30 април, 2011

Кажи ми, че не си измислям

Вероятно трябва да се гордея със себе си. Няма да ходя в ада, както предполагах, че ще стане. Смесих се с малко алкохол, достатъчно за да побъркам съзнанието, мислите и проклетото си нямащо мира сърце. Усмихвах се глупаво, скривайки всякакви погрешни намерения от самата себе си и именно с това трябва да се гордея.
А знаете ли какво исках в действителност?
Да забравя, че принадлежа на друг и да се слея с всеки твой цвят, всяка усмивка, всяка дума, всеки поглед... Вероятно дори исках повече от това... Но ти си нямаш на идея за всичко това, нали?
Ада никога не ми се е струвал по-привлекателен. Изричах мислите ти на глас. Повтарях си, че трябва да дишам, но нямаше нужда, защото беше толкова лесно и в същото време някак идеално. Почти сякаш нещо се върна на мястото си в моя иначе подредения хаос. Сещам се за едни думи на Теди. Нещо като: "Ще ти хареса, ще ми хареса... Знаеш." И почти бих могла да усетя вкуса на устните ти върху моите, докато се опитвам да запазя последните си мисли, преди да ги отнемеш всичките до една. И нищичко повече няма да има значение, дори пътуването до ада.
А вместо това трябва да се гордея със себе си. Грешката вече ми е позната и знам точно как да я поправя. Трябва ми само смелост, защото ако пак сгреша никак няма да е лесно. Но... След толкова грешки, още няколко няма да навредят.
Питай ме отново, дали съм горда... Питай ме как цяла вечер се страхувах да го призная, а сега съзнанието ми е неспособно да разбере как съм могла някога да не зная какво да направя. Питай ме колко силно ми се искаше времето в онзи миг да спре...
Нищичко от това не звучи като клише, поне не за мен. Всяка думичка вече е моя, а не извадена от някоя история. Звучи страшно, но... Искам теб. И не е прищявка, нито игра, нито си заместител на някого. Просто едва сега ми става ясно какво е трябвало да осъзная още когато щяхме да пускаме писма в бутилка по морето. Пристрастяващо е... Побъркващо... Превземащо всяка една частица от мен до последния цвят...

26 април, 2011

Fire and ice

I might as well go out in a thunder storm and wait for a lightning to strike me. Or maybe a meteor is coming my way and is going to hit me any moment. It feels like a burning temptation and I hate it, but leaving it would probably be the death of me. Damn me, for being so weak and stupid and easy to give in, and damn him for letting me stop thinking about him... And damn him for being here saving me all the time.
I wrote a novel about a girl, trying to choose between two guys and now destiny wants me to actually live through it. I can almost hear Aleanora's voice saying: 'I already made my choice, because of you. Now enjoy the rush of stupid emotions and confusion and don't ever make me feel it again.' I can hear her laugh at me and I'm pretty sure I'm gonna end up all by myself, full of regrets and guilt. But how do I fight the fire? And how do I fight the ice? That's exactly how it looks like. Heroin, that makes me want an overdose... And adorable, nice, sweet sunshine, that blinds my eyes and makes me enjoy the warmth of its presence.
Now you can start calling me names. For the record, I would hit myself with something very heavy if that would help, but it won't. And I see the stupid signs again and it all goes to hell. And I'm so going with it. There's a place for me down there and the Devil already made plans for torturing me till the end of eternity. Sounds... promising, huh. If it does, then why don't you stop making me go there... Like tell me to stay away. Do something stupid, so I stop being so amazed by the things you say. Or maybe I should do it. I should make you hate me or something, because otherwise you will always be nice to me.
I'm all fire. It burns through my skin, comes out of my touch and freezes everything I get close to. As if time stops and waits for me to make a move. And I wait for it to show me what do to. It's a closed circle that I can never get away from. And sometimes I don't really want to, but then again - I hate being me, right at this moment. I hate it with every part of my own self and that is what makes the fire so unbearable and hard to give in to. It's like I wanna turn into ashes and I probably deserve that, but at the same time, that would mean to simply give it all up and I can't do that.
So, here comes my fire.

19 април, 2011

I have a feeling


Имам странното усещане, че предстои един от онези дни. Последния такъв беше преди доста време, но все пак... Знам си границите, пределите, частиците и емоционалната нестабилност, сполетяваща ме в най-неподходящите моменти. Чакам проклетото усещане да премине, а то се усилва с всяка секунда. Тишината шепне ми твоето име...
Зная точно какво ще се случи. Има миг, в който просто си го знам. Колкото повече ми се иска нещо да е идеално, то се прецаква по всички възможни начини и ми идва да се откажа от всичко и всички, да се скрия с лаптопа някъде и да си създам нов свят, в който само аз ще определям какво се случва и какво не.
Ще настъпи тишина, светлините ще изгаснат, а после ще изляза напред, изричайки думите си - всичко, което имам. Ще търся невиждащо погледа ти сред тъмнината на залата, но няма да си там. Ще бъда идеална за ролята си. Горката Селена, обречена да обича Едимон, който спи своя вечен сън. Драматизирам, но все пак си е почти напълно вярно.
От началото на годината все се случва обратното на онова, което очаквам. Няма да изреждам и да мрънкам за глупости, но все пак ми се искаше да не знаех или ти да не знаеше, за да ти намеря пак оправдание пред самата себе си. Това каква ме прави, знаеш ли? Глупачка! При това не на някой друг, а твоята. На теб и за теб. А нямам волята да бягам нито от теб, нито от себе си.

16 април, 2011

Safe in a way

Седмицата беше адски дълга, изморителна и безсънна. Всеки ден репетиции за партонния празник, който ще е следващата сряда, а и за открития урок по английски и за театралната постановка "Спомените на Урания". Изписах толкова много различни видове документи и материали за последните пет дни, че не искам повече да ми се налага да напиша нищичко. Нямах време дори да спомена колко интересен филм беше "Предградие 13".
Някак си съм твърде далеч...
Появяваш се точно когато всичко около мен се обърква и допълваш идеално хаоса в мен. Ако някой някога ме е спасявал в най-силния смисъл на думата поне за мен, то това си именно ти. Почти бих могла да си представя приказката с онова вечното, но... Май всеки път за теб няма място в мен. Винаги някой друг си е изписал името в сърцето ми.
Денят беше твърде далеч от идеалното, но все пак ти ми напомни да дишам, без дори да го знаеш. А аз не забравям, колкото и да се опитвам. Винаги ще го има нелепия кръстопът, когато най-малко имам нужда да бъда обърквана. А ти винаги ще бъдеш онзи, който ме спасява, незасивимо дали го заслужавам или не. Ще ми се да можех да ти кажа всичко това, но нямам право. И все пак, аз и блога ми знаем истината.

btw. Dear Blue,
Зная, че световете ни по нищичко не си приличат и е трудно да ги вплетем един в друг, но наистина се опитвам да го направя. Трябва ми малко съдействие, не мислиш ли? Все още имам онова странно усещане, че когато трябва да си тук те няма, а някой друг заема мястото ти. Жалко е... След толкова много съвпадения нещо такова да обърка всичко, но приключих с илюзиите и лъжите към самата себе си. Забрави за думите и ми покажи, че не ти е все едно. Не искам да съм опция в живота ти, когато ти си винаги на първо място в моя. Твърде много пъти съм била в тази позиция и вече не ми харесва. Отказвам да бъде Магьосникът от Оз.

05 април, 2011

I'm not okay (I promise)

Усещам малките капчици дъжд, които всеки миг ще започнат да падат от небето. Поемам си дъх и студенината навлиза в мен, смразявайки тялото ми. Мълча от страх да не прекъсна тишината, а присъствието й болезнено се впива в мен като хиляди остриета, каращи ме да извикам от болка. Оставам тиха и продължавам да вървя, без дори да виждам своята посока. Мракът е обгърнал всичко наоколо като одеало, но дори то не е способно да върне топлината...
Глупавото гласче на надеждата непрестанно ми повтаря, че утрото всеки миг ще дойде, а вървя вече толкова време. Съмнявам се, че ще го видя някога отново и спирам на мястото си. Дъждът се спуска над мен, мокрейки дрехите ми. Забравих, че трябваше да бягам...
Мисля си... Сега е момента. Разкъсвай душата ми, а аз няма дори да мога да видя лицето ти. Ще те рисувам с музика и чувства, дори може би с думи. Лъжа е, че ми е все едно. Но ако не излъжа себе си, то защо изобщо бягам. Трябва ми някой нов лош навик, за да забравя, че всъщност седя на тъмно под дъжда и започвам да не усещам нищичко. Капчиците дъжд все още падат върху мен и срудения полъх на вятъра ги смразява по треперещото ми тяло.
Бих изпила едно кафе, но съня ми липсва и без него. Затварям очи и отивам в онзи другия свят...


Стоя си на верандата, свила колене и обвила ръце около тях.
Следващият полъх на вятъра ще ме върне в реалността. Трябва ми нещо силно, което да ме задържи далеч от нея. Пороците вероятно са най-хубавото нещо на света. Без тях щеше да е твърде скучно. Търся си поредната свръхдоза, която да ми припомни онова далечно усещане за цялост, а я няма. И май ще си остана навън сред дъжда в търсене... На самата себе си. Продължавай да разкъсваш душата ми, а аз ще ти цитирам Шекспир. Оставяй белези по кожата ми, за да са по-истински спомените, играй си със сърцето ми - то само твоето име непрестанно зове.
Повредила съм се, отново.

03 април, 2011

Not was

Питам се... Дали някога ще дойде ден, в който няма да мога да повярвам на думите ти, просто защото някой преди теб е изричал лъжи? Дали ще твърдя, че ме лъжеш, когато в думите ти има единствено истина? Не искам един ден да се събудя и да осъзная, че всичко е било игра. Искам да вярвам с цялото си сърце в илюзията, която сама си създавам.
Не желая заради миналото и белезите по себе си да се страхувам да обичам. Не искам заради страха си да изгубя теб. И да не кажа никога отново... Обичам те. Не обещавам да е завинаги, но ще е с цялото ми сърце. А дори да обещая, няма да повярваш.
Обещанията изискват подчинение към дадената дума, а ние всички от това бягаме - от правилата и задълженията. После оставаме разочаровани от неспазеното обещание, а още докато е изречено знаем, че ще събуди неподчинение.
Не обещавам, не обещавай. Обичам, обичай. С теб съм, с мен бъди.
Май единственият ми проблем в този миг е, че ти не си до мен. Не на себе си трябва да казвам подобни неща, а на теб. Но ти не си готов да ги чуеш, нали? А аз не мога да ги кажа, поне не още. Може би някой ден... Когато няма толкова да се страхувам и ти ще ме накараш да повярвам.