22 май, 2011

I gotta escape reality or something ^^

Спомените ми лежат в кутии за обувки на дъното на гардероба. Там им е мястото на всички призраци от миналото, които от време на време се промъкват в някоя песен и напомнят за себе си. Затова има места, където не ходя и песни, които все още не мога да изслушам до края. Звучи някак тъжно и мрачно, но всъщност лесно се свиква с призраците и границите, които се налага да поставям, за да не мина случайно от някъде и да се окажа в обратно в "Дневниците на пристрастената към илюзии".
Правила съм го това с минаването на границите и никак не е забавно. Ето защо няма да превръщам това в нещо. То всъщност наистина не е. Просто закачка от която ще ми останат още няколко хубави спомени. Но пък ще си ги пазя до последно и няма да ги напъхам в кутия. Няма да си призрак, от когото ще ми се налага да бягам. Дори няма да има песен, която няма да мога да изслушам, надявам се. И ми се иска да има нас...
Имам онова усещане, че отново е 4 след полунощ и имам нужда нещо да се случи, за да си припомня топлината на ярките слънчеви лъчи по себе си. Дори една силна доза вдъхновение ще ми дойде добре, макар че вече имам идея как да си я получа. Утре, след добър сън, ароматно кафе и далеч от онези кутии, пълни с думи, чувства, снимки и частици от самата мен.

20 май, 2011

I don't wanna know

Съвършенството идва с практиката, а при липсата на такава се случва каквото на мен. Вече мрънках достатъчно за това и няма нужда да го пиша и тук. Друга е причината да започна да пиша. Изгледах последната серия от седми сезон на "Анатомията на Грей" и за пореден път открих себе си и отговорите, които търсех в думите на Мередит.

"Имах причина да тъврдя, че бих била щастлива, ако съм сама. Не е защото сама ще бъда истински щастлива. По-скоро защото мислех, че ако обичам някого и после всичко се разруши, може да не успея да се справя. По-лесно е да си сам, защото какво ще правиш ако научиш, че имаш нужда от любов, а няма кой да ти я даде? Какво ще правиш, ако ти хареса да я имаш до себе си? Какво ще правиш, ако изградиш живота си около нея и той се разпадне? Дали изобщо можеш да преживееш подобна болка? Загубата на любов е като увреждане на орган. То е като да умираш. Единствената разлика е, че смърта приключва. Това? То може да продължи завинаги."

Не съм сигурна дали съм го писала тук, но сама съм твърдяла, че когато съм сама ми е по-добре. Вярно, липсва онова адско усещане за съвършенство и цялост, и дори близост, но поне никой не може да разруши света ти с няколко думи.
Казват, че онова, което не знаеш, не би могло да те нарани. В такъв случай не искам да познавам това усещане. Поне не към теб, защото това би развалило приказката, която съзнанието ми вече е създало. Магията си има граници и аз бавно ги доближавам. А това вече съм го правила преди и никак не е забавно. Всичко или нищо, не искам нищо между тези две крайности. Едното води към моята версия на рая с онази песен и всичко друго приказно, а другото ме праща към личния ми ад на преживяване. Поне ще мине по-бързо, щом няма да ми помагаш в създаването на илюзии. Но ако отново направя грешката да поставя себе си по средата между тези две крайности, то това значи сама да си създам свят и после да го срутя, докато стоя отдолу, за да се затрупам с изграждащите го части. Твърде убийствено е. Правила съм го и знам.
Не искам да познавам любимите ти песни, нито какво би те накарало да се усмихнеш. Не искам да знаеш всяка мисъл, която премине през ума ми. Не искам да знам колко приказен можеш да бъдеш, ако ще трябва да приема проклетата реалност, където всеки път за мен няма място в теб. Онова, което не знаеш, не може да те нарани. Вече знам твърде много, а ми се иска да не знаех.

Проблемът ми е, че съм пристрастена. Онова усещане е твърде силно и искам още и още. Познавам го отпреди, но бях забравила колко силно е действието му. Забравете за наркотиците, без тях човек може да живее. Имам предвид въздуха - свеж, чист и някак прохладен с дъх на море и примесен с лъчите на яркото слънце.
Напомнете ми да дишам и да се опомня, преди да съм изгубила и малкото останало от мен в илюзиите за него. Приказките при мен не се случват, а той принадлежи на приказка.

19 май, 2011

Optimistic me

Официално изтрих последните месеци от телефона си, за да имам място за нови. Старото отива в кутия, която ще напъхам в дъното на гардероба и ще посрещна юни с усмивка и може би малко вдъхновение.
Той искаше да прочете книгата, за да се докосне до мен. Не спирам да се питам какво ли ще открие в нея, щом това се случи. Предстои интересен ден и вероятно ще има за какво да пиша. Исках света и все още го искам. Но това звучи като от преди. Искам света и ще го имам!
Искам да бъда едно от онези момичета, които могат да преживеят всичко, да запазят каквото е останало от сърцето си и частиците от него да обичат все така силно, както когато са били заедно. Искам да вярвам, както той вярва дори в невъзможното. Не искам просто да бъда мечтателка, а да сбъдвам мечтите си. Искам да избирам винаги битката пред бягството и да бъда смела, както никога досега. Поне това научих от последните месеци. Знам, че не бива да го казвам и да предизвиквам съдбата, но точно в този миг се чувствам някак непобедима, след като успях някак да се справя и да стигна до тук. Чувството ще си отиде само след няколко минути, когато ще спра да пиша този пост, но поне го е имало за малко.
Започвам един свой личен експеримент. Всеки ден ще се опитвам да изписвам поне по страничка по някоя от историите. Дори да е адски зле написано, поне ще го има. Трябва да я мина тази проклета граница с белия лист. Това ще бъде първата ми малка стъпка към новата ми решителна самоличност. Стискайте палци!

17 май, 2011

До последен дъх

Харесва ми как правиш планове и ме включваш в тях. Дори да си останат просто планове, те някак си допълват онази проклета картинка на теб и мен в ума ми, която отказва да ме остави. Нелепо е, но ще си вярвам на илюзията, колкото и разрушително да е. Ще се наслаждавам на откраднатите от теб моменти и ще допълвам приказката си с думите ти, търсейки несъществуващия смисъл в тях.
Понякога ми се струва, че си твърде далеч, макар да стоиш толкова близо до мен. А друг път, колкото и далеч да си, те усещам твърде близо, сякаш на дъх разстояние. Объркващо е, побъркващо до краен предел. Затова ще си вярвам, защото ако се откажа няма да ми е щастливо. Няма да е същото без теб. Това е единственият план, който мога да направя за себе си. Все пак не обичам плановете. Те са обречени на провал. С теб не искам планове, а само спонтанни мигове, в които да изгувам себе си до последния дъх отново и отново.

Шах и мат

Имам адски много за писане, а думичките ми ги няма. Има ли смисъл да казвам, че някой е виновен за това и аз пак съм в онова проклето състояние, в което нито мога да забравя, нито някак да го накарам да изпита същото. Глупаво е, толкова е глупаво!
Думите се обърнаха срещу мен и отново е "всеки път за мен няма място в теб". А в мен има толкова много, че бих могла да изпълня всяка частица от себе си с цветовете на неговата усмивка, на игривите очи, на гласа му, докато пее онази песен... Съвсем тихичко шепна думичките от текста, за да мога все пак да го чувам и съзнанието ми започва да си играе с мен. Поредната жестока игра на шах, в която аз ще бъда мат накрая и ще се чудя как да намеря себе си.


Как, по дяволите, да се справя с това? Поне да беше лош и да знаех, че няма да си струва нищичко. Но не е така, никак даже! Не искам и това лято да е като онова, нито да ми мивана. Искам всичко, стига да е с теб, независимо дали ще е хубаво, лошо, убийствено, приказно... Толкова ли е много...
Шах и мат, това е. Ще играя за пореден път на руска рулетка със сърцето си, или поне онова, което е останало от него. Whatever happens, пак ще искам всичко, стига да е с теб.

13 май, 2011

It's his fault ;]

Нека настъпи поредната илюзия. Поне за тази нощ ще си вярвам, че не сам си измислила нищичко. Най-добре лъжа себе си, нали знаеш?
Ставам отново зависима, нуждаеща се от доза ярки цветове. Рисувай с тях по мен. Украсявай думите ми, за да скриеш значението им. Опитвай се да отгатнеш какво си мисля, а аз ще си представям поне тази нощ, че си моето плюшено мече и те гушкам силно. А ти продължавай да ми говориш нежни слова, сякаш писани от самата мен. Продължавай да опияняваш с тях сърцето ми, карайки го да бъде несигурно в своя ритъм.
Единствено ме тревожи утрото. То скоро ще настъпи и ще ми открадне илюзията. А без нея е твърде мрачно и безцветно. Самата аз съм някак сива. После се появяваш и се усмихвам глупаво, надявайки се и аз да бъда лъч светлина в твоя ден, както винаги си ти за мен, sunshine.


Писах го снощи на телефона си преди да заспя. А днес по физика учихме за дифракция на светлината и наблюдавахме цветовете на дъгата. Петък 13-ти не е чак толкова лош и то по твоя вина. После защо съм се усмихвала. Ми... It's his fault! :)

09 май, 2011

Приказки

Просто няма да съм аз, ако всичко не започне да се обърква уж съвсем невинно. Не е станало нещо кой знае какво, но имам нужда да помрънкам, за да ми мине.
Дълго плануваното ходене до мола заплашваше да се превърне в бедствие за кратко, но поне засега всичко е наред. Само трябва да се реши с какво ще се ходи и в колко точно часа. С тази драма се справихме. Другата обаче спасение няма да има. Утре в музея по случай "Дните на поезията" ще се представят презентации за поети от града. Моя милост участва с филм, който първоначално трябваше да не представя сама и да е идеално и слънчево, а вместо това няма да е. Късмет, мечтателко! А познайте сега и как не само няма да се представя както трябва, ами и почти всички ще са заети с нещо друго и няма да могат да дойдат. Не, че е нещо изключително важно, но... Си е важно за мен. И си имах глупавата илюзия, че приказката започва да се написва отново, а тя нямала никакво намерение да се връща при мен.
По дяволите, толкова много ли искам!?
Приключвам с мрънкането и с илюзиите. Няма да си поредното нещо, което ще трябва да преживея - няма да го допусна. Включвам си защитните механизми някак, макар да са блокирали и... Кого заблуждавам? Те нямат намерението да се задействат. Знаят, че нарочно никога не би ме наранил и намират смисъл единствено в твоето "Липсваш ми". Чакам си дъжда и ще вървя боса през локвите, следвайки гласа ти, пък нека си е просто илюзия. Поне си е моята!

Къде
Къде вървим разполовени
през ледове и сквернослов ?
Чуй,еднокрила птица стене –
навярно половин любов.

Кръстьо Кръстев

05 май, 2011

Не искам

Реалността ме застига с бясна скорост. Или може би аз застигам нея. Все още не съм убедена кое от двете е по-вярно. За всеки случай държа нещата в свои ръце и нямам намерението да им позволя да ми се изплъзнат. Моето синьо явно никога не беше истински мое, а аз нямам нищо напротив отново да бъда ничия. Дори не изпитвам вина, но съм убедена, че тя ще ме задави в секундата, когато срещна пъстрите му очи върху моите. После ще си припомня всеки малък детайл, сълзи ще изпълнят очите ми, докато не си припомня, че не аз избягах, а той ми позволи да го сторя.
Думите ми са си мои, но зная добре какво следва. Ролята ми е твърде позната. Имам предвид онова съчетание от цветове, подобно на дъга, което някак си образува нежна светлина. Виждала съм я в тъмните му игриви очи, когато погледне към мен и почти мога да отгатна какво минава през ума му. Нощите ми не минават в спомени по отминалото, а в думички, думички и пак думички. Опознавам всеки нов цвят до последния нюанс, знаейки че ще ги обикна всичките. Познавам себе си твърде добре, щом стане дума именно за това. И ако преди знаех за лошото и не очаквах нищо друго, то сега зная единствено за доброто и това ме плаши. Ще ми хареса твърде много, а рискът е твърде голям. Не съм сигурна, че искам да си причиня новото преживяване на всички тези първоначални усещания, нито онези, които скоро ще започнат да ме карат да пиша по цяла нощ за цветовете, които се събират не само в очите, но и в сърцето му. И за пореден път като глупачка ще седя в дъжда, шепнейки едва думите, които надявам се ще чуе, докато му подавам сърцето си, знаейки че именно на него принадлежи. А гръмотевиците ще заглушат думите ми, вятъра ще ги отнеме и отнесе надалеч. Пробляснала светкавица ще заслепи очите му и никога няма да види как стоя под дъжда, изпълнена с болезнено очакване на онова, което никога е нямало да бъде.
Не искам да се науча да те обичам. Не искам да имам нужда от теб, нито да те търся в онзи мрак. Не искам и ти да се превърнеш в някой, който ще трябва да преживея.

04 май, 2011

My unbiological sister

There are millions of people out there. Some of them are friends, some enemies, others - complete strangers to me. We share memories, stories, pictures together and some of those are the best in my entire life.
The thing is I meet so many people in my life. They come and go, then come again. The one of them shows up out of nowhere and from stranger becomes the closest person I have - my unbiological sister.
We finish each other's sentences, read each other's mind and every care in the world disappears when I have her by my side.
I may have done awful things, hurt people and made so many mistakes, but she's the one who'd never blame me and tell me to handle things by myself. Friends are those who'd jump in the fire for each other. At least that's what people say. I think it's not just jumping in the fire, it's living every moment knowing that she's always there for me just like I am for her.