21 юни, 2011

Haven't I always loved you ?

Отново, за пореден път, пак ми ги няма думите. След адски много планове петък вечер се превърна в парти, на което бях с моето Муше и още няколко момчета. Естествено и той беше там, което всъщност беше смисъла на цялата вечер. Пределно ясно ми е, че няма нищо повече от просто готино приятелство, но някак си в онзи идеалния свят вероятно би могло да има. Защото където и да попадна е там и винаги ме спасява. Понякога от другите, а друг път от самата мен. Затова и си имам идеална негова измислена версия. Ениуей...
Излязохме тайничко навън, защото братовчед ми даде идеалната идея да идем до гробищата посред нощ. Измъкнахме се. А аз и той бяхме последни и не бяхме сигурни накъде са тръгнали останалите. С теб бих могла да отида навсякъде, знаеш ли... Без нито за миг да се уплаша. По обратния път някак си ръката му се озова около мен и аз също го гушнах. Докато не започнахме да се закачаме и да се правим на сърдити. Ох, а толкова му отива да е такъв - уверен в себе си. Твърди, че бих направила всичко, каквото ми каже уж на шега, а не осъзнава колко всъщност е прав. И аз му противореча, лъжейки самата себе си, че не е вярно.


Как, кажи ми, поне за миг да изтрия от съзнанието си онази твоя усмивка. Ще ти хареса, ще ми хареса... Няма да изпадам в подробности, но тази усмивка дълго време ще ме побърква.
А после около четири след полунощ, когато си е моето лично време на мрак точно преди изгрева оставам будна, за да стоя в стаята, гледайки към него. Кара ме да прочета най-любимата ми част от моята си книга и аз попадам там сред страниците. Започвам съвсем тихо да прочитам редовете до края на сцената и той си представя какво ли бих могла да напиша, ако всичките му мисли, скрити зад онази усмивка станат реалност. Самата аз се чудя колко ли интересно ще е писането тогава, ако изобщо мога да си намеря разума и думите след това.


После ляга на дивана, а аз оставам загледана в него. Започваме съвсем ненадейно да си говорим, при това на английски. Той ми разказва части от себе си, а аз се оказвам въвлечена в разговора и му споделям нещо, което само веднъж съм изричала пред някого. И не ме е страх, защото той по-добре от мен знае усещането. Познава и невидимите белези, които остават у някого... Признава си, че не е знаел тази част от моята история, а аз чувствам, че мога да му кажа всичко... Чувствам го толкова близко, че почти забравям колко далечни сме понякога. И лежим един до друг, всеки гледайки към другия в полумрака на идващия нов ден. Шепнем думите си, изморени от разговори и емоции. Той отново обвинява мен, че не го оставям да спи, а после затваря очи, прегърнал възглавницата си. Имам нужда да заспя, но вместо това не мога да откъсна поглед от него. Тъмните ми изморени очи проследяват всеки един милиметър от лицето му, стараейки се да запомнят и най-малкия детайл от този миг. Зная, че ще искам да си го спомням, точно както онази усмивка. Мислите ми са съвсем изгубени, но някак си осъзнавам колко силно ми се иска да има нас и да принадлежа на него. Припомням си онзи филм, където казваха, че любов било да гледаш някого, докато той спи спокойно. Не съм сигурна какво е онова, което ме кара да пиша по този начин, точно както преди, но... Не зная дали просто го харесвам или наистина съм започнала да се влюбвам адски много в него. Дори нямам идея дали искам да е до мен, или просто имам нужда да го има. Знам единствено, че обожавам онова чувство, което се появява в мен, когато той е наблизо.


Прекарах последните дни в мисли за бягство. Исках да избягам от него, от себе си, от спомените, от онова, което не искам да си призная, че чувствам. А днес ме питат дали искам да замина за Бургас и осъзнавам, че нямам смелостта да се отдалеча... Какво ти бягство, та аз не си представям нищичко по-далеч от него. И нито един план не си го бива достатъчно без него. Как, по дяволите, мога да избягам от това? И дали изобщо бих имала смелостта да го направя?

“How can one step away from you ever be anything for me but a step in the wrong direction?”

Ще ми се разкаже играта отвсякъде заради подобни самопризнания. Както каза днес един бонибон, който се държи като идиот: "Аз съм Ем и съм зависима." Пристрастена към всичките цветове, съдържащи се в думите му, прилива на емоции в погледа и потайната усмивка. Предстои преиодът на абстиненция, след което ще ми трябва адски много лепило и някой, който да ми помага с лепенето, защото от мен няма да е останало много. Та, това лято ще ми се разкаже играта отвсякъде, като всяко друго. Забравих да спомена, че и той си има песен. Всъщност са доста, но той не знае за тази, а тя ми напомня адски много на него.

"Haven't I always loved you ?"



13 юни, 2011

il m'aime pas du tout

-Мразя ви всички! Без изключения!
-Няма да ти говоря повече.
-Стига. Знаеш, че беше шега.
-Знам ли?
-Вече знаеш.
-Значи аз съм изключението.
-Да съм казвал подобно нещо? От всички най-много мразя теб. Затова и изобщо не си говорим в този миг, нито прекарвам времето си с теб.
-Знаех си. Вероятно никога досега не си мразил някога толкова много.
-Освен себе си.
-Тук обърка омразата с любовта. Защото обичаш себе си.

Пожелай ми нещо, а аз ще пожелая на теб. Така няма да е просто желание, а магия. Звучи ли като приказка или започвам да си създавам поредната илюзия? Има ли значение, след като това ми дава смисъл да очаквам утрото с нетърпение и да се чудя какво ли е било желанието.
И знаете ли до какъв гениален извод стигнах - на някои момчета им отива да бъдат идиоти и да се държат идиотски. Но на моя Слънчо никак не му отива, защото принадлежи на приказка. И все пак се държи идиотски, което го прави още по-слънчев, пристрастяващ и приказен. Yeah, i know. I have complicated thoughts and feelings tonight. It's his fault.

08 юни, 2011

Dark and twisty

Съдбата по всички възможни начини продължава да си играе с мен. Забавно й е да ми припомня за думи, спомени и далечни случки, които изплуват в съзнанието ми като вълни и ме блъскат насам-натам. И това е само на моменти. През другото време не са просто вълни, а е постоянно напомняне за това и онова. Сърцето ми не знае какво може да поиска и го е страх дори да прошепне нечие име, за да не остане пак самичко и разбито на парченца. Ума ми тъкмо е решил да поставя обратно защитните механизми и тогава се появяват глупавите сънища, в които ти спасяваш мен, гушкам теб вместо плюченото си мече и отказвам да те пусна. А после се събуждам и мисълта, че е било само сън ми спира дъха, побърква ме.
Нищичко не зависи от мен и нищо не мога да поправя. Искам нещо да се случи, нещо да се промени. Липсва ми усещането за цялост, за цел и посока. И си седя и чакам вълните, защото съм свикнала винаги да ги има. Твърде много станаха нещата, за които не мога да говоря и мислите, които не бива да се появяват в ума ми. А идва лятото, което докрай ще ми разкаже играта с тоя моя късмет.
Извинявай, то аз сама си бях виновна. Ти само си се държиш адски мило и все ми привличаш вниманието, та после да има защо да сънувам подобни глупости. И после кой пак ще има нужда от въздух и поправка на съставните части, защитите и психиката - моя милост! Та, продължавай все така да си ме включваш в оная идеалната приказка, която уж аз сама си я правя, ама ти ми държиш ръката, докато я измислям и я пиша в съзнанието си. Продължавай да ме караш да си вярвам. Нали после ти ще си незабравимия, а аз глупачката, която няма да знае на кой свят се намира, когато теб те няма наоколо. Познато ми е толкова много, а не мога да избягам, колкото и силно да искам. Няма къде да избягам, защото и вдъхновението ми ме заряза в идеалния момент. Ама то за какво друго ми е да имам сърце, освен за да има какво да разбиват в мен.
И не, не ми се иска да ги говоря всичките тези песимистични глупости, но ако поне за миг се вмъкнеш в моя свят изцяло, ще знаеш защо не мога да съм винаги усмихнатото слънчице, дори за теб. Защото колкото и да ми се иска да го повярвам, ти не принадлежиш на моя свят. Твърде си слънчев, цветен и приказен. А аз съм мрачна и сива, изписана само в глупави думи. Мечтателката, която я е страх да мечтае. Влюбената, която я е страх да обича. Писателката, което се крие в собствените си думи, за да не открие някой каква страхлива глупачка е всъщност.
И после вярвай в мен... В онази, която ти искаш да бъда. А коя съм - дори не съм сигурна, че помня.

03 юни, 2011

Хаотична до полуда

Последните пет минути преди автобуса да дойде трябваше да се появи от никъде, за да ми припомни за себе си. Погледа му следеше моя, приближи се и поздрави, а после трябваше да вървя. И не усетих нищичко. Няма ги сълзите, нито вината, нито липсата. Мислех, че в онези кутии на дъното на гардероба съм оставила само спомените си, но явно и чувствата съм успяла да скрия. Трябва ми нещо, което да ми напомни какво беше преди. ...

Тъкмо когато най-сетне съм успяла да се освободя от мисълта за теб, ти ми даваш нова доза очарование, която да спира дъха ми.


Това е от последните ми две чернови, които не съм успяла да довърша от липса на думи и вдъхновение. Навън вали, а на мен също ми е някак дъждовно. Толкова съм разпокъсана на части, че не мога да си събера мислите достатъчно дълго, за да напиша нещо смислено. Искам бягство от реалността, а тя ме застига. Следващата седмица се започва с класните, а имам чувството, че ума ми е отлетял някъде надалече.
Всичко ми е достатъчно объркано и без да се сещам за него на всеки няколко минути, а той се държи като пълен кретен. Поне ще ми мине по-лесно, надявам се. Но точно като си го помисля се появява в целия си блясък и си забравям за това, че се държи като кретен. И все очаквам нещо да се случи, а резултата го няма. Преди поне не се надявах. Нямаше фалшиви надежди и обещания и не очаквах нищичко. Сладникавите приказки, закачки и обещания ми идват малко в повече, когато знам че са твърде сладникави, за да са истина. И ти си твърде приказен, за да мога да повярвам в теб.


Това не е моята приказка и няма нужда някой да ме спасява. Не ми трябва принц в блестящи доспехи, защото имам себе си и това е напълно достатъчно. Освен когато навън дъжда си вали, в мен е едно такова дъждовно и искам единствено именно онзи сладникавия принц с приказните обещания да ме гушне. А сега е момента да се събудя и да осъзная, че това няма да се случи, вместо да си живея в илюзията. Но пък, аз съм си аз и без илюзии не мога да съществувам наистина.