30 септември, 2011

Доволно и щастливо побъркана


Знам, приключих, минава, макар и бавно. А за да съм сигурна, че минава, трябва неловкото мълчание да го няма. Утре ще бъде интересен ден с няколко входни, разходка до Хасково и надявам се планове за приятни събота и неделя.
Колкото пъти споделя с един приятел някоя щура идея, той винаги ми казва едно и също нещо: "Надявам се да намериш онова, което търсиш."
Трябва някой да ме пита първо какво всъщност търся. На въпроса "защо?" се отговаря със "защо не?". Липсва логика зад всяко действие, защото реших, че няма да мисля, а простичко ще действам. Докато не достигна нещичко, ми се струва нереално, а после вече няма място за съмнение, че си е напълно реално. Търся ... Не, не търся себе си. Нея я намерих. Нещо друго е, но ще си запазя тези размисли за друг път, защото сега имам твърде много объркани мисли в ума си.
Само стискайте палци утре новата част от моя пъзел да стане. Пък то ще дойде пълнолунието - обикновено тогава ми идват най-адските идеи на света. Пристрастяващо е някак си. И да, ако някой ми беше казал, че тази вечер в моята bff ще стоим, ще зяпаме звездите, ще си разменяме цигара и ще си говорим за сериозни неща, нямаше да му повярвам. Пък спретнем ли си така желаното водка парти ще си отправяме предизвикателства. Нямам търпение!
Чувствам се едно такова доволно и щастливо побъркана. Не е до краен предел, но има време - и до там ще стигна. Сега хайде пак да водим война с проклетото безсъние, че има едно слънце, което чака да му се появя в съня. Започвам да прихващам от него подобни изказвания и е адски забавно. Нищо, че все още не съм негово слънце, а само моето си.

28 септември, 2011

Само ние знаем

-Как си днес?
-Супер. - усмивка.
-Честно ми кажи.
-Съвсем честно ти казвам. Като не мисля за него съм супер. А се опитвам да не мисля за него и от време на време ми се получава.


Има един единствен ден в годината, когато мога да бъда която или каквото си поискам. Преди точно една година исках да бъда нечия. Тази година ще бъда ничия. Не искам да имам име, минало, бъдеще или история. Не искам да оставям спомени, а следи. Искам бъркотия и хаос. Искам да не съм побърканата, а побъркващата. "Любимата" ми верижна реакция ще продължи, защото най-добре умея да разрушавам ... предимно себе си, друг път всичко около мен.
Собствените ми граници са разрушени. Преди исках да остана будна сред спомените, а заспивах. Сега искам да заспя, а оставам будна. Решила съм, че за да си намеря границите, ще достигна до всяка крайност, която се хареса на побърканото ми съзнание. Всичко или нищо. Вече не зная колко точно е твърде много, нито колко е достатъчно.
Припомням си и, че ще дойде време за онзи неслучилия се час. Започвам да измислям каква щуротия мога да свърша през него. И има нещо адски очарователно в това събота и неделя да ме оставят самичка вкъщи.
Той ме нарича "моето слънце", при това съвсем на шега. Само ако знаеше, че у мен не е останало нищо слънчево. А толкова ми се иска наистина да бъда това - неговото слънце, способно да го стопли в студената нощ. Дори няма значение чия ще бъда, стига да не съм ничия.

'the only reason we are fighting right now is just because I wanted to see you and you simply didn't care.'

Значи и преди го е имало тоя момент. Минало свършено. Аз си знам кое колко свършено е, но както и да е. Пък той продължава с онази неподправена сладникавост да ми сваля звездите. Само ако знаеше, че вече и на тях вяра нямам.
Както казах малко по-рано днес. Искам да помня. Онова усещане за простичко съвършенство искам да си остане в мен, у мен, до мен, по мен, навсякъде. Искам да го помня до такава степен, че дори за миг да ми спре дъха. Искам да е побъркващо, така че никога да не забравя. И не е толкова до някой друг, колкото до мен самата. Искам да помня колко готино ми беше да не мисля, а просто да правя и да чувствам. Любовта си е чисто химично съединение. Умът ни си играе с нас, а прибавиш ли и малко алкохол и става адски забавно. Поне в това искам да вярвам. Но пък и без това с нея се разбрахме да живеем в мирно несъжителство, така че все ми е едно.
Благодарение на цял ден чат с мойто Теди достигам до страшните изводи за себе си и дори малко започвам да се плаша от това колко много всъщност съм имала да кажа. Друга история за друг пост. Опит за усмивки и преструвка, че никак, ама никак не ми пука.

27 септември, 2011

Безсънно, малко лично

Той ми казва на шега, че ще дойде при мен само за да го стопля. А в главата ми започват да се подреждат всичките възможни отговори. В мен топлина няма да намери. Поне не по онзи начин, за който си говорим всяка вечер. Замислям се колко далечно ми е всичко и после се преструвам, че съм забравила колко много ми липсва.
Като изгубиш част от себе си, къде (по дяволите) би трябвало да я търсиш?
Не съм сигурна какво съм изгубила, освен вдъхновението си. Всъщност, когато кажа, че не съм сигурна за нещо, обикновено съм, а ме е страх да си го призная. А телефонните разговори преди полунощ, продължаващи цял час са някак си толкова милички. Също като дългите прегръдки. А твърде многото романтика ми действа някак убийствено. Това е като стих или песен, които чуваш веднъж, харесваш до полуда и в същото време знаеш, че няма да имаш смелостта да ги чуеш отново, защото носят твърде много смисъл. Обикновено в поезията откривам твърде много от себе си и ми идва да се скрия. Простичко - никой освен мен няма право да знае какво ми е (на мен).
В момента си търся границите. Изградила съм си определени прегради, начертала съм граници, построила съм мостове или стени. Сега имам невероятната нужда да бъда разрушителна стихия и да превърна всичко в пепел. То е като ... "изгаряш в пламъците на ледено студената вода". Противоречиво, побъркващо до краен предел. Не искам аз да съм побърканата, а да побъркам някой. Искам до такава степен да избягам от всичките си граници, че ще ги разруша до една. Поне тази ми способност си я имам. И да, тази ми грешка ще е поредната, а не последната. (пак говоря за неща, които не мога да нарека с точните имена, защото ще им разваля магията). Нищо, има време. Съвсем скоро ще пиша и за това. Моето Муше съвсем уместно ме попита какво ще кажа, когато ме попитат защо точно това и какво значи. Все още нямам никаква идея какво бих отговорила. Единствено бих дала едно обещание към самата себе си, което със сигурност при първа възможност ще наруша, просто защото границите вече ми ги няма и си търся нови.
Хората оставяли следи ... Аз оставям думи, предимно към самата себе си. И все пак този път не исках да има нищичко неизказано. Има надежда в премълчаните думи. Надяваш се, че може би човекът отсреща ще те изненада и ще ти каже друго, макар и двамата да знаете, че няма да се случи. Затова исках да го чуя, съзнанието ми да го възприеме и всеки останал въпрос да си намери отговор. За да мога да сложа край и да направя място за новички нещица. Новият ми плейлист още го няма, но и до него ще стигна. Сега събирам смелост за поредната ми любима глупост.
И днес писах писмо до бъдещото мен. Даже не едно. Пък смятам да напиша още няколко. Специални благодарности на Милита и нейната хубавичка стена. Трябваше да я изчета до края, за да си намеря вдъхновението поне мъничко. Ще мине, зная. Опит за оптимизъм, макар и аматьорски. Мъничко (лъжовно) доволно и щастливо отивам да се боря с безсънието, че утре сутрин ще трябва пак да пиша. Дано поне да е Яворов. С него сме сродни души - еднакво побъркани, повредени и с раздвоения на личността.

Да не забравя ...

Написах най-адското съчинение на света за домашна по английски. Утре сигурно ще го пусна и тук, за да си го имам в страничката. Пък ... Иронично срещу думичката "море" трябваше да измисля описателна думичка и написах "спомени". И после там в едни отговори излезе, че така съм описвала живота си. Общо взето напълно вярно - аз и блога знаем най-добре колко изписани спомени има из тази част от виртуалното пространство. Пък за неизписаните даже няма да говоря, че ... Малко са ми думичките.
И моята гениалност днес достигна новите си предели. Измислих си най-адското нещо на света. Дано само успея да му намеря всичките детайли, защото ще си го имам за много дълго време. Като съм тръгнала да правя глупости и да си създавам лоши навици, нека поне да е както трябва. Не искам да споменавам за какво говоря, преди да съм го направила, че ще взема накрая да се откажа. Пък адски много искам да се получи адски хубаво.
И май ще стана привърженик на дългите приятелски прегръдки, като малките деца - като те гушнат и си забравят да те пуснат.
И ми става едно такова миличко, хубавко ... Почти като у дома. Това е за някой друг пост, а сега само аз си знам какво съм искала да кажа. Идват ми твърде много идеи за една вечер и накрая пак ще изгубя половината от липсата на време да ги изпиша или доизмисля.
Дишам... Трябва само да не забравям да дишам. И утре ще е ден, но друг. Пък има нещо очарователно в това винаги да е 4 след полунощ. Тогава звездите са едни такива ярки и в очите ми има дъга, благодарение на техния блясък. Опит за усмивка, няколко премълчани мисли и пак ще се борим с безсънието, докато накрая не победя поне за няколко часа.

26 септември, 2011

Опит за оптимизъм

Не е края на света. Още не съм решила какво е точно, но има време и до там да стигна.
По ръката ми има изписани страшно много символи (и не само) от часовете по литература и немски, защото ни беше едно такова скучно.
Пък сега ми е едно такова глупаво заради многото изписани постове с подобен етикет. Както обичам да казвам, най-добре лъжа себе си. А на всичко отгоре и си вярвам. Пък резултатите от тестовете ми по професионално ориентиране потвърдиха, че съм си повредено, така че няма страшно.


Сега имам да начертая няколко невидими граници, да си направя нов плейлист с диви песнички и да си търся нови лоши навици. Знам, в речника срещу "наивен" пише моето име, пък сигурно и при още няколко думички, но нямам против. Просто ще знам за следващия път. Правихме си спомени и толкова. Пък аз не съм приключила с глупостите като цяло. Само с тези тип "обичам те". Сега ще пробвам да правя всичко друго, но не и да обичам, пък да видим какво ще стане.
И не, че вече не го казах и на когото трябва, но искам този пост да е последния, така че ще го напиша и тук просто така, за мен си.
Благодаря за адското лято и всичките спомени. Беше ми страшно готино, чашата е наполовина пълна и приключвам тази история с усмивка.

25 септември, 2011

...

И си седя под душа и се заслушвам във звука на падащата вода. Представям си как си танцувам самичка в дъжда.
Не мога да си представя как утре ще трябва да прекарам 6 или 7 часа в училище, при това и ще трябва да внимавам и да слушам какво ми се говори. Нито как ще си направя глупавите входни нива. Толкова ми е ... Даже не зная думата. И ще ми повтарят пак да дишам и ще ме гушкат и уж всичко ще е наред. Ще стоя до късно, за да мога най-сетне да спра да чувам мислите си. Ще се събуждам рано и няма да сънувам нищичко. Просто ще дишам и ще чакам следващия ден, макар да знам, че все ще си ми е 4 след полунощ.
Най-глупавото от всичко е, че вероятно знаех точно какво ще стане. Знаех си, че няма да се обадиш, че ще се откажеш от нас, че ще трябва някак да те преживея и да си останеш спомен. Глупаво е също, че щях наистина да ти докажа колко възможно и лесно е всичко, но ти дори не ми даде шанса. Има ли смисъл да се опитвам, след като дори не ти се говори с мен? И не е проблема в това, че ще ми мине, а защо изобщо трябва да ми минава. Защо пак трябва да е просто поредния спомен, след като може да е толкова повече?
Обикновено когато не ти се говори за нещо или е защото ти пука твърде много, или твърде малко. За мен е първото, а за теб вече и аз не знам. И се опитвам някак си да намеря логика във случващото се, а я няма. И толкова ми се иска да имаше кой да гушне в момента. Или да се обадиш и да кажеш поне, че всичко ще е наред.

Мен това каква ме прави, някой знае ли? Глупачка. Защото за мъничко повярвах, че нещичко наистина ще се промени. Но не. Всичко си е точно какво всеки път. Само че любовта приключи с мен и аз смятам да приключа с нея.
Обичам те.
И какво от това? Какво хубаво, след като на теб ти е все едно? Ето това ме прави глупачка. Че го знам и все пак го казвам. Приказни неща и желания на падащи звезди - пълната глупост. Ако искаш нещо не ти трябва падаща звезда, за да го имаш. Пък ако не искаш и хиляда падащи звезди да видиш си е все тая.
Дните си минават, а на мен ми е едно такова тихо ... всъщност никакво. Просто си чакам присъдата, знаейки точно каква ще е. И после ще трябва някак си да забравя, че някъде там те има, а не си до мен.
"Ще си помисля..."
Това е нещото, което казваш на някого, когато не искаш да му кажеш какво в действителност мислиш. Ще си помислиш, но едва ли ще си промениш мнението. Както казах вече не зная колко пъти, не е като да сме били заедно цял месец, а просто седмица, която скоро ще забравиш. А аз не съм толкова специална, че да се променяш заради мен и да вярваш в приказните неща. (20.09.11)
Me believes in love, but me also thinks love is a crazy bitch that goes around the world breaking hearts. If me ever finds the one responsible for people falling in love, she will torture him from now to forever and all the way back just for the fun of it. (24.09.11)

23 септември, 2011

in the rain

i wanna be dancing in the rain.
just say you'll dance with me.

Защото няма да ме е грижа, че вали. Ще си танцувам цяла нощ под дъжда. Дори не ми е нужна музика. Просто ще следвам ритъма на сърцето ти. Бих излязла навън дори навън да вали сняг. Бих танцувала боса, облякла само бялата си лятна рокля с дъх на море. И някак си всичко друго е без значение, стига просто да танцуваш с мен под дъжда.

18 септември, 2011

Някъде по пътя

Всичките ми колебания, размисли и съмнения вече да си намерили подходящото опровержение. Времето отново започва да се движи бързо и неусетно, а разстоянието намалява със всяка изминала секунда.
Няма частица от мен, която да не копнее за него. За мига, в който отново ще ме прегърне, пръстите му ще изписват нежни слова по кожата ми, устните му ще открадват дъха ми ...


Nickelback, кафе без захар ... мър ... Това мога да го правя от тук до завинаги и обратно. И пак ще ми е като просто миг, който съм си измислила или може би като сън. Но ако е, то не искам никога да се събуждам. И има всичкия смисъл на света да съм до него, слушайки как бързо бие сърцето му - звукът, който ми напомня, че съм била у дома. Но тогава къде се връщам в момента, след като най-важната част от пъзела, който наричам мой свят, е останала там, откъдето се връщам. Времето вече започва да спира, смисъла да се губи, а белите линии между нас да са все повече. Четири часа разлика, които едновременно ни събират и разделят.
И пак се изгубвам, търсейки теб в музиката, думите, мъркането, кафето сутрин и онази усмивка, запазена само за мен.


Пък има едни две думички, които се крият зад всяка буква на всеки пост, зад всяко мълчание, всеки допир, всяка целувка, всяко мър ... И започва мъничко да ме е страх от тях, знаейки че вече и да искам няма как да ги отричам поне пред самата себе си. Двете най-сладки думички, които ме е страх да изрека. Знам, правя всичко толкова сложно и объркано, но някак си ми се струва толкова лесно в момента, че бих могла още сега да се върна обратно и ... Грешка, не от тях ме е страх. Думичките са си адските. Страх ме е само от онова, което би ми казал тогава. И знам какво ще е, просто не мога да го приема. Нали знаеш, не искам да си просто спомен, защото някак си си много повече от това.

17 септември, 2011

21

Онзи ден съвсем случайно за мъничко успях да си повярвам на илюзията. Преди да се събудя пак бях там в един от спомените.
Знам, че лятото свърши, а с него и онази история. Знам също, че колкото и постове да изпиша нищо няма да се промени. Но ми е някак готино да изписвам разни спомени в думички и после да си ги намирам съвсем случайно, препрочитайки назад във времето части от самата себе си.
Ще мине малко време, преди съзнанието ми да спре да си играе с мен. Липсата на сън не ми помага особено и след кратките пет часа спане снощи, вече ми е време да си лягам.
А все пак продължавам да се питам защо края на лятото значи край и на онази история, макар да знам всички отговори. Харесва ми мисълта, че невъзможни неща няма, колкото и изтъркано да звучи.
И знам, че би било малко убийствено, но и сега ми се разказва играта през повечето време, така че в момента съм склонна да убедя самата себе си във всичко, независимо колко невъзможно и сложно изглежда.
По-добре да приключа с писането до тук. Тихо, знам.
Многото гледане на филми води до непрестанно търсене на приказни неща.
И някак си ... Просто ми се искаше да не се беше отказал толкова лесно от нас. Но пък сложните неща не са хубави, приказни и незабравими. И все пак ...

Time to crush into the sun ...
Time to be your twenty-one ...

15 септември, 2011

Тихо

To sleep, to sleep perchance to dream ..

Тихо, тихо. Това не исках да го знам. Тихо, съвсем тихичко не казвай нищо. Нито какво ти липсва, нито как, нито кого. Просто тихо ...
Махни звездите, изтрий луната, скрий слънцето ... Искам да е тъмно, а аз да си седя в тъмнината и да гледам звездите. Или пък да е тъмно и аз да слушам тихия дъжд. Или пък да е тъмно и тихо, просто тихо. Без мисли, без думи, без музика, без нищичко... Само тихо.
Светът започва да се движи прекалено бързо, а аз искам да си остане неподвижен. Знам, знам. Ластичките, границите ... И няма да ми се струва, че светът се движи твърде бързо, нито ще искам да е тихо. Но все пак замълчи и аз няма за това да говоря.
И уж не говоря, не мисля, забравям, нямам думички, а постовете си стават все повече.
Знам, а не исках точно това да научавам. Това каква ме прави? Не, не искам да знам. Тихо.

14 септември, 2011

I can, I just don't want to

Би ми отнело точно половин час да забравя за временната липса на вдъхновение и да се върна в онази история с френската песен. Най-готината изненада на света ще си остане просто изненада. И за някой, който твърди, че знае всичко - доста нещица не знам.
Утре е "началото на края". 15-ти септември - последният първи учебен ден. Звучи някак твърде мрачно и тъжно. На мен си ми е ден като всички останали, поне за сега. Нищо специално, нищо тъжно. Просто началото на последната ми учебна година.
Започвам да се замислям дали изненадата ми някога изобщо е имала смисъл. И проблема не е в това, че не съм достатъчно побъркана да я направя. Уф... Няма значение май май.
Поне си припомних колко забавно е да се заслушваш в разговорите на напълно непознати хора. И песничката ля-ля-ля пак се появи за мъничко в ума ми. Има надежда за мен все още. xD
Пак пиша едно, а искам да напиша друго, но вече май няма особен смисъл да го пиша, така че защо ли изобщо да опитвам. Знам... И все пак събудя ли се веднага започвам да измислям разни схеми, планове и изненади. Превръщам си се с Магьосника от Оз, при това съвсем доброволно.
А ще ми трябва точно половин час... Една думичка ... Поредната илюзия.
Мълчаливо ми е. Имам твърде много за казване, но както винаги не мога да го кажа на когото трябва и всъщност не съм сигурна, че изобщо мога да го кажа. И ми е едно такова... Искащо някой да ме гушне. И не е дошъл края на света, пък и небето вече ми е падало отгоре, така че почти нищо не може да ме уплаши. Но съм пак където бях - тук. А си искам приключенията, изненадите, падащите звезди, пълнолунията, в които не страдах от безсъние. Не, че ми пречи да седя всяка вечер до към четири след полунощ. Даже си е много готино. И в същото време едно такова безсмислено и глупаво.
Трябват ми още побъркващи неща. Липсват ми побъркващите неща и си ги искам пак. Но утре вече няма да има значение, защото разсейващите неща ще са твърде много, както и усмивките, плановете за бъдещето и бързо минаващото време. И ще се изгубя в тях, забравяйки за плановете и изненадите. А ти много обичаш изненадите и тази щеше да ми е най-любимата.

13 септември, 2011

Just thinking

Decisions, decisions...
So, I'm deffinately going all crazy and stupid again. I promise. The pink note in my phone disappears and that's it. (по-рано днес исках да напиша, че повече няма да се побърквам, а ми се е получило малко по-различно)
Айдиот едно, после две, после пак едно. Новата думичка на Тита, която адски много ми харесва. Като не ми се пише, даже и да измислите нов начин за комуникация, пак няма да пиша.
Най-якото нещо на света - да вземаш решение, без дори да знаеш, че го вземаш. Няма да обяснявам, просто ще пиша.
Измислих си хубавата тема за хубавия общ блог, а не мога да напиша нещо смислено по нея. Мрън. И май на английски по-лесно си казвам всичко.

Chaotic Charm: Four after midnight: Do you ever wonder what triggers our dreams? Why does a certain scene appears, while we are asleep? And what's the point of dreams anyway? ...


Казах си всичко. Както винаги не където трябва. Станало ми е навик да не казвам онова, което в действителност си мисля или да го казвам, но не на когото трябва. Поне общия блог знае истината. И Тита ме накара да се замисля малко твърде много... Не искам да ми минава и да си намирам причина да харесвам някой друг. И колкото и да ми е забавно да си пишем глупости с когото и да е, ми не е същото. Защо ли изобщо трябваше да я измислям онази адската схема, та сега да ми е тъпо и заради нея... Ениуей, няма ми го настроението и пиша глупости. И ми се иска да кажа много повече, но по-добре да си мълча. Достатъчно признания за една вечер.

12 септември, 2011

Безсъние ft. хаотичност

Безсънието идва с пълната луна, надвесила се над света. А моя милост пак си направи разходка до Бургас, за да изпрати подобаващо лятото. Пък нещо или съдбата й е скучно и е решила да си прави весело с мен, или не знам. xD
Денят започва добре, щом включва торта за закуска. Пък вдъхновението ми се е изгубило на път за вкъщи, но като си дойде аз пък няма да до искам вече. Поне си припомних какво забавно нещо е чатенето вечер.
Знам, че сигурно писането ми в момента няма никакъв смисъл, но имам желанието да напиша нещо. Май ми е време да преминавам към готината схема с правилата и ластичките. Освен това трябва да ми се забрани достъпа до прекалено големи количества шоколад, че ставам непоправима лигла. Не, че не си ми харесва това да си се смея на всичко, но поне трябва да не прекалявам.
Все казвам утре, другата седмица, следващия път ... И отлагам ли отлагам ... Какво пък? Страшничко си е. Но аз съм готина и колкото и изкушаващо е, ще си пиша глупостите в блога и никъде другаде. Просто не е момента. А и си е страшничко. Мрън, indeed, както казва Тита. Какво да се прави ... Май ми е време за сън. След една вечер страшни сънища и още една на безсъние, доза спане до късно ще ми е перфектното лекарство против всякакви хаотични постове, отлагания и изкушения. Пък и искам ... И все пак ... По-добре да заспивам.

10 септември, 2011

Four after midnight

Отново е четири след полунощ. Съня отказва да се върне при мен. Чувствам се някак толкова мъничка в голямото си легло. Сребристата светлина на луната навлиза през прозореца на стаята ми. Пълнолуние е - магическото време.
Поемам си дълбоко дъх и обвивам ръце около себе си колкото се може по-силно. Завила съм се с мекото синьо одеало, но все още усещам хладнина. Потръпвам и опитвам да се стопля. Добре зная, че всъщност никак не е студено. Облякла съм синята си пижама. Стоя съвсем тихичко в тъмнината и не смея да помръдна. И съм аз и пак не съм.
Липсва ми ...
Пак е четири след полунощ. Часовникът е спрял точно в този миг. Времето продължава да лети, а за мен си е четири след полунощ, както винаги. Част от мен продължава непрестанно да измисля идеи. Другата тихичко нашепва, че вече нямам право да мисля каквото и да било. Всъщност наистина нямам право, но това не пречи да ми липсва и да си мисля разни глупости. Докато е четири след полунощ...
Затварям очи и за мъничко успявам да излъжа себе си, че не съм сама. Колко мъничко ли? Ей толкова (представи си как показвам с ръчичка) ... Колкото да заспя и за няколко часа да не зная, че ми липсва.
Обичам, когато е четири след полунощ. За мъничко времето спира. И в онова кратко състояние между съня и реалността спомените ми оживяват най-ярко. То просто нямаше да съм аз, ако някак не бях успяла да си намеря вдъхновяващо време на спомени. Нито ако не бях измислила хиляди идеи, записани на малкото листче в телефона ми.
Пълнолунието продължава да осветява стаята ми. Одеалото ме е гушнало в нежната си прегръдка и усмивка прекосява за миг лицето ми. Щастлива съм, защото колкото и далеч да е, някак успява да ме усмихне. И ми липсва по онзи хубавия начин, когато просто знаеш, че спомените са били адските и си е струвало да им се радваш през всяка една секунда.
Четири след полунощ отдавна мина. Часовникът вече е обърнат с лице към земята. Времето не е от значение. Важно беше единствено да има емоции и хубави спомени, които да ни топлят през зимата.
И да не забравя ... Любимо мое лято, аз пак си те обичам! Казах ти да не си отиваш никога, но ти все не ме слушаш. И не мога да ти се разсърдя дори, защото винаги си адски хубаво и незабравимо. "Спомените, които ми носиш всеки път оставят без дъх, миговете оставят следи, а хората се запечатват в сърцето ми. И ще ми липсваш!"

Simple plan

Винаги адските текстове, които просто побъркват. Ако има група, чиито песни винаги да ми се връзват на мислите, то това са Simple plan. Почти няма песен, която да не мога да свържа някак си с нещо. Тази още не съм й намерила конкретно място, но все пак си заслужава слушането. Трябва скоро да си направя някакъв плейлист за блога, че съм насъбрала смислени песнички за споделяне. Май намерих начин да си върна писането за Алиенора и Нейт. Днес си е моя ден. Не съм сигурна защо, но си е мой и на никой не го давам. xD
Приятно слушане на песничката.

09 септември, 2011

Up for a crime ?! - Always.

Чакам си знаците. Предупредителни или не, просто си ги чакам. Знам. Просто си спазвам онези няколко вдъхновяващи изречения. А и имам невероятната способност да разрушавам всичко по пътя си, така че да става каквото си ще. И обещавам, повече глупави глупости няма да има.

Decide that you want it more than you're afraid of it!

08 септември, 2011

Crazy or something

I know how it goes. I've been there and done that a little more times than I'd like to admit. It sucks and then it gets better. But I kinda don't want it to get better, because then I'll have to admit it's over and if it is over, well I don't want that.
I also know exactly what I should do, but I don't like it, so I keep doing exactly the opposite. I went from crazy to stupid, again. Well that story never leaves me alone, actually. And I really want to write something, but my inspiration is gone with the wild or something.
I'd turn the world upside down. You know, go from stupid to crazy again, but I'm not sure if that seems right, so I keep wondering if I'll be doing that for the right reasons or not. Because I kinda wanna prove something, but if anything goes wrong ... Well it better not go wrong. Anyway, I kinda needed to write in a chaotic way, so here it is.
And you know, it's kinda not fair. Not that I care all that much about it anymore, but it's like when I do something right - nothing happens. And when I do something wrong - world war three is about to begin. So, what does that make me?
Nah, let's get back to being silly and smile. I still have a few ideas to think about. Because this is deffinatelly a sign that I should take my chances and do whatever the hell I want. But I'm not the only one involved, so instead of having fun, I might screw things up a little bit more and I'm not sure if I can handle that. Well, the chaotic writing that probably makes no scense ends now. And yes, I know - I'm crazy.

Love her


"Ти вече си повредено, ама няма нищо - аз и така те обичам."

Пък аз теб повече. Защото колкото и повредено да съм, ме обичаш и ми слушаш всичките глупости. Колкото и щури идеи да измисля, винаги си с мен. Каквато и глупост да направя, мога да ти кажа без да ме обявиш за криминално проявена. И света не е толкова сив, небето няма да падне върху мен, всичко някак си ще се оправи, защото те има, за да ми напомняш да дишам.
Обичам, когато пишеш хилеща се емотиконка почти винаги, когато чатиш. Обичам да си чувам мелодията на телефона и да знам, че си ти. Обичам кексчетата с въпроси и водата вместо водка. Обичам те, защото те има!
Ако имаше кой да гушна в момента щеше да ми е още по-хубаво и обичливо.
Лятото приключи, но идва есента - времето на гушкащите суитчъри. А плановете за събота вече са ясни - същите като миналата. Ем ще си търси вдъхновения и ще си казва наздраве самичка. Май няма смисъл да се опитвам да завъртя света с главата надолу.
Пък и защо ми е света, като си имам най-добра приятелка, която и повредена си ме обича. Обичам те, Муше!

p.s. Damn, all my ideas seem really stupid right now. I went from crazy to idiotic, i guess. Whatever! :))

07 септември, 2011

Not even close ...

Най-ясно виждам всичко със затворени очи.
Най-много неща искам да кажа, когато мълча и не мога да подредя мислите си.

Тишината вече не влудява толкова много. И след един ден преписване на бележки от телефона в тетрадката установих колко много ми липсва писането за Алиенора, Нейт и Ейдън. Всъщност и за Тери и Джейми ми е готино да пиша, но тях съм ги оставила съвсем на заден план. Вероятно нямаше да имам проблем с писането, ако всеки път щом започна да мисля по някоя история, реалността не ми напомни за съществуването си. Повтарям една и съща грешка всеки път. Започвам да измислям нещичко и после съвсем го забравям, защото съзнанието ми е автоматично програмирано да намира разни думички, които водят след себе си някоя случка, някоя дума ... И после искам аз да имам вдъхновение. Всъщност имам, но не мога да изпиша точно това, което имам на предвид.
Най-значимите истории се пишат най-трудно.
Затова и онази първата за Марая и Денис още съществува само в съзнанието ми и скоро няма да бъде запечатана върху белия лист с мастило.
Не, никак не съм близо ... Очакваме само плановете за събота да се провалят и просто всичко ще е адски забавно. И продължавам да се чудя дали идеята ми не е най-страхотната на света, но пък и най-убийствената. Нищо, има време все още да реша. Пък и вече като кажа, че се побърквам ме питат дали има повече от това накъде. Хм ... Схеми, планове - никога не ми се получават както трябва, така че имам ли какво да губя, ако поне за малко си помечтая.

06 септември, 2011

Мрън

Вдъхновението ми си е събрало багажа и се е изнесло, докато аз съм била някъде далеч. Започнала съм да пиша едни и същи неща, но с други думи. Идеята за общ блог ми се струва като добър начин да си намеря ново вдъхновение, но и не съм сигурна, че ще ми се занимава особено с подобно нещо. И ще се питам после къде попаднах и в какво се забърках, но като му дойде времето.
Безсънието не ми се отразява добре. Снощи имах нещо за казване, а не успях да го допиша.
За мъничко часовете се превръщат отново с минути. Не мога да изтрия усмивката от лицето си и някак всичко си е обратно на мястото. Светът е някак по-хубав и ми се иска да задържа времето в тези няколко часа.
Невероятно е как може някой да е толкова далеч и все пак да ме кара да се усмихвам и да си забравям мислите. Просто ... Липсваше ми по онзи хубавия начин.
Все още ми липсваш, но по-мъничко, когато си на линия. Все още ... И все пак ... Няма ми ги думичките пак. Някой ден, когато ми се върне вдъхновението. (I know - I sound 'fake and gay' as Tisho would say xD)
Поне моето Муше си идва съвсем скоро и ще има кого да побърквам с дълги телефонни разговори и разходки. Добре де, обещавам да не прекалявам. И по дяволите, защо като не отговоря на някой в скайп си мисли, че ще му отговоря във чудото наречено Фейсбук!? Луда работа - човек да не реши, че не му се говори.
Ениуей, ще си чакам уикенда и ще се надявам да не е като миналия. Не, че имам нещо против пак да си направя пица и да си слушкам музика, но може да е доста по-готино. Обещах да не си правя планове, че все ми се провалят, така че приключвам с темата. Пак все едно е 4, както винаги.

04 септември, 2011

Среднощно вдъхновение

Минава полунощ. Това си е моето време на глупости, размисли и писане. А тази вечер някак си не е като другите.
Някак си е адски ... Забавно да си имам бутилка водка и кутия с цигари за компания. Превърнала съм се в пълната противоположност на онова, което бях и ми харесва. Единственият проблем е, че трябва да призная нещичко пред самата себе си, а избягвам да го направя, защото си е някак ... страшничко. Лятото приключи. Всъщност, за мен приключи преди няколко седмици, но ... От тогава нищо не е същото. Не съм сигурна дали това е за добро или не чак толкова. Знам единствено, че ... Тази една седмица беше най-готината от цялото лято и ще си я помня винаги. Но всичко приключи още тогава и нямам право повече да правя каквото и да било, затова метафорично ще напъхам всичко в кутията със спомените.
Има нещо адски тъжно в падащите звезди. Пожелавах си толкова пъти на малки светлинки, които прекосяват небето и изгасват завинаги. Но нали затова си пожелаваме желания на падащите звезди - защото искаме един миг да се превърне във вечност.
Отдалечих се толкова много от всичко познато, за да запазя близо до себе си един спомен. Сега отново ще бъде 4 след полунощ и ... Нищичко няма да е същото, защото някак си не съм обратно у дома. Не зная какво прави времето, но за мен е някак си спряло. Минава и броя дните, но някак си не мога да усетя колко време е минало, защото някак си съм останала в онова време между 14-ти и 15-ти. Между вчера и днес ... между спомена за нас и реалността, където сме просто аз и ти. Липсваш ми и ме е страх, че никога повече няма да съм пак у дома, както бях през онези няколко дни. Липсва ми сладкия звук, който издаваш, когато се опитваш да се разсъниш и знаеш, че вече е дошло утрото. Липсва ми усмивката на лицето ти, щом се поява. Липсва ми всяка една секунда. Преповтарям си всичко отново и отново, за да не забравя. А може би точно това трябва да направя. Да напъхам всеки спомен във въображаемите си кутии със спомени и да започна да усещам как времето ме отдалечава от нас ... И ме връща там, където вече сме просто аз и ти ... и онази седмица, в която си правихме спомени.
И все пак ... Повече обещавам адските песни да не са повод за плач и мрачни постове, а за усмивка. Чашата е наполовина пълна, нали? Той никога няма да бъде просто спомен в някоя кутия, а част от самата мен. И ще имам света ...
Тази война си е моя и отказвам да мълча и да изписвам хиляди нещастливи постове. Слагам край на бягството от реалността. Трябва ми новичко начало, което да ми носи усмивки, докато намеря начин как да си ги правя сама, въпреки всичко и всеки. А и вече си имам все любими същества, които да правят живота ми малко по-усмихнат и щастлив.
Той ... защото ми напомни коя съм и коя искам да бъда ... превърна лятото в незабравимо ... научи ме само на не толкова лоши неща ... показа ми, че най-неочакваните неща са и най-сладките ... и чашата е винаги наполовина пълна ...
Тя ... защото независимо от всичките ми зли деяния винаги е до мен и е на моя страна ... изслушва безбройните ми колебания и мисли (а те никак не са малко) и все пак продължава да е до мен въпреки всичко ... знае как да ме разсмее дори когато никой друг не може да ме накара да се усмихна ...
За няколко часа света е някак си не толкова сив и мрачен. Трябваше ми бутилка водка, за да го осъзная, но по-добре късно, отколкото никога. И все още не се е родил човекът, който ще ми казва какво да правя. Искам света и ще си го имам! И не, нямам намерение да се извинявам за това, че най-сетне имам смелостта да изрека на глас мислите си. Не е възможно винаги аз да греша. Пък и кога, ако не сега ... Кой друг, ако не аз ... Приключих с мълчанието. Влудява ме и не искам отново да е 4 след полунощ, когато ще имам нещо за казване и смелостта да го кажа. Предпочитам да съжалявам за грешките си, отколкото за това, че не съм имала смелостта да ги направя. Carpe diem!

02 септември, 2011

Септември .. пак

Предполагам няма по-добър начин да прекарам деня си, от това да похапвам захарен памук с моето Муше и да се смеем, докато тя ми пее една песничка за едно коте. Септември е. Започва да става студено, а аз си имам какво да ме топли за цялата зима, че и за след нея. Казвам неща, които никога не съм вярвала, че ще се появят в ума ми като идеи. Харесвам си новите лоши навици. Те държат страшните мисли надалеч. И не искам да съм котето от на Мушето песента, а просто одеалце, което да те гушка всяка вечер.
След две седмици всичко ще започне да се движи твърде бързо, а на мен си ми харесва времето да е някак спряло. Харесва ми дори да се сещам внезапно за нещичко и да си забравям как се диша. Единственият ми проблем е, че не зная как да бъда просто приятелка след всичко. Има време, ще се науча. Поне не съм сама в това и някак си знам, че всичко ще си се оправи някак. Или ще се проведе третата световна война, не съм сигурна кое от двете е по-вероятно. Звучи малко страшничко, но имам невероятната способност да разрушавам всичко около себе си, за да пренаредя любимия си хаос.
Има моменти, когато се чувствам като супер-герой. Притежавам силата на огъня и изгарям всичко по пътя си. Насъбрала съм и доста идеи за писане. Остава само да ги подредя в думички и да ги изпиша на някой бял лист хартия.
Знаеш ли, адски е побъркващо, като не зная къде си. А като си тук не зная какво да кажа. Глупаво, както винаги ... мър ... време за сън, преди да е станало много рано. :))
Обещах повече да не пиша подобни постове, но колкото повече си забранявам, толкова по-лошо става. Така че поне тук ще си споделям мислите и ще си вярвам, че всичко си е още съвсем близко и не толкова далечно. За да има после какво да ме топли през идващата зима.