31 март, 2011

За пореден път


Виждаш ли защо се съмнявам? Съмнявам се, но все пак... Не искам отново да бъда онази глупачка, която се връзва на всяка думичка. Действията казват всичко твърде ясно. Всеки път избирам теб, дори когато не бива. Избирам те дори пред самата себе си, и отново не си там. И никога не избираш мен. Винаги съм просто някоя, а не единствената. Не би трябвало да е толкова трудно. Почти бях повярвала. Май наистина никой не може да ми даде онова, което само ти можеш да ми обещаеш. Но не го искам. Не искам нито една думичка повече. Те вече толкова пъти са казвани, че почти губят смисъла си.

Изгубените каузи са ми слабост,
всеки път за мен няма място в теб
и те обичам, а ти е все едно.

Това ми е проблема!


p.s. Чувствам се толкова не себе си, твърде объркано безцветна и хаотична. Имам толкова неща да подреждам, а дори не знам откъде да започна. Не искам никога повече да поставям себе си в тази роля на наивна глупачка, а толкова ми отива, че съдбата все си ми я връща и не иска да ми даде друга. Наистина ще бъда Селена на 14-ти, изгубила своя любим Едимон. Но дали съм го изгубила, или изобщо не съм го срещнала е съвсем друг въпрос. Ще ми се да можех да забравя или да си върна цветовете. А ги свързвам само с думи и спомени и мигове... Всичко се повтаря до последната секунда, а едва в самия край намирам приликите в случващото се, неспособна да го спра. А после на мен се ядоса, че не ти вярвам. На кое по-точно а повярвам, като дори нямаш смелостта да кажеш каквото и да било? Всеки път... И помня всичко, което толкова силно желая да забравя.

28 март, 2011

Carpe diem.

Не искам един ден да се събудя и да си мисля какво е можело да бъде. Не заблуждавам себе си, че ще трае вечно, но ми се иска да бъде. Какво, по дяволите, ми стори, за да не искам нищо друго, освен теб? Имаш ли си някаква представа колко побъркващо е да не знам къде си през всяка една секунда от деня, а когато не чуя гласа ти как непрестанно се питам дали и ти си мислиш за мен, както аз за теб...
Всичките ми защити са превърнати в пепел, а дори нямам намерение да градя нови. И си повтарям, че нещо не е наред, а всъщото време го чувствам толкова правилно, че е почти нереално.
Побъркай ме! Можеш го най-добре, а и на мен ми се отдава. И какво друго мога да обичам, ако не теб. Къде другаде бих могла да бъда, ако не в прегръдките ти. В онзи миг бях сигурна във всичките си неизречени думи и вече не ме е страх от тях.
Така че, да живеем за мига.

23 март, 2011

липсваш... липсвам ли?

Страх ме е, по дяволите! Страх ме е от теб... От онова, което ме караш да мисля, да чувствам.
Казвам си да става каквото ще, а в същото време искам да е истинско и за теб. Не искам да си сън, нито илюзия. Всичките ми причини да бъда далеч ги няма. Всяка една изградена защита вече е превърната в пепел и само ти си виновен за това. Побърквам се, ако не чуя гласа ти и ми липсваш даже да си бил до мен преди секунда. И винаги ще мога да си спомня думите, дори да мине всичкото време на света...
Защо ме е страх ли?
Нито веднъж досега не помня да липсвах на теб. Иска ми се да си вярвам и да забравя за онази единствената причина, но... Докажи ми, че не е лъжа или илюзия. Вече зная какво искам, но дали и ти го искаш е съвсем различен въпрос.


Страх ме е. Понякога съм толкова уплашена, че не смея да отместя поглед от теб, сякаш всеки миг ще се събудя и ще се окаже просто сън. Най-вече ме е страх от самата себе си или по-скоро от онази, в която се превръщам заради теб.

22 март, 2011

Сън за щастие

Всичко, което исках започна да се случва. С книгата имам предвид. И вече е реалност и мога да кажа, че я написах и се гордея с това. Повторих толкова пъти днес моята си новина, а все още ми звучи като сън.
Веднъж имам нещо важно за казване и него го няма. Искам вече да е април, пък! Омръзна ми от това все нещо да ми разваля хубавите дни, а това се е превърнало в главна задача на съдбата за този месец.
Нямам вдъхновението и думите, за да кажа повече. Просто беше адския ден и "Кътче от рая" е реалност. А аз си искам приказката.

Не е мой ред. Имам нещо в предвид, но не е за тук. Просто си искам доказателството, че и това е истинско и че не си измислям приказки.

18 март, 2011

One in a million

Научила съм себе си да изглеждам силна, дори когато се разпадам на съставните си части. Думите ми са толкова объркани понякога, че сякаш крия от самата себе си какво искам да кажа, за да не узнае някой какво всъщност се крие зад тях. Не се отказвам, не се предавам и не бягам, дори когато навсякъде има знаци и табели със знак "СТОП".
Всичко това обаче изчезва за секунда, достатъчна му да погледне към мен. Забравям колко силна съм била, защото успява някак да види зад всяка дума. Настоява да узнае всяка мисъл, преминала през обърканото ми съзнание и не се страхува да я чуе. И дори няма значение колко глупаво ще прозвуча, или колко белези нося по себе си от преди, защото все пак миналото ме е направило такава, каквато съм сега. А няма как да опиша онова усещане, онази настоятелност в погледа му, която ми подсказва, че е нещо повече...
Да, прибързвам във всяко едно отношение и изобщо не се вслушвам в разума си, но дори той не се опитва да ме спре. Не чувствам, че греша. Напротив! Имам усещането, че досега нещо ми е липсвало без дори да го осъзнавам. И точно в този миг всичко е наред. Няма обещания за утре, защото добре знаем, че когато не ги изпълним ще боли.
И не се страхувам, нито искам да избягам или да променя нещичко. Всъщност, не моите думи имаха значение, а неговите. Смятах, че се изгубвам в него, но е точно обратното - в него откривам себе си. А бях изгубена доста отдавна, скрита зад чужди имена, истории и чувства. Те всички са част от мен, но съм истински себе си, когато съм с него. Той е онова, което досега не знаех, че винаги съм искала.

17 март, 2011

Don't ever go away

Decide that you want it more than you are afraid of it.


I'm out of words, but I need to find the way to say what's on my mind. You'd come in the middle of the night. You'd knock on the window and I would let you in, as if it's completely normal thing to do. You'd sit on the bed and I'd do the same, only staying as far away as possible. In the dim light of the moon, coming through the window, my eyes would go around every inch of you, to your almost smiling face, as you notice what I'm doing. I'd stay completely still, afraid that if I move, or look away, you might as well disappear as you came. That thought suddenly scares me. I put my hands around mu knees as I stay and you move closer, thinking I might be feeling cold. Without any words you'd get up and step towards me. Again, afraid that you might be saying goodbye, I'd stand right in front of you, holding you with my hands, knowing how easy would be for you to make me let you go. But I won't!
I wonder where he was before, what brought him here, what's gonna happen after tonight. But all of it does not matter, because what we have is these few moments. Eventually it all goes away, maybe. I know that now, but I don't care, as long as I get to remember how I felt - as if it all fell into place.

Някога замислял ли си се, че някои хора просто успяват да обърнат света ти с главата надолу и все пак това е най-прекрасното чувство на света? На мен ми се случва всеки следващ път, когато го видя.

Исках да кажа нещо съвсем друго, но явно няма да е сега.

15 март, 2011

След полунощ [шеста част]

Мина доста време от последната вечер на безсъние. Почти бях забравила усещането. Онази сковаваща всяка частица от мен студенина ме връхлетя толкова внезапно, че дори не бях сигурна как е успяла да ме намери отново.
Прекарах адски дълго време в борба с онези спиращи дъха ми моменти, в които всеки спомен изплуваше в съзнанието ми. Често пъти обвивах ръце около себе си, сякаш опитвах с последни сили да задържа самата себе си, преди да се разпадна на хиляди парченца. И мислех, че всичко това вече е минало. Посветих цялото си време на работа, за да не оставам с мислите си нито за миг и защитните механизми заработиха сами.
После без дори да подозирам той се появи и трябваше да си напомня как да дишам. Но този път не ме задъшаваше болка, а желанието да изпитам подобна. Исках сигнал, че трябва да избягам. Защитата ми трябваше да се задейства и да стоя колкото се може по-далеч от него. Вместо това, противно на всякаква логика, започнах да го допускам до себе си. Страхувах се толкова много, докато беше около мен, а когато го нямаше, исках да бъде.
И нямах нужда от думи, защото всичко просто се случваше, но се върнах точно на онова познато място, от което толкова дълго бягах досега.
-Каквото има са става, ще стане. - повтарям с тих глас и затварям очи, надявайки се следващия ден да носи нещо повече. Но всяка сутрин се убеждавам, че за пореден път съм сгрешила и той е забравил да обича мен, както аз обичам него. Не съм способна дори да се боря, а само да чакам търпеливо.
Не смея да си поема дъх, нито да сторя нещо. Стоя в тъмнината и очаквам утрото. А отново е четири след полунощ и часовникът е спрял. Дори времето си играе с мен, а аз му позволявам. Все пак май всички това го могат най-добре - да си играят. Поне да знаех правилата, може би нямаше да боли. Вместо това стоя в тъмнината, докато той е някъде там, търсейки себе си. И чудя се, дали му липсвам, а времето ми шепне отговора след всяка секунда, която стрелките му отмерват търпеливо.
За пореден път ще наруша всичките си правила, след като път назад няма. Ще разбиеш моя свят и после ще си отидеш, вземайки със себе си каквото е останало от мен. И може би ще боли, а може би най-сетне ще науча себе си да не вярвам на лъжи.

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

10 март, 2011

He saved me

Всеки път, когато изгубя себе си в тъмнината, дочувам познатия глас, който ме вика към себе си. Следвам го, изпълнена със съмнение, че е поредната моя илюзия. Сама си създавам реалности понякога, но не и този път.
Вървя без никаква идея накъде отивам. Дъждът вали над мен, а вятъра идва и си отива все по-яростен. Очите ми не виждат нищичко. Спъвам се и падам, но все още чувам как той ме вика и някак се изправям, за да продължа да го следвам. Ръцете ми намират неговите, преди да се строполя на земята, толкова изморена от лутане из мрака на нощта. Очаквам всеки миг да усетя сблъсъка със студената и мокра земя, но вместо това чувствам как той ме е притиснал към себе си. Топлината на тялото ми стопля моето навсякъде, където ме докосне. Думите му стават тихи и нежни. Шепне безспир името ми и повтаря, че съм в безопасност.
Страх ме е да му повярвам. Тъмнината все още ми пречи да видя лицето му, а дъжда продължава да се сипе, сякаш небето никога повече няма да бъде ясно и синьо отново. Поемам си дълбоко дъх и затварям очи, уплашена от новия порив на вятъра. Той обвива ръцете си още по-силно около мен и остава безмълвен. Когато отново се осмеля да погледна, вече мога да различа силуетите. Дъждът е спрял, а утрото скоро ще настъпи. Вече не е четири след полунощ и времето не е спряло. Треперещите ми ръце го притискат по-силно към мен, сякаш всичко това е било просто илюзия и всеки миг ще изчезне. Очите ми се изпълват със сълзи само при мисълта за това и плахо поглеждам към него, за да се уверя, че все пак е истински. Той хваща ръката ми и я поставя върху сърцето си, така че да усетя ритмичното пулсиране. После се усмихва, знаейки че имам нужда единствено от него.
Утрото наближава все повече и небето вече не е тъмно. Придобива по-светъл син отенък с всяка изминала секунда. Връщам вниманието си към него и за миг дъха ми спира.
Игривият му поглед, насочен към мен казва повече от хилядите неизречени думи. Пъстрите му очи, чийто цвят точно в този миг беше като този на необятното море, следяха моите, в очакване да кажа или направя нещо. Съзнанието ми бе неспособно да функционира и нито една мисъл не се задържаше в него за повече от секунда. Усещах единствено желанието да сторя нещо, но се съпротивлявах с него. Не беше никак правилно и не исках той да ме отблъсне от себе си. Сведох поглед само за малко, а после вече беше късно да мисля за каквото и да било, защото сърцето ми отказваше да чуе разума и действаше само.
Следващото нещо, което сторих беше толкова неочаквано, че останах изненадана от самата себе си. Придърпах го по-близо към мен, ако изобщо беше възможно, повдигнах се едва на пръсти и само за миг се вгледах в пъстрите му очи, преди да затворя своите и да го целуна. Той ме следваше предпазливо, докато не се отдръпнах от него, срещайки отново погледа ми. Очаквах да се ядоса или да избяга от мен, но той не го стори. Поех си дъх и обмислях как да обясня постъпката си, но преди да успея да проговоря, той постави пръст върху устните ми, карайки ме да замълча.
-За някой неща не трябват думи. - промълви тихо, а после ме придърпа обратно към себе си.
В този миг нямаше да се уплаша от нищичко. Дори времето отново да беше спряло, дори мракът да се беше върнал, нямаше да помръдна от мястото си и да се опитам да избягам. Щях да остана до него, знаейки че единствено в прегръдките му нищичко нямаше да ми навреди. Студенината напълно бе изчезнала от мен, стоплена от топлия допир на дланите му, а сърцето ми вече не звучеше така, сякаш бе разбито. Нещо му бе върнало предишния ритъм и то биеше доволно, следвайки неговото.
И единствено си пожелах това да е вечно!

08 март, 2011

Дали ?

Бъди приказен, както винаги. Изненадай ме, когато най-малко го очаквам. Всичко ми се струва толкова неправилно и безцветно, а теб те няма. И имам адски много за казване, а ми ги няма нито думичките, нито мислите.
Зная единствено, че точно в този миг, както и през останалите двадесет и четири часа искам да си с мен. Въпросът в скучая е какво точно искаш ти? И една натрапчива мисъл започва да ми тормози съзнанието, а не искам. Затова ще чакам... Да премине и после ще си напомня да дишам. Трябва само да мине седмицата и всичко ще си дойде на мястото.
Нали няма да е проблем да спреш да ми отнемаш съня? Не мога да си позволя да се разсейвам точно тази седмица. И без това в училище трудно се заслушвам в часовете, та почвам да се замислям ще завърша ли изобщо.
Искам "аз" и "ти" да бъде "нас" завинаги. Звуча някак глупаво, но... Дали и ти искаш същото или грешно съм разбрала думите ти?

07 март, 2011

Breathless

Прекалено много за твърде кратко време. Забравям си да дишам и нямам думичките, за да казвам каквото и да било. Но ми се иска времето мъничко да спре. Искам няколко съвсем простички неща, а не зависят изцяло от мен. Освен това, започна да ми омръзва от предупреждения. Ясно, знам, обещах, няма да правя глупости. Няма и да се замислям толкова, но не днес.
Седмицата започна лошо и цялата ще е такава, а вече нямам търпението да се правя, че ми е все едно. Пф... Адското. Не можеше ли да не правим контролни по всичко точно в седмицата, когато най-много ми липсва концентрация. Е, ако беше хубаво, нямаше да е на нас. Не са мои думи, негови са. И имаха друг смисъл, но както и да е.
И как, по дяволите, може да си помисли, че искам да съм с някой друг. Да, добре, глупаче съм. Искам... Въздух, спокойствие и време. Най-вече време, само за мен и глупавите ми мисли. А времето никак не ме чака и пак започва да бърза.

03 март, 2011

Твърде лично

"За някой неща не трябват думи."

Това ми каза снощи, но по онзи твоя си начин, помниш ли? Обещавам да не изтривам нищичко написано повече. А сега ще пиша, за да докажа на себе си, че не съм се изгубила напълно. Защото думичките и историите се появяват в съзнанието ми, точно както преди, а нямам смелост да ги подредя правилно.


Всичко си е същото. Ставам за училище, обличам се, преживявам някак математиката и биологията, прибирам се. И някъде пред тези няколко часа си припомням, че не всичко е както преди. Нищичко не ме задържа в онази стая, а всички пътища ме водят право към теб. Опитвах се да търся знаци, за да избягам навреме, но кой да знае, че бягам не от друг, а от уплашеното Марти, което все още очаква нещо да се провали.
Навън е тихо. Студът прониква в тялото ми, докато вървя, облечена бледата синя рокля. Поемам си дъх и усещам как студенината ме превзема изцяло. Родена съм през зимата, тя е моята стихия. Или по-скоро извинение, за да поискам някой да ме стопли, след като съдбата е избрала да бъда дете на студенината. Знаете ли, че едно студено сърце се стопля единствено от друго студено сърце. Появява се пламък, който бавно, но сигурно прераства в огнена стихия и опожарява всичко по пътя си. Поне така си представям усещането.
Чувствах, че замръзвам и студенината е моята стихия. Никой не би излязъл да те търси в снега, когато се изгубиш. Но предполагам сама търсех себе си, а намерих него. И нищо вече не е същото.
Теорията, че трябва първо да бъда независима и тогава да обичам се разби на парченца. Зависима съм от него. Когато не е наоколо не мога да дишам и всяка глътка въздух е толкова болезнена. Описвах го като сън, от който не желая да се събуждам. В този миг си мисля, че всичко друго е сън. Дните ми минават точно както преди и единствено с него в тях, те са повече от просто дни. Сякаш досега спях, борейки се кошмарите си, докато той не ме събуди. Чувствам се истинска, точно както бих искала. И продължавам да се питам къде е бил през целия ми живот. Разликата ни е едва няколко часа, а досега дори не знаех, макар да е бил точно в съседната стая. Ирония, нали? Ако не се е получило с никой друг, за да може най-накрая да бъда с него, то бих преминала през моя си ад още хиляди пъти, стига да знам, че след края му винаги той ще бъде до мен завинаги.
Адски е лично и твърде истинско, но е всичко, което някога съм искала. Думите са всичко и казват много за нас. Но онези, които не смеем да изречем са истинските. И ще се съглася, че за някои неша не са необходими думи. Усещаш го. Онова чувство, че всичко е точно както трябва. Има един миг, в който се взирам в пъстрите му очи, преди да ме целуне и знам, че съм негова, а той е само мой.

01 март, 2011

Емоции

Изгубих се, отново. Забравих какво исках толкова силно. Спрях да бъда достатъчно добра. Изгубих си и писането. Влюбих се.
Края на февруари е. Досега мълчах. Не писах нищичко, защото беше твърде лично и твърде истинско. Търся чужди думички, с които да се изразя. Не съм си изгубила писането, но то казва твърде много. И никак не звуча като от онези сладникави филми, които поставят същите реплики на различни герои. Думите ми звучат като мои, но не ми принадлежат изцяло, а и не ги искам. Твърде истински са, твърде лични и откровени. Опитвам се да убедя себе си, че всичко е илюзия и ще свърши скоро и в същото време не спирам да си повтарям на ум, че не искам нищичко да се променя.
Нека е лично. Побъркай ме, разхвърляй света ми както си пожелаеш. Днес бях твоето синьо и винаги ще съм! Имах най-адския имен ден на света, а не беше нищо специално. Но беше с двете ми любими същества и определено ще си го припомням с усмивка. Може ли още малко от това. Свръхдоза от моето синьо ще ми бъде идеална. Нали трябва да има емоции. А имаше и искам още.
Някъде имаше нещичко, че на добрите приятели казваш всяка една лудост, която си правил, а най-добрите са с теб, когато се е случила. Муше, обичам те! И теб и него, само не му го казвай. xD