопасност. – каза момичето, като при тези думи кимна към Тристан, който стоеше до мен. Едва сега се огледах наоколо. Въпреки тъмнината успях да видя тревата и дърветата около себе си. Зад Арина можех да видя кристалната повърхност на просторно езеро, в което се отразяваше сребърната луна. Около водата бяха насядали и други млади девойки. Те бяха самодиви, помислих си, докато гледах как пеят и играят около езерото.
-Помниш ли какво се случи? – запита нежно Тристан.
-Донякъде. – признах си и погледнах към него, опитвайки да открия нещо чудовищно в него, но такова нямаше, дори напротив – присъствието му ме караше да се чувствам спокойна. Внезапно почувствах студенина и потръпнах. Секунда по-късно Тристан обви ръце около мен и забелязах усмивка да се прокрадва по лицето му.
-Удари си главата, когато падна, а също и коляното. – каза той, а след това отправи умолителен поглед към Арина.
-Нека аз се погрижа за това. – отвърна девойката и откъсна няколко листа от някакво растение, приближи се до мен и ги постави върху ожуленото ми коляно. Притисна ги с ръка, при което почувствах пареща болка да минава през тялото ми и запя. Гласът и бе толкова нежен, че внезапно изгубих представа за всичко наоколо и можех само да слушам. В песента и имаше нещо красиво, сякаш пред мен оживяваха картини от живота й. Едва успявах да усетя ръката на Тристан, което държеше моята. Отпуснах глава върху рамото му и постепенно се унесох в сладка дрямка, слушайки песента на самодивата.
Събудих се от силната слънчева светлина върху себе си, влизаща през прозореца на стаята ми. Разтърках сънено очи и се огледах наоколо – наистина бях в стаята си, а не помнех как съм се озовала тук. Погледнах към коляното си, но нямаше и следа от драскотина.
-Било е само сън. – промълвих тъжно, докато се измъквах от леглото си. Едва тогава усетих, че има нещо омотано около ръката ми и се усмихнах, защото то бе медальонът на Тристан.

p.s. Творбата е оригинално моя и беше за участието ми в един конкурс, но си я харесвам и тук ще си я имам. ^^
photo by DoraLovey

12 юни, 2010

Какво е да обичаш?

Бях си забравила колко много неща можеш да откриеш в интернет. И мисля, че това ще ви хареса. Не зная на кого е, но е най-милото и красиво нещо, което някога съм чела.


- Какво се казва на някой, когото обичаш?

- Ами... "ОБИЧАМ ТЕ!" - каза той.

- А ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш. - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го. - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов. - каза той.
- А ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко... - каза той.

- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?

- Не, продължаваш да го обичаш... - каза той.

- А какво се прави, когато обичаш някого? Жените ли се?

- Не. - каза той.

- А защо всички се женят?
- Защото не знаят, какво е да обичаш! - каза той.
- Кой знае?

- Ти знаеш! - каза той.

- Защо?

- Защото обичаш някого... - каза той.

- Защо така мислиш?

- Иначе нямаше да ме питаш. - каза той.

- А какво правиш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Вярваш му! - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”!- каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?

- Когато залеза и изгрева се сляха в едно... - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”! - каза той.
- А какво правиш, когато някой те попита “ОБИЧАШ ЛИ МЕ”?
- Нищо. - каза той.

- Защо?
- Защото, ако го обичаш, той ще знае... и няма да има нужда да те пита - каза той.

- А защо всички все повтарят на другия “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Защото не са сигурни... - каза той.
- В какво?

- В любовта си! - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо. - каза той.
- Защо?

- Защото тя не свършва! - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо. - каза той.

- Ти всички отговори ли знаеш?

- Не... - каза той.

- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание! - каза той.
- Знаеш ли какво?

- Да... - каза той.
- ОБИЧАМ ТЕ!...
- Знам! - прошепна тихо той...

photo by solagratia

06 юни, 2010

Remember me

Успях да изгледам филма "Не ме забравяй" вчера, но не бях в настроение за каквото и да е. Ениуей, този филм ме остави без думи. Не можех нито да се разплача както трябва накрая, нито да говоря - просто исках да го гледам отново и отново, докато науча репликите до една на изуст. Та, мисля че си заслучава да му се отделят два часа и Ви пожелавам да му се радвате, както аз. И не харесах филма, само заради Робърт Патинсън, въпреки че ми беше любопитно да го видя извън ролята на Едуард. Ролята на Тайлър адски му отива! ;]

I can't help it... See what I mean.



~~~
Tyler: If you could hear me, I would say that our finger prints don't fade from the lives we've touched.
~~~
Tyler: [tries to kiss her, but is denied]
Ally: Not tonight. Not never, but just not tonight.
Tyler: So, dessert first in case of asteroids, yes. But kissing a guy you seem at least somewhat attracted to before riding off into the unknown New York night alongside a panda you've only just met, no?
Ally: [kisses him] You're weird.
Tyler: I know.
~~~
Tyler: Whatever you do in life will be insignificant, but it's very important that you do it. Because nobody else will. Like when someone comes into your life and half of you says you're nowhere near ready, but the other half says: make her yours forever.
~~~
Tyler: You once told me, our fingerprints don't fade from the lives we touch. Is that true for everybody, or is it just poetic bullshit?
~~~
Enjoy!

03 юни, 2010

Ти и аз... и звездите

Минаваше полунощ, когато най-сетне облаците откриха луната и можех да видя светлината в очите на момчето до себе си. Бяхме легнали върху одеалото, постелено от него на земята и се взирахме в обсипаното със звезди небе. Откакто бяхме пристигнали на това отдалечено от града местенце никой от нас не бе казвал и дума. Само от време на време погледите ни попадаха един на друг, разменяхме си лека усмивка и поглеждахме встрани. Вероятно бе напълно нормално, като се има предвид, че почти не се познавахме. Просто една идея ни бе довела тук и желанието да се откъснем от нормалното.
-Погледни, падаща звезда. - прошепна той, посочвайки небето. Бях се оставила на мислите си и единственото, което виждах бе мастиленото синьо небе над нас.
-Не трябва да си пожелаваме желания на падащите звезди, а на все още светещите. - казах му несъзнателно в отговор и усетих как извърна поглед към мен. Продължих въпреки това да се взирам в небето, очаквайки да ме попита какво ме е накарало да кажа това. Но когато той не го направи се обърнах настрани към него и се вгледах в тъмните му очи. Не можех да разчета лицето му и да преценя какво мисли.
-Зная това. - каза ми, като се усмихна едва. Почувствах, че разбира какво имам предвид - просто така.
-Тогава защо гледаме с очакване небето? - запитах тъжно. Той отмести поглед от мен и се загледа в сребристата луна.
-Може би, защото е красиво.
Замислих се над думите му. Беше прав, разбира се. Наистина бе красиво да видиш изгарящата светлина да си проправя път през осеяното със звезди небе, докато съвсем не изгасне. Красиво е, но е и някак тъжно, помислих си и дори бях готова да го изрека наглас. Но едва тогава наистина се вгледах в него и забелязах усмивката на лицето му. Това, че стоеше тук до мен и се взираше в тъмното небе го правеше щастлив. Не успях да сдържа своята усмивка и той забеляза това, когато погледна към мен.
-Какво има? - запита, опитвайки се да разгадае какво се върти в ума ми.
-Нищо. - отвърнах, опитвайки да не позволя гласа ми да ме издаде. За миг той ми повярва и продължи да гледа към небето, но не можех да оставя точно този миг да се изплъзне - Знаеш ли... Мислех си, че бих могла да остана тук завинаги.
-Може би не биваше да казваш това. - въздъхна той. Знаех си - беше грешка да помисля, че нещо тази нощ ще се промени. Глупаво от моя страна да превръщам прекрасното ни преживяване в приказка и да смятам, че и той мисли същото. Седнах, свивайки колене и обвивайки ги с ръце.
-Зная. - прошепнах едва, но след миг и той се изправи, опитвайки се да срещне погледа ми.
-Нямах това предвид. Просто... Очакваш от мен... - виждайки трагичното ми изражение той посегна към мен и погали тъмните ми коси. - Погледни към мен.
-Няма. - казах и вместо това отново легнах на земята, търсейки нещо по небето, което да ми привлече вниманието. Момчето до мен направи същото, но вместо към небето, гледаше към мен и се усмихваше с най-сладката си усмивка.
-Погледни ме. - прошепна и можех да доловя нетърпението в гласа му. Когато не отговорих той повтори думите си, а след това се надигна, така че сега се намираше над мен и трябваше да отместя насила поглед от него, като обърна глава настрани. Той се засмя и започна да вплита ръка в косите ми, надявайки се да привлече вниманието ми. Колкото и да ми харесваше да остана в този миг, не можех. Измъкнах се от ръцете му и се изправих, тръгвайки нанякъде, сякаш знаех как да се измъкна оттук и да се престоря, че тази вечер изобщо не се бе случила.
-Спри. - каза той тъжно. Изпълних думите му, но не посмях да погледна към него. Щях да съжалявам за думите си, но не бях способна да размишлявам дали да ги изрека или не.
-Не е чесно! - казах, като най-сетне се обърнах и срещнах погледа му. За мое учудване той ме бе последвал, защото сега бе на около два метра от мен. - И не очаквам от теб... Каквото си мислиш, че очаквам.
-Замълчи. - прошепна той и на лицето му отново се появи онази усмивка, с която обикновено изтъкваше думите си. Това някак ми пречеше точно в този миг, затова продължих.
-Няма да замълча. Ти... - думите напуснаха съзнанието ми. Всяка една мисъл просто изчезна, когато той просто се приближи, погледна към мен и после постави устни върху моите. Усетих ръцете му около себе си и някак инстинктивно обвих своите около него. Целувката му първо бе нежна и предпазлива. Усещайки, че нямам ни най-малкото намерение да се отдръпна той стана по-дързък и чувствен.
Оставайки ме без дъх и желаеща още се отдръпна от мен. След като търпеливо изчака да осъзная какво се бе случило най-сетне каза:
-Забрави очакванията си и ме остави да ти покажа всичко, на което съм способен. Става ли? - кимнах в отговор и се усмихнах. След това го последвах до оставеното на тревата одеало. Той легна долу и аз го последвах, но този път той протегна ръка към мен и ми позволи да се сгуша в него. Докато лежах там долу на земята и гледах небето в прегръдките му наистина можех да се съглася с думите му.
-Беше прав - красиво е... - прошепнах и поставих ръката си в неговата. - ... Когато сме ти и аз... и звездите.

photo by chronofreak

01 юни, 2010

~ no hero in her sky ... lq lq

По дяволите! Изтривам си всички скорошни идеи. Ето, за няма и ден ще си позволя да си предаставя какво би било и вече ми е тъпо за най-малкото нещо. Не! Не искам! Няма! Край!
Имам прекалено много свободно време и позволявам на фантазията ми да се шлая къде ли не, а после трябва да подреждам след нея. Признавам, че страшно много исках това нещо да се получи някак си, но честно казано не мога да си го представя. Та аз съм си просто аз. Доказа го днес. Не променям света ти. Просто си губиш времето с мен и това е. А аз искам да е нещо повече от губене на време. Мина ли ти през ума?
И не спирам да се питам дали съм единствената, която реши, че нещо може да се случи. И защо, по дяволите, всичко започва с такива шеги за "ти и аз и звездите"? Спомням си, че веднъж бях казвала нещо за красивите приказки и малките момиченца. Затова не обичам приказките. Глупаво хлапе съм и това няма да се промени скоро.
Та, няма да давам обещания, че ще се променя или да казвам, че вярвам в каквото и да било. Мога единствено да се надявам и да си пожелавам глупави желания на падащите звезди, но това е една друга история.
И все пак, моля те поне този път не бъди само игра. Позволи ми да съм част от твоя свят.
Просто... Си искам приказката с щастливия край. И за миг си пожелах ти да си в него. Глупаво, нали?

П.П. Нещо ми се провали идеята за вечерта. Но пък се оказа, че не всичко е толкова лошо, колкото си мислех. ;]