20 февруари, 2011

I'd choose you everytime

Трябва само да мине тази една седмица и нищичко да не се обърка през нея. Диагнозата е ясна и си искам лекарството. За всеки случай обещах да не си свалям зелената ластичка от ръката, поне докато Мушето ми не се върне от Франция, но все пак... Идеята ми се струва все по-хубава и след вчера знам, че мога да разчитам на него. Просто... Има един момент, състоящ се от точно няколко секудни, през които мога да видя всичко в пъстрите му очи, преди да затворя моите, очаквайки да ме целуне. И няма по-несравнимо усещане от това да усещам ръцете му около себе си.


Всичко друго просто няма значение, защото каквото и да казват останалите, аз вече си знам диагнозата и нямам търпение за следващата доза лекарства.

16 февруари, 2011

Закъснях за последен път

Казват, че когато сънуваш някого, значи липсваш на този човек. В това не намирам смисъл, след като няма начин да липсвам на онзи тъмен ангел от миналото. Той направи всичко по силите си, за да ми докаже, че не желае да бъда част от неговия свят, а аз си имам моето синьо и неговия свят вече не ми се струва толкова очарователен. Все пак, струва ми се, че съня си струва разказването, въпреки че превърна деня ми в кошмар.
--
Закъснявах. Бързах толкова много да избера правилните дрехи, да ги облека и после да продължа да закъснявам, докато достигам онова място, където някой ме чакаше. По някаква причина не бях в стаята си, нито познавах мястото, но знаех къде точно трябва да се намират дрехите ми. Отворих точно определено чекмедже и започнах да ровя в него, защото и без това беше разхвърляно. Червено-черна риза попадна в ръцете ми и спрях, сякаш някой току що бе отнел въздуха от мен. Върнах я обратно сред останалите дрехи и в този иг дочух входната врата да се отваря. След миг Джеймс влезе, гледайки към мен без никакво учудване, макар да изглеждаше малко отегчен.
-Какво правиш? - запита с онзи тон, издаващ липсата на всякакъв интерес да чуе отговор.
-Закъснявам. - промълвих, избягвайки погледа му. Не можех да понасям това му присъствие. Не искаше да бъда там и аз не исках да бъда там, но по някаква причина продължавах да стоя. Вдигнах ръка, за да отместя един кичур от косата си и усетих парфюма от ризата по кожата си. По дяволите - първата ми грешка!
Изправих се от мястото си и се обърнах към него, търсейки часовника, чието тиктакане долавях съвсем слабо някъде из стаята. Беше скръстил ръце и гледаше към мен, сякаш очакваше да кажа или направя нещо. Погледът му беше напълно безизразен, или може би по-скоро отегчен. Времето нямаше намерение да се върне, а той нямаше да си отиде. Закъснявах толкова много, че почти нямаше смисъл да мърдам от мястото си. Той пренебрегна замисленото ми изражение и мина покрай мен. Пусна телевизора, а после съблече якето си и седна на стола, намиращ се в ъгъла. В същото време все още стоеше пред мен. Съзнанието ми не се зачуди как (по дяволите), е възможно някак си той да е на две места едновременно. Онова идеално негово копие не издаваше никакво желание да не бъда там. То гледаше към мен с изгарящите кафяви, дори черни очи, които познавах толкова добре.
-Какво значи това? - запитах, срещайки неговия поглед за секунда. Той въздъхна и беше готов да се изправи, но после се отказа.
-Искаше да знаеш защо. - отвърна с въздишка и почти успях да доловя тъгата в думите му.
-Защо какво? - промълвих по-скоро на себе си. Онзи Джеймс, който стоеше пред мен, внезапно посегна, за да хване ръката ми и ме накара да го последвам до другия край на стаята, сякаш опитваше да ме отдалечи от него. Нямах против, макар да исках да чуя какво още има да каже.
-Джейми... - промълвих, спомняйки си колко харесвах да изричам накратко името му. Вълна от спомени наруши спокойствието, което се опитвах да запазя. Усетих как сълзите напират в очите ми и вдигнах поглед към него, надявайки се да не е забелязал колко жалка бях в този миг. Той се взираше в мен, сякаш можеше да види всяка една мисъл, минаваща през съзнанието ми. Почти можех да повярвам, че усеща какво се случваше с мен в тези няколко секунди. Посегна с ръка към сърцето си и на лицето му се изписа болка.
В този миг стоящият до мен Джейми се свлече на пода. Коленичих до него, неспособна дори да извикам за помощ.
-Джейми, остани с мен. - прошепнах тихо и обвих ръце около него, придържайки го колкото се може по-близо до себе си. Той беше онзи Джейми, на когото бях доверявала всяка своя мисъл. Виждах как погледа му изгубва блясъка си. Усещах колко слабо биеше сърцето му и не можех да сторя нищо.
-Няма смисъл. - дочух Джеймс да казва. Изправи се и се спря до мен, виждайки колко отчаяно се опитвах да задържа онзи другия Джейми, който преди осмисляше съществуването ми. Вдигнах поглед нагоре, виждайки само за секунда онова тъжно изражение, но то бързо се промени. Вече отново беше безизразно и дори изпълнено с неприязън към моето присъствие.
-Преди не би казал това. - промълвих. Бях ядосана, защото той ме караше да се предам. Винаги успяваше това да направи. А аз исках да се боря. Нямах силата отново да се откажа от каквото и да било.
-Тогава бях като него. - той погледна за миг към онзи Джейми, когото аз все още държах в обятията си, неспособна да се примиря с това, че той вече си бе отишъл. Сълзите се стичаха по лицето ми, но не им обръщах внимание. Не можех да спра да плача, нито да се успокоя.
-А сега? - запитах, знаейки че отговора няма да ми хареса.
-Сега знам, че не ми е нужна душа. Тя ме прави слаб, наивен. - изричаше думите с отвръщение, сякаш мразеше онова, което е бил в миналото си.
-Закъснях. - отвърнах тъжно и сведох глава. Нямах представа защо бях бързала толкова, но внезапно всичко ми се струваше по-ясно от всякога. Бях закъсняла да спася не себе си от Джеймс, а Джеймс от самия него. Вече не го познавах и не харесвах присъствието му, което преди ми носеше единствено спокойствие. Нямаше го моято Джейми. Бях изгубила него, а той - своята душа. Не беше способен да почувства моята тъга, нито да изпита съжаление за думите си. Сега беше силен, защото не изпитваше нищичко, а аз закъснях и вече беше твърде късно.
--
Не мога да обясня правилно какво значение има за мен това. Малко добавих някои неща, за да си проличи смисъла, но общо взето... Вече не ми се струва, че е било кошмар, нито че съм му липсвала дори за миг. Просто съзнанието ми отдавна се тормозеше с мисълта за онзи Джейми или тъмния ангел, или каквито други имена там бях използвала, за да го превърна в част от моя свят. Най-сетне успях да достигна до някакъв вид край на всичко това - просто бях закъсняла. Или може би не биваше никога да отивам там - в неговия свят, забравяйки за моя собствен. Сега ще напъхам и този спомен в кутия и ще я залепя с нещичко, а той повече няма да се вмъква в сънищата ми. Вместо това, ще си сънувам моето синьо и ще си търся вдъхновения.

15 февруари, 2011

Perfectly not myself

My love is no longer fearless. It's scary. I could love like they do in the movies. Now I remain quiet and smile, waiting for it to fall down on me. I used to be brave. I was never scared to love with all my heart. I fought, I kept trying, when every damn thing was against me.
And now I can't even come up with the words for it. Isn't that sad? Words were all I had every time things got messy. Right in this moment things are okay, but I have no words to tell him that. I'm actually scared that... If he knew me, if he knew how scared I am all the time, he would become scared too. Scared that I will not be able to fall for him the way he wants me to.

Липсва ми вдъхновението. Благодарение на моето синьо имах най-адския свети Валентин досега. А съм се повредила тотално и само мрънкам за глупости.

11 февруари, 2011

Blue Valentine

It's the name of a movie that I founf yesterday and I watched it and it made me wonder about a lot of things. There's not a happy ending, but I liked it in a way.
I mentioned yesterday... It was a day for a lot of things. I watch the movie today and suddenly it hits me like a wave. I remember how right it was to lay next to you, having your arms around me. It almost felt like nothing can ever go wrong. And in your little game conversation... I could see it in your eyes - it wasn't just a thing you do for the fun of it. I mean, in a way it was. But I felt like he didn't want just any girl beside him, he wanted me. I've learned to play the game. I don't call, I wait, I'm being patient. I try not to make him go away with stupid words and stuff, but I start thinking and he wants to know what I am thinking. And it's not just like 'what the hell is she laughing about'. It's more like 'i wanna know you, so you can say anything'.
It's a little bit too much for me to deal with, because my mind is spinning like crazy all day and I try to pull it together and come up with a plan. But I can't because that means I'm breaking my rule. I made plans before and they all failed, so I'm going to leave it to faith this time. But with him I want to make plans. Even if I still don't know almost anything about him, but in the same time, I saw it in his eyes. There was a sparkle, for like a moment or so. And it was enough to make me believe that... It's just right.
It scares me to death to write like this, because I sound completely out of my mind, but it's deffinately his fault and he knows it. I'm not sure at all what are we doing, but I know I wanna keep doing it. Because he's my blue!

08 февруари, 2011

Просто сън

Нереално е. Чувствам се като в сън, от който всеки миг ще се събудя, а не искам това никога да се случва. Дори не искам повече от това. Стига ми да играем на онази игра и да се разсейвам, поглеждайки към теб. После ще ми кажеш какво е трябвало да направя, ще ми покажеш и ще го направим заедно. Защо никога досега не е било така? Защо всички си отиваха или си играеха с мен? Защо, по дяволите обяснявам на самата себе си колко хубаво би било и в същото време се страхувам да не се събудя и да се окаже, че си като тях?
Затова ще позволя да бъда глупава и да сънувам още малко, чакайки да ти липсвам както ти на мен. А през това време ще държа телефона на страна и ще се преструвам, че мога да бъда далеч от теб за повече от ден. Не се сърди, но ми е станало навик да бягам. Веднъж последваш ли ме, твоя съм докрай!

06 февруари, 2011

Scared

Отново не е мой ред, минава четири и това си е моето време. Винаги е четири след полунощ... толкова близо до утрото и все пак твърде далеч. Признавам си, че ме е страх. И ти позволявам да ме откраднеш за малко от моя свят, с надеждата да не ме върнеш никога. Но... Ако продължа да ти позволявам това, то какво ще остане от мен самата? От това ме е страх - да не се изгубя... Отново. Не искам да бъда изгубена в някого, а всъщност да не знача нищичко в неговия свят. Затова превръщам всичко в игра. Не смея да си представя какво би било, защото ме е страх, че може би отново ще съм излъгала себе си, а няма да имам силата да събера каквото е останало и да започна подреждането на хаоса отначало. Спрях с редактирането на книгата и мислите ми вече не са наистина мои, защото се появява в тях на всеки няколко секунди и става все по-трудно да бъда част от моя свят. А искам да бъда част и от неговия, без да зная нищичко за него.
Какво ще правя, ако отново това е поредната игра на чувства, в която си играя сама със себе си? Какво би направил на мое място?

02 февруари, 2011

Незабравим

Стои до мен и моля се никога да не бъде толкова далеч отново. Повтарям си, че може би трябва да се отдръпна и да бягам, докато е време, но дочувам как гласа му ме вика обратно. И връщам се, а той ме чака и пожелавам си да е така завинаги. Чудя се дали знае колко лесно го допускам до себе си, защото не е като никого от преди. Сърцето ми прескача някой удар, докато вървя към него, знаейки че не бива да съм там. Но го правя въпреки това и нито за секунда не бих могла да изпитам съжаление, защото той прави всеки миг незабравим.


Дали незабравимите мигове правят хората до нас в тях специални или специалните хора превръщат миговете в незабравими?

Искам още, не стой толкова далеч. Нека слушам как бие сърцето ти, заедно с моето. Глупаво говоря, зная, твоя е вината. Но ти превръщаш дните ми в незабравими и забравям колко трудно е било преди. Помня как посветих един пост на мисълта, че си от лошите. Може би сгреших, но ако това е лошо, то искам още, защото всичко би било прекрасно с теб.