31 август, 2011

One and only

Нищичко вече няма да е същото. То от известно време насам е така, но едва сега имам смелостта да го призная и пред самата себе си. Не бях сигурна какво да правя оттук нататък. Дали да се опитвам да забравям или да се мъча да запазя всеки детайл, сякаш все още всичко е твърде близко, а не далечно. Правилно решение едва ли има, така че да става каквото си ще, пък аз ще си пазя лошите навици и ще си спомням за хубавите спомени.
Мислех си това да е последният ми пост, изпълнен със спомени и повече да не позволявам на съзнанието ми да си играе с мен. Поне ще се опитам ...
Но днес си спомних още нещо. Как се изрича думата "романтика" с френско Р. И как цялата романтика на света е събрана в него. Все още мога да се засмея на толкова мимолетни спомени, че сякаш са били едва вчера. Нямам право да продължавам да си дописвам приказката и да си пожелавам на падаща звезда да си имам яхта или две. А и има нещо адски тъжно в това да видиш падаща звезда - как прекосява небето с ярка светлина и после изгасва завинаги.
Знаеш ли, че има съзвездие, което описва моята буквичка в небето. Нарича се Касиопея, което на старогръцки означава "тази, чието слово блести".
Сега е време да си поставя границите и повече да не споменавам нищичко. Трябва да напъхам всяка думичка в някое скришно кътче от самата себе си и някак да помня, без да си припомням. Не е трудно да съм далеч, но си е някак убийствено. И зная, че нямам право да го казвам, но все пак си ми липсваш, а времето си минава. Харесва ми да повтарям отново и отново някой спомен, сякаш ще го запомня по-истински и някак си ще се върна отново обратно в него. Обичам си спомените и тази беше най-адската седмица на света, защото беше част от нея и от самата мен.
Исках да напиша нещо съвсем различно, но... Думите ме предават, когато най-много имам нужда от тях. Абстиненцията няма да приключи скоро, но пък чашата си е наполовина пълна. А останалото ще запълня със спомени и думички. и все пак ... някой ден на някой плаж ... може би отново ще си правим спомени. Не, не искам да си просто спомен. Някак ми харесваше да зная къде си през цялото време, а утре това ще се промени. Идва нов ден, с него нов месец и всичко от тази една седмица ми става все по-далечно и мило. Не мога да си представя онзи ден или час, в който вече няма да имам ни най-малкото право да те наричам мой. Не съм сигурна, че и сега го имам, но така го чувствам. А най-добре знам как да следвам сърцето си.
Усмихвам се, пускам някоя щастлива песен и си намирам занимание. Спирам с думичките, мимолетните спомени и сладникавите постове. Подреждам хаоса в себе си и някой ден света отново ще си е цял ... И нищо в него няма да е същото, както преди ... защото моя свят за малко бяхме аз и ти ...

30 август, 2011

How you remind me

and it's like I wanna tell the world what you mean to me. but i'm also scared that someone would take you away from me. i wanna put it all in words and i can't, because i'm afraid i won't be able to write it all down as perfect as i want to. it's like ... i there's nothing i can do with my mind, but my heart always comes up with some stupid idea. you know, it sucks to know that someone's heartbeat kinda sounded perfect with yours and you may never hear it again, simply because that someone may never be that close to you again. so... let's forget about the world for a while and smile for all the perfect memories we made as if the summer would never end.

Вървя си аз съвсем тихичко с другите и в един
момент пак се сещам за нещо. Може да е думичка, жест, песен. Автоматична реакция ми е да се сещам за подобни неща на всеки няколко секунди. Опитвам се да си представя какво ли би било... Зная, че ще съжалявам за подобни мисли и все пак някак си ми се иска да си представя идеалната илюзия, с която да се приспивам всяка вечер.
Не е трудно да си повтарям една лъжа сто пъти. Трудно е да повярвам в нея. Не, че ще има някакъв смисъл след още няколко дни. Просто ще върша пълните глупости, както всеки път. А после ще има и за какво да мрънкам на блога си.
Не исках това да напиша, но някак си не ми се получава особено смисленото писане. Carpe Diem. Стискайте палци само това, което съм си наумила да ми се получи, че ми писна само да измислям схеми и никоя от тях да не може да се осъществи.
Знаеш ли... В този миг ти си човекът, на когото бих се обадила, за да ти разкажа как мина деня ми. Но нямам право. Дори да се обадя, единствено ще направя всичко малко по-сложно. А някак си искам да съм повод за усмивка, не за тъга от това, че ти си там, а аз тук. Друг е въпроса колко нещастливо и неусмихнато ще ми е, когато се появи онази приказната, която ще те кара да се усмихваш, докато аз съм тук, а ти там. Ето това ми е проблема. Не ми се иска да приема идеята, че няма да си мой, а на някоя друга. И не казвам, че тя няма да е по-добра от мен и няма да заслужава усмивката ти. Но точно в този миг тази мисъл ме плаши твърде много, защото все още всичко случило се има твърде голямо значение. Whatever happens... Да живеят адските спомени и дано си направим още някой ден, на някой плаж ... мър ..

27 август, 2011

Доволно и щастливо

Не мога да си изтрия усмивката. Знаех си, че всяка думичка ще ми хареса. Знаех си, че няма да има нещичко, което да не е както трябва.
Липсата на сън е най-великото нещо на света, но още не мога да реша дали в хубавия или лошия смисъл. За сметка на това, кофеинът е идеалното лекарство. Очаква ме пътуване и вече не ми е толкова нещастливо, както беше преди около 12 часа.
Някак си знам, че всичко ще си бъде наред и ще се поправя. Все пак се бях повредила. Изгубила съм представите си за време и за връзка с предишната реалност, която познавах. Сега ми е някак далечно и дори нереално, на фона на всичко друго. Почти не мога да повярвам, че аз съм тази, която е писала тук и преди и то какви ли не неща. Половината от думите ми са се изгубили някъде в прехода между реалност и илюзия. Другата половина са съставни части от онова аз, което съм и което се надявам някой ден да бъда. Хубавото е, че тези две самоличности стават все по-близки. Лошото - че не съм сигурна колко далеч съм готова да стигна, за да докажа на себе си и на другите коя мога да бъда.
Зная единствено, че няма нищо по-правилно на света. Както и да го гледам, не бих могла да кажа, че чашата е наполовина празна, защото останалото от нея ще запълня с още думички, спомени и снимки.
Освен това, както и да го погледна - не мога да съжаля за нищичко. И ако някой върне времето назад бих направила същото нещо отново и отново. Може би само малко по-запомнящо се.
Станало ми е навик да пиша, че искам света. А самата думичка "свят" никога не съм определяла сама за себе си. Може би не сега е момента. Но все пак си искам света. Не, не целия свят. Само моя си. И не както на тях им се иска да бъде, а както на мен - с моите правила, моите спомени, моите думички. Бих Ви пожелала лято като моето, но ме е страх, че някой друг ще има моите спомени, а си ги искам само за мен. Доволно и щастливо спирам с писането. Carpe Diem - живейте за мига! Съжаленията са за онези, които са пропуснали възможността да си направят незабравими спомени.

26 август, 2011

Lucky me, doh ...

Винаги твърде близо и все пак не достатъчно. Ще ходя в Бургас, което би ме зарадвало, но... Някак си не точно там исках да отида. Накрая ще ми писне и ще си правя каквото си искам, без да ме е грижа за последствията. Поне после ще знам къде съм сбъркала.
Мамка му. Исках само да си помрънкам малко някъде. А и днеска ми е едно такова обичливо и гушкащо, пък точно сега няма кой да гушна и... Мамка му! Истината било хубаво нещо. Е, ако я кажа повече, сама ще се замеря с нещо. Трябвало това, трябвало онова... Мамка му!

Don't you dare tell me what to do !

Четирите ми стени май са омагьосани да не ме допускат навън. Плашещо е. Толкова много ми се иска просто да избягам, да извикам, да направя нещо, а вече няма смисъл. Как така все някой решава, че знае по-добре от мен какво трябва да направя и какво не?
Повредила съм се малко повече от необходимото, но като ще отивам в Ада, ще си заслужа мястото там. Помниш ли как винаги сме били аз и ти срещу света? Поне така си го представях. Нищо на света нямаше повече смисъл от това, но явно в картинката е съществувало и нещо друго, за което до този миг дори не подозирах. Винаги съм си била аз срещу света, а ти си била някъде между моя свят и твоя си. Не беше там за нито една моя грешка, за нито един провал, дори и за победите. А те, всеки един от тях, някак си, независимо от това колко нетърпим характер имам през повечето време, все още са тук и продължават да ме изумяват с всеки следващ ден. Те са семейството, което ме кара да се чувствам у дома. Чудно нали? Колко далеч може да си от своя дом и да се чувстваш така, сякаш тъкмо си се прибрал от дълго пътуване. Няма как да знаеш. И няма как да разбереш.
Вече няма от какво да ме е страх, нито какво да губя, след като между тези четири стени се чувствам като пленница за пореден път. Стой и гледай колко далечна мога да бъда. Далеч от онази, която се страхуваше да изпише думичките си. Отказвам да спирам пред начертани линии и да чакам. Искам света и ще го имам, дори да трябва да премина през всичките линии и граници, които можеш да поставиш пред мен.
И още нещо. Любими мои падащи звезди, майната Ви! Едно желание ще имам и точно него няма да ми изпълните. Пожелавам си да остана, а трябва да тръгвам. Пожелавам си бягство, а оставам на същото място. Вече май ще започна да си пожелавам обратното на онова, което искам. Може пък да ми се получи.
Сънищата ми пък имаха доста интересна идея, която смятам да сбъдна. Ако се получи може и да я снимам и да я покажа. И започнах да пиша съвсем несвързано, така че ми е време за сън.

25 август, 2011

Like a fingerprint on your heart

Има си незабравими моменти и незабравими хора. Спомени, които с мастило са се вписали някак си в нас и няма как да ги премахнем дори да искаме. Обичам да се връщам към даден миг само благодарение на някоя думичка, случайно вмъкната в някой разговор. Едно от малкото неща, за които мисля не съм споменала все още е и как ...
Бях като в балонче, отдалечено от останалия свят. Само ние и музиката, към чиито ритъм не се вписвахме никак, но все пак я имаше, за да прави прошепнатите думи още по-незабравими. Когато попаднеш заедно с някого в подобно положение, започваш да забравяш какво друго около теб е имало смисъл. Важни сте само ти, той и целувките, спиращи дъха.
А после, когато ти се наложи да се върнеш към реалността, започваш да се питаш "Къде попаднах?" Ето това му е сложното. Свикваш да приемаш нещо толкова обикновено, като тихото биене на нечие сърце, за нещо специално. За кратко това едно нещо се превръща в смисъл на всичко, което правиш. И дори дишането вече не е важно.
Не е трудно да се научиш да живееш без някого. Трудно е да продължиш да правиш съвсем обикновени неща, като пиенето на кафе, събуждането сутрин, заспиването, стоенето пред компютъра, без този някой да е до теб. Едва тогава осъзнаваш колко следи от него носиш в себе си и как си оставил част от себе си там някъде сред музиката и целувките. А те са идеалния начин да забравиш за реалността.
Дори да се събудя в 4 след полунощ, няма да мога да го целуна съвсем нежно, за да не го събудя. Сутринта няма да чуя алармата в 8 и да му повтарям, че трябва да става, или да го събуждам, рисувайки с пръсти по кожата му. Нито ще ми каже, че ще се видим после, защото това "после" може да е след доста дълго време. И колкото и спомени да изпиша в блога си, колкото и пъти да повтарям в ума си всяка негова дума, всеки жест, всяка усмивка... Дори да успея да излъжа себе си, че някой ден на някой плаж нещата ще са не както преди, а по-хубави ...
Не е трудно да се научиш да живееш без някого. Трудното идва, когато правиш нещо съвсем простичко и усетиш липсата на този някого. Опитваш се да правиш същите неща, да слушаш същата музика и да запечаташ колкото се може повече неща от него в себе си, за да го запазиш близо поне в сърцето си. А той винаги ще си има място там, дори и да не се опитваш. Защото си има незабравими моменти и незабравими хора, които идват в живота ни и оставят следи, които нищичко не може никога повече да заличи.

24 август, 2011

хартиени птички ... мър

Вече си имам летящи птичета в стаята. Висят на конец и се полюшват нежно. Продължавам да правя още и още, защото това ми дава смисъл. Не зная защо. Зная единствено, че трябва. И ми се иска да можеше ... Нямам думичките за това.
Две са нещата, които спират дъха ми. Едното е да съм тук, а той да е там. Другото ще мине. И вече мога да започна да си мисля каква ще ми бъде втората татуировка, защото мястото е избрано. Трябват ми лоши навици и си ги създавам самичка. Хубавите не ми вършат особена работа. И вече си научих урока да не пускам онези песни. А тъкмо когато бях в достатъчно лошо настроение, че да ги изслушам едно прозорче в един сайт ми припомни да продължавам да дишам.
Ако не сте гледали филма "21", препоръчвам го. Адски е хубав и почти няма сладникави моменти. А в последно време сладникавите филми никак не ми харесват. Предпочитам нещо грабващо с елементи на романтика в около две сцени, отколкото лигави филмчета с клиширани реплики.
Още нещо важно - за пореден път доказвам на себе си, че най-добре се справям с всичко сама или с помощта на приятелите си. Те са онова семейство, при което съм в безопасност. В тях се съдържа онова "у дома", за което мисля съм писала няколко пъти досега. Както беше тогава, макар и за кратко. И ако имах правото да избирам, никога не бих се върнала отново обратно към това тук и четирите ми стени. Не, че не са в най-адските цветове и не пазят в себе си твърде много от самата мен. Но то е прекалено много, а понякога не искам да съм всичко. Искам да съм просто себе си, каквато съм в този миг - без минало, спомени и неразказани истории. Като онази любима моя история за влака и френската песен. Точно тя ме описва изцяло , затова и смятам да и посветя още доста време в размисли и писане.
Обичам да запечатвам спомени в думите си. Обичам да препрочитам стари постове и да откривам някоя скрита история в тях. Нещо, което само определени хора биха могли да познаят. И все пак ... Просто ще продължа да дишам и да изливам себе си в думите. Приятно четене!

23 август, 2011

хаотичност до полуда

Ако не друго, то поне писането ми се върна. Трябват ми още лоши навици, грешки и побъркващи неща, за да мога да пиша, да пиша, да пиша... То е като музиката и като всяко друго изкуство - лекува те от всякакъв вид настроения, емоции, чувства, преживявания. Дори "лекува" не е точната дума. По-скоро ти помага някак си да запазиш всичко в един добре подреден хаос от думи, към който да се връщаш, когато започнеш да забравяш колко скъп ти е бил някой спомен.

Обичам кафето си без захар, за да ми напомня за вкуса на устните ти сутрин.
Обичам питието си твърдо, за да забравя за това колко убийствено ми липсваш.
Обичам шоколада в двойни количества, за да не плача, когато изричам името ти.
Обичам музиката да е силна, за да заглушава всяка мисъл за теб. -16.08.


Няма нищо по-хубаво от това да изгубиш контрол за мъничко и да спреш да се замисляш за следващия миг, наслаждавайки се на сегашния. А аз съм далечна, слънчева и може би влюбена, защото за него не съм перфектна, а единствена, надявам се. И обстоятелствата не са от значение, поне в този миг. А аз обожавам вкуса на кафе по устните му и как всяка целувка те кара да искаш още и още. Трудно ми е понякога да задържа поглед върху неговия. Твърде е побъркващо. Забравям всяка мисъл и подминавам знака "СТОП" с бясна скорост. Правим си спомени, нали? Не ми отговаряй, зная. Забравете за дишането, с него не ми е необходимо, стига устните му да са върху моите, да ме следи с поглед и всеки един сантиметър от кожата ми да мирише на него. -10.08.

22 август, 2011

хаос .. абстиненция.

"Не се връщай, за да разбереш какво искаш. Върни се, когато знаеш, че искаш мен!"
Това е по повод едни мои предишни постове с друг етикет, които вече нямат особен смисъл. Пак ще съм хаотична. Имам много за казване, а думите ми ги няма и каквото стане.
Та, имам намерение да си направя татус. Carpe Diem, пък! Живей за мига! Получи ми се и мисля да продължавам в този дух, каквото и да ми струва. Освен това човек трябва да се учи от грешките си, а има ли по-добро време за грешки, от това да си на 18? Не мисля.
И един ден ще ме питаш къде отивам, а вместо това ще трябва да ме питаш дали изобщо ще се върна. Няма и да съжаля за нищичко, защото не може винаги аз да греша.
И ще мине, знам. Толкова се надявах този план да не се провали или някак си да няма значение това, че аз съм тук, а ти някъде там. Какво пък, ще ми мине. Сложните неща не ни отиват. Сама го бях казала - когато се появи онзи единствения, нещата няма да са толкова сложни. Всичко ще си е простичко, приказно, красиво и влюбено. Някой ден ... Пък ако това не стане винаги мога да си живея с котките в голямата къща. xD
Исках да кажа, че ... Ами омръзна ми от всичко това. Всичко е толкова объркано, че вече не съм сигурна дори какво искам да кажа. И не ми харесва така. Искам да е простичко и хубаво, дори може би скучно на моменти. Някой ден, на някоя далечна планета ... Въпреки, че съм убедена - дори на Марс няма да е достатъчно далеч. За да избягам, имам предвид. Нищо, ще опитам, пък докъдето стигна. Вярно, че не обичах да бягам, но по-добре така, отколкото да съм около всичкото това сложното.
Единственото, което държа да запазя цяло е онази реплика: "Следвай сърцето си, то знае най-добре." И още едно, което мисля знам от Теди: "Никога не съжалявай за нещо, което някога някак си те е направило щастлив."

.мър .. абстиненция.

Всички пътища ...
Имат си начало и край, а също и посока. Толкова е... Ами нереално, когато нещо съвсем неочаквано се появи в живота ти, за да те побърка до краен предел. Не, че ми трябва повод, аз и без това си имам малко лудост по рождение. Но като съм тръгнала за Ада, поне преди това да си заслужа мястото там.
Всички пътища преплетени, всички думи неизречени ...
Нямам нищичко за казване. Както казваше моето синьо - за някои неща няма смисъл от думи. Мър ...
Искам още спомени, мъркане, кафе с цигара, Nickelback, Breaking Benjamin, La piovra, водка с кола, бира на плажа под звездите ... Мър ...
Нямам думи за повече. Просто липсваш и продължавам да си мечтая за онзи все още нереалния в съзнанието ми ден, в който ще си пак до мен.

21 август, 2011

Абстиненция vol. 4

Никога досега не съм познавала физическата болка от това някой да ти липсва. Всичко, към което съм била привързана някога до този миг са просто думи, присъствие, но нищо повече. В този миг ми липсват не само думите му, но и допира. Липсва ми как пали цигарата си, а аз му я вземам само за да го целуна. Или как си наглася картите, докато играят на покер и никой не го гледа. И как някак си остава със съвсем малко пулчета, а успява накрая да победи. Липсва ми начина, по който докосваме нослета и се гледаме в очите преди един от двамата да се предаде и да целуне другия. Липсва ми как ръката му държи моята и помръдва едва или как несъзнателно ме гъделичка с пръсти.
Зная, че ще дойде онзи ден, когато всичките тези спомени ще са избледнели, а ми се иска да не идва. И в същото време искам да си ги запазя всичките тези мигове, за да мога да си ги припомням до последния детайл. И знам, че трябва да спра с тези постове всяка вечер, но точно по това време ми липсва най-силно, защото пак ще си легна и той няма да е до мен. Ще се заслушам в тишината, за да чуя бързото биене на сърцето му, но ще чувам само моето, което пропуска някой и друг удар, задавено от мисълта, че той не е тук.
Зная също, че от самото начало вероятно знаех как ще приключи всичко, но все пак съм си аз и съм глупачето, което му се иска да вярва в приказки с щастлив край. Не, че не ми е щастливо, че всичко това се случи, но ми липсва и... Искам пак... Да усещам вкуса на кафе в целувката му, да усещам как ръката му търси моята и как пръстите му докосват нежно кожата ми.

20 август, 2011

В плен на самата себе си [втора част]

Събудих се, когато вратите на купето се отвориха. Не бях сигурна колко дълго време бях прекарала в сън. Двете хлапета, които бяха с мен тъкмо излизаха, а влакът беше спрял да се движи. Чудех се дали не е време да сляза, но в същото време най-сетне имах цялото купе за мен и проклетата ми съвест. Можех да избягам от присъствието й поне за още няколко часа. Докато около мен беше тихо, можех да се преструвам, че не чувам обърканите си мисли. Заслушвах се в шума на влака и всичко друго изгубваше смисъл. А там, навън, сред всички онези непознати - беше твърде страшно. Признавам, че имаше нещо страшно очарователно да си сред хора, които си нямат на идея кой си, какво се е случило с теб и как си се озовал на дадено място. Още по-очарователно ми се струваше това, че тях не ги беше грижа. Погледът им се спускаше към мен само за миг и после ме подминаваха, без дори да запомнят, че някога са ме срещали. Беше толкова лесно да съм сред тях, но пък трябваше да търпя всяка една мисъл, която прекосяваше съзнанието ми, а тази част никога не ми е била любима. Ето защо останах на мястото си, а влакът продължи по пътя си.
Защо ли ми трябваше да бягам? Какво ли правеше Той? Дали мислеше за мен или вече ме беше забравил?
Въпросите ме поразиха като светкавица. Потръпнах, спомняйки си онзи миг, когато силните му ръце бяха обвити около тялото ми, оставяйки горещи следи по кожата. Обвих ръце около себе си в опит да си върна същото онова усещане, но не можех. Кафето отдавна беше свършило, а аз исках още. Не исках да заспивам. Всъщност обичах да спя, но на сутринта преди да се събудя вече дочувах обърканите си мисли и ми трябваше време, за да ги напъхам обратно в дъното на съзнанието си, където им бях отредила специално място.
Липсваше ми. Всяка една частица от мен помнеше нежния му допир, тембъра на гласа му, докато шепне името ми, аромата на парфюм по кожата му, който все още можех да усетя и върху себе си. Никога до сега не бях чувствала толкова силно липсата на някого. Бях прекарала само една нощ в обятията му и някак това да чувам бързия ритъм на сърцето му беше дало смисъл на живота ми.
Прехапах устните си толкова силно, че да усетя болка. Не можех да си мисля подобни неща. Никога досега не ме беше грижа за когото и да било. Тръгвах си и забравях. Но онази негова усмивка не желаеше да напусне съзнанието ми. Имаше нещо в нея, което превръщаше спомените ми в нещо, което не исках да забравям. И в същото време знаех, че ако не забравя, ще боли твърде много. Сърцето ми отново биеше бързо, а сълзи изпълниха очите ми. Опитвах се да дишам дълбоко, но вместо това се борех за следващата малка глътка въздух. Потръпнах отново и след миг усетих как влакът спира. Изправих се, избърсах сълзите си и побързах да сляза веднага щом пристигнахме на гарата.
Нямах ни най-малка представа къде се намирам, а и нямаше значение. Побързах да изляза навън и завървях по улиците на града. Невероятно е как сред толкова хора, минаващи покрай мен, аз все пак бях сама със себе си. Бързах, без да зная къде отивам. Вече не се опитвах да избягам от него, а от съвестта си. Изтезаваше мислите ми до последната, разкъсваше душата ми, а аз бях принудена да я търпя. Ако можех, бих я свалила като дреха от себе си и бих я захвърлила, но не е толкова лесно. По принцип сложните неща не са ми по вкуса и досега успявах да избягам успешно от тях, както онзи ден, когато за първи път напуснах четирите стени на стаята си, която честно казано беше започнала да прилича повече на затвор, отколкото на каквото и да било друго. Беше лесно да избягам, без да нося нищичко със себе си. Смених номера на телефона си и сякаш с това вече бях друга. Не исках да имам нищо общо с миналото си, нито с хората от него. А и бях почти убедена, че повечето от тях ще са ми благодарни, защото нямаше непрестанно да търпят настроенията, думите и особено грешките ми.
Погледът ми внезапно попадна на млад мъж, чиито очи бяха сини, като неговите. Кълна се, дъхът ми спря. За няколко секунди не ми трябваше да дишам, стига да знаех, че това наистина беше той. Едва миг по-късно осъзнах, че освен цвета на очите, нищо друго не беше същото и сърцето ми се сви болезнено при тази мисъл. Прехапах отново устни и продължих да вървя, но съзнанието ми продължаваше да търси неговото лице сред това на всички онези непознати. Не ми харесваше. Бях свободна, независима и неконтролируема, преди да го срещна. В точно този миг обаче не се чувствах така. Бях зависима, изгубена и в плен на самата себе си. По дяволите!
Обърнах се назад и забързах към гарата. Не можех да остана и секунда повече на това място, след като бях оставила част от себе си при него. Трябваше някак да си я взема, а не бях сигурна дали това ми беше по силите. И все пак... Трябваше поне да опитам.
Побързах да си взема билет и се качих на влака в последните няколко секунди преди да изсвири и да потегли. Не успях да си намеря празно купе само за себе си, но пък нямах против да остана при едно момиче, което изглеждаше на моите години. Вероятно нямаше да имам проблем с това да остана при него, тъй като изглеждаше дори по-замислено от мен. Седнах на седалката срещу нея, точно до прозореца и видях, че гледа навън. Беше безопасно да я оглеждам, защото нямаше опасност и тя да стори същото. Имаше дълга къдрава коса с кестеняв цвят и може би едва забележим златист отенък. Очите й бяха светли, но не можех със сигурност да определя цвета. Усмихваше се едва забележимо, докато гледаше навън през прозореца. Преминавахме бързо покрай поляни и гори, а имах чувството, че стоим на едно място. Времето минаваше толкова бавно. Струваше ми се, че сякаш е спряло, докато тя не извърна поглед към мен.
-Къде отиваш? - запита с тих глас, сякаш не искаше да прекъсва мислите ми. Предполагам изглеждах замислено, защото също като нея бях започнала да гледам навън и се опитвах да не си припомням колко много ми харесваше идеята, че може би той ще ме чака.
-Връщам се. - отговорих, щом срещнах погледа й. Предположих, че може би съм прозвучала недружелюбно, затова се усмихнах едва.
-Разбирам. - каза ми тя. - Не ти се говори.
-За всичко друго, но не и за това. - поправих я. Тя се засмя, а после погледна отново навън, давайки ми шанс да се измъкна от започнатия разговор, но в този случай нямах нужда от спасяване, затова беше мой ред да попитам. - А ти къде отиваш?
-У дома. - отговори щастливо тя, щом ме погледна и видях как с ръка докосва медальона си във формата на сърце.
-При него? - запитах, макар вече да знаех отговора.
-При него. - повтори тя и можех да видя блясъка в очите й. Чудех се какво ли е било моето изражение по време на разговора ни. Явно казваше достатъчно, защото тя не се осмели да ме попита нищо повече. Едва дочака влакът да спре и се изправи. Обърна се към мен щом достигна до вратата и ме погледна несигурно.
-На добър път. - каза накрая и махна с ръка.
-Благодаря! На теб също. - отговорих и за първи път се усмихнах искрено. Самата мисъл, че тази непозната приятелка е щастлива ми даде мъничко надежда, че може би някой ден и аз ще съм у дома, при него. Съвсем скоро...
Изминаха толкова много часове, откакто бях напуснала апартамента му, а все още можех да усетя допира на кожата му по себе си. Потръпвах всеки път, щом си спомнех някой детайл от изминалата нощ, докато най-сетне влакът не спря. Слязох от него и побързах да изляза от гарата. Улиците този път бяха почти пусти в сравнение със сутринта. Валеше дъжд и скоро щеше да стане тъмно, а аз все още бях облечена единствено с черната си рокля. Нямах какво да губя, така че побързах да намеря пътя към дома му. Не помнех адреса и нямаше как да си хвана такси. Свалих високите си обувки и затичах през локвите вода, образували се по тротоара. Бягах с всички сили, минавайки покрай непознати с чадъри, които вероятно мислеха, че съм си изгубила ума. Част от мен беше на същото мнение, но нямах време да спра и да им обясня, че всъщност се опитвах да се върна при него, преди той да е забравил, че изобщо някога съм била там. Не исках да бъда просто забравен спомен, придружен с онази френска песен, които той щеше да запази някъде дълбоко в себе си, или може би изобщо нямаше да помни за дълго време. А аз исках да ме помни. Исках да оставя следа у него така, както той някак си успя да остави в мен.
Достигнах до неговия блок и затичах нагоре по стълбите. Едва успявах да си поема дъх, но въпреки това не спрях, докато не застанах пред вратата. Поколебах се, преди да почукам. Не дочувах нищичко от вътре. Не бях сигурна, че точно това е мястото. Може би бях объркала блока или входа. Или той вече бе излязъл навън в търсене на нов спомен. Все пак нали това беше целта - да си правим спомени.
Вече бях решила, че връщането ми беше грешка, когато вратата се отвори.
-Какво правиш тук? Защо си вир-вода? - той хвана ръката ми и опита да ме придърпа към себе си, но не му позволих.
-Трябва да знам... - промълвих, но топлината на дланта му в пълен контраст с мократа ми кожа ме накара за миг да изгубя думите си. - Наистина ли го мислеше?
-Кое?
-Когато каза, че би желал да ме познаваш. - отвърнах и вдигнах поглед към неговия. Сините му очи ме изгаряха, но в същото време не можех да спра да ги гледам. Осъзнавах колко нелепо звуча, но точно в този миг не ме интересуваше. Бях единствено благодарна, че съм намерила обратния път.
-Точно тук ли искаш да говорим? - запита той, щом забеляза, че треперя.
-Да... Не... По дяволите! - затворих очи и си поех дъх. След миг усетих как той се приближи и ме придърпа към себе си. Нямах сили да се отдръпна. Почувствах се... У дома.

Абстиненция vol. 3

Признавам, че сама си го направих. Дори съм почти съгласна с всичко случващо се, защото няма как да обвиня някого. Но, по дяволите, толкова много ми се разказва играта, че дори не мога да сънувам. Трябва да си забраня всички неща, които някак биха ми напомнили на нещо, освен може би кафето без захар сутрин.
Иска ми се да не помнех нощите и дните, в които бях там, за да не зная какво е чувството на това той да е до мен. А в същото време се опитвам да запомня всеки детайл, защото ме е страх, че някой ден наистина ще забравя.

19 август, 2011

Never gonna be the same

Онази история с френската песен и влака ми се струва все по-смислена, макар когато я пишех да нямаше особена връзка с мен и реалността. Странното е, че ми харесва точно тази да бъде историята, с която успявам да изразя себе си.
Страшничко е, само мъничко, когато виждаш себе си в огледалото и знаеш, че вече не си онова ти, което познаваш. Ставам всяка сутрин, поглеждам в отражението си и виждам същото онова лице, моето си. Същата тъмна коса се спуска около него, същите тъмни очи ме гледат от огледалото, но нещо в тях вече не е същото. Тя е всичко онова, което аз не съм. Не се замисля особено какво ще каже или направи. Или ще стане както тя иска, или никой друг няма да получи онова, което желае. Тя поставя нови лоши навици в мен, където преди бяха всичките ми илюзии. Тя е онова момиче, което тайничко се надявах някой ден да бъда. Онова - смелото, което не се интересува особено какво мислят другите, стига всичко, което прави да й носи щастие.
И зная, че сега всичко ми изглежда толкова сложно, а сложните неща някак си не ни отиват. Но ще дойде онзи хубав ден, когато ще ми е минало и ще бъде лесно просто да си пия кафето сутрин, без да разсъждавам твърде много за каквото и да било. А и, как можеш да съжаляваш за нещо, което някак си в даден миг те е направило най-щастливия човек на света?

18 август, 2011

Абстиненция vol. 2

Губя се. Колкото съм себе си, толкова и не съм. Събуждам се с тази мисъл, лягам си с нея и някак си през цялото време от сутрин до вечер си е с мен, макар понякога да е просто ехо. Страх ме е да изрека всичко на глас и в същото време искам да го извикам, сякаш нещичко ще се промени и вселената ще нагласи всичко в моя полза. Не мога да заспя, освен ако не е твърде късно вечерта и вече не съм твърде изморена, за да си припомням или да мисля. А веднъж отворя ли очи всичко пак ми се връща до последния малък детайл. Дори сънищата ми ги няма. И трябва да си напомням да дишам и да не слушам пак и пак онази песен, която толкова ми напомня на изминалата седмица, че започвам да си спомням как въздуха не беше важен.
Плача и в същото време се засмивам, защото зная точно какво би ми казал, след като и ти се засмееш на странните ми реакции. Зная, звуча адски хаотично, но всичко, което се върти в ума ми е твърде лично и все още не мога да накарам пръстите си да го изпишат в истински думи.
Трябва да ми е все едно и да съм смела, за което благодаря, че има усмивки на тоя свят. Иначе щях да искам само да вали, за да не знае никой какво в действителност се случва в побърканото ми съзнание. И още, радвам се, че хората не могат да долавят най-обикновените неща, като например ритъма на нечие сърце, освен ако не са твърде близо. Моето непрестанно бие бързо и после бавно. Опитва се да намери ритъм, който едновременно да съвпада с моето спокойствие и неговото ускорено дишане. Онзи тих звук някак даваше смисъл на живота ми, макар да го чувах само за няколко дни. Даваше смисъл на самата мен. Не зная защо. Не намирам смисъл в нищо от случващото се, освен в това да съм обратно при него. И нямам проблем с това да поставя срок на годност на случващото се между нас, стига да зная, че поне ще си го изживеем както трябва и ще оставя следа, както той остави в мен. Съгласна съм доброволно да изпиша всичките си сълзи в думи и мислите ми да се слеят с онази песен, стига поне да съм за още няколко секунди обратно в прегръдките му, където нищо друго нямаше значение. Единствено това би ме поправило, а вероятно никога повече няма да се случи, защото аз съм си пак тук, а той някъде там. Още по-глупаво е, че не ни дели различие, а разстояние. Започвам да си мисля, че то разказва играта на всичко смислено и истинско. Не, че зная колко истинско беше, но ми се иска да вярвам, че липсвам, както той на мен. И в същото време си повтарям, че ми е все едно. Повтаряй една лъжа сто пъти и може би ще повярваш най-сетне в нея. На това се надявам. Един ден да погледна назад и да се усмихна, без да ми се иска да заплача. Ще успея и ще мине... И все пак ... Ми трябва свръхдоза от него.

17 август, 2011

Абстиненция

Имам много за казване, а малко думи. Повечето не са просто думи, а чувства, преживявания... Минути и часове, в които част от мен се е изгубила и вероятно никога няма да намери обратния път. Искам да запомня всеки детайл, а колкото повече време минава, толкова повече ми се струва като един миг... Като сън, от който съм се събудила.
Ако ме познавате достатъчно добре, ще знаете, че винаги обмислям всяко нещо по десет пъти, преди да се заема с него. Точно тези десет пъти пропуснах, когато в главата ми се появи онази мисъл. "Знаеш, че ще харесаш някого, когато той чува дори думите, които прошепваш съвсем тихо."
Отдалечила съм се толкова много от всичко, което някак си ми е било близко, че единственото, което мога да правя в момента, за да съм отново в онези няколко дни, минути и часове, е да правя хартиени птички и да се надявам да направя достатъчно, за да мога пак да се върна. Не мога да стоя за дълго сама. Трябва да говоря, да правя нещо... Съзнанието ми отказва да приеме всичко за просто адския спомен и непрестанно продължава да ме тормози, измисляйки какви ли не странни идеи.
Абстиненция - това е. Неспособността да приемеш, че можеш да живееш без дадено нещо. Дишането е надценявано. Има доста по-важни неща от него. Трябва да бъда някъде, правейки нещо, иначе ще се побъркам между четирите стени на стаята, която представляваше моето най-близко място. Сега е просто четири стени, които ме държат вътре, докато всичко, което искам е да бъда навън. Чувствам как мислите ми отекват в стаята и трябва някак да ги заглуша. Но силната музика не ми помага особено, защото тя ми връща толкова много спомени, че... Тишината ме влудява, музиката също. Зная, че ще мине, но ми се ще някак вече да съм в онзи бъдещия момент, когато тази седмица ще бъде просто спомен, към който ще поглеждам с усмивка. И в същото време искам това адското чувство да си остане с мен завинаги.

06 август, 2011

Me needs to breathe

Всички ние сме подвластни на своите чувства и емоции. Самата аз не съм изключение от това правило, което е адски побъркващо, ако трябва да бъда честна.
Като говоря за правила и аз си имах няколко, при това доста ценни и научени благодарение на доста неприятни, но важни уроци. Правим грешки и се учим, нали? Проблемът е, че някои грешки ги повтаряме пак и пак, надявайки се резултатът да е различен. Същото е като да четеш една и съща книга отново и отново и да очакваш различни резултати - безполезно и разочароващо.
Едно от тези правила е никога, ама никога да не правя планове, дори и само въображаеми, измислени само от мен за мен - илюзии. И все пак съзнанието ми не чака покана и ги прави. Извърта реалността така, че да се хареса на изкривеното му разбиране и докато успея да осъзная какво се случва вече поредната глупава грешка е допусната.
Така че, всичко да върви по дяволите! Писна ми от едни и същи въпроси, за които да търся отговор, от задънени улици, от вечно повтарящи се до полуда сънища и илюзии. Отказвам да бъда Магьосникът от Оз, за вече не зная кой път. И ако някой може да ми обясни как, по дяволите, трябва да се държи моето 18-годишно Аз, ще съм му адски благодарна. Как трябва да кажа нещо, за да не прозвучи като нелепа шега? Какво трябва да направя, за да не звуча наивно като малко дете? И как, по дяволите, все на мен нещо не ми е наред?
Доказах ли споменатото в началото правило? Самата аз съм вярна на своите чувства и емоции, а те в момента не са особено положителни. Ето и друго много важно правило - keep breathing! It get's better in the end. If it's not better, then it's not the end.
Пожелавам усмивки, слънчеви дни и почивка на плажа до морския бряг. Ще бъда оптимист, пък! Да видим до кога.

04 август, 2011

wtf ?

Обичам си котенцето Мишо или още Глупчо. Особено когато се плаши даже от сянката си и е готов да я нападне. Пък малкия Бъки е най-сладкото кученце на света с тези свои хубавки зелени очички. Май реших, че след като спра да работя някой далечен ден в бъдещето и си имам мой си дом ще го напълня с животни. Добре де, поне две кучета и една котка. I'm kinda going crazy, I know.
И, по дяволите, какви са тези сънища в последно време. Съзнанието ми е решило да си прави експерименти и си позволява някои неща, но ще се караме. И започвам да се чудя дали като сънуваш някого ти липсваш на него или той липсва на теб. Май по-вероятно е второто, макар че който и да съм сънувала досега не ми е липсвал. Пък се съмнявам да съм липсвала на тях. Все пак всеки прави избор дали да бъде част от живота на някого и дали да го допусне в своя собствен. Но както казах по-рано, съзнанието ми си прави много лоши шеги и кой знае какво ли се случва наистина в откаченото му царство. Нищо, то морето ще оправи всичко, както винаги. Поне се надявам.
Пък аз ще си правя хартиени жерави и ще си чета за Сам и Грейс, докато настроението ми не се върне обратно. Имам няколко схеми за правене, но без настроение няма да ми се получат, така че да се връща скоро.
С моето Муше сме такива късметлийки в последно време, че не е истина. С такъв късмет само някой да ми пожелае да ме връхлети метеорит и на другия ден ще пишат по вестниците за това. А като споменах, на 12-ти срещу 13-ти ще има метеоритен дъжд и пак ще мога да си вярвам на магията на падащите звезди. Моето лично приказно нещо.
И от кога да си носиш детското в теб е лошо, особено ако те откроява от другите? Няма да се задълбочавам в този си въпрос. Просто е тъпо.

01 август, 2011

Ем и аз

Нещо не е наред. Трябваше да съм малко по-побъркана от обикновено, а всъщност съм се поправила. Повреденото почти не си личи, освен когато от време на време, когато някоя мелодия остане в ума ми. Подредила съм всичко в идеално хаотичен ред по шкафовете. Дрехите ми са забравени в багажната чанта, готови за следващата среща с морето. Почти всички спомени са събрани в кутии, които с усмивка мога да отворя и да разглеждам с часове, с няколко малки незначителни изключения, които да потвърждават думите ми.
Не мога да не бъда благодарна, че някой някога се е появил в живота ми, оставяйки следи. Както ми беше казала Теди, ако правилно си спомням, щом съм била щастлива в даден миг, значи няма защо да съжалявам. Именно от онзи миг съм имала нужда. В него съм се разляла на хиляди вълни, докосвайки пясъка и вземайки със себе си малки частици, които да ми напомнят за своя бряг.
... Докато не си намеря остров, от който да открадвам мигове непрестанно и никога да не е достатъчно. (звучи егоистично, знам)
Почти съм открила себе си, пак. Поне така си мисля, докато чета онази хубавата книга, за която споменах по-рано. По-скоро съм решила, че ще се изгубвам отново, но този път наблизо, за да не е за дълго. Ако някой ми намери смисъла и на това, значи ме познава по-добре отколкото си мисля, че е възможно.
Опитвам се да казвам неща, без в действителност да изричам думите. ASL мания. И това ще го науча как става. И ще изричам всичко без думи, без глас... Обичам я тази игра на криеница. Аз ще казвам всичко на блога си, пък вие се опитвайте да ме разберете без негова помощ. Няма да е особено трудно. Май държанието ми издава повече, отколкото ми се иска, но все пак... Надеждата умирала последна.
Утре ще бъде ден за cupcakes. Харесва ми да го пиша на английски. Звучи някак по-величествено.
И вече не просто "трябва". Зная защо. Защото имам намерението да пиша стойностни неща, а за целта ми трябват смислени идеи. А какъв по-добър начин да си намериш идея, ако не разгърнеш съзнанието си във всички възможни посоки, оставайки го да те отведе към нови чудни светове. Пък и бях забравила най-важното. Нито една книга не си струва четенето, ако героите в нея не останат поне за ден в ума ти. А ако е наистина добра, то те ще останат и в сърцето ти, при това завинаги. Такава книга искам да напиша и май вече имам началото на една. Само малко вдъхновение, Ем. Потърси го, намери го и никога не го оставай да си отиде отново!