30 декември, 2011

can't wait

Предстои събиране на багаж и започва да ме обхваща нетърпение. Утре по това време ще трябва да спя, а вместо това ще се въртя в леглото си, защото на сутринта ме очаква пътуване. И без това цяла седмица ми е едно такова весело като се сетя, че толкова дългоочакваното пътешествие най-сетне ще се случи. А Мушето днес щеше да ме побърка за мъничко, ние си знаем защо.
И никак не ми е забавно да си седя вкъщи цяла седмица, при това пиеща чай и хапчета. Съвсем нормално си е да откачам и да гледам "Анатомията на Грей" за вече не знам кой хиляден път. Поне ми дойде хубава идея за страницата във Фейсбук - "366 дни, в които...", опити за оптимизъм.
В ума ми се въртят истории с притежателни местоимения, противоречащи на онази песен, в която се пееше: "никой на друг не принадлежи". Съвсем скоро ще започна да си работя върху една от историите. Този път съвсем сериозно.
Сега ми е време за сън, че утре вечер няма да се спи много и трябва поне мъничко да съм се наспала предварително. Знам, че няма да има особен ефект, но с логиката не се разбираме особено, та ми е простено да си вярвам на нелепите твърдения. Приятни сънища!

29 декември, 2011

4 am as usual

Прерових блога из основи, докато събера всичките цитати от годината. През повечето време съм била изгубена, уплашена, липсваща на себе си и в същото време по възможно най-наивния начин съм си вярвала, че приказка ще има, ще нещата ще се оправят. Всъщност не винаги всичко се подрежда както ми се иска. А като добавя липсата ми на късмет, шансовете да се подреди са едно на милион.
Сама си градя стени и после сама си ги събарям. Измислям оправдания на всеки и за всичко, защото повреденото ми съзнание е способно на всичко, стига да задържи някого до мен. И Мушето ми се смее на цялата тази повреденост, защото знае по-добре от мен отговорите на всички въпроси.
След хилядите потвърждения на разни там работещи механизми ми е време да си спретна едни хубави правила, защото има нещо очарователно в това всичко да ми е в абсолютен хаос. Но когато сред този хаос не мога да намеря дори собствените си съставни части, тогава вече става прекалено сложно и трябва да ми се напомня как се диша. А повтарях да ми напомнят да дишам толкова много пъти през тази година, че... Знам, че никога не се казва никога. И обикновено не давам обещания, защото водят до автоматичното им неизпълнение. Но този път обещавам на мен си:

-Стени повече няма да събарям. Нито да търся оправдания на когото и да било. Ако някой иска да е част от живота ти, ще намери начин.
-Обещавам да не си създавам илюзии, да си дописвам приказките и да стоя самичка под дъжда.
-Никой освен мен няма право да знае какво ми е (на мен). Освен Мушето. Следователно, никой няма право да ми казва кое как ще се случва.
-Миналата година обещах да обичам. Тази ще е обратното - обещавам да не обичам. Или по-скоро - обещавам да обичам само себе си и тези, който също ме обичат. Любов в единствено число е все едно сам да си налееш отровата и да си я изпиеш, казвайки: "Наздраве!".
-Обещавам да пиша, както преди. Ще завърша историята за Тъмния ангел.
-Повече никакво следване на знаци. Обикновено все си харесвам тези, които ми допълват плановете, затова ще ги игнорирам всички и каквото стане.

Сигурно ще добавя още, пък и засега тези ми стигат. И може да звучи песимистично, но като дойде принца, аз вече няма да съм принцеса. Пък с този късмет, и той няма да е принц. Не ми е тъжно. Просто ми е едно такова тихо. Харесва ми да си е 4 след полунощ. При мен винаги е толкова. Времето се върти между 12 и 4, винаги е тъмно. Може би затова не виждам нещата, когато трябва, а винаги след това. Но пък си има нещо очарователно в това да не виждаш нищо друго, освен тъмнината. Не очакваш да дойде деня, нито да видиш слънцето. Гониш минаващите покрай теб светлинки на разни други самотници, изгубили се в тъмнината. Ето тук идва тъжното. Това, че ти намираш някого в тъмнината не значи, че и той е намерил теб. Този някой си търси нещо друго, точно както самия ти. А на мен винаги ми пожелават да намеря това, което търся. Сега е момента да си припомня обяснението на Едуард за метеорита и да замълча. Лека нощ!

27 декември, 2011

2011 в думи

Януари – оптимистичното начало. Завърших си книгата, влюбих се, взех си изпита по кормуване, наблюдавах слънчево затъмнение на рожденния си ден и навърших така дълго чаканите 18.

Morgan Page - The Longest Road
Alex band – Only one

-Тази година ще сбъдвам мечти, и то предимно моите си.
-Той си отива, а моето сърце има нужда от поправка.
-Може би именно лошите момчета си заслужават да ги обичаш, защото поне не ти дават напразни обещания. И може би боли по-малко, като знаеш от самото начало, че биха те наранили.
-Искам света. Искам го толкова силно, че понякога това е единственото, което ме държи на краката ми. А когато той е до мен, не мога да искам света, защото моят свят се събира в него.
-Усетих как ме притиска към себе си, сякаш никога отново нямаше да бъдем далеч един от друг. И можех да остана завинаги до него, слушайки тихото биене на сърцето му.
-"The writings on the wall of those who came before, left pictures frozen still in time."

Февруари – Сладникаво романтична, влюбена, щастлива. Ако знаете колко спомени ми се върнаха в съзнанието като се зачетох. Особено онзи 14-ти февруари, гледането на филми, как играхме на NFS и когато не можех да довърша състезанието го минаваше вместо мен.

Akcent - My passion
Matt Cardle - When we collide

-Дали незабравимите мигове правят хората до нас в тях специални или специалните хора превръщат миговете в незабравими?
-Какво ще правя, ако отново това е поредната игра на чувства, в която си играя сама със себе си? Какво би направил на мое място?
-Не се сърди, но ми е станало навик да бягам. Веднъж последваш ли ме, твоя съм докрай!
-If he knew me, if he knew how scared I am all the time, he would become scared too. Scared that I will not be able to fall for him the way he wants me to.
-Просто... Има един момент, състоящ се от точно няколко секудни, през които мога да видя всичко в пъстрите му очи, преди да затворя моите, очаквайки да ме целуне.

Март – Колкото влюбена, толкова и уплашена, че ще се събудя и ще се окаже просто сън.

Графа и Сантра - Тяло в тяло
Swiss ft. Music Kidz - One in a million

-"За някой неща не трябват думи."
-Има един миг, в който се взирам в пъстрите му очи, преди да ме целуне и знам, че съм негова, а той е само мой.
-Искам "аз" и "ти" да бъде "нас" завинаги.
-Студенината напълно бе изчезнала от мен, стоплена от топлия допир на дланите му, а сърцето ми вече не звучеше така, сякаш бе разбито.
-Липсваш, липсвам ли? На теб, на себе си ...
-Decide that you want it more than you are afraid of it.
-Някога замислял ли си се, че някои хора просто успяват да обърнат света ти с главата надолу и все пак това е най-прекрасното чувство на света?
-Научила съм себе си да изглеждам силна, дори когато се разпадам на съставните си части. Думите ми са толкова объркани понякога, че сякаш крия от самата себе си какво искам да кажа, за да не узнае някой какво всъщност се крие зад тях. Не се отказвам, не се предавам и не бягам, дори когато навсякъде има знаци и табели със знак "СТОП".
-Смятах, че се изгубвам в него, но е точно обратното - в него откривам себе си.
-Страх ме е. Понякога съм толкова уплашена, че не смея да отместя поглед от теб, сякаш всеки миг ще се събудя и ще се окаже просто сън. Най-вече ме е страх от самата себе си или по-скоро от онази, в която се превръщам заради теб.
-Какво, по дяволите, ми стори, за да не искам нищо друго, освен теб?
-Изгубените каузи са ми слабост, всеки път за мен няма място в теб и те обичам, а ти е все едно. Това ми е проблема!

Април – Всичките ми представи за вечности са изпепелени от приказното момче, което винаги се появява, когато трябва някой да ме спаси, при това от самата мен. А моето синьо никакво го няма, за да ми напомни, че съм негова и на тази история наближава края.

-Обичам те. Не обещавам да е завинаги, но ще е с цялото ми сърце. А дори да обещая, няма да повярваш.
-Ще те рисувам с музика и чувства, дори може би с думи.
-Появяваш се точно когато всичко около мен се обърква и допълваш идеално хаоса в мен. Ако някой някога ме е спасявал в най-силния смисъл на думата поне за мен, то това си именно ти. Почти бих могла да си представя приказката с онова вечното, но... Май всеки път за теб няма място в мен. Винаги някой друг си е изписал името в сърцето ми.
-Не искам да съм опция в живота ти, когато ти си винаги на първо място в моя.
-Това каква ме прави, знаеш ли? Глупачка! При това не на някой друг, а твоята. На теб и за теб.
-А знаете ли какво исках в действителност? Да забравя, че принадлежа на друг и да се слея с всеки твой цвят, всяка усмивка, всяка дума, всеки поглед...

МайИзгубвам си ума, а той принадлежи приказка. Пък при мен приказките никога не се получават.


-We finish each other'ssentences, read each other'smind and every care in theworld disappears when I have her by my side. – My unbiological sister <3
-Не искам да се науча да те обичам. Не искам да имам нужда от теб, нито да те търся в онзи мрак. Не искам и ти да се превърнеш в някой, който ще трябва да преживея.
намирам смисъл единствено в твоето "Липсваш ми".
-Поредната жестока игра на шах, в която аз ще бъда мат накрая и ще се чудя как да намеря себе си.
-Искам всичко, стига да е с теб, независимо дали ще е хубаво, лошо, убийствено, приказно...
-Шах и мат, това е. Ще играя за пореден път на руска рулетка със сърцето си, или поне онова, което е останало от него.
-Искам да бъда едно от онези момичета, които могат да преживеят всичко, да запазят каквото е останало от сърцето си и частиците от него да обичат все така силно, както когато са били заедно.
-„По-лесно е да си сам, защото какво ще правиш ако научиш, че имаш нужда от любов, а няма кой да ти я даде? Какво ще правиш, ако ти хареса да я имаш до себе си? Какво ще правиш, ако изградиш живота си около нея и той се разпадне? Дали изобщо можеш да преживееш подобна болка?”

Юни – повредена, изгубена и липсваща на себе си.

Brian McFadden ft. Delta Goodrem - Almost here
Joe Jonas - See no more

-Тъкмо когато най-сетне съм успяла да се освободя от мисълта за теб, ти ми даваш нова доза очарование, която да спира дъха ми.
-Толкова съм разпокъсана на части, че не мога да си събера мислите достатъчно дълго, за да напиша нещо смислено.
-И ти си твърде приказен, за да мога да повярвам в теб.
-Това не е моята приказка и няма нужда някой да ме спасява. Не ми трябва принц в блестящи доспехи, защото имам себе си и това е напълно достатъчно. Освен когато навън дъжда си вали, в мен е едно такова дъждовно и искам единствено именно онзи сладникавия принц с приказните обещания да ме гушне.
-Искам нещо да се случи, нещо да се промени. Липсва ми усещането за цялост, за цел и посока.
-Нали после ти ще си незабравимия, а аз глупачката, която няма да знае на кой свят се намира, когато теб те няма наоколо.
-Ама то за какво друго ми е да имам сърце, освен за да има какво да разбиват в мен.
-А аз съм мрачна и сива, изписана само в глупави думи. Мечтателката, която я е страх да мечтае. Влюбената, която я е страх да обича. Писателката, което се крие в собствените си думи, за да не открие някой каква страхлива глупачка е всъщност.
-Какво ти бягство, та аз не си представям нищичко по-далеч от него.
-„How can one step away from you ever be anything for me but a step in the wrong direction?”

Юли – липсват ми среднощните чатове и разговорите. Непрестанно се разминаваме – когато аз съм си в града, той е на морето, а когато аз съм в Бургас, той си е в града. И някак си вече не е от толкова голямо значение, защото думите ми не променят нищо.

Ela Rose - Lovely words
Bruno Mars - Only when you're lonely

-Когато пиша съм най-истинска. И най-любима.
-Приказките имат щастлив край. Но аз не искам нашата да свършва.
-Магията си е в самите нас. Никой не може да ни я отнеме, колкото и разстояние да ни дели. Освен това, ако обичаш някого той е близо то теб, защото винаги го носиш в сърцето си.
-Обичам да пътувам, но мразя сбогуванията.
-И обожавам Бургас, макар да го свързвам с думички като "Липсваш ми".
-"И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва."
-Времето е коварен противник. Никога не играе честно. Превръща любимите в приятели, приятелите в непознати, страстите в спомени.
-И започвам да се чудя дали само той липсва, или липсвам и аз? Дали на него, или на себе си?
-А по отсъствието разбираш от кого имаш нужда до себе си.
-"Всяка една частица в мен иска да усеща само теб. "
-От какво ли бягах всъщност? От желанието отново да обичам... От страха, че няма да е достатъчно... Или може би от самата себе си.

Август – Привидно съм се поправила. До момента, в който всякакъв вид логика отиде по дяволите. Една седмица в Приморско, хиляди спомени, много целувки, усмивки, пропуснатия метеоритен дъжд ... И после ми се разказа играта

Don Omar - Danza Kuduro
Оги 23 - Любов на преспи
DIS - Okay

-И започвам да се чудя дали като сънуваш някого ти липсваш на него или той липсва на теб.
-Все пак всеки прави избор дали да бъде част от живота на някого и дали да го допусне в своя собствен.
-Минути и часове, в които част от мен се е изгубила и вероятно никога няма да намери обратния път.
-Знаеш, че ще харесаш някого, когато той чува дори думите, които прошепваш съвсем тихо.
-Онзи тих звук някак даваше смисъл на живота ми, макар да го чувах само за няколко дни. Даваше смисъл на самата мен.
-А и, как можеш да съжаляваш за нещо, което някак си в даден миг те е направило най-щастливия човек на света?
-Иска ми се да не помнех нощите и дните, в които бях там, за да не зная какво е чувството на това той да е до мен. А в същото време се опитвам да запомня всеки детайл, защото ме е страх, че някой ден наистина ще забравя.
-И знам, че трябва да спра с тези постове всяка вечер, но точно по това време ми липсва най-силно, защото пак ще си легна и той няма да е до мен. Ще се заслушам в тишината, за да чуя бързото биене на сърцето му, но ще чувам само моето, което пропуска някой и друг удар, задавено от мисълта, че той не е тук.
-Искам пак... Да усещам вкуса на кафе в целувката му, да усещам как ръката му търси моята и как пръстите му докосват нежно кожата ми.
-Но като съм тръгнала за Ада, поне преди това да си заслужа мястото там.
-"Не се връщай, за да разбереш какво искаш. Върни се, когато знаеш, че искаш мен!"
-Сложните неща не ни отиват. Сама го бях казала - когато се появи онзи единствения, нещата няма да са толкова сложни. Всичко ще си е простичко, приказно, красиво и влюбено.
-Обичам кафето си без захар, за да ми напомня за вкуса на устните ти сутрин.
Обичам питието си твърдо, за да забравя за това колко убийствено ми липсваш.
Обичам шоколада в двойни количества, за да не плача, когато изричам името ти.
Обичам музиката да е силна, за да заглушава всяка мисъл за теб.
-А аз обожавам вкуса на кафе по устните му и как всяка целувка те кара да искаш още и още.
-Правим си спомени, нали?
-Има си незабравими моменти и незабравими хора. Спомени, които с мастило са се вписали някак си в нас и няма как да ги премахнем дори да искаме.
-Дори да се събудя в 4 след полунощ, няма да мога да го целуна съвсем нежно, за да не го събудя. Сутринта няма да чуя алармата в 8 и да му повтарям, че трябва да става, или да го събуждам, рисувайки с пръсти по кожата му. Нито ще ми каже, че ще се видим после, защото това "после" може да е след доста дълго време. И колкото и спомени да изпиша в блога си, колкото и пъти да повтарям в ума си всяка негова дума, всеки жест, всяка усмивка... Дори да успея да излъжа себе си, че някой ден на някой плаж нещата ще са не както преди, а по-хубави ...
-Защото си има незабравими моменти и незабравими хора, които идват в живота ни и оставят следи, които нищичко не може никога повече да заличи.
-you know, it sucks to know that someone's heartbeat kinda sounded perfect with yours and you may never hear it again, simply because that someone may never be that close to you again.
-Друг е въпроса колко нещастливо и неусмихнато ще ми е, когато се появи онази приказната, която ще те кара да се усмихваш, докато аз съм тук, а ти там. Ето това ми е проблема. Не ми се иска да приема идеята, че няма да си мой, а на някоя друга.
-Но днес си спомних още нещо. Как се изрича думата "романтика" с френско Р. И как цялата романтика на света е събрана в него.
-И нищо в него няма да е същото, както преди ... защото моя свят за малко бяхме аз и ти ...

Септември - не, не ми е минало. Напротив, липсва толкова, че някой все още трябва да ми напомня как се диша. Особено след мъничкото ми пътешествие до София и случилото се след него.


-Между вчера и днес ... между спомена за нас и реалността, където сме просто аз и ти.
-Липсва ми сладкия звук, който издаваш, когато се опитваш да се разсъниш и знаеш, че вече е дошло утрото. Липсва ми усмивката на лицето ти, щом се поява. Липсва ми всяка една секунда.
-Предпочитам да съжалявам за грешките си, отколкото за това, че не съм имала смелостта да ги направя.
-Невероятно е как може някой да е толкова далеч и все пак да ме кара да се усмихвам и да си забравям мислите. Просто ... Липсваше ми по онзи хубавия начин.
-Най-много неща искам да кажа, когато мълча и не мога да подредя мислите си.
-„Ти вече си повредено, ама няма нищо - аз и така те обичам."
-Затварям очи и за мъничко успявам да излъжа себе си, че не съм сама. Колко мъничко ли? Ей толкова (представи си как показвам с ръчичка) ...
-Четири след полунощ – тогава ми липсва най-много.
-А ти много обичаш изненадите и тази щеше да ми е най-любимата.
-Тихо, тихо. Това не исках да го знам. Тихо, съвсем тихичко не казвай нищо. Нито какво ти липсва, нито как, нито кого. Просто тихо ...
-И някак си ... Просто ми се искаше да не се беше отказал толкова лесно от нас. Но пък сложните неща не са хубави, приказни и незабравими. И все пак ...
-Няма частица от мен, която да не копнее за него. За мига, в който отново ще ме прегърне, пръстите му ще изписват нежни слова по кожата ми, устните му ще открадват дъха ми ...
-Двете най-сладки думички, които ме е страх да изрека. Знам, правя всичко толкова сложно и объркано, но някак си ми се струва толкова лесно в момента, че бих могла още сега да се върна обратно и ... Грешка, не от тях ме е страх. Думичките са си адските. Страх ме е само от онова, което би ми казал тогава. И знам какво ще е, просто не мога да го приема. Нали знаеш, не искам да си просто спомен, защото някак си си много повече от това.
-И някак си всичко друго е без значение, стига просто да танцуваш с мен под дъжда.
-И не е проблема в това, че ще ми мине, а защо изобщо трябва да ми минава. Защо пак трябва да е просто поредния спомен, след като може да е толкова повече?
-Обичам те. И какво от това? Какво хубаво, след като на теб ти е все едно? Ето това ме прави глупачка. Че го знам и все пак го казвам.
-И после ще трябва някак си да забравя, че някъде там те има, а не си до мен.
-Правихме си спомени и толкова. Пък аз не съм приключила с глупостите като цяло. Само с тези тип "обичам те". Сега ще пробвам да правя всичко друго, но не и да обичам, пък да видим какво ще стане.
-Дишам... Трябва само да не забравям да дишам. И утре ще е ден, но друг.
-Като изгубиш част от себе си, къде (по дяволите) би трябвало да я търсиш?
-Има надежда в премълчаните думи. Надяваш се, че може би човекът отсреща ще те
изненада и ще ти каже друго, макар и двамата да знаете, че няма да се случи.
-Как си днес?
-Супер. - усмивка.
-Честно ми кажи.
-Съвсем честно ти казвам. Като не мисля за него съм супер. А се опитвам да не мисля за него и от време на време ми се получава.
-Преди точно една година исках да бъда нечия. Тази година ще бъда ничия. Не искам да имам име, минало, бъдеще или история. Не искам да оставям спомени, а следи. Искам бъркотия и хаос. Искам да не съм побърканата, а побъркващата.

Октомври – Направих си татуировка. Един хубавичък часовник със спряло време и несъществуващ час. Намирам си различни заместители, за да не си призная какво ми липсва. Също срещнах момчето с най-сините очи на света. И продължавам да съм все така повредена.

-Адски е глупаво да бягаш, а да не можеш да си го признаеш. Да търсиш нещо, а да си сигурен, че няма как да го намериш, защото го търсиш на грешното място. Глупаво е, когато единственото нещо, което би могло да те поправи, е това, което се опитваш да избягаш.
-Започва сериозно да ми омръзва да съм опция по каквато и да била причина за когото и да било. Не съм и не искам да бъда! Не съм спирка по пътя, нито топло одеяло в студената нощ. Не съм някого, с когото да си губиш времето!
-Телефоните работят в двете посоки. И обикновено, когато на някой му пука прави всичко възможно да е с теб, до теб, при теб ... Ако не физически, то поне в мислите си.
-А в това има нещо адски тъжно. Защото ми се губят толкова неща, а точно нещото, заради което имах най-голямо желание да се напия не ми излиза от ума дори в нетрезво състояние, както и най-готините идеи покрай него.
-Не защото няма да има следващи недели, а защото няма да има други недели като онази, в която по това време още спях доволно и щастливо, усещайки тихото му присъствие.
-Защото няма нищо по-лошо от това да си мислил, че значиш нещо за някого, когато всъщност съвсем не е така. А още по-лошо е, когато този някой е значил много за теб.
-Всеки, който се появява в живота ти трябва да заявява какво иска от теб, какво смята да направи и дали накрая ще си отиде или не.
-До момента, в който някоя думичка ми напомни .. на теб.
-i don't wanna miss you anymore... not when you sure as hell don't miss me.
-Никога досега не мислех, че е нещо страшно да узнаеш, че можеш да бъдеш света за някого.
-I wanna dance to the rhythm of your heart ...
-Интересното е, че най-убийствените изживявания са и онези, които ти подсказват, че си жив.
-Само не слагай пак край, където дори не е имало начало.
-And I'm always not close enough. Distance pretty much screws me every time, any chance she gets. I keep trying to fight it, to erase it, to ignore it, but it just won't go away. I'm always gonna be here and not there. And there doesn't know how lucky it is that it has all of them - the people I wanna be close to.
-Затова е казано, че някои хора някак си оставят следи, при това невидими и вечни. Дори дъжда да вали над тях с години, пак ще си ги има. И никой друг освен теб няма да може да ги види, но ти ще знаеш, че са там. Следите от отдалечаващите се стъпки, принадлежащи на някой, който е успял да ти разбие защитите, взел си е нещо от теб и си е отишъл. Пък ти после никога не си същия.
-Подчертавам - не просто да гушкам някого, а теб. Не просто мъркане, а твоето.
-„Страхът. Ни е приятел. Пишем и умираме в редовете си. Чувствата ни попадат на бели листа, отърваваме се от тях, за да се усетим празни. Свършени. Свършили. Сиви мечтатели."
-Got it. I was never much of anything really.
-"Моят принц може и да дойде някой ден. Но не съм сигурна, че когато достигна този ден, ще съм все още принцесата за него."
-Иронично повтарям, че нямам нужда от спасяване. В същото време си припомням онези обичливите ми дни, в които исках да гушна някой. И преструвайки се, че не съм го казала - дните, в които исках някой да гушне мен.

Ноември - забравила съм да забравя. А и напомнянията са достатъчни. А Тъмния ангел ми е просто слабост, за което обичам да пиша, защото винаги откривам нещичко ново за него. И времето продължава да си е все така спряло.

-Не помня последния път, когато имах смисъл. Помня деня, времето, мястото, но детайлите вече ми се губят.
-Моли се да не ме поискаш, когато се намеря. Защото тогава си припомням цената си. Защото тогава ставам най-прекрасна, най-неустоима, най-ничия. ~Millita
-Отнема няколко думи и половин час, за да се направи нещо. И цялото време на света е малко, за да не се направи, а да се стои отстрани.
-Като името на блога, затъмнението се е разляло в мен и ще си остане там. И докато си горя в студените му пламъци, ще търся пълнолунието, макар в действителност да ми трябва слънчева светлина в промишлени количества. Млъквам.
-„Понякога ми се иска да не се беше отказвал от мен. Тогава стоя будна до късно и си говоря сама.. задавам си хиляди въпроси, на които не искам да чувам отговорите, питам се стотици неща, които са ми до болка ясни.. просто ей така, надявайки се този път да греша.” ~Millita
-Липсваш
със силата на всяка изписана дума.
в шепота на тихото "обичам".
по всяка частица от тялото ми.
до последната прозвучала нота на песента.
-"Искам бъркотия и хаос. Искам някой да се побърка заради мен. Искам да чувствам страст и горещина и лудост.. Искам всичко."
-Това, че не съм си признала не значи, че не съм си го помислила.
-I really missed you tonight. I miss talking to you. Knowing that you get me. And every time I talk to someone else it just reminds me of how much they don't.
-В ума ми се появяват образи, низ от думи, придружени с разни там детайли, които уж съм забравила, пък всъщност не съм.
-И уж съм гушнала одеялото, пък потръпвам. Не ми е студено. Няма вятър, който да ми отнема дъха. Пък трябва да ми се напомня да дишам. От време на време. Предимно когато наближи полунощ.
-Странно е на сутринта да оправяш леглото, в което е можело да спиш, (или пък да не спиш), но не си пожелал.
-Въпрос с повишена трудност - може ли нещо, което никога не е било твое, все пак да си го чувстваш като такова?
-I don’t think about you anymore, but I don’t think about you anyless.
-Не на мен, на себе си принадлежиш. Аз ли? Аз съм ничия, както винаги.
-Преструвам се. Все едно ми е. Не ми пука. Няма значение. От нищичко не ме е страх. Мога и света да обърна.

Декември – налегнала ме е носталгията по приказките. Търся си коледното настроение, липсвам сама на себе си и си припомням всичките приказни мигове, които някога са ме карали да вярвам в приказките и сбъднатите желания на падащи звезди.

My darkest days – Can’t forget you
My darkest days - The world belongs to me

-И за мъничко ми се прииска да си открадна още мъничко време, заради няколкото там секунди.
-Протестирам. Против склонността ми да преобръщам светове. Предимно моя, естествено. Кой друг би ми позволил да сторя подобно нещо с неговия свят?
-Чудно как едно нещо може да е достатъчно, дори всички други да ги няма. Пък това нещо няма ли го, нищичко не може да му заеме мястото.
-Най-хубавите подаръци не ти ги носи Дядо Коледа, защото е незаконно да отвличаш хора от домовете им, или пък да подаряваш алкохол на деца.
-Наближава време на пълнолуния, лунни затъмнения и метеоритни дъждове. И в мен нещичко започва да напомня колко много обичам подобни творчески прояви от страна на вселената.
-And I mi... Yeah, whatever.
-И на всички въпроси отговора е един.
-Не любовта, шоколада ще спаси света! Пък ако не света, поне мен.
-Пък в момента в ума ми пробягва песента, мислите ми изминават хиляди километри и все пак, себе си не мога да намеря.
-Now pay attention - just because someone hurt you once, does not mean that every other someone will. If fact, that someone may fix you and turn your life into a fairytale, if only you'd let him.
-"Хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях."
-Любовта не е егоистична. Просто обичаш и толкова. Но се иска мъничко смелост, защото да обичаш, означава да рискуваш, давайки на другия способността да те нарани.
-Ако не ме познаваше, както сега, какво ли би си помислил за мен, когато утре се срещнем?

26 декември, 2011

in time

Преглеждам си архивите на блога и се чудя как точно да направя равносметката за тази година. Не искам да е прекалено дълго, но пък искам да си ги има хубавите ми умни мисли. Сега прилично ще ги отделя в един файл и ще преценя как точно да го направя.
След дълго четене, разглеждане и припомняне, установявам колко много неща съм оставила сред изписаните си думи и колко съм премълчала, но все още не мога и да ги напиша.
Утре блогът ми има рожден ден.
Пък моя милост все още е болничка, а до неделя трябва да се оправи, че отива в София.
Приключвам с писането на равносметката, защото вече съм на октомври, а има твърде много постове. Някои са ми далечни, други твърде близки и самото препрочитане е едно такова... Връща ми спомени и думи, които бях напъхала в кутия. При това са толкова силни, че трябва да си напомням как се диша. Твърде е много, твърде лично, твърде имащо смисъл.
С това моето спряло време имам усещането, че края на годината дойде твърде скоро. Дори няма да започвам да обяснявам колко ми е страшничко. А сега следва дилемата - да си лягам или не? Или най-добрият отговор - след малко.

25 декември, 2011

време за желания

Гениална съм понякога! Обожавам си страхотните идеи, които успяват да зарадват някого. Няма по-хубаво нещо от това да подариш усмивка, защото усмихва и самия теб.
Тази е вечерта на желанията. Нищо, че мина полунощ. Моя милост все още не си е направила своя списък. Та, смятам да се заема с написването. Не за друго, а просто миналата година не написах списък с желания и сега трябва да се ровя из блога, за да проверя какво ми се е въртяло в ума миналата година по това време. Общо взето, писането ще е по-скоро за мен, отколкото за магията на самите желания. Пък и мъничко ме е страх да си пожелая наистина.
Преглеждайки набързо архивите - пожелала съм си да обичам, при това силно, пристрастяващо. Искала съм и вдъхновение, а и да си припомня онова побъркващото чувство, когато не можеш да си избиеш някого от ума, не можеш да заспиш, не можеш нищичко да правиш, без мисълта за него да не ти се появява в съзнанието.
Желанията ми се сбъднаха, че дори надминаха очакванията ми. Обичах, писах, побърквах се. Не знам защо го изреждам в минало време, след като още ми се случва. Пиша все едно ми е последният пост за годината, а съм убедена, че не е така. Просто... Имам страшно много за изписване, а сякаш значи твърде много, за да се превърне в просто написани някъде думи. Освен онези четири (самодоволна усмивка).
И тъй като мина полунощ, мога да Ви пожелая весела Коледа. Дано всички сте щастливи, у дома на топличко и с топлинка в сърцата си. Аз отивам да си изпиша някъде пожеланията, за да си допълня магическото усещане от вечерта.

23 декември, 2011

sick and tired of it all

За Коледа си пожелавам само вдъхновение и шоколад в промишлени количества.
След хубави дни, следва поне един лош. А днешният честно казано беше просто ужасен. Без описателни подробности и мрънкане...
Просто както каза г-жа Жекова, сме прелели от емоции. Ако имаше някой наблизо, щях да го гушна силно и да не го пусна цял ден.
Лампичките вече осветяват стаята ми, но коледното настроение не беше в шкафа при тях. Не е и при страхотните коледни подаръци, които успях да взема.
Спретнах си един хубав маратон с "Анатомията на Грей". С Мередит имаме еднаква степен на повреденост, та ми е някак успокояващо да я гледкам цял ден. Някак си поне привидно ме поправя. Мисля да се потопя в архивите на блога и да видя какво ще намеря. Може да е интересно.
Само някой да ми напомня да дишам, че от време на време си забравям. Хубавото на Коледа е, че кака и бати си идват. Изненадата ми, надявам се, ще им хареса. Утре е вечер на желанията. Как да си пожелаеш нещо, като знаеш, че няма да се сбъдне? Знам, песимизмът ми е в повече. Позволено ми е да съм песимист след ден като този. А сега ще си легна, изключвайки лампичките. Ще спя без да сънувам и дано утре да не е като днес.

22 декември, 2011

silent night


Имам убийствената нужда да пиша, пък не мога да си подредя правилно всичките мисли. И искам повече от всичко да се наспя, без сънища - просто половин ден сън. А имам да пиша съчинения, защото от разни други изяви не ми остана време за училищните задачи.
Трябва да намеря време да си допиша всичките започнати истории. Но все пак не обичам да приключвам с нещата и да им поставям край, та затова и не съм се разбързала.
Честит първи сняг. Вече и тук заваля. Сипе се снега от снощи насам и няма намерение май да спира. Пък аз много обичам снега, когато съм на топличко с чаша топъл шоколад, хубава книга или някой, който да гушкам.
А мойто Муше щяло да си ходи на Сливен и не знам кога ще си наваксаме с разговорите и забавлението. Добре, че ги има телефоните.
Съвсем мъничко е започнало да ме гони желанието за събиране на багаж и пътуване. Почти не остана време до предстоящото такова.
А утре ще се наспя. После ще подредя хаоса, изпълващ стаята ми и ще извадя коледните лампички от шкафа и ще им намеря място из стаята. И после, надявам се, ще имам достатъчното вдъхновение да пиша, защото като не пиша, все едно не съм аз. Също ще пия топлички напитки, че нещо май се разболявам. А сега следва писане, но на съчинения.

21 декември, 2011

Shake up Christmas

Добре де, най-сетне ще си изкарам коледното настроение от шкафа, заедно с лампичките. Но не днес и не утре. Защото дните са прекалено кратки, за да си свърша всичките задачи, да се наспя и дори да пиша. Коледният концерт ще си го направим и утре, но другаде, за да разпространим духа на празника. После не знам ще се празнува ли пак, но общо взето си се очертава пак да е дълъг ден. А имам да пиша съчинения, проект и да уча за контролна на думи. Украсяването на изключително разхвърляната ми стая... Не, дори това не я описва достатъчно. Такъв хаос е, че ще ми трябва доста време да се сетя кое къде би трябвало да стои. А и съм замислила идеи за коледни подаръци и ще трябва утре да се заема с тях, че не се знае после ще имам ли време.
Съвсем скоро ще си спретна един хубав пост с равносметка, или поне ще се опитам. И този път задължително ще си направя списък за следващата година, за предпочитане с моето любимо и незаменимо Муше, на което обожавам да пиша спонтанни обичливи съобщения. И май имаме да наваксваме с приказки, разказване и прекарване на време заедно. Само да мине утре.

щастливо и коледно


Искам да пиша. Искам да заключа всяко усещане в думи, но да го изпиша, означава да го огранича. А те емоциите не се изписват, поне не истински. Най-вече се чувстват.
Всичките усмивки, закачки, смях, гафове, импровизации... Целият Коледен концерт беше уникален с всичките му организационни дейности, планирания, репетиции, подготовки. И дълго чаканият ден си мина като няколко часа - най-страхотните от страшно много време насам.
Обичам такива дни! Може ли всички да са такива? Или поне половината.
Опитвам се да кажа нещо смислено, но не ми се получава особено. Просто трябва да се усети. Още по-вдъхновяващо е, че самите ние (випуск 2012) организирахме концерта и страшно много се забавлявахме през цялото време, повтаряйки коледните песни и научавайки репликите на другите от многото репетиции. Да ни извинят госпожите по математика и немски, но часовете им не могат да се сравняват с тези, прекарани в подготовка за концерта.
А за партито след това... Уникално, с блясък в очите, наздравици, поздрави, танци, снимки... Почти не мога да повярвам, че онзи ден бяхме 8-ми, а сега сме 12-ти клас и догодина по това време няма да празнуваме заедно. И ми е щастливо, доволно, обичливо, развълнувано, усмихнато ... Не ми стигат думите. Време е за мъничко сън.

19 декември, 2011

still not close

От поне 4 часа се опитвам да напиша нещо и не ми се получава.
От снощното празнуване на рожден ден се пробрах сутринта към осем. И после спах дълго и хубаво, без никакви сънища. А докато се прибирах, пък и преди това, осъзнавах как на перфектни моменти, които при други обстоятелства биха ме превърнали в изпълнена със сладникавост романтичка, аз намирах какво им липсва. Говорихме си и за френски по някое там време.
Не може ли да разсъждавам като братовчед ми? Обяснява ми, че няма време за глупости, докато аз му казвам, че са много сладки с Лени. А за него историята била по-важна. Не можел да отделя време за нещо друго. Пък аз като седна да уча, само глупости са ми в главата. Добре де, не са само глупости, но все пак... До подобна логика не мога да достигна. Разбирам я, но само толкова.
В момента пиша, за да съм написала нещо. Иначе имам много за писане, но ще кажа повече, отколкото ми се иска, пък няма особен смисъл.

17 декември, 2011

start over

Have you ever wondered what would your friends think of you if you never knew each other and they just met you?



Някога искало ли ти се е да се събудиш и да не познаваш никого. Никой да не познава теб. Да имаш шанса да срещнеш всеки един човек от своя живот и да те опознае такъв, какъвто си в точно този миг. Не какъвто си бил преди. Искало ли ти се е да си някой друг, с различно име, различни спомени, различно минало...
Става така, че веднъж опознаеш ли някого, ти е трудно да приемеш промените в него. Винаги продължаваш да го виждаш какъвто си е бил преди и се чудиш защо нещичко в отношенията ви не е съвсем същото.
Опитвам се да кажа, че самата аз бих искала подобен шанс. Да се събудя утре сутринта и никой да не ме познава, за да започна наново. Дори да е само за ден. И няма да е от значение какво е било вчера, защото тогава не съм била част от живота на никого. Има значение само днес и това, което носи бъдещето. Защото ако нещо веднъж е прието за вярно, е трудно да го промениш.
От друга страна, ако никой не ме помни, вероятно и аз няма да имам никакви спомени за хората, които вчера са ме познавали. И въображаемата ситуация стана твърде сложна. Просто се замислих. Ако не ме познаваше, както сега, какво ли би си помислил за мен, когато утре се срещнем?

outlaw

A man with no emotions is like a song with no notes.

Писна ми от недостатъчности във всичките им форми. Кога е достатъчно и кога не? И от незнания ми писна, от неизказаности. А на само достатъчността нещо й липсва и сама на себе си не е истински достатъчна. Защото на достатъчните неща не се слага "сам" отпред. Цял ден говоря хаотично, ако изобщо говоря. Защото ми е едно такова мълчаливо. Ако можеше и да е тихо, да няма никой наоколо и да мога спокойно да си похапвам шоколад, след като съм си изпушила цигарата.



Един път на олимпиада ще се падне невероятна тема и аз няма да мога да измисля нищо хубаво по нея, освен първото изречение на този пост. Имам какво да кажа, върху какво да разсъждавам, но думите не искат да се появят в съзнанието ми. Всъщност, мога да разсъждавам колкото си искам, да обмислям хиляди теории и пак да не мога да го измисля. Пък и няма кой да ми каже верните отговори, така че е хубаво да си припомня една песен на N'sync и да не обръщам внимание на звучащата в колата музика, която братовчед ми толкова обича да слуша.
Иронията е, че най-веселата песен, която първо чух, сега не искам да я намирам в плейлиста си. Защото тя допълваше потвърдената ми теория, че ще е повече, отколкото трябва. Не. Всъщност предупредителните табели и знаците "Стоп" май не ги е имало. Ениуей, няма да мисля повече. Като е нямало знаци, сега ще си ги слагам сама за себе си. До момента, в който самодостатъчността си ми е напълно достатъчна, противно на хороскопа ми за 2012, и не ми пречи да слушам която и да е песен из плейлистите.

16 декември, 2011

it ain't

Аз такова ... Повече с групово вземане на подарък няма да се занимавам. Не обичам да обещавам, ама този път ще бъде изключение. Обещавам повече да не си го причинявам.
Ениуей, трябваше да има мрънкане. Иначе все още ме чакат много неща за вършене и не особено много време да ги свърша.
Пък май без да искам започнах да се и намирам. Защото любимата ми история за Алиенора, Нейт и Ейдън реши да ми се появи в съзнанието, докато си спинках сладко. И после вече и да исках не можех да си спинкам, защото просто трябваше да я доизмисля. Има още детайли, но новите идеи са страхотни и дано да мога да ги направя както трябва на белия лист.
Пък влюбените момчета са толкова сладки, като се усмихват. Не знам дали го осъзнават, но покрай мен има две и само като ги видя такива едни щастливи и ми става готино. Пък особено едното като започне да ме залива с романтичните си идеи и почти ми иде да му кажа да си разкара приятелката и да се оженим. Хах, не, не съм чак толкова зла, все още, но исках да добиете представа колко е сладурско и изкушаващо.
Много ми е странно как всички във Фейсбук си броят дните до Коледа, все едно кой знае какво ще стане точно на този ден. Знаете, че коледното ми настроение все още е в шкафа при лампичките, та не се учудвайте от негативното ми отношение спрямо празника. Аз не искам да си пожелавам. Няма ми го усещането за магия. И следващата седмица нещо ми подсказва, че няма да е толкова хубава, колкото би ми се искало. Уж всичко ще е идеално, пък после пак ще има за какво да се ядосвам сигурно.
И вече си имам някакво нелепо наличие на граници, в което осъзнавам както трябва и не трябва, но друг е въпроса дали ги спазвам. Опитвам се, но някак си не ми се получава. Пък сънищата ми просто няма как да са по-странни от това. Нямат си никаква връзка с реалността или със всякакъв вид логика. Нямам против и дори ми е интересно, но трябва да отбележа фактите някъде. Време за още малко сън, че утре ще да бъде дълъг ден.

15 декември, 2011

робин худ... и липсата на логика

Обичам ги тези моменти, когато съвсем случайно с някого кажете едно и също нещо и следва самодоволна размяна на усмивки. Пък точно с теб не се случва адски често да си четем мислите, освен в издирването на разни подтекстове. Та, забавно е!
Усещам как този уикенд пак ще е леко убийствен. Издирване на подарък, рожден ден, олимпиада по английски, писане на проект по Свят и личност, правене на презентация и диск с музика за Коледния концерт. Не, че имам против. Просто исках да си отбележа някъде всичките неща, които трябва да направя. Сега се сещам и за контролната по английски, за която още не съм си извадила думите и съчиненията по литература, които са около три или четири и ще трябва да ги имам за следващата седмица, защото не ги написах, когато трябваше.
Мушето хареса въображаемият ми бъдещ разговор и дори ми пожела да се сбъдне, поне от части, ако не дума по дума. Честно казано и аз се надявам на нещо подобно, но пък от друга страна имам неприятното усещане, че няма да е каквото си го представям. Засега ми е достатъчно да си е само въображаем разговор, защото поне си изпробвам писателските умения на ново ниво и се получава изненадващо добре. Ще пусна въпросното нещо веднага, щом го допиша. Имах и още едно, за което също трябва да намеря време и вдъхновение.


Пък да се върна на сънищата, лишени от особена логика. Странни са, нямат нищо общо с каквато и да било реалност или мисли, преминали през съзнанието ми. Но оставят едно такова усещане за щастие. Все едно някъде там, в някоя си паралелна вселена нищо не е било объркано. И докато пиша се сещам за още една част от видяното насън, имащо нещо общо с едно парти. Друго не мога да си спомня, освен огромната къща и многото хора. Останалото беше нещо сладникаво, но ми се губят подробностите. Зная само мястото, но не и хората. Идеята за осъзнатите сънища винаги ми е харесвала, но все нещо не ми се получава да го постигна. Пък и имам усещането, че ще ми хареса повече да сънувам, отколкото да правя каквото и да било друго. Нека поясня - осъзнатите сънища са такива, в които осъзнаваш, че сънуваш и започваш да правиш каквото си поискаш в съня. Дори можеш сам да си режисираш сънища и да заспиваш в тях, разигравайки за себе си какви ли не сценарии. Разбира се, се изисква практика, усвояване на въпросното осъзнаване, че спиш и разни там допълнителни детайли, които отнемат време за научаване. Може би някой ден пак ще опитам. Но засега си ми стигат и моите си сънища. А и не се знае кога пак ще сънувам, защото обикновено точно, когато искам да сънувам нещо, не ми се получава. Пък когато не го очаквам и хоп - някой интересен сън ми се промъкне в съзнанието и не ми се иска да се събудя, защото за мъничко съм била някъде другаде.

14 декември, 2011

(само)достатъчности


"Хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях."

Звучи вдъхновяващо и благодаря на Деси, че ми припомни за точно този цитат. Странно е, когато се събудиш и някакви неясни спомени от съня се върнат в съзнанието ти. И после... През деня, когато съвсем случайно ума ти започне да се лута из собствените ти мисли, открие още части от съня, които си бил забравил. Обещанията насън дали значат нещо? Дали наистина са обещания или просто игра на думички и мисли, преминали през съзнанието, когато си бил буден? Обещах на някой, или той на мен обеща. Не помня дори какво, но го имаше онова с хващането на кутретата, за да придаде магия на самото обещание. Пък останалото няма да го разказвам. Първо, защото вече доста от него ми се губи и почти няма никакъв смисъл. И второ - беше нещо вече случило се, но с малко по-различни детайли. Как после да не си обичаш побърканото съзнание, когато най-сетне е решило да ти угоди и да сънуваш нещо хубаво.
Чудя се, какво ли би се получило, ако измисля история, на която добри герои да няма. Винаги доброто побеждава накрая. Но ако добро няма, а героите са от онези любимите ми със сложни характери, обичащи крайностите и разрушаващи всичко по пътя си, включително самите себе си. Ще трябва обаче доста добре да го осмисля, защото сложните герои не са лесни за написване.
Пък ... Повтарях доста дълго, че трябва да ми се има доверие, че няма да сбъркам. Трябвало да имам шанса поне да се проваля, преди да се съмняват в мен. Сега установявам, че трябва сама на себе си да имам това доверие и другото е без значение.
Да се върна на червения цвят... Твърде е ярък и натрапчив. Но излъчва определена сигурност, сякаш знаеш какво и как да направиш, за да постигнеш всичко, което пожелаеш, че дори повече. И има нещо очарователно в това да си смениш цвета на косата, дори промяната да не е драстична, а просто няколко нюанса по-тъмна.
Достатъчно с размишленията, време е да се върна към реалността, където ме чака писмена работа по география утре още първия час и после кафенце, репетиция и деня надявам се, ще бъде хубав.
Забравих. В момента изучаваме творчеството на Атанас Далчев. Мислех си, че след "Дяволско", той е абсолютен депресант и само пише за безсмислието на живота. Съвсем обаче не е така. И той е достигнал до великия извод, че едно единствено нещо може да ти е напълно достатъчно. Красотата е в простичките неща - дом, където да се прибереш и някой, който да те чака. Пък ако този някой го няма, то е достатъчно поне ти самия да го носиш в сърцето си. Любовта не е егоистична. Просто обичаш и толкова. Но се иска мъничко смелост, защото да обичаш, означава да рискуваш, давайки на другия способността да те нарани. И май най-простичките неща се оказват доста по-сложни за постигане, отколкото ни се иска.

13 декември, 2011

in the dark

Липсва ми идиотската усмивка. Липсва ми сладникавото писане, което ти оставя едно такова усещане за щастие, завършеност и смисъл. Все едно изчиташ написаното и знаеш, че този, който го е написал, в този миг е бил на седмото небе. Както когато двете хлапета се прибираха, когато слънцето вече се беше скрило. Той разказваше за мечти и бъдещи светове, а тя едва успяваше да сдържи усмивката си, излъчваща всичкото щастие на света. Защото някак си за малко тези бъдещи светове имаха нещо общо с нейните.
Хаотичността пак ми е превзела думите. Мисля си едновременно за стихове, колко не обичам поезията, но пък и я намирам за очарователна. Също червеното не ми е любимият цвят. Твърде е ярък. Но косата ми пак има подобен отенък. Пък и за концерта ще сме облечени в черно и червено. Установявам, че не го харесвам като цвят, а някак си ми отива. Поне от време на време замества сивотата. Сега да не си помислите, че сивотата е най-лошото нещо на света. Не, аз си я обичам. Дава ми свободата да откроявам по-ясно заобикалящите ме цветове. А днес имаше много лилаво, при това ярко. Примесено с усмивки и напомнянето, че винаги съм права, дори да се уверя след време в думите си.
Време ми е да си сложа ластичката на ръката, макар че съм забравила как точно действа. Пък и няма да има особен смисъл. Просто отбелязвам какво трябва, но това не значи, че ще се случи. А тази вечер би трябвало да падат звезди. И мечтателката в мен няма право да си пожелае. В секундата, деляща днес от утре... сега от преди... Пожелавам Ви усмивки.

some thinking

There's a smile, you know. A smile that gives it all away - the feelings you think no one knows about. One smile and your whole face lights up and I only mentioned her name. It's good to know that my Dark angel is still out there and is not as dark as he thinks. Because he really likes her, she's amazing and they kinda already look perfect together. Well, who am I to decide anything for them, but I had to say it somewhere, so that seemed like the place.
And damn, if that smile is so obvious just when someone mentiones a name... Oh wait, Tisho was right again, because I have the same one sometimes. I usually talk too much and say nothing. And as Bosh keeps telling me that he means every word he says while we are just kidding and messing around... Well it is a common thing to say the stuff that mean a lot and make them sound like a joke. So we can laugh about it and pretend it did not mean a thing, as the other reacts in a way that tells us he does not think or feel the same.
I also would like to point out that boys are stupid when it comes to relationships. As if it is so scary to be loved or to fall in love with someone. (Because I know a boy who would dump his girlfriend because she told him she loves him. And he did'n want to hurt her, because another girl before hurt him. Leaving doesn't mean you won't hurt the person and it might even be worse than staying, so .. And I am pretty sure he didn't want to fall for her, because if he does, then he might get hurt again. Now pay attention - just because someone hurt you once, does not mean that every other someone will. If fact, that someone may fix you and turn your life into a fairytale, if only you'd let him.) Okay, it is scary, but only if the person doesn't love you back. And girls have so much love to give, because truly, that's what we are made of. I started sounding like some crazy romantic, so I am going to stop with that. Anyway, it's not a big deal, but I had to say it. Because deep down I still have that stupid idea of a fairytale happy ending, which makes me an idiot, but who cares.
Now I am going to study and then I may try to finish my new story and post it here, because I am really proud of it so far.

12 декември, 2011

Silver side up 02

Адски е странно да пиша въображаем разговор, принадлежащ на близкото бъдеще. Сякаш предизвиквам съдбата за пореден път. Ако трябва да бъда вярна на писането си, то не трябва да има неща, за които да не мога да пиша. Пък в момента в ума ми пробягва песента, мислите ми изминават хиляди километри и все пак, себе си не мога да намеря.
Защото онова истинското аз... На което онова слънчевото момче толкова се радва и смята за идеал... Се изгуби.
Защото само Мушето знае защо. И има толкова неща, за които искам да говоря, които искам да узная, а ме е страх да формирам въпросите в съзнанието си. Смелост се иска.
Май ще продължавам да си пиша бъдещи измислени разговори, отлагайки сегашните. Защото и тях мога да ги изпиша, при това почти дума по дума. Но не точно днес.
А сега е време за песента, придружена с цигарения дим, защото дишането било надценявано.
Пък ... Не, че искам пак да предизвикам съдбата. Но и резервния вариант не е чак толкова лош, имайки на предвид колко ясно ми потвърждава всичките изречени теории. Глупаво, но продължавам с идеите за глупости. Само стискайте палци.

airplanes, huh пп

Sunshine, не съм ли ти казвала, че принадлежиш на приказка. В която приказното мен е лудо влюбено в теб и ще си живеете щастливо до края на дните си. Нямаш си на идея как думите ти ги изчитам поне по два пъти, за да съм сигурна, че наистина си го казал. Просто знаеш. Някак си винаги знаеш всичко без да ти го казвам или обяснявам. Или просто се появяваш от някъде и ме гушваш, когато именно от това имам нужда.
Още нещо или някой да иска да ми провали плановете? Сега е момента. Както е тръгнало всичко наопаки... Пък и с този моя шибан късмет, все така се получава. Общо взето, както и да го гледам, няма как да стане просто и лесно. Все ще се водят преговори, ще се умува и накрая пак ще си прегръщам някоя бутилка.
То ако беше лесно, нямаше да е на нас. Цитирам мойто синьо, защото е адски прав. Приключвам с мрънкането засега. Пък, естествено ... Нелепата ирония... Млъквам! И вдъхновението ми пак си събира багажа и ме напуска. А аз тъкмо се зарадвах, че най-сетне имам какво да напиша.
Аз.. Такова .. Не, че нещо ... Ама искам, пък!
Seriously, if one more thing gets screwed up... I mean. I get it. I want too much. No, actually I don't. It's so simple. Whatever.
Хаотичност. Като знаеш какво точно да напишеш, но не знаеш как. Мрън!

11 декември, 2011

series of what ifs

Трети пост за деня. Повредила съм се и не мога да спра да пиша. Най-сетне си реализирах идеята за въображаемия разговор и все още имам за писане по нея, но се получава просто страхотно, поне по мое мнение. Ще видим Мушето като я види дали ще я одобри и после може да види и бял свят.


Имам си черен шоколад с ванилия, пък! И е адски вкусен. Сладоледът във фризера ще го оставя за утре вечер. Вдъхновението ще ме напуска за тази вечер, та трябваше поне да се похваля с мъничкия си творчески успех.
И пак протестирам, пък! Супер не е честно!
Наистина, толкова ли е трудно за разбиране? Ениуей, трябваше и да помрънкам мъничко.
Дано седмицата да започне хубаво и да ми стигне вдъхновението за всички нови идеи. Пък и търпението, за да не убия някой покрай тези репетиции за концерта. И ме чака класна по математика. Значи никак няма да е хубава седмица. Нищо де, надяваме се за най-доброто и се готвим за най-лошото.

fairytale like

Теорията, damn it. Теорията, че ако не беше свършило онова проклето лято, и нямаше някакви си там километри разстояние, щях да си имам приказката. Бях я забравила. Както и падащите звезди, които ми сбъдваха желанията. И всичките онези места, където обичахме да си губим времето. Дори някъде имаше и написани инициали, но вече едва ли ще ги намеря. Както и онези на брега на реката. И как после да не си се радвам, че си имам блогче, в което съм писала подобни пълни със сладникавост неща, които не е измислил някой там режисьор от филм, а наистина са се случили. Или като след това се върна, за да ми кажеш, че тази история никога не би приключила, ако не беше свършило лятото. И онова с гледането на звездите, когато те няма. Пък бяхме две хлапета, които се учеха да обичат. Damn, беше адски приказно.
Ето така искам да пиша - доволно и щастливо. И да, тази е историята и това е момчето, което продължава да си ми дава надежда. Само аз и той си знаем как. Защото знаем както за хубавото, така и за лошото. И където и да сме, колкото и далеч да е това, винаги ще си я има историята, с която започна всичко.

start with forever.

Получих си предварително коледния подарък и тази сутрин му се радвах, като ми направи кафенце. Не, не е някой, а нещо, макар че и на първото няма да откажа. Имам си кафемашина. Ениуей, размечтах се покрай издирването на разни цитати за бележки в страницата, та сега ще трябва всичката насъбрана сладникавост да си премахвам бавно и мъчително от съзнанието. Нищо, че от доста време си мисля на какво би отивало да се върже червена подаръчна панделка.
Имах желанието да изгледам няколко сладникави филмчета, но ще ми дойде в повече романтиката. Пък както съм се размечтала, един от въпросите на Мушето ми отеква в съзнанието на всеки няколко часа и ме кара да се замислям и да си представям разни неща, които сигурно ще си останат само във въображението ми.
Пък Мушето ме изненада по телефона, като я накарах да спелува име на английски и на обратно. Забавно беше. Искам пак някоя вечер с филм, шотчета и въпроси за десерт. След това доволничко ще си се усмихваме и двете насън.
Седмицата пак ще е дълга, а на мен толкова си ми харесва да си мързелувам и да не се занимавам с нищичко. Или пък да слушам мрънкане за пълните глупости. Не любовта, шоколада ще спаси света! Пък ако не света, поне мен. Но ако изпиша всичките неща, които все още не мога да подредя в думи, даже шоколада няма да е достатъчен. Затова и няма да ги напиша. Достатъчно нишки съм навързала, пък тази е поредната. И ако тръгна да пиша, вместо да слагам точки, всичките думи на света няма да ми стигнат да кажа всичко. Но да го пиша няма смисъл. То това се казва, при това на когото трябва. Иначе си губи смисъла.
А сега е време да си оползотворя всичката сладникавост в правене на нещо сладичко за хапване. И да си забравя, че изобщо съм имала нещо за казване.

09 декември, 2011

но да си там.

I gotta admit. I'm an addict. There's something so irresistible about a lost cause. And as I'm also a girl, I sometimes believe love conquers all, so the universe keeps proving me wrong just for the fun of it. And I mi... Yeah, whatever.

Полунощ е, та ми е време да помрънкам, преди да си легна. В ума ми продължава да отеква песента на Слави - Приятели, защото днес прекарахме два часа в репетиране на тази и още няколко песни. Иска ми се вече да дойде време за концерта, но не от нетърпение, а по-скоро, за да мине и да се приключи с всичката тази коледна лудост. Признавам, каузата си я бива, но виждам нехубавите страни на някои от хората около мен, а те си летят в небесата, все едно света около тях се върти. И аз мрънкам за глупости, но чак пък толкова.
Ениуей, гони ме някаква нужда да променя блога, но пък той ми е една от най-сигурните преплетени мрежи от думи и емоции, та сърце не ми дава да пипна нищичко по него, освен ако не е, за да добавя още някоя невидима нишка.
Припомням си онова написаното .. "Събуждам се и... Започва денят. Новият. Старият. Същият. Повтарящ се сън." Не си го припомням, ами го изживявам цяла седмица. Без особен смисъл, просто защото трябва дните да минат и да дойде уикенда. А като дойде уикенда идва време на мързелуване, музика, филми и търсене на въпросния изгубен смисъл.
Най-глупавото е, че знам точно къде съм го изгубила, но ме е страх да се върна, за да го потърся. И на всички въпроси отговора е един.
Намерих си първата граница. Очевидна е... Липса на писане в истинския му смисъл.
И втората - изричане на всякакви глупави думички, изискващи от другия да ги изрече същите.
Простичко - превърнах се в страхливка, неспособна дори на себе си да признае каквото и да било. И утре е ден, но друг. А имам неприятното усещане, че някак си несъзнателно очаквам нещо да се случи. Пък дори не зная какво. И ми е адски чудно за един точно определен бъдещ момент, за който няма да говоря сега, ами ще си се чудя на спокойствие, докато не му дойде времето. Сигурно ще бъде запомнящо се преживяване.

08 декември, 2011

усмихващо

Все още не ми е никак коледно, но когато в магазина видиш мъничък плюшен снежен човек с червена шапка и магнитчета в ръчичките, който се е хванал за края на предназначеното му място, останал е самичък и те гледа с черните си очички, няма как да не си го вземеш. Моя милост е просто влюбена в мъника и си го гушка доволно. Дори си му говоря, все едно ще ме разбере. Разбира ме и продължава да ми се усмихва и да ме гушка.
Наближава време на пълнолуния, лунни затъмнения и метеоритни дъждове. И в мен нещичко започва да напомня колко много обичам подобни творчески прояви от страна на вселената. Пък песента на Слави Трифонов - Приятели звучи в ума ми. Предимно тази част от текста "страст и болка любов и омраза." С тази песен ще приключи коледния ни концерт в театъра, който предполагам както всяка година, ще е страхотен.
Имам си различни видове шоколад, тази вечер ще ме гони безсъние и имам желанието да пиша. Да пиша дълго, смислено, увлекателно... Както когато си пишех книгата. Поне ще се опитам, но не обещавам нищо.
Не мога да не го кажа - догодина по това време, надявам се, ще съм студентка. Тя тази една година сигурно ще мине страшно бързо, но засега все още има още ми се струва някак далечно. И все пак, догодина по това време ще се празнува!
Честит празник на всички студенти и да си изкарат незабравимо, пък догодина и аз ще се присъединя към празника.

07 декември, 2011

anti-christmas

Седмицата продължава да е ужасна и няма намерение да се оправи поне за мен. Пазете Земята, защото е единствената планета, на която има шоколад! Пък аз ще имам нужда от промишлени количества до края на годината, защото всички са решили, че коледното ми настроение трябва да си остане в шкафа, заедно с лампичките.
А моето страхотно, невероятно, незаменимо Муше ми чете мислите няколко дни преди да съм ги помислила. Уникално е! Щеше да ме попита точно това, което се чудя от снощи насам. Но естествено бяхме прекалено заети да се лигавим както само ние можем, а и да се радваме на Марио Касас.
Потвърждавам правилото, че всички много ме обичат, когато искат нещо от мен. А през другото време се чувствайте свободни да си забравяте, че изобщо ме има.


На фона на коледните песни, които пеем, просто е невероятно. Sunshine сигурно си няма никаква идея колко миличко ми стана като без да ми казва нищо просто дойде и ме гушна. Нищо, че не ме е слушал да мрънкам скоро. Все едно просто знаеше, че точно това ми трябва. Но той винаги знае дори без да му казвам нищо, така че няма смисъл да му се чудя. Винаги се появява незнайно откъде и ме спасява по някакъв начин. В този няма как точно да ме спаси, но е достатъчно, че го има.
Време ми е да спра с мрънкането и да си науча по история, че утре пак ще се пише контролна.

06 декември, 2011

broken strings or whateva

Светът е малко по-хубав, когато си слушаш силно музика, похапваш си шоколадови бонбони с ликьор и си имаш разни там мънички усмихващи неща. Днес в училище си говорихме за коледното настроение, или по-скоро липсата на такова. Пък и на мен не ми е коледно. Искам да минат празниците и после времето да започне да се движи колкото се може по-бързо. Мислех си дори дните да броя, но ще се отчайвам като вися, че все още са много. Пък може наистина да започна да ги броя, та наистина да отчитам някакво движение на това хубавото спряло време.


Може ли да си призная, че понякога ми се иска да те познавах. Сигурно си приличаме по доста неща. И вероятно има доста неща, които би ми казал. Поне така си мисля. Все пак рождените ни дни са в един месец, което би трябвало да се брои за нещо. Чудя се какво ли би било, ако наистина беше така. Вероятно адски по-различно. Не съм сигурна дали ще е в положителна или отрицателна насока, но все пак ми се иска да знаех. Ще ми се да можех да надникна към някоя паралелна реалност, където не сме си непознати. Може би щеше да го има онова "аз и ти срещу света". Може би някой ден желанието ми ще се сбъдне. Поне се надявам, за да се уверя, че наистина си приличаме, вероятно повече, отколкото на някой му се иска да си признае. Което някак си изключително ме радва. Не съм единствената с побъркано съзнание.
И май си имам нова идея за писане покрай тези размисли. Коледното ми настроение няма да се върне, освен ако някой не се сети да ми подари бутилка текила. Пък нямам против и да си я поделим след това.
Имам си и някой, който да ми напомня как съм на същото място, където бях миналата година, като изключим всичкото щастие от карането на шофьорските курсове. Моето синьо точно на това ми напомня. Как долу горе преди година си имах една въображаема кутия с разни желания, които бяха адски близко на ръка разстояние от сбъдването си. И докато аз пишех разни там влюбени постове, някой ми е откраднал въображаемата година, пуснал е няколко горящи клечки кибрит в нея, а после я е оставил навън в дъжда. От нея е останала предимно пепел, така че щом се опитам да я докосна и поправя някак си, вятъра я отнема от ръката ми с нежния си, но студен зимен полъх.
Усмивка. Нищичко не мога да поправя. Мога само да си мечтая за панделката с каквото там върви в комплект. Коледа е и време на пожелания. Пък аз моето няма да го кажа, за да се сбъдне. То и така може да не се сбъдне, но важна е магията. Най-хубавите подаръци не ти ги носи Дядо Коледа, защото е незаконно да отвличаш хора от домовете им, или пък да подаряваш алкохол на деца. Не, че съм дете, но все пак. Та, май ще си остана само с пожеланията. Дори лампичките сигурно ще си останат в шкафа, защото вечер обичам да ми е тъмно. Пък преди ми харесваше нещо да ми свети. Ениуей, нищо не съм казала. Отивам да си водя измислени разговори. ^^

nobody's home

Знаеш, че деня ти не е бил хубав, когато се прибереш и едва дочакаш да затвориш вратата след себе си, за да се строполиш на пода и да се гушнеш с ръчички в опит да не се разплачеш като малко дете. Без особена причина, просто автоматична реакция, в следствие на цял ден непочувствано усмихване.
Трябваше днес да остана след училище заради състезание на седми клас, което организираме всяка година, за да съм квестор в някоя от стаите. Но никой не спомена, че е просто за всеки случай. И естествено това включва носенето на униформа и като бонус, реших да си сложа високите обувки. Работата беше всъщност за точно пет минути да стоя в една стая с още едно момиче от осми клас и да чакаме дечицата да дойдат да си намерят листчето. И аз си губих времето за едното няма нищо.
После, разбираше следваше бързане да си хвана автобуса, при това на високи обувки. Пък и малко преди да се прибера чантата ми за училище реши да се скъса. Не е никак лесно да се говори по телефона, докато трябва с една ръка да си държиш тежката чанта. Пък се бях затъжила за Мушето и сърце не ми даваше да затворя, само за да си прегърна по-добре проклетата скъсана чанта, за да не ми тежи толкова.
Положението беше спасено от кафе и цигара. До момента, в който не си изгледах новата Gossip Girl серия и хайде пак да си поплачем, защото си нямаме достатъчно поводи за драматизиране. На Чък и Блеър най-сетне им просветна, че трябва да са заедно. Дойде време за щастливия край, в който съобщават на Луи, че може да е принц, но никой и нищо не замества Чък Бас. И колата им катастрофира. Тази ми е любимата история с най-любимите герои, които са толкова объркани, повредени, страхуващи се да се обичат. И все пак успяха най-сетне да си преживеят всичките страхове, пречки и драми. Искам да им видя щастливия край пък!
Добре де, знам. Мрънкам заради сериал, но има нещо очарователно в това да видиш поне на филм някой да си получи желаната приказка. It gives me hope, you know. Защото имаше един период, в който вярвах в приказките и си исках моята.

05 декември, 2011

i breathe, i feel ..

Писането на съчинения е изтощаващо. Няма ми ги думите, нито желанието да пиша особено. Предимно, защото за каквото искам да пиша не намирам думи, пък останалото са пълни безсмислици, които няма смисъл да пиша.
Все едно пътя внезапно се разделя на две и от едната страна всички имащо смисъл е близо. От другата, е далечно, но пак го има. И принципно бих затичала натам, но не точно сега и не просто така.
Повече няма нищичко да доказвам. Каквото и да направя все няма да е наред. Защото на всяко мое "да" се измислят поне две причини за "не". Изморително е да си строиш пясъчна кула и вълните постоянно да ти я събарят.


Пък само ако знаете колко искам да си построя пясъчен замък с много кули, миди за прозорци и мънички цветни камъчета. После доволно ще вляза във водата, за да могат вълните да отмият пясъка от кожата ми, оставяйки солен вкус по мен.
Чудно как едно нещо може да е достатъчно, дори всички други да ги няма. Пък това нещо няма ли го, нищичко не може да му заеме мястото. И все пак си искам пясъчната кула. Сигурно скоро пак ще се опитвам да я построя, въпреки вълните.