30 юли, 2011

Crazy, inspired, thrilled :]

Липсата на сън ми се отразява адски весело. Всяко нещо ми се струва много забавно. Снощи вместо да спя се зачетох в една книжка, която се превърна в новата ми мания. Става въпрос за "Тръпка" на Маги Стийвотър. Героите се уникални и историята е доста грабваща поне в първата книга. Втората сега я почвам и още ми липсва тръпката, you know.


Започнах да се уча на ASL (American sign language), благодарение на новото сериалче на ABC Family, наречено Switched at Birth. Това е втората мания.
Третата е свързана с шоколад и правене на cupcakes. Вече и украсата ми се получава почти все едно ги е правил истински сладкар. *заявявам доволно* xD
Четвъртата уж мания, ама по-скоро идея е да нащракам няколко снимки, но все като се сетя ми го няма вдъхновението. Нищо, и утре е ден.
И като съм тръгнала с маниите, има някои песнички, които задължително си струват слушането и в последно време ме побъркват само като ги чуя, че и моето Муше и то е така покрай мен. А ние двете сме гениални. Вечерта вторник срещу сряда спахме в тях и се лигавихме до 4.30 сутринта, а трябваше да ставаме около час и половина по-късно, за да потегляме с баща й към Стара Загора. Изгледкахме "Хари Потър и Даровете на смъртта" част 2. Адския филм! Адските книги! Адската история и най-невероятната авторка! Мога само да си мечтая да напиша нещо наполовина толкова стойностно и значимо, поне засега.
Затова и се връщам към бебешките стъпчици, откъдето всъщност се учиш да пишеш. С четене, четене и пак четене. И то не на нещица из форуми, макар че и това помага. Четене на смислена литература с добър отличаващ се стил. После започвам със сериозната работа върху следващите идеи за книги и дано да ми се получат.
А в събота отивам на морето и надявам се ще мога да гледкам метеоритния дъжд и да си нажелая един куп желания, просто заради магията на цялото това изживяване. Малко съм се повредила и звуча твърде оптимистично. От липсата на сън е, а може би и от адската трилогия, която нямам търпение да прочета докрай.
Забравих и да се похваля, че изгледах най-сетне "Keith" и Джеси е адски сладък там. Филмчето е страхотно и вдъхновяващо! И имам още поне десет свалени филма за гледане, само трябва да си намеря време.

~Ella Rose - Lovely Words

~Аксиния, Борис Солтарийски и Ку-ку бенд - Не сме светци
~Keri Hilson ft. Nelly - Lose Control
~Matt Pokora - Finally found ya
~LaRoxx Project - Sunshine Love
~Joe Jonas - See No More

26 юли, 2011

Магическо

Тази вечер си пожелавах желания на падащи звезди. Пък разправях, че трябва на още светещите да се пожелава. Какво пък? На всеки му е нужна малко магия понякога.
А знаете ли колко е магическо, когато говоря за нещо с някого и внезапно се сетя за нещо, което един определен човек е казал или направил. There's nothing like it! ;]

23 юли, 2011

В плен на самата себе си [първа част]

Ето я и историята с френската песен.

Знаех, че трябва единствено да избягам. Събудих се и съвсем безшумно се измъкнах от леглото, без да наруша спокойния му сън. Обвих ръце около себе си, гледайки към него – изглеждаше толкова красиво на слънчевата светлина, идваща през прозореца. Утрото скоро щеше да настъпи в целия си блясък, а аз не биваше да съм там. Започнах да обличам дрехите си. Опитвах се да не вдигам много шум и да не обръщам внимание на паниката, която бавно, но сигурно завземаше ума ми. Бях взела всичките си вещи от стаята му и тъкмо щях да излезна, когато внезапно се обърнах. Вероятно нямаше да го видя отново. Спомените ми от изминалата вечер бяха твърде мъгливи и неясни, а исках да мога да си спомня лицето му, когато вече съм далеч. Знаех точно какво да направя, щом затворя вратата след себе си. Дори нямах намерението да оставям бележка, както преди. Не исках да ме помни – нито мен, нито името ми. Исках да бъда просто сън, далечен отминал спомен. Затворих очи, щом си представих как след няколко минути вече няма да съм в апартамента му. Щях да оставя изминалата вечер зад себе си, както правех с всяка друга.
Хванах първото такси, което се изпречи на пътя ми, щом излязох от блока.

-Към гарата. – казах с тих глас и видях как шофьорът поглежда към мен в огледалото за обратно виждане, сякаш за да се увери, че ме е чул правилно. Нещо в мен задържа погледа му за повече от секунда – вероятно вечерната къса черна рокля, или може би тъмния грим, който бях забравила да сваля сутринта. Не се справях добре без сутришната си доза кофеин и смятах да поправя тази грешка при първа възможност.
Отне ни около десет минути да пристигнем до гарата. Платих на шофьора, а после побързах да се слея с тълпата, за да му попреча да ме огледа достатъчно добре. Чувствах се като криминално проявена, която всеки миг щяха да разкрият и заловят. Може би вината, надигаща се в мен, имаше нещо общо с това усещане. Бях го правила хиляди пъти преди, а все още не можех да свикна с проклетата вина и чувството, че трябва да избягам. Затичах към най-близкото гише и поисках билет за първия влак, който ще тръгне от гарата. Посоката беше без значение. Трябваше единствено да отида някъде надалеч. З
апътих се към най-близката машина за кафе, пуснах монетите и натиснах копчето. Кафе с мляко щеше да ми се отрази добре. Изчаках да чуя сигнала, че е готово и посегнах да взема чашата си. Бързо доближих напитката до лицето си, за да усетя аромата. Все още беше твърде горещо, но предвкусвах очарованието му.
Влакът, на който трябваше да се кача, тъкмо пристигна и вратите му се отвориха. Група пътници започнаха да слизат, а други да се качват. Последвах ги, надявайки се че ще остане поне едно празно купе, където аз и моята съвест да прекараме следващите няколко часа в мирно съжителство, преди да започне да ме измъчва. Достигнах до последния вагон, разминавайки се с най-различни хора – малко дете с майка си, млад мъж, облечен във военни дрехи, семейство с две
красиви русички деца, дядо, носещ своя вестник.
Най-сетне си намерих място. Купето беше празно и миришеше на цига
рен дим, въпреки че пушенето вероятно беше забранено. Влязох вътре, придържайки чашата с вече поизстиналото кафе близо до себе си. Седнах точно до прозореца и отпих първата глътка. Усмивка прекоси лицето ми. Не беше идеално, но нямах намерението да се оплаквам. Погледнах навън, в очакване да тръгнем всеки миг. Дори почувствах леко раздразнение, че са ме накарали да чакам. Все пак исках да избягам, а не да остана точно на вратата, деляща ме от така желаното бягство.
-Свободно ли е? – дочух гласа на две хлапета. Може би бяха с няколко години по-малки от мен, но аз вече бях навършила пълнолетие и обичах да си придавам вид на по-голяма.
-Разбира се. – отвърнах и продължих да гледам навън. Момчето седна на отсрещната седалка, възможно най-далеч от мен и придърпа момичето към себе си. Говореха си съвсем тихо, а от време на време думите им прекъ
сваха, за да си разменят някоя и друга целувка. Влюбените им лица излъчваха толкова сладникавост, че можех да си спомня как някога преди бях също като тях. Не ми се налагаше да бягам, а просто обичах и изричах какви ли не нежни слова.
По дяволите, съвестта ми нямаше да ме остави на мира. Дръпнах един кичур от тъмната си коса зад ухо и в този миг усетих как дъхът ми спря за няколко секунди. Ароматът от неговия парфюм все още беше по кожата ми. Отпих отново от кафето, надявайки се то да го замести, но уж неясните спомени започнаха да се връщат в ума ми. Танцувах на онази френска песен в дискотеката, когато той се приближи до мен. Бях забелязала погледа му върху себе си още преди няколко минути, но не мислех, че ще се осмели да ме заговори. Дори не помня какви бяха думите му, но няколко песни и питиета по-късно вече излизахме навън, запътили се към апартамента му.
Съзнанието ми не чакаше покана и започна бързо да си припомня всеки детайл от преживяното. Нежните му ръце, бавно събличащи дрехите ми. Кратките, но носещи опиянение целувки. Кожата ми все още помнеше всяко едно докосване. Сините му очи бяха оставили вечен отпечатък у мен, а аз исках единствено да забравя.
-Обичам те... – дочух момчето да казва на приятелката си и прехапах устни, когато нова вълна от спомени ме заля, карайки с
ърцето ми да затупти с всички сили. Шепнеше името ми, докато галеше нежно тъмните ми коси. Лунната светлина огряваше лицето му от прозореца, допълвайки моят незабравим сън.
Бях го правила толкова пъти преди. Отивах някъде, влизах в дискотеката и чаках някой непознат да се приближи. Танцувахме, забавлявахме се и на сутринта си отивах, сякаш нищо не се е случило. Понякога оставях бележка, която целеше с най-красивите думи да излъже, че ме е грижа. Друг път се връщах, само за да се уверя, че наистина се е случило. Нещо обаче се беше променило през изминалата вечер, а не бях сигурна какво.
-
Защо го правиш? – беше ме попитал снощи, докато лежах в прегръдките му.
-Забавно е. – отвърнах и се засмях, готова да спрем с приказките и да продължим да се забавляваме. Приближих устни до неговите и го целунах, надявайки се да разбере намеренията ми, но той само се усмихна.
-Не изглеждаш като едно от онези момичета. – отбеляза той, очаква
йки да привлече вниманието ми. За негово удоволствие това даде резултат.
-Какво имаш предвид? – запитах с пренебрежение, преструвайки се, че никак не ми е любопитно за какво говори, а всъщност исках да узная какво се въртеше в съзнанието му.
-Мисля, че зад провокативната ти външност се крие някой друг. – думите му отекнаха в стаята, или поне така ми се стори. Самият той вероятно не осъзнаваше колко е прав, но нямах намерението да го оставя да вярва в това.
-Не ме познаваш. – прошепнах и се обърнах, избягвайки погледа му.
-Иска ми се да те познавах. – отвърна той, принуждавайки ме да върна вниманието си върху него. Казваше точно онова, което не очаквах да чуя. Никой досега не беше изричал тези думи. Миналото ми носеше единствено следи от разочарования, белези на несподелена любов и едно носено в кутийка разбито сърце, които бя
х скрила дълбоко в себе си, за да не ги открие никой. А той искаше да узнае всичко това.
-Не искаш. – казах му, убедена в думите си. Бях твърде несъвършена за неговия свят. От малкото, което бях научила за него, можех да съм сигурна, че е обичал и е бил обичан. В нощното шкафче все още имаше снимка на момиче, заедно с няколко писма. Само толкова бях успяла да видя, докато ме беше оставил сама в стаята си.
-Защо си толкова сигурна? – попита той, готов да прецени всяка една дума, за да намери начин да обърне казаното срещу мен.
-Защото, ако ме познаваше, никога нямаше да се приближиш до мен или да ме доведеш в дома си. – отвърнах тихо. Опитвах се да звуча самонадеяно, но дори аз усетих горчивината в гласа си.
-Нима си агент под прикритие и ще ме убиеш, щом приключиш с мен? – запита той в опит да върне усмивката ми.
-Нищо подобно. Нямам намерение да приключвам с теб. – включих се в шегата му. Изглеждаше ми по-безопасно да му дам напразна надежда, отколкото да му кажа истината.
-Не искам да приключваш с мен. – добави той и ме целуна невинно, сякаш го беше правил хиляди пъти преди. Още тогава знаех, че ще ми е трудно да избягам. Можех да остана завинаги до него и щеше да ми хареса. Той
не беше като другите. Имаше нещо особено в него, което ме караше да искам още и още.
-Надявам се да е така. – промълвих, изгубила всякакъв контрол над себе си. Не бяха минали дори няколко часа, откакто го бях срещнала, а исках нощта никога да не свършва. Чувство на паника заля обърканите ми мисли и бях неспособна дори да помръдна. Исках да остана и да го опозная. Исках той да познава мен, макар да се страхувах. Нямаше да му отнеме много време да разгадае всяка моя малка тайна, а аз нямаше да имам нищо против. Но краят винаги беше един и същ, както и белезите от него. Нямаше да позволя и това да се превърне в поредния подобен край. Щях да избягам при първа възможност и нямаше да се върна никога повече!
-За какво мислиш? – внезапно запита той, след като се бях умълчала за твърде дълго.
-Нищо. – отвърнах, надявайки се да не попита отново, макар да знаех, че ще го направи.
-Кажи ми, моля те. – сините му очи срещнаха моите и дъхът ми спря за миг. Не можех да откажа на подобна молба.
-Мислех си, че може би не бива да съм тук. – казах едва чуто. – Бягството няма да е лесно.
-Нима искаш да избягаш? – запита той, чудейки се какво ме е накарало да пожелая именно това.
-Не искам. – отвърнах. – Но
трябва.
-От какво бягаш? Не разбирам. – призна си той, карайки ме да се усмихна. – Но ми се иска да останеш.
-Не биваше да казваш това. – казах му, а очите ми се изпълниха със сълзи.
-Истина е. – добави той и ме придърпа към себе си. Не каза нищо повече, а скоро след това умората надделя и двамата бяхме заспали.
При спомените за изминлата вечер очите ми се изпълниха със сълзи, които побързах да избърша. Погледнах за миг към двете хлапета, но те бяха твърде заети да се обичат, за да ми обърнат каквото и да било внимание.
Той вероятно вече се беше събудил и ме търсеше. Бях го предупредила, че трябва да избягам. От какво ли бягах всъщност? От желанието отново да обичам... От страха, че няма да е достатъчно... Или може би от самата себе си.

21 юли, 2011

Simply happy day


Остават няколко минути до полунощ, а аз искам да запомня нещичко от днес. Усещането, вдъхновението, дори бих казала магията.


Липсвам.

20 юли, 2011

Думички (Липсваш ми)

Споменавала ли съм някога как ми се иска да хвана първия влак и да се окажа на съвсем ново място, далеч от всичко познато? В този миг това ми се струва като учудващо добра идея. После се сещам за онази несподелена тук история с пътуването и френската песен и писмата със снимката... И онова бягство, защото онзи въображаемия някой искаше да я опознае.
Не обичам да бягам от проблемите си, но все пак... Струва си поне да помечтая. Ако поне за миг можех да бъда онова момиче от онази история, вероятно бих започнала да харесвам всичко познато, което е около мен. И все пак...
Един съвсем простичък въпрос би ми дал отговор на всички други, които непрестанно се лутат в съзнанието ми. Три прости думички и ще знам със сигурност какво да правя. Мислех си, че писането ми се е върнало, а днес пак не мога да продължа да си пиша по историята. И явно не ме бива чак толкова, затова приключих с писането на разкази за каквото и да било.
Знам, че нищичко няма да се промени. Думите ми не носят магията в себе си и не правят чудеса. Преминаваме на защитен режим. Не зная защо. Знам само, че трябва. И ще трябва някак да поправя ... нестореното. Ето защо някои неща не си струва да бъдат казвани. Защото дори за мен да имат всичкия смисъл на света... Все пак не променят нищо.
Чудя се колко ли още неизречени думи ще чуе блога ми, преди да изгубя смисъла в тях и да не съм глупачката, която сама си измисля истории. Предполагам, ще видим сами.

17 юли, 2011

Хаотична до полуда vol. 2

Думичките ми ги няма. Вдъхновението е тръгнало по морето да си живее живота. А аз започвам да се чудя дали не съм се скрила от самата себе си.
Обичам да пътувам, но мразя сбогуванията. Виждам дъга през новите си слънчеви очила и се връщам, откъдето тръгнах. Имам най-страхотните кака и батко на света. И обожавам Бургас, макар да го свързвам с думички като "Липсваш ми".

"И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва."

Намирам твърде много смисъл в това, но когато му дойде времето.
Както обичам да си казвам, най-истинска съм, когато пиша и заслужаваш да го знаеш, дори написаното да е твърде лично.
Тихо е. Слънцето се е скрило. Наближава буря. Светкавици с хищни нокти разкъсват небето. Вятърът гали нейно клоните на дърветата в безспирен захлас. Облаците в мастилено син цвят са надвиснали над нас, сякаш рисувани от изкусен художник. Едри какпи дъжд започват да се сипят по сухия асфалт. Отекват гръмотевици и се сливат с музиката, звучаща по радиото.
Тръгнахме по пътя за вкъщи в слънчев едва прохладен слeдобед, а ще се пристигнем в тъмна бурна нощ. Иронично е.
Не можех а напиша и дума за случващото се с мен, но това около мен мога да го опиша с подробности. По пътя за Бургас отново тръгнахме в слънчев следобед, а пристигнахме в дъждовна нощ.
Аз ли? Не, не съм дъждовна, а липсваща, но не на някого. Липсват ми вдъхновението, думичките, отмиващото всички следи море, мишетата.
Студено е, като контраст на все още топлата ми от слънцето кожа. Но дъждът отмина. Грохотът на гръмотевиците остана в далечината. А по радиото върви някаква непозната триумфална мелодия.
Да вървят по дяволите проклетите ви двойни стандарти! Ако аз направя нещо целия свят ще ви е крив, но щом вие го правите - всичко е наред. Бих запалила цигара, но не пуша... Поне не все още, макар да ми се струва като все по-добра идея.
Той ли? Далечен е, някъде там. И липсва като дъжда на пустинята. Днес слушах онази песен и сравнението ми се струва добро. Не, не принадлежи на приказка, нито на някоя ненаписана история. Не е илюзия, която сама съм си сътворила. Истински е. И дъгата не е достатъчно ярка, сравнена с цветовете на незаменимото му присъствие. Липсва... Обещах на самата себе си да не се крия повече, нито от себе си, нито от него.
Времето е коварен противник. Ако не друго, то именно то ще ми разкаже играта. Никога не играе честно. Превръща любимите в приятели, приятелите в непознати, страстите в спомени. Нямам право да го казвам, но все пак обещах. Не искам и него да изгубя в надпреварата си с времето И започвам да се чудя дали само той липсва, или липсвам и аз? Дали на него, или на себе си?
Мъничко ме е страх. Толкова мъничко, че си изгубих всичките думи през последните няколко дни. Спряла съм се на пътя и ме е страх да продължа, защото капките дъжд се сипят по асфалта, а светкавиците раздират небето с грохот. Нали знаеш, всичко ми е наред, освен когато навън вали, а аз искам някой да ме гушне... Само толкова.
Не ми напомняй да забравя. Има нещо тъжно в забравените далечни спомени. А по отсъствието разбираш от кого имаш нужда до себе си. А май липсата на въздух не води до абстиненция. Но пък защо ми е въздух, като си имам шоколад. xD Тук само аз си знам какво имам предвид. Anyway...
Нали знаете как любимите неща на някого ви казват адски много за дадения човек. Любима песен, любим филм, любим цвят дори... И още как всички си имаме неща, за които не можем да говорим. Поне не с всеки, защото не би разбрал думите ни. Всяко запознанство, всяка раздяла, всеки спомен, всяка сълза или усмивка оставя следа по нас. Дори най-маловажните избори в живота ни определят кои сме и кои можем да бъдем.
Смесете ме с малко романтика и се превръщам в глупачка. Но някак си... За това не ми стигат думите, поне не още.
Трябва ми промяна. Нещичко съвсем безобидно, което по свой си начин да отбележи края на моето малко въображаемо бягство. А то, бягството, не решава проблемите. Просто те отдалечава от тях и ти дава време да си отдъхнеш за миг и да погледнеш на нещата от друг ъгъл. А както споменах, времето е коварно. След определена доза от него, думите, спомените, започват да се връщат все по-ярки в съзнанието ни, заедно с онази задушаваща нужда от близост до онзи някой в спомените. Или всичко започва да минава, отмито от солените морски вълни, разбиващи се в брега. Иронично... Радиото тананика онази адската песничка...

"Всяка една частица в мен иска да усеща само теб. "

Пътуването към вкъщи приключи, а с него и изписаните ми по-горе размисли, които споделих с хубавичкия си телефон на път за вкъщи. По-хаотична от това не мога да бъда май, но ми харесва адски много.

p.s. Държа много да благодаря на двете блогчета, които в последно време използвам за лично вдъхновение и на авторките им за добре казаните нещица, в които откривам мой си смисъл.
~Sur les toits Parisiens
~undisclosed

03 юли, 2011

Нека Ви разкажа ...

Обичам аромата на дъжда. Виждам как капчиците падат по повърхността на морето със тих звънлив звук. Вълните се разбиват по пясъчния бряг и близките скали в своето вечно желание да стигнат по-далеч, мокрейки всичко по пътя си.
Всяко място си има своята история и всеки човек по някакъв начин си има спомен за дадено място. Все още мога да си спомня онзи плаж, на който той – моето слънчево момче и аз стояхме и гледахме в далечината към края на морето и началото на синьото небе. Почти не можехме да определим къде свършва едното и започва другото. Внезапно той предложи да пускаме писма в бутилка по морето, за да ги отведат вълните до другия далечен за нас бряг. Изписахме старателно своите писма и ги хвърлихме колкото се може по-навътре в морето с надеждата, че някой някога ще ги намери и прочете. После дъждът започна да се сипе по нас със своите малки хладни капчици, а ние затичахме по плажа с разперени ръце. Бяхме две щастливи хлапета, помниш ли?
От онзи ден минаха доста години, а съдбата има дарбата понякога да ни оставя само спомени от някого. Трябваше сама да се върна на онова красиво място до морето, просто защото исках да си спомня за моето слънчево момче. Вместо да вървя по пясъка до брега минавах покрай безброй нови постройки, една от друга по-модерни и големи. Любимият ми пясъчен бряг с чистите сини вълни бе заобиколен от стени и хора, които бяха разположили нещата си навсякъде, създавайки абсолютен хаос. Най-сетне успях да достигна до познатите ми скали и да усетя вълните на морето, които докосваха краката ми. Но те вече нямаха онзи красив синкаво-зелен звят, които се сливаше с небето в далечината. Сълзи изпълниха очите ми и скрих лицето си с ръце, защото единственото място на спомени бе заличено. Само морето щеше вечно да помни двете хлапета, които бягаха по брега и се смееха в дъжда.
Усетих как нещо ме бутна и погледнах надолу към водата. Посегнах с ръка да взема бутилката с познатото ми вътре писмо. Не беше моето, а неговото. Беше написал само няколко думи, но бяха достатъчни, за да зная, че и той е искал да запомни този ден.

„Пазете водата, която винаги ще помни мен и моето дъждовно момиче.”

Всяко място има своята история и тя е свързана с някой от нас. Ние сме тези, които имаме способността да създаваме, да творим, да пазим и да закриляме своята родна земя. От всеки зависи някак да помогне за опазването на красотата в природата. Живеем в малка държава в Европа, чието име е България. Има хора по земята, които дори не подозират за съществуването на нашият малък рай. Имаме си високи планини и върхове, широки равнини, реки и езера. Вълните на Черно море се разбиват в бреговете на някои от най-красивите ни градове.
А вместо да пазим всичко това, ние хората сме се научили да го приемаме за даденост и да го рушим, казвайки си, че някой друг трябва да се грижи за природата. Напротив – ние сме отговорни и трябва да я опазим някак от самите себе си. Всяко място си има история и ние можем да я продължим и края никога да не дойде, за да има още много щастливи хлапета, които да обичат дъжда и да се връщат обратно при своите спомени с усмивка, а не със сълзи.

Приказно истински

Минаваше полунощ, а навън тихичко валеше ситен дъжд. Прозорецът на стаята ми бе отворен и дочувах как капчиците падат по земята. Нищичко навън не помръдваше, забулено в прегръдката на нощта.
Набързо включих лаптопа си, а през това време си приготвих вечерната доза кафе, която да ме държи будна до сутринта. Започвах да усещам в себе си чувство на развеселеност. Изпълнена с очакване затърсих познатото име в скайп. По дяволите, нямаше го!
Пръстите ми нервно затропаха по клавиатурата в търсене на подходящо развлечение. Липсата му можеше да ме побърка. На всеки няколко минути поглеждах дали случайно не се е вписал, а през останалото време се чудех кой сайт най-напред да проверя, за да си забравя за миг, че него го няма.
-Здравей. – просветна малкото прозорче с неговото име и познатата усмивка се появи секунда по-късно. Можех да усетя как като пристрастена зарязвам всичко друго и вниманието ми се насочва единствено към него. Беше скрит зад измислено име и картинка на момче с качулка, но въпреки това го познавах по-добре дори от самата себе си.
-Здрасти. – отговорих, опитвайки се да сдържа желанието си да напиша едно щастливо слънчице до поздрава.
-Трябва да те видя. – написа той, след дълго мълчание.
-Каква полза от това? – запитах. Започвах да се чудя какво ли минава през ума ми точно в този миг. Понякога беше твърде сериозен, а именно тогава думите му най-силно се запечатваха в мен и отказваха да излязат от съзнанието ми с дни.
-Искам всичко това да бъде истинско, а не просто написани думи. – отговори той и почти можех да си спомня как самата аз си бях мислила същото нещо. Дори веднъж му бях споменала как пред лаптопа света е съвсем друг и дори нереален. Можехме да си измисляме хиляди имена, нови самоличности и никой никога нямаше да разбере кои сме всъщност.
-Няма да я има магията, ако е истинско. – пръстите ми бързо подредиха буквите на монитора, но изчаках няколко минути, преди да ги изпратя. Признавам си, че също исках да е истинско, но той беше сякаш на другия край на света. Сърцето ми се късаше при мисълта, че тази приказка ще си остане просто низ от думи, пропити с хиляди неизживяни чувства, но предпочитах да познавам само думите му. Нямах смелостта да слушам гласа му през телефонната слушалка и тайничко да плача, затова че в този миг не е до мен, за да видя погледа му върху себе си.
-Забрави за магията. – отвърна внезапно той, прекъсвайки мислите ми. – Тя винаги ще си е в нас, независимо къде сме.
-Прав си... – въображението ми все още рисуваше онази идеална илюзия, в която бяхме заедно и нищичко на света нямаше значение, след като имах него. После реалността се върна в ума ми и постави илюзията зад дебелите си стени, отдалечавайки ме от онова, което толкова силно желаех. Сълзи намокриха бузите ми, но ги избърсах нервно, ядосана на себе си, че съм позволила да се разплача.
-Хей, нали не казах нещо твърде... Неправилно? – запита той. Познаваше ме твърде добре и това ме побъркваше. Караше ме да го чувствам още по-истински, а в същото време знаех, че никога няма да е.
-Не е неправилно. И не е като да не искам същото. – отвърнах, опитвайки се да сдържа глупавите си чувства, но те сякаш сами се изливаха във всяка следваща дума. – Просто ти и аз принадлежим на приказка.
-Не говори така. – побърза да каже той.
-Истина е. Тук сме просто картинка с име и хиляди думи. Няма глас, няма допир, няма близост. – започнах да обяснявам на него онова, в което сама се опитвах да повярвам. Исках да си мисля, че всъщност не изпитвам нищичко към него и е просто измислица.
-Нима имаш предвид, че казаното тук е без никакво значение? – запита той.
-Не е казано, а написано. – поправих го.
-Ти от всички най-добре трябва да знаеш, че в написаното се влагат най-истинските неща. – отвърна той, с което изтри всяка следваща мисъл в съзнанието ми. Беше прав и го знаеше. Самата аз пишеш през всяка свободна минута и си измислях хиляди нови светове само за няколко кратки секунди. Всяка една моя дума криеше спомен, чувство, емоция.
-Когато пиша съм най-истинска. – добавих. Той ми го беше казвал преди време, когато беше прочел нещо мое. Дори не помнех какво, но думите му бяха останали в мен и често изникваха в ума ми при мисълта за него.
-И най-любима. – съгласи се той. Можех да си представя как се усмихва доволно.
-Значи мислиш, че можем да бъдем повече от приказка? – запитах несигурно.
-Приказките имат щастлив край. – каза той. – Но аз не искам нашата да свършва.
-Тогава нека не спираме да пишем. – отговорих.
-Нека ... – съгласи се той.
В този миг сърцето ми биеше по-силно, знаейки че някое друго бие заедно с него. Дори всяка една дума да беше измислица, онова което чувствах беше истинско. А той беше прав – магията си е в самите нас. Никой не може да ни я отнеме, колкото и разстояние да ни дели. Освен това, ако обичаш някого той е близо то теб, защото винаги го носиш в сърцето си.