31 октомври, 2011

more than i'm afraid of it.

Не помня от кога не съм ставала от леглото си доброволно, преди да е станало поне 11. А тази сутрин, станах в 9 без 10. Излъгах - помня. Но все едно не съм го казала.
Пак си припомням онези мои думи, че ако не го направя сега, сигурно никога няма. А и после няма да има смисъл. Страшничко е, да - признавам. Но пък ако всеки път, когато ми е било страшничко се отказвах доста неща нямаше да са каквито са и щях да си седя и да се чудя какво ли щеше да е ако бях следвала побърканите си идеи.
За пореден път си потвърждавам наскоро откритата теория, че с някои хора се обичаме по-добре от разстояние. А тя си мисли, че аз ще се предам, проваля, откажа и какво ли още не.
Но и не знае докъде стигнах в търсенето на граници, така че не очаквам да си мисли друго. Вероятно затова е толкова спокойна. Мисли си, че веднага щом избягам, ще искам да се върна. Може и да е права, но няма как да знам, докато не опитам. А не опитам ли сега, вероятно никога няма да се осмеля отново. Пък и ако не опитам няма да знам. Та, решено е - ще опитам.
Твърде сложни мисли, а още не съм се смесила с дневната си доза кофеин. Може би, без да си го признавам, очаквам тя да се откаже и да се предаде, точно както тя очаква от мен да направя същото. Може би точно това трябва да направи - да ми каже, да не върша глупости. Но няма да го направи, а аз няма да се откажа, дори да е само, за да й докажа, че мога.

30 октомври, 2011

Bitch slap

I know, I'm finding it hard to breathe...

Не си намирам думите. Пък се случва твърде много и ми се искаше да го изпиша някъде, та да ми мине.
Вече няма само да градя стени, а и мостовете ще горя. Защото не може винаги да бъркам. И да, няма да се върна. Обещавам!
Дишам. Пък ако не, Мушето ще ми напомня да дишам. И май е крайно време да започна да пиша по някоя от многото истории. Трябва ми илюзия. От онези вманиачаващите, които ме побъркват до краен предел в положителния смисъл. Така че да си забравя за всяка друга реална глупост, която ми тормози опропастеното съзнание.
Минах си границите, изгубих се, забравих как да се намеря, обърнах си света с главата надолу, извърших един куп глупости и за нито едно от всичките тези неща не мога да съжаля. Защото точно това исках - да променя всичко от началото до края. Да променя всичко около мен и всичко в самата себе си. Друг е въпроса колко изгубих, но истински значимите неща и хора никога не те изоставят, независимо от всичко. Как беше точно ... "Истинските приятели знаят всичко за теб и все пак са направили избора си, да ти бъдат приятели." Нещо подобно.
Хелоуин партито беше страхотно! Снимките и спомените са доказателство за това. Друг е въпроса колко точно ми се разказа играта заради партито и на колко малко бях от това съвсем да си забравя кое е правилно и кое не. И да оставя семейството да си ме чака пред дискотеката, докато аз си слушам музиката и си танцувам, далеч от тях.
За всяко действие, за всяка мисъл или чувство си има причина. Следва сама да си направя изводите и повече да не се оставям на страха си. Пък той идва, когато си изгубя смисъла и става едно такова сложно.
Ениуей. Идва ноември, а после още малко и докато се усетя вече ще сме в Слънчев бряг, после ще е лято на морето и накрая София. Близо и пак далече. Не достатъчно, но няма да се оплаквам. Само толкова ... Времето само трябва да спре да ми прави номера и да започне да се движи малко по-бързичко. А си имам син часовник, който свети на тъмно и ще си го гледкам, докато чакам часовете да се превърнат в дни, дните в седмици и да дойде онзи хубавия миг, в който вероятно ще ми бъде мъничко тъжно, но и доволно.
Съботата ми пак беше неделна. Спуснати завеси, разхождане по пижама цял ден и филмчета с хубава компания. И утре пак ще е неделя с филмче, която със сигурност ще харесам и за която ще пиша.
Добре, че я има музиката, за да си намирам точните думи поне от време на време. Исках да напиша съвсем друго, но това се получи. Може би утре, когато ще е неделя. А аз ще съм далеч.

p.s. Гледането на разни снимки е груба грешка, която моя милост не бива да допуска отново. Ениуей, сигурно ще си забравя това да не го правя, но все пак. flashbacks are filling my mind sometimes, like shooting stars in a clear sky.

27 октомври, 2011

You me at six

Little girl played with fire.
Little girl got burned by her desire.
Партито, за което нямах търпение, ще бъде мъничко трагично. Затова смятам да се смеся с малко алкохол и да си изгубя пак представите за място и време. То и без това времето ми е едно такова спряло от онази вечер на Cosmo насам. Най-лошото е, че си нямам на идея защо. Сигурно не е добра идея втора седмица да не се наспивам. Но все така се случва.
Пък и екскурзията, на която толкова исках да ида май най-хубавото й ще е, че ще съм далеч. Поне физически далеч. В мислите си... Там никога не мога да бъда далеч от няколко определени хора, случки, спомени.
Май стана така, че с моя повреден часовник, се повреди и реалното време. Октомври не иска да си ходи, пък никак не се харесваме. Септември ме вика обратно в топлите си дни, и понякога сънувам за есента, преди да пожълтеят листата. А ноември никога не ме е обичал. В последните ни срещи се оказва твърде разрушителен, мрачен, безкраен... Обичам един единствен ден от него - 23. А другите някак си ще трябва да минат, както всички дни досега. Пък и всички предстоящи. До момента, в който ... Ще се качвам на влака с багажната чанта и без билет за връщане.
И да, магическото ми нещо е невероятно хубавко и магическо. Но си припомням едни думи на Милита, гласящи долу горе следното: "Моят принц може и да дойде някой ден. Но не съм сигурна, че когато достигна този ден, ще съм все още принцесата за него."
Без да искам съм се върнала към нормалното, липсващо приключенията и глупавите неща. И умът ми вече пише нови истории, бленувайки да си върне способността да върши същите споменати преди мъничко глупави неща.
Пък ако още някой ми даде идея къде, по дяволите, мога да уча след 12-ти клас, ще го замеря с книга! И без чужда помощ си меня мнението на всеки няколко часа. Тъкмо реша нещо и хоп - нова идея. Край! Приключих с обмислянията. Сега е ред на действия .. или бездействия. За това не съм сигурна.
Събуждам се и заспивам. Заспивам и се събуждам. В съня си. А сънувам за разни магически неща. Страхливичко избягвам илюзиите и ми ги няма хартиените птичета в ума. Онези с усмихващите идеи и вдъхновението. Исках да направя хиляда и да се върна. Защото сбъдвали желания, като падащите звезди, духнатите свещи на тортата, полунощ, когато часовете и минутите съвпадат.
Иронично повтарям, че нямам нужда от спасяване. В същото време си припомням онези обичливите ми дни, в които исках да гушна някой. И преструвайки се, че не съм го казала - дните, в които исках някой да гушне мен. Просто така. Защо иначе ще си търся по цял ден какво да правя, каква глупост да свърша... Защото глупостите се задържат в ума ми за по-дълго време и премахват всички други мисли. Пък сега глупости няма и се започва с мрачните мрънкащи постове.
Вече почти ми го няма онова усещане от кафето. Нито вкуса на слънчеви лъчи, затворени в стая, примесен с разни там усмивки и звучаща музика. ... Оставяме недописано, за не знаем кой път. Защото като сме забравили за тези разни там усмивки, ни дават поводи за нови. На мен и моето мрънкащо аз.
Споменах ли, че утре е Хелоуин партито? Сега отправям един въпрос към мен си и ще му отговоря в някой друг пост. Има един ден в годината, когато мога да се маскирам, като каквото или когото си поискам. Въпросът е какво ще бъда в точно този един ден.
И да, някак си правилното стана грешно.

26 октомври, 2011

5&7 BB

Got it. I was never much of anything really.
Защо пък да не ме питаш кои песни били любими? Защо пък да не са точно те? Защо пък в тях да не откривам всичко друго, но не и каквото ми се иска?
Любимият ми домино ефект продължава да си работи, при това идеално. Ако и не беше в отрицателна насока.
Всички си имаме определени песни, казващи повече от необходимото, разказващи истории, запечатали в себе си нещичко наше. Тези двете, за които ставаше въпрос в случаен разговор днес ми казват адски много. Не за мен, а на мен - подчертавам. И сигурно никога повече няма да ги чуя, поне не доброволно.
Като всичко е тръгнало да ми разрушава границите, защо и това да не е сред тях. Пък и да, рано или късно трябваше да ми стане ясно. Пак съм сънувала някоя моя си илюзия. Обикновено обаче знам, когато сънувам илюзии. С някоя частица от себе си оставам в реалния свят. Този път илюзията ми е била в повече и сега започва да ми просветва кое, какво, как, защо.
Чудя се дали има песен, която да не казва адски много не на мен, а за мен. И не на мен. Всъщност не се чудя наистина, просто така се казва. А когато го кажеш, значи си почти сигурен в думите си и просто искаш потвърждение, че е така. Знам. Пък има толкова много неща, които не ми се иска да знаех. И в същото време се радвам, че ги знам.
Странното е, че късам едни невидими нишки и поставям други на тяхно място. Сякаш ако няма поне една, света ще свърши. И държа да го правя с ясното си съзнание, за да мога лесно после да поставя граница, когато реша.
Пиша толкова объркано, но не мога да подредя всичко в думи. Липсата на хаотичност, глупости и приключения до това води.
Чуваш, но не слушаш. Четеш, но не разбираш. Тук си, пък все едно си далече. И после следва смяна на ролите.
Пък сега следва напъхване на разни мисли в кутии, за да се преструвам, че и няма, докато съзнанието ми успее пак да заключи онази врата. А то вече си знае как да го прави и дори не му е нужна помощ. Извод - има нещо хубаво в това да си повреден. Може и да няма как да се поправиш, но поне знаеш как да строиш стени, да гориш мостове и да напъхваш разни неща в кутии, лежащи на дъното на гардероба. Проблемът идва, когато в гардероба вече няма място, но до тогава има време и ще го измисля в движение.

25 октомври, 2011

Fallen asleep

Шест часа разговор по скайп. За целия уикенд не съм се смяла толкова, колкото през тези шест часа. За мъничко бях в един друг свят - хубавичък, невинен, усмихващ.
Останали са ми толкова малко усмивки и спасяващи мисли, че вече съм започнала несъзнателно да си търся нови. Пиша хаотично, прекарвам деня си на части, наситени с дози кофеин и никотин. От липсата на усмивки съм успяла със зелената запалка, подарък от моето Мишле да изгоря краищата на мислите, чувствата и дори на душата си. Напълно разбирам пристрастените към каквото и да било хора, както и желанието да избегнат всякаква форма на абстиненция. Ще си позволя да цитирам един съвсем случайно попаднал ми пост в наскоро прибавен към любимите блог и след това ще коментирам.

"Какво му е интересното на щастието. Приижда за миг, разтриса те, еуфорично е. Прекрасно е. И после?
Търсиш ли чар? Чарът е в носталгията, в нежните прозаични погледи. В апатията, с която се маскираш. Ще се присъединиш ли към вечната ни постановка? Към обречените ни нощи. Ние излизаме по тъмно, влюбени сме в светлините на града, в лудостта. Търсим себе си в дъжда. В космоса и студената паст на есента. Краят ни трябва да бъде трагичен, дробовете трябва да бъдат запълнени с драма. Изцяло – тежки въздишки, постоянно раздвоение. И винаги ще си Не и Да, сега и никога, от тук до там, никъде. Някак си. Сам, но гарантирано – никога самотен. Себе си – в две лица и няколко гласа. Страхът. Ни е приятел. Пишем и умираме в редовете си. Чувствата ни попадат на бели листа, отърваваме се от тях, за да се усетим празни. Свършени. Свършили. Сиви мечтатели."
(целия пост в No.Inspiration)


Повреденото писателско аз намира себе си в тези думи. Лудостта, търсенето на себе си в дъжда. И да, какво правим след като свърши щастието? Събираме усмивки, открадваме усмивки, даряваме усмивки. За предпочитане с двойни дози от петте най-побъркващи неща поне за мен - кафе, цигари, алкохол, секс, шоколад. Пристрастяващи са. Взаимно се допълват, но успяват и да се заместват едно с друго. Едновременно създават и рушат, свързват и раздалечават, заместват и напомнят за липса.
Да се върна на важното нещо, което исках да кажа. Това е нещо съвсем различно. Не съм сигурна точно какво, но моят свят не е познавал досега нещо такова. Пък води до усмивки и накратко казано - ще ми хареса. При това не по онзи стигащ до крайности начин, а съвсем невинно, хубаво и дори сладникаво.


И най-сетне стигнах до решение след дилемата какво точно да правя и накъде точно да е насочено моето своеобразно бягство. Придържам се към първоначалния си план и толкова. Никакви размисли повече, нито тъмни ангели и други подобни, които имат потенциалната възможност да ми доразхвърлят и малкото останала подреденост в любимия хаос.
Знам, че пиша адски неподредено и хаотично, но способността да си подреждам правилно мислите я има само след повече от седем часа сън в повечето случай, а снощи бяха само около четири.
И за пореден път се убеждавам колко права съм в желанието си да избягам. Защото винаги нямаш време, на мен ми се губи търпението, а после вече няма да има значение. Защото ще съм далеч от тук и тогава ще имаш време, но аз няма да съм тук, за да го запълня. Иронично - колкото повече държиш нещо по-близо до себе си, толкова повече то се опитва да ти избяга. Изпитано от двете страни на ситуацията и доказано по хиляди начини. Ако на някой му пука, ще направи нещо, за да го покаже. Пък ако не, то и цялата вселена да подреди нещата както трябва, той пак ще си намери причина нищичко да не направи. И щом веднъж съм имала причина да се съмнявам в някого или той по някаква незнайна за мен причина е успял да намери начин да влезе и излезе от живота ми, то дам ли му шанса ще го направи отново. Хората винаги си отиват, както казва Пейтън. Понякога се връщат - вярно е. Но нищо никога отново не е същото.


Времето променя всичко - мислите, чувствата, гледните точки. Времето заключва частица от нас във всяка секунда на дългото си пътуване от час до час, от ден до следващия. В един миг си ти, в следващия си се изгубил сред хаоса от стрелки и часове. Сърцето ти тупти подобно на тиктакането на часовника. тик-так .. туп-туп .. И онзи един миг вече е далеч. Обръщаш да назад, за да го видиш и забелязваш останалите от теб частици. Сравняваш ги с новите, запълнили празнините. Може да не пасват идеално, но поне успяват да удържат съставящите душата и сърцето ти части на мястото им. И когато онзи някой някога отново се върне в живота ти, ако изобщо го направи, ти вече няма да си същия. Няма да я има онази твоя усмивка, нито начина, по който нещо у него те е карало да се усмихваш. Точно тогава виждаш колко различно е всичко. Какво е било, какво е можело да бъде и най-вече колко всичките ти представи са различни от реалността. Благодарение само и единствено на времето, което някак си е разминало пътищата ви.
И не, това не е повод за сълзи, а за усмивки. Защото все пак някак си на някой кръстопът сте били за мъничко заедно. Запечатали сте частица от себе си във секунда време, оставили сте следи, макар и невидими за всеки друг. И за секунда, в някой час, тиктакането на часовника бие с ритъма на сърцата ви. тик-так .. туп-туп .. Поредният адски спомен.


Все пак всеки отминал миг се превръща именно в това - спомен. Затова се старайте миговете да са хубави, а спомените - красиви и незабравими. Зная, има нещо адски тъжно в това, но пък и магическо. Когато твоя свят се слее за мъничко с този на някой друг винаги остава следа. А така се учим, израстваме, променяме се - срещайки нови хора, опознавайки поне мъничка частица от техните светове.
Пък някой ден времето ще спре за малко повече от просто миг и за някого може би ще бъдеш целия свят, както и той за теб. Вечността се събира именно в онези няколко откраднати от времето секунди, когато някак си въпреки всичките оставени следи, празнини и спомени, намериш в себе си способността да се бориш. Вечност е още, когато изгубиш представа за време и място и отдадеш себе си изцяло на един единствен миг, който дава смисъл на самия теб. Едва тогава ти става ясно защо всички други са си тръгвали - за да направят място за онзи някой, който ще остане. И вярно, че може да си повреден след множеството запечатани в секундите на времето частици, но със сигурност не си единствения.


Да вървят по дяволите принцовете, приказките и сладникавите филми - магията е в несъвършенството. Тя е във всички онези усещания, които са способни едновременно да те побъркат, разкъсат, съберат, разрушат, поправят, усмихнат, разплачат, осмислят, обезсмислят...
За пореден път не намирах думите, докато не започнах да пиша. И едва сега установявам колко много са ми липсвали.

24 октомври, 2011

пиша едно, мисля друго

Има нещо адски сладко и невинно в това новичко нещо, за което умишлено не искам да споменавам много, че ще взема да го проваля като всичко останало. Имам толкова много неща да измислям, да решавам, да преосмислям, пък точно това нещо ми отвлича мислите. И понякога си мисля, че някой ми е откраднал усмивките, когато се е промъкнал тайничко в моя свят без да узная. Пък в следващия момент се питам защо са ми усмивки, след като ми стига само да има какво да изтрива сълзите. Луда работа!
Говоря само хипотетично. Не ми е тъжно (добре де, не много), нито съм започнала да плача като малко дете. Тоя момент го минахме. Просто ми е едно такова неприятно тихо и мълчаливо. Иска ми се до полуда да говоря за едно и също нещо, докато не си го изясня сама за себе си. Обикновено така достигам до гениалните си изводи - докато говоря, или пиша. Но с писане и разговори с огледала нищо няма да стане. Трябва някой нормален човек да ми каже дали това, което мисля е нормално или не. Сама не мога да преценя.
Пък това новото сладко и невинно нещо не зная докъде ще ме отведе, но мъничко поне ми харесва. Защото не е както всяко друго подобно нещо. Не включва клиширани реплики и сваляне на звезди. Нищо, че моя свят още шепне тихичко за онзи, който влизал е последно в него. Нищо, че следващия петък ще ми се разкаже играта. Поне ще се смеся с малко алкохол, та да не ми прави впечатление поредната прецакана вечер.
Трябва ми един много ясен и красноречив знак. Такъв със светлинки и дори сирени. За да зная какво следва, какво се иска от мен и как ще приключи всичко. И да мога в края на деня са знам къде точно искам да съм и защо.

23 октомври, 2011

past midnight

Полунощ мина, но моя милост пак достигна до велико прозрение. Винаги правя грешката да обвържа моите собствени решения с тези на някой друг, било то по най-невинния и незабележим начин. Пък никой не прави обратното в замяна. И точно това ме превръща в Магьосника от Оз, а аз не искам вече да играя тази роля. Ето защо, това трябва да си е решение за мен, заради мен, от мен. Не заради евентуална бъдеща илюзия, на която да си вярвам самичка. Нито заради някоя си там история, на която съм забравила да допиша края. Защото някой друг вече го е дописал, дори аз да съм нямала смелостта и желанието да го направя. Има си причина за всичко. Включително за това кой влиза в живота ти, и още повече за това кой излиза от него. Причините не винаги са ясни, но ги има. Звучи адски тъжно да стигам до подобен извод, макар със сигурност да го знаех и преди.
Но това трябва да си е само за мен. Нямам право още от сега да написвам бъдещите си грешки. Защото има огромната вероятност да се събудя един ден и да се питам къде попаднах. Пък няма да има кой да ми отговори. И виновна ще съм си само аз. А няма да мога да поправя тази си грешка.
Да, любими са ми тези няколко илюзии с тъмните ангели и пътуването с влака, но са само две от историите, които изграждат измисления ми свят. А реално има още толкова много истории, които предстоят да бъдат изживени, написани, разказани, споделени. Толкова много, че няма значение къде ще бъда след година. Има значение единствено дали ще съм щастлива, щом отида. Пък нещо ми подсказва, че няма да ми е никак щастливо, ако някак си успея да свържа въпросното отиване с нещо или някой, освен с мен самата. Пък... Някак си точно това се опитвам някак да направя. Да, той има огън в сърцето си. Вдъхновява ме, напомня ми. Но онова аз, което обичаше да вижда пламъчетата в очите му си понесе заслуженото, защото реши, че може да вярва в илюзиите си. А ми се иска да вярвам, че някой ден ще искам повече от просто вдъхновения и спомени.
Извод - заради едно нещо, ще си прецакам всичко, ако продължавам с тези размишления. Трябва да реша и да действам. Трябва да реша самичка и за себе си. Трябва да реша и да не си променям мнението после още десет пъти. Трябва за малко поне да остана глуха за гласовете на другите, за да чуя моя собствен... Или по-скоро този на малкото си сърце. То обикновено знае най-добре. Забравям обаче, че реших да не го слушам преди известно време. Научило се е да повтаря едно и също нещо и май има нещо повредено в него. Пък и разума ми не е за слушане.
Пък и всичките ми планове отиват по дяволите, както винаги. Искам поне едно нещо да е както трябва. Поне едничко нещо, което да е правилно и хубаво, без да трябва да го мисля и нагласям до последната секунда. Толкова ли е много?

21 октомври, 2011

Все още (усмивка)

За мъничко си бях забравила най-важното нещо - по-малко мисли, повече действия. Колкото повече обмислям дадено нещо, толкова повече се обърквам. Докато действията ти показват дали наистина това си искал или не. Няма смисъл дори да хвърлям монета, за да реша. Просто няма да призная решението си и причините за него, докато не му дойде времето.
Трябваше да отбележа някъде изводите си. Пък и да се похваля, че си измислих костюма за Хелоуин. Ще съм червената шапчица, като във филма, но не с руса коса. Мислех си да си направя няколко кичури, за да ги боядисам после в червено например, но ще видим. Първо да си намеря червено, което да пасва на бялата ми рокля. И стискайте палци. Защото май без да искам реших и друго - не съм се отказала.
Всъщност, кога изобщо съм се отказвала от каквото и да било, освен ако не е било изключително принудително при неоспорими факти, че трябва. За момента всичко е тихо, мирно и спокойно. Дори някак приятно. Но като си знам късмета и характера, няма да е така за дълго. Пък утре най-сетне смятам да се наспя до обяд. После да се вдъхновя с няколко песни за бъдещата рок група. И вечерта ще има филм с приятели. Усмивки за събота вечер.
Пък ... I still have things that I can't really talk about, simply because they mean too much to me. I still ...
Не мога да го изпиша това. Пък и не искам да го пиша.
Утре бил ден за размисъл. Пък после ще се гласува. Първото ми гласуване. Интересно ще да бъде. Признавам си, че никак не разбирам от политика, нито някога ми е била интересна. Иска се твърде много обмисляне, пък това никак не ми е по вкуса. Приключвам с гениалните си мисли и отивам в топличкото си легло. Тази вечер няма да го има безсънието, защото нуждата от сън, траещ повече от шест часа е по-силна от всичко останало. Лека нощ!

20 октомври, 2011

времето да спре ?

I just remembered... You have fire in your heart.


Днес си припомних защо обичах да ходя на тренировки по хип-хоп танци. Днес също се записах за участие в новата рок група в училище, която май няма никак да е точно рок група, но все пак ще е готино.Танците, музиката, танците...
Идват ми такива страхотни идеи на ума, че едва успявам да ги осмисля всичките. Например една седмица на уроци по английски в София с братовчед ми, партито за Хелоуин, за което все още не съм си измислила костюм, нощната разходка до някой град в някоя дискотека и прибирането на сутринта, уроците по немски и кандидатстването за Австрия, от което уж се бях отказала. Но смятам все пак поне да опитам и от другата седмица започвам сериозното учене (съвсем сериозно го казвам).

Пък другарчето ми няма да идва на екскурзията. То също и си има свое другарче, но това не е от особено значение.
Знам. Вчера бях предизвикана да си призная толкова много неща, че днес изприказвах всичките глупости, на които съм способна, за да залича останалото. Пък... Не искам това да е последния Хелоуин с тях, нито последните адски спомени. Странно - не зная какво искам, но зная какво не искам. Не, защото няма да има и други по-хубави, а защото те няма да са с мен, пък някак си. Този огън, който продължавам да откривам някак си ми напомня на нещо хубавко. На нещо, което искам близо до себе си. После ще съжалявам за написаното, знам.
Искам. Искам си смисъла, искам си вдъхновението, искам си точно този огън. Но не да го усещам само в него, а и в мен самата. Затова толкова обичах тренировките, и особено прибирането към вкъщи след това. Пак въпросите без отговори, думите, които не мога да кажа, пък и не който искам да ги кажа все не ме чува. И ми е едно такова... Все едно навън има мъгла, а аз съм някъде в нея. Намирам някой, изгубвам го... Вървя по тънкия лед и не зная как да избягам от него.
Подхлъзвам се, падам, ставам и продължавам. Губя се, намирам се. Губя се отново. И не винаги намирам всичко от себе си. Затова има неща, за които не мога да пиша, не говоря в прав текст, а скривам частици от себе си в думите. Задавам въпроси и казвам, че отговори няма, а всъщност дълбоко в себе си ги зная. Като например откъде ми идват на ум всичките хубави идеи, защо са точно такива и кое ме води именно към тях. За всяко действие си има причина. Пък те моите причини... Няма да ги наричам с истинските имена. Все пак най-добре лъжа себе си. А и си вярвам, което допълва тоталната лудост на горкото ми повредено съзнание.
Изводи:
Най-значими са нещата, за които не мога да пиша.
Доста често задавам въпроси, макар да знам отговорите, просто за да се уверя в тях.
Колкото повече граници, толкова по-голямо е желанието да се преминат.
Често търся знаци, но в повечето случаи виждам само тези, които на мен си ми харесват.
Най-силно се помнят усещания, чувства и емоции. Кажи нещо и ще го забравя. Прегърни ме силно и никога няма да те забравя.
Има хора, които още от първата секунда знам, че ще харесам. Магическо е, няма обяснение.
Наближи ли полунощ, мислите ми се превръщат в думи и нямат спиране.
Обичам, когато някой от хората, изграждащи моя свят знае по-добре от мен самата какво минава през побърканото ми съзнание. Понякога наистина си мисля, че те просто могат да ми четат мислите.
Никога не съм вярвала, че съм способна на подобен тип мисли, думи и идеи, но някак си страшно ми отиват.
Вече нищо не може да ме смеси с романтика. Пък преди цялата от това бях направена. Сега цялата романтика на света е останала някъде по пътя, но не съм сигурна кой точно.
И да, през повечето време звуча адски смело, а в мислите си едва успявам да удържа страха. Най-убийствените преживявания са ми най-съживяващи.

Пак наближава полунощ. Не съм се наспала цяла седмица. Пък и съм болна. Побъркала съм се съвсем, а най-лошото е, че го намирам за очарователно. Имам нужда времето за малко да спре. Да си открадна малко от него само за мен. И ще си лежа, ще си мисля глупости, ще си пия кафе и ще си се побърквам на спокойствие. Някак си всичко все се обърква до такава степен, че накрая винаги ми се разказва играта. Пък то ако не се обърка, аз ще го объркам някак си. И ще питам после къде попаднах, ще търся знаци и табели, пък връщане на обратно добре знаем, че няма. Какво пък, от сън спомен и без това няма.

19 октомври, 2011

Признавам

Минава полунощ.
Предизвиках съдбата да ме побърка и тя го направи.
Искам да си изключа мислите.
Тръгна ли, никога повече няма да се върна.
Някак си вече направих избора си. (Швеция и София)

Най-глупавото от всичко е, че точно в този миг ...
Ми липсваш адски много. Защото почти мога да си представя какво би ми казал, за да не ми е тъжно, а щастливо. Знам, помня, липсваш. Просто игнорирам спомени и смислени думички. Освен когато искам адски много пак да ми е едно такова неделно и хубавко, да има на кого да мъркам и кой да ми мърка. И да не е дъждовна есен, а вечно лято. Не, не навън, а в мен самата.
Подчертавам - не просто да гушкам някого, а теб. Не просто мъркане, а твоето. Не просто неделно, а такова едно като у дома(моето си разбиране за у дома).

18 октомври, 2011

Новичка идея

Трябва някъде да си споделя новата идея за писане. Ще е абсолютно експериментално, с елементи на реалност и измислица. Вече имам едно започнато подобно нещо, но то си е малко по-лично. Пък това искам да не е в пряка близост до мен, а едно такова, погледнато от страни. Вдъхновено е от "Gossip girl" и книгата на Дан.
Първо обаче ще си избера внимателно героите и историите. После главните моменти и целта на самата книга (ако изобщо стигна до там). За финал ще следва доза адски много писане. Пък и имам важната задача да си избера герой, който ще разказва всичко случващо се, така че ме чака работа. Нищо, че речника с думи по немски чака да го науча, пък задачите по математика все още не са ми решени. Толкова много неща не зависят от мен, че искам да си имам поне едно мое, за което да съм си отговорна само аз. Да няма правила, граници, спиращи дъха моменти и други подобни побъркващи емоции.
Нека експерименталното писане започне.

17 октомври, 2011

Heute Nacht habe ich komplizierte Gedanken.

New thoughts. It's not twelve yet, I know. But it's close and my dark angel got me thinking about stuff.
So, first I knew where I wanted to be in a year. I had a plan. It perfectly matched my need to escape, as well as my passion of English. And also something else, which I will not mention, since it no longer applies to this.
Second, I changed my mind thanks to people telling me I can do better than this. I believed them and found another option, that involved me leaving my past behind and start all over with almost everything, besides writing, which I believe is my only true lover.
Third, again thanks to the dark angel and my crazy wanting-to-know-and-be-around-him thought, I found another option. Only it will take all of my time, because it includes German level B2. I know, I'm screwed.
And since I'm me and I need to really confuse myself to the poing of no return, I had to find another option that is again away and just for me.
I am crazy enough to actually try for all those four options. I will have no free time to think about stupid things. I will improve my english and also german. I will keep all my options open in case I decide.
And he (my dark angel) said that we all have lots of roads ahead of us, but there's only one that's going to give meaning to our lives. I never thought he was a black&white kinda person. You know, one who sees things as simply black and white. I mean, I know he's not, but then why would he say something like that? Anyway. My point is there are more than one ways. Because first you need to know where you want to be. And how would you know, if you've never been there before. You may not like it, it may kill you to be there. And then you have to start all over again. I proved that to myself. I had a way before and it lead me somewhere. Then I took another one, and here I am. Writing, doing stupid things and trying to breathe. So I guess it doesn't matter which way you will choose to follow, as long as your heart tell you it's the right one. And no matter where you go, you will try and make the best of it, or find another road and another place. Over and over again, until you find that one place that makes you feel home. You know - safe, warm, wanted, needed, loved...
No one can say for sure where he's gonna be in like a year, two years, five years. People change you, time changes you. And by the time you get where you wanted to be, you may not be the person who wanted that anymore. And considering how that went for me, well how can I ever make a choice like that, knowing that one simple thing turned me and my world upside-down for good. I'm not saying I didn't like or want it. I'm just scared that it may happen again some day and I don't want to wake up, realising I made the wrong choice for me.
Speaking about messed up... Well that's me at that moment. Time for hot shower, a little studying German and then I will sleep and dream of my paper birds and the time when I wanted to make a thusand of them, because there was a place I wanted to be. Or more like a feeling I wanted to keep with me.

ich bin verrückt.

Изпивам горещото си следобедно кафе и ми се иска да имах цигара в ръката си. Облякла съм новата си лилава блуза и ми е едно такова топличко и уютно, завита в одеялото. Бях забравила колко успокояващо е лилавото по мен, в мен, на мен, около мен. Макар че стаята ми е предимно синя. Немският и съчинението по литература чакат да бъдат написани и научени, а вместо това аз си изписвам мислите. Пък онова слънчевото момче е решило, че заради мен ще му е тъжно. По-скоро заради думите, които не му казвам в замяна. Понякога ми се иска да ги кажа, но няма смисъл, след като няма да са истински.
Другарчето ми в престъпленията си намери свое си другарче и това при други обстоятелства би ме побъркало до краен предел. Вместо това на мен ми е криво, но не заради него, а заради времето и изборите, които трябва да направя.
Някой бил е в моята малка стая, докато скитах навън по света. Разхвърлял е из основи всеки сантиметър от горкия ми хаос. Откраднал е толкова малки и незначителни частици от иначе подредения ми свят, че едва когато навън вали, мога да усетя липсата им. Смисълът пак ми се губи. Не зная откъде да започна с подреждането. Глътката вдъхновение в моята наполовина пълна чаша също я няма. Някой ми я е взел, а после си е отишъл без да остави никаква следа. И после какво съм търсила? Търся този, който е посмял да ми разхвърля стаята. Нищо, че може да съм била самата аз в някоя от всичките си илюзии.
Странно е да го казвам, след като изобщо не съм мислила, че ще мога някога да го кажа. Но не ми липсва толкова, колкото усещането... Пак ще оставя недописано, защото докато го пишех имаше малко повече скрит смисъл от необходимото. Затова е казано, че някои хора някак си оставят следи, при това невидими и вечни. Дори дъжда да вали над тях с години, пак ще си ги има. И никой друг освен теб няма да може да ги види, но ти ще знаеш, че са там. Следите от отдалечаващите се стъпки, принадлежащи на някой, който е успял да ти разбие защитите, взел си е нещо от теб и си е отишъл. Пък ти после никога не си същия.
Още по-странно е, че досега не съм била в обратната ситуация. Поне не ми е известно да съм оставяла следи и после да съм си тръгвала. Защото при мен оставянето на следи работи в двете посоки. Ако оставя следа в теб, значи и ти си оставил в мен.
А както бях казвала в едно есе, всеки може да оставя следи. Но малко са онези, които могат да запълнят следите по пясъка и да открият красотата в хаоса.
Пък моя милост повече от всичко обича своя хаос, защото какво иначе ще прави, освен да подрежда, за да има после какво да разхвърлят. Колкото по-разхвърляно, толкова повече писане, което някак си винаги оправя всичко. Или ако не всичко, то поне мен. Едно от най-добрите лекарства на света. И не, че ви предизвиквам, но побъркайте ме, за да мога пак да пиша по онзи начин, който спира дъха с всяка следваща дума, кара сърцето да забие лудо в очакване, обгръща душата с ледените си ръце и оставя горещи следи по кожата. Дъждът утихва, стаята остава празна, музиката тихичко повтаря онези четири думички, даващи смисъл на самата мен и всичката лудост, на която съм способна. И не, че ви предизвиквам, но повече от това да ме побъркате едва ли има накъде. Минах си почти всички граници, а за останалите ще се погрижа съвсем скоро. Трябва единствено да реша сама за себе си къде искам да бъда, накъде бягам и към какво. И все пак някак си предпочитам да не бързам с избора, а да се побъркам и с учене за Тойфел, немски и изпити, и тогава да си се изправя пред дилемата. Да бъда или да не бъда? Проблемът не е в избора, а в това, че зад всяка една от възможностите виждам една от онези невидимите връзки с нещо съвсем друго. Чисто символично, видимо само за мен.
А споменах ли, че мразя понеделниците. Има нещо плашещо в първия ден от седмицата, защото си мислиш, че всички останали дни от нея също ще са мрачни и студени, като този понеделник. Добре де, аз си го мисля. Странно - от всичките глупости, за които да ми е криво, проблема ми е, че е понеделник. Луда работа.

Dark and twisty again

The thing is, I promised I would fight harder next time. And I did. Only even when I was ready to turn the world upside-down it was still not enough. That's what scares me, you know. I can do anything I want, but so can anybody else. I can make all the right choises for myself, but so can they. And it's like whatever I do will somehow be both wrong and right. Right for me, wrong for someone else. And that kinda sucks, because I hate being wrong. I hate it when I do my best, prove that everything is possible, and then it gets taken away at some point, as if everything I did simply doesn't matter. As if I don't matter. As if it's that simple to just walk away and never ever look back. I hate that. And the cold weather gives me dark thoughts to think about.
I am scared, because I need to make a choice. But I don't know what I may want in a year, where I may want to be. So I'm leaving all my choices for some other day. And I try to keep them all open till I decide. Because I don't want to be wrong. I also don't want to make a choice based on someone else's. And I don't wanna end up in a place, where I'd wanna go back to where I used to be.
First choice goes with all my initial connections, which is kinda amazing.
Second was inspired by my classmates, and I do like it, but it's gonna be like really hard to get there.
Third is me being all alone in a new country, living the dream of my escape. Only I'm not sure I will like being all alone with my dreams.
The point is, I feel kinda screwed when the weather sucks and I can't go anywhere without getting sick. The point also is that when I was like my version of perfect, things were still like they are now, when I'm nothing like who I used to be. And at least now I know why things are the way they are. But they suck. And I'm always not close enough. Distance pretty much screws me every time, any chance she gets. I keep trying to fight it, to erase it, to ignore it, but it just won't go away. I'm always gonna be here and not there. And there doesn't know how lucky it is that it has all of them - the people I wanna be close to.
Writing didn't take away my bad mood, so I guess I'm going to write again pretty soon.

16 октомври, 2011

antworten für mich

В мен пак е твърде тихо и мъничко уплашено. Това се е случвало и преди, пък този път не искам да е същото. Никак не съм убедена в решенията си, нито в това до колко мога да се справя с тях. Иска ми се да погледна тайничко към някой миг в бъдещето, за да се уверя, че съм успяла да попадна точно където трябва. Иска ми се също да знам, че когато отида, за където съм тръгнала, ще ми харесва да съм именно там и никъде другаде. В ума ми има твърде много въпроси без отговори.
Има толкова много неща, които искам да направя, а знам, че за всяко едно от тях ще се води някоя по ред световна война.
Ениуей. Прекарах деня в писане на думи по немски и обмисляне на новият ми гениален план за бъдещето. Сега от мен се иска да си изпълня плана, да науча немския, за да се явя на изпит, да се подготвя за Toefl и да успея да изкарам необходимите ми точки. И после да изправя себе си пред най-великата дилема в историята на дилемите в моя малък свят. Поне идеята с бягството всякак ще се сбъдне надявам се. Друг е въпросът накъде точно бягам, от кого, какво или към какво и кого. Въпроси без отговори.
И не, не съм се научила да забравям. Пък и както казах преди, не искам. Искам да помня. Защото не е само заради теб, а и заради мен. Просто съм се научила да напъхвам спомените в кутии на дъното на гардероба, за да не ми спират дъха при всяка спомената дума, случайно пусната песен или намерена снимка.
Поемам си дъх, прехапвам устни и се подготвям за началото на седмицата. Тази беше страхотна във всяко едно отношение, заедно с всичките спомени и нови хора, които доведе за мъничко в живота ми. Опит за усмивка и започвам да си търся отговорите. Стискайте палци!

15 октомври, 2011

магически незабравимо

Обичам дни като тези. Беше ми едно такова неделно, незнайно защо. Неделя е семеен ден. Пък моята уж неделя беше най-хубавата на света, след снощното парти. Съвсем непреднамерено се обадих на братовчед ми за кафе и с моето Муше и компанията от Шумен прекарахме следобеда заедно. Пък те всички са супер готини.
Адски забавен миг беше, когато ми допълваше думите или се засмиваше доволно. Липсваха ми дръзките мисли, а и вече нямах намерението да те превръщам в някой, който определено не си. А и някак си не ти отива. Понякога срещаш някой и за секунди знаеш, че просто ще го харесаш. По онзи магическия начин, който за мъничко ще ти отнеме дъха и ще остави следа у теб. От онези топлите следи, свързани с неизречени думи и силни прегръдки, които по-скоро казват "не искам да те пусна", отколкото "сбогом".
Толкова е сладко, когато аз гледам към теб, докато ти си се загледал нанякъде. А после, в мига щом забележиш, го отмествам или се усмихвам едва, сякаш е било случайно. Сладкото е, че ти правеше абсолютно същото. Поглеждаш към мен, когато аз гледам някъде другаде, а уловя ли за секунда сините ти очи върху моите, отместваш поглед, сякаш нищичко не се е случило. Пък през мен продължават да преминават искрите на бенгалски огън.
Светиш ми в очите с телефона си. После гледам нагоре към звездите и търся Касиопея. Това веднага привлече вниманието ти. Все пак защо иначе ще знам, че ще те харесам. И светиш нагоре с телефона, докато аз ти показвам трите звезди, образуващи част от съзвездието. После се засмиваме, а ти спираш да светиш на звездите и започваш да ми говориш за хипотенузата на триъгълника. Установяваме, че са ни оставили сами на кораба, но още малко си говорим за звездите. Споделяш с мен, че има и съзвездие Заек, което се намирало до Орион. Пък Голямата мечка и двамата я знаем къде е. Сега зимата можело да намерим неговото съзвездие. Слизаме надолу по стълбите, а ти продължаваш да се оглеждаш, сякаш искаш да се върнем обратно в тъмнината. Поглеждаме отново нагоре и ти показвам моето съзвездие, а ти ме питаш какво всъщност трябва да видиш, защото има облаци. Моята буква, но на обратно. И докато ти показвам, си толкова близо до мен, че почти ми се иска да си забравя колко невинна мога да бъда.
Говорим си за метеоритния дъжд, който ти си гледал за пореден път. Пък аз видях една единствена падаща звезда от терасата в Приморско и после изгубих представите си за време и място, правейки си разни спомени. А "July morning" ти е традиция, както на мен ми се иска да си го превърна в такава. И ми показваш снимка от миналата година, когато слънцето изгрява, разкъсвайки облаците с нежната си розова светлина. Някой ден ще го видя от същото място, от което и ти. Обещавам!
През почти цялото време вървиш до мен и си говорим. А после идва момента да си кажем "чао". Всички сме в кръг, но никой не прави първата крачка. Тогава ти се приближи и ми спря света за няколко секунди, когато ръцете ти се обвиха силно около мен. Прегръдките, които усещаш с цялото си тяло и от които никога не ти е достатъчно. Спиращ дъха миг, който ще помня дълго време.
Неделя е семеен ден. На мен тази събота ми е като неделя и се чувствах като у дома си, докато вървях до него, допълвайки си новият хубав спомен. И макар навън да беше студено, в сърчицето ми беше едно такова топличко и хубаво. Защото и ти обичаш да гледаш нагоре към звездите. Първият ми адски сладникав спомен от много време насам. Някой ден ще си спретнем едно малко пътешествие до Шумен, за да видим града от паметника, за който толкова са ми разказвали.

Желание

Моят хубавичък свят е обърнат с главата надолу, но сякаш си е точно както трябва да бъде. И снощи беше адски дивата вечер. Честит рожден ден, любими ми братовчеде. Много си те обичам! И си най-страхотния братовчед на света!
Има нещо адски побъркващо в това да знаеш, че предизвикваш някой да премине своите си граници. Начинът, по който нарочно избягва погледа ти, казва много повече от всяка дума. Настойчивостта на допира му издава всичко онова, което казва твоя поглед. Докосва съвсем ненадейно ръката ти и усещаш, че иска да я задържи, но вместо това се отдръпва, усетил преминаващите токови искрици помежду ви. Прехапваш устни и търсиш погледа му, а той свежда глава, знаейки че колкото и силно да го иска, не би направил нищо повече. Защото все още има момчета, които не изневеряват на приятелките си, просто защото имат шанса, а и никой няма да узнае. Малко ми е виновно, че бях в ролята първо на изкусителка, а после на сладко глупаче. Накрая, подавайки ми ръка за сбогом, както обикновено се прави, когато срещнеш някой, вече не бях изкусителка или глупаче. По-скоро желание, на което не си се отдал. Поне това усетих, когато пръстите ти силно се обвиха около моите, сякаш не искаха това да е сбогуване. Вместо това при други обстоятелства биха ме придърпали към теб. И вместо тайничко да следиш с поглед как танцувам с всеки друг, но не и с теб, щеше да си близо, на дъх разстояние, така че да усещам преминаващия ток от теб в мен и обратно, докато вече не съм сигурна къде приключвам аз и къде започваш ти. Щеше да ти хареса, щеше да ми хареса... Знаеш. На момиче танц не се отказва. Освен когато този танц би довел до много повече. А ти не си ничий. И някъде там има нечие сърце, което очевидно бие за теб. Съвсем мъничко ми е тъжно от този факт, но огромна част от мен е щастлива и доволна, че си изкарах страхотно снощи. Танцувах цяла вечер, прибавих още един полу-спомен към останалите и срещнах момчето с най-сините очи на света. И съм убедена, че и ти усети напрежението, което премина през нас, докато държеше ръката ми. А после излезе навън в студената вечер, за да може нейния хлад да вледени появилото се желание, на което знаеш, че не би могъл да се отдадеш. И не защото онази, чието сърце никога не би разбрала за тази нощ, а защото ти ще знаеш. В такъв случай тя е късметлийка. А аз съм доволна, че съм срещнала още едно момче, което да ми дава надежда, че все пак има истински неща някъде там.

14 октомври, 2011

Switch off

Имах прозрение. Последната глупост, която направих беше преди седмица и сега искам да си измисля нова. Измислих я, сега искам и да я осъществя. И си спомням, че точно това написах преди около месец на бележка в телефона си. Че няма да ми пука. Всъщност, целта ми тогава беше да стигна до момента, в който ще мога да си изключа чувствата. Точно така му се вика - изключване в пряк и преносен смисъл. Без мисли, просто действия и емоции. Търсех си другарче за това ми престъпление. Май и го намерих, но още не го знае.
И да, станала съм адски добра в това да замествам едно нещо с друго. Научила съм доста, особено щом става въпрос до забравяне и издигане на стени против всякакъв вид натрапчиви мисли. Нищичко не ми напомня. А напомни ли ми бързичко изключвам всичко и напъхвам спомените зад онази стена. Залоствам вратата, слагам й катинар и забравям. Самата мисъл, че съм успяла да го постигна, при това за отрицателно време, е някак адски задоволяваща.
Искам да науча немски. Искам като него да си изключа чувствата, но и към самия него. Тогава наистина ще съм като в онази история с френската песен. Но за разлика от онова момиче в нея, аз няма да се върна. Ще изпробвам всички възможни заместители, но онази врата ще си остане заключена.


По-идеално от това няма как да е. Стига другарчето по престъпление да осъзнае колко престъпни са ми намеренията. Пък неговите сигурно в пъти повече от моите, така че ще ни бъде адски забавно. Без мисли, без очаквания, без глупави думи и лигави обяснения. Обичам пълнолунията. Водят ме до лудост.
Пък за едно слънце бях идеал. В онзи хубавия приказен смисъл. Кой да знае, че точно за приказното слънце, аз също ще бъда приказна. В минало време, при това свършено. Онова обичливото глупаво мен повече няма място в реалността. То си принадлежи на приказките, които умее да измисля. Новичкото не иска приказки, а емоции, глупости, пълнолуния, в които да не може да заспи, цигари с аромат на шоколад и кафе в промишлени количества, защото от сън спомен няма. Сега не съм негов идеал. Всъщност съм далеч от идеал за каквото и да било, но поне ми е доволно и щастливо да си мисля глупости. Както ми казва един приятел, надявам се да намериш това, което търсиш. Намирам го във всяка следваща глупост. Вдъхновение, самодостатъчност, независимост. Защото всяка глупост си е само и единствено моя. А в това да си правиш каквото си знаеш има нещо адски очарователно.

12 октомври, 2011

Любима грешка

Повтарям от известно време, че сама си го правя. И започвам да се убеждавам в това. То тази грешка все пак ми е любимата, а и лошите навици са ми станали изключителна слабост. Защо пък от една дума и вече три часа по немски прекарани на кафе да не ме накарат да си намеря университет извън България? Намерих си, при това точно като за мен и писателските ми наклонности в Швеция. Но спрях ли се дотук? Не! Трябваше да си намеря и такъв в Австрия, където няколко от съучениците ми вече са решили да учат. По-точно Виена и пак с английски език. При това си избрах цели две специалности, свързани с литературата. Гениалността ми няма край, но някак си е пряко свързана с абсолютната глупост.
Започва се проучване, оправяне на документи, обмисляне, липса на сън, глупави мисли и издирване на нови лоши навици. Все пак това ми е любимата грешка. Ще си повтарям, че ми е все едно, знаейки че съвсем не е така. Ще направя поредната глупост, след която ще ми трябва поправка. И ще си го направя всичкото това сама, защото както казах вчера - най-убийствените неща са онези, които ме правят истински жива и истински себе си. Та, давай, побъркай ме. Пък аз ще се опитам да побъркам теб. И нея като бонус.
Пък с този поглед съвсем скоро ще ми изгориш всичките защити до основи ... Може би точно това ми се иска да направиш, но все още няма да си го призная. Не съм пристрастена. Не съм побъркана. Всичко е от пълнолунието. Пък когато мине и отново ми мине през ума, че можеш да танцуваш на ритъма на сърцето ми, тогава вече ще започна да се чудя къде попаднах и как, по дяволите, да се върна обратно. А това обратно дори няма да помня къде е. Знам, абсолютна глупачка съм. Само не слагай пак край, където дори не е имало начало.

11 октомври, 2011

Глупаво Ем

I wanna dance to the rhythm of your heart ...

Мълчанието ми не е на добре, затова по-добре да си изпиша всичките глупави мисли, пък може и да имам някакво не толкова глупаво прозрение.
Той ще ме побърка, ако го оставя. Кара ме да казвам разни неща, при това съвсем съзнателно. Погледът му ме следи когато трябва, а и когато не. Особено, когато нямам нужда някой да ме разсейва. Пък си го има онова магическото, заради което бях изписала доста предишни постове. И нещо се случва, но не съм сигурна точно какво. Накратко казано, твърде много неизвестни в това уравнение. За всяко действие си има причина, а него никога не съм успявала да го разгадая, което си ми е едно от личните предизвикателства на миналото. Май ще стане и такова на настоящето, ако продължавам така.
Два свободни часа по немски, прекарани на кафе с компания, говореща за ходенето си в Австрия и немски. Мъничко е вдъхновяващо. Особено когато те си обсъждат разни немски неща, пък аз съм като глупаче, заслушващо се в разговора и загубващо всякаква ориентация за време и място.
Видяло се е, че пак ще си правя глупостите, но дано и този път любимият ми цитат "всеки път за мен няма място в теб" да не се повтори. Интересното е, че най-убийствените изживявания са и онези, които ти подсказват, че си жив. Поне при мен е така. Колкото по-убийствено, толкова по съживяващо. Забавна логика. Мазохистичните ми наклонности са се засилили в последно време или съм си достигнала пределите на саморазрушението.
Пък покрай цялото това немско кафе моя милост си взе немски разговорник. Защото иска да е близо до нечий чужд свят и да разгадае своя тъмен ангел.

10 октомври, 2011

Random thoughts

Оставила съм няколко незавършени поста. Случва ми се от време на време да не мога да си подредя мислите, точно както в момента. Но пък искам да напиша нещо, дори не зная какво. Светът ми се завърта в една странна посока и ще е хубаво да внимавам. Много ми станаха нещата, за които не мога да говоря, а и никак не е добра идея да ги споменавам.
Почти ми се искаше да си имам едно лично копче "изтрий" за специални случаи, като например когато нов план се появи някак си на пътя ми.
Добре де, страх ме е. Всякаква форма на предупредителни знаци просто липсва. По-скоро има само положителни такива. Пък и знам си границите и колко лесно ми е в последно време да ги минавам. За защитите вече даже няма да говоря, защото съм си намерила пролука между тях. И знам, пак ще я объркам, ама много. Не напразно не обичам ноември от две години насам. Но ще си следвам значите, без много мисли, пък да става каквото си ще. Разбрахме се, съжаления от сторено да няма. Съжаляваме само за онова, което не сме направили, когато сме имали шанса. Повреденият часовник с несъществуващото време е символ точно на това. На момичето от влака и на това, че откривам себе си в нея. Друг е въпроса, че за разлика от нея няма накъде да се връщам. Всъщност има, но в малко по-различен смисъл. По-скоро ще строя нови мостове, за да си имам поводи за усмивки, че иначе ще ме побъркат.
Това се случва, когато достигнеш до момента, в който спираш да искаш позволение, защото ти е омръзнало от отрицателни отговори. И ето как макар и символично се натиска копчето "изтрий". Никой няма да ми налага правила, освен ако не му позволя. Пък това позволение, достигнах до извода, че няма как да го дам. Продължавам да си ходя по тънкия лед с усмивка. Като ще се пропука някога, поне да се порадвам, докато още мога.

might as well press the delete button and get it over with. simple as that. i mean ... now i do know what not wearing words sounds like and it sucks, cuz words mean all the world to me. and you did too for a while. but i guess we are done pretending.

07 октомври, 2011

Know me not

Учим се да танцуваме самички под дъжда. Обръщаме си нарочно света наопаки, за да може всичко друго да изглежда така, все едно си е било наред и преди. Стъпваме по тъничкия лед, без ни най-малката представа кога ще се пропука ... И в това има нещо адски очарователно.
Имам си повреден часовник, който винаги ще показва един и същи час. И тя ми зададе точно въпроса, за чийто отговор преди бях сигурна. Исках да се случи. Все още искам, но... И не искам. Достатъчно ми е, че никой не може да разбере смисъла, без да го обясня. Чудно ми е дали точно ти ще го разбереш. Вероятно да. И после ще последва най-глупавото мълчание в историята. Онова, в което думите не са необходими. Защото всичко друго вече е издало мислите ми. Затова искам ако това стане, вече да няма значение. Да ми е все едно.
И слушам музика, пък нещо не ми е наред. Опитвам се да направя нещо, да си измисля нова глупост... И цял ден и се получаваше. Имах си тъмен ангел. Сега си нямам и ми е едно такова малко виновно, че защитите ми към него започват да ми се губят.
Всеки път си обещавам тези двете думички, които ми разказват играта да не ги казвам. И накрая все ги казвам. Пък отговора винаги е различен от тях. И после... Няма да обещавам да не ги казвам. Но започвам наистина да се съмнявам в смисъла и силата им. Никога досега не мислех, че е нещо страшно да узнаеш, че можеш да бъдеш света за някого. Явно има още какво да науча. Млъквам, спирам музиката, изключвам всякаква форма на глупави думички и започвам да си измислям следващата глупост. Да, това не ми е последната седмица на глупости, а поредната. Пък тази грешка с разрушените защити ми е любимата.

06 октомври, 2011

Carpe diem

Тихо ми е. Приятно и доволно тихо. Иска ми се да кажа на целия свят и в същото време да си мълча и да си трая и е побъркващо. Нищо, че е най-убийственото усещане на света в пряк и преносен смисъл. Пък надписа "Улови мига", стоящ на картината пред погледа ми прави нещата още по-магически. А също и тениската...
Чувствам, че няма сила, която да може да ме спре. Няма нещо, което да не мога да направя. Толкова ми е смело и хубаво. И исках да си напиша някъде какво всъщност значи всичко това за мен, но няма нужда. Надписът си казва всичко. И е адския.
За контрол не бях споменавала скоро, но почвам да си го връщам, при това със завидна бързина. Нищо, че ми отне няколко седмици да осъзная как всъщност ми работели защитите. Имам си ги, но са изградени не срещу всички. За всяко едно свързващо нещо си има защита против думи, песни, спомени, снимки. Бях си го забравила, но първо моето любимо синьо ми го припомни, а после и тъмния ангел. Имам си защити против тях и начина им на действие. Зная точно коя линия да не преминавам и кога да направя правилния избор, затваряйки книгата и връщайки я обратно на мястото й. Знам, думите ми в момента нямат особен смисъл, но аз си ги разбирам.
Пък и кое му е лошото на всичко това. Кога, ако не сега ще мога да правя подобни глупости. Както обичам да казвам - кой, ако не аз, кога, ако не сега. И това, което научих адски ме побърква до основи. Как от десет минути разговор... Че и като се сетя между кого е въпросния разговор... Никаква логика. Но пък, what the hell. Хайде да видим колко още граници мога да начертая, колко мога да залича. И докъде ще ми издържат защитите. Не, новите ще се здрави. Старите ме притесняват малко повече. Не помня как точно съм ги изградила и на какво точно се държат. Предполагам съвсем скоро ще разбера. Доволно и щастливо Ви оставям да се опитвате да ме разберете, докато аз си слушам музиката и си вярвам, че нищичко вече не може да ме уплаши. И не, това не е предизвикателство към съдбата. Да не го приема лично, че се е научила да ми поставя такива едни капани и ще се караме с нея.

05 октомври, 2011

За мъничко доволно и щастливо

За първи път от доста време насам взех правилното решение. Като казах, че тази ми е последната седмица на глупости не очаквах предизвикателство за още такива. Но пък доброволно отказах предизвикателството. Защото колкото и постове да съм изписала преди, когато казах, че съм приключила, наистина го мислех. Сложих край без да искам да има продължение. И вероятно щеше да е идеалното бягство от реалността, но точно тази грешка не ми е по вкуса.
Четвъртък, обичам те! И само ако знаете колко ми е едно такова страшничко и в същото време нетърпеливо.
Правилно и грешно всъщност май наистина няма. Има избори, с които решаваме, че можем да живеем. Други правим, без ни най-малката представа какво следва. И общо взето всичко си е свързано с това какво искаш и какво би рискувал, за да го получиш.
Моя милост трябва да реши за себе си какво да прави. После следва подреждане на любимия ми хаос, създаване на нови нереалности и това най-сетне да избера себе си. Всичко приключва с повредения часовник и несъществуващия час. И вече ще се побърквам само заради пълнолунието. Времето няма да е спряло, а ще започне бавничко да върви напред. Пък аз ще вървя с него.

03 октомври, 2011

I still ... you know, miss you

Нереално ми е, макар че ще се случи в четвъртък. Повреденият часовник с несъществуващия час, панделката ... Няма нещо, което да не си е на мястото.
До момента, в който разговорите спрат и аз не съм тук, а някъде по пътя.
До момента, в който някоя думичка ми напомни .. на теб.
До момента, в който се науча да забравям и да не забравям в същото време.
До момента, в който вече няма да има значение.
До момента, в който няма да искам да чуя гласа ти дори за секунда.
До момента, в който вече няма да помня вкуса на устните ти.
А ако само знаеш колко ме е страх точно от това.

p.s.
Продължавам като абсолютно глупаче да пиша неща и да ги свързвам. Да си рисувам картинката и да няма нещо от нея, което да не е поредната връзка. И като абсолютно глупаче ... Ми се иска да липсвам, както ти на мен. Пък не е така, което прави всичко още по-глупаво. И пиша ли пиша, за да си изпиша всичките мисли и да мине, а всеки ден имам още и още за писане. the fuck! i don't wanna miss you anymore... not when you sure as hell don't miss me.

02 октомври, 2011

It's that simple

Спането не ми се получи, но и вече не ми се спи толкова. Реших, че тази глупост с картинката ще ми е последната. След забавните оценки от входните, ще трябва да започвам с поправянето на глупостите, а не с правенето на още такива.
И някак си неделя сутрин бих могла да я нарека семеен ден, но като този на картинката. И не семеен, защото имаш цял ден да се гушкаш със съпруга си, мислейки си колко хубаво ще е да си имате поне две деца, с които да ходите някъде всеки уикенд. По-скоро е въпрос на усещане за близост, спокойствие. Тогава мога да кажа, че съм си у дома и неделя наистина е семеен ден, а не ден след парти вечер. Точно това усещане е причината да не мога да се откажа, да върша глупости и се побърквам от време на време. Искам си го обратно. Искам си го, а скоро няма да го има отново. Не защото няма да има следващи недели, а защото няма да има други недели като онази, в която по това време още спях доволно и щастливо, усещайки тихото му присъствие.
Млъквам. Това все едно не съм го написала.
А има нещо наистина адски страшно в неизречените думи, даващо някаква измислена надежда. Затова всичко трябва да се казва, когато има значение. обичам те. не те обичам. харесвам те. не те харесвам. ще дойда. няма да дойда. ще се обадя. няма да се обадя. приятели сме. не сме приятели. държа на теб. не държа на теб. Защото няма нищо по-лошо от това да си мислил, че значиш нещо за някого, когато всъщност съвсем не е така. А още по-лошо е, когато този някой е значил много за теб. Ето защо всякакъв вид взаимоотношения трябва да бъдат придружени с указания. Всеки, който се появява в живота ти трябва да заявява какво иска от теб, какво смята да направи и дали накрая ще си отиде или не.
Пример:
"Здравей! Харесваш ми. Хайде да сме приятели. Обещавам да бъда добър приятел."
или
"Здрасти. Ще те накарам да се влюбиш в мен. Но не обещавам да те обичам в замяна."
или
"Хей. Просто минавам през живота ти, така че не ме вземай на сериозно, защото не искам да страдаш за мен. "
или
"Здрасти. Ще бъдем приятелки. Но да знаеш, че от време на време забравям да бъда приятелка, затова не разчитай да съм там, когато имаш нужда от мен."

Толкова е простичко, а никой не го разбира. Казвайте си всичко на време. Вярно - може да нараните другия, но по-добре ли е да му давате напразни надежди и след това да разрушите илюзията, като си отидете в мълчание? Не. Това поне би трябвало да зная, след като толкова пъти вече съм се борила с илюзиите на нечие мълчание. Измисляла съм си думи, разговори, чувства. Разказвала съм си приказки за лека нощ, борейки се с безсънието. Събуждала съм се в 4 след полунощ всяка вечер, защото по това време най-много ми липсват допира, думите, присъствието, всичко. Признавам, че минава един ден. Но колкото по-рано всичко се каже, толкова по-лесно минава. В противен случай неизречените думи непрестанно измъчват съзнанието, водят до лудост, предизвикват безсъние и още какво ли не. То моето безсъние не е от неизреченото, но 4 след полунощ си е убийствено време. Ритъмът на сърцето ми понякога напомня на часовник ... тик-так, туп-туп. Отмерваме времето, часовете, минутите, дните без ни най-малката представа защо. Не ми е нужно някой да ми напише лист с предизвикателства, за да върша глупости, но тази ще ми е последната.
С повреденият часовник приключва всичко. И после ми напомняйте да забравя да не забравя. Защото не искам да забравям, а да помня всичко. Искам все още да съм момичето от влака, което се върна. Искам да съм пак онази, която е готова на всичко и не се страхува от последиците. Исках света ... Сега дори не знам какво искам.
p.s. Поправка - знам какво искам. Просто няма да си го призная този път, за да не разваля магията.

I could never get drunk enough to ...

Този път си беше чисто и неопетнено "пия, за да се напия". Не, за да ми е весело, макар че това е бонус към останалото. Нищо, че сега още ми е всичко като сън, губят ми се някои моменти, като например как си изпратих другарчето и после как си легнах, но поне съм си намерила леглото и съм си спала самичка в него. А в това има нещо адски тъжно. Защото ми се губят толкова неща, а точно нещото, заради което имах най-голямо желание да се напия не ми излиза от ума дори в нетрезво състояние, както и най-готините идеи покрай него. the fuck!
Толкова пъти вчера я използвах тая думичка, толкова пъти ми идеше да си хвърля телефона на някъде, по някого. Пък събота и най-вече неделя били семейни дни. Само ако знаете колко много ги обичам, особено когато семейството е на километри от мен, мога спокойно да си взема дозата кафе с цигара, да оправя пораженията след снощи и да се приготвя за следващите две седмици, в които семейството няма да ходи никъде. Поне ги няма през повечето време, а и си имам врата. Толкова са ми глупави разговорите по време на вечеря, че дори не си правя труда да ги слушам. Когато имах неща за казване нямаше кой да ги чуе. Когато трябваше да ме питат и да отговарям - си отговарях самичка, на себе си в блога. Извод - колкото по-далеч, толкова по-добре.
Връщам се обратно към хубавото си легло и оставям кафето да изстине. А после ще си довърша новите мисли, размишления и заключения.

01 октомври, 2011

the fuck!

Започва сериозно да ми омръзва да съм опция по каквато и да била причина за когото и да било. Не съм и не искам да бъда! Не съм спирка по пътя, нито топло одеяло в студената нощ. Не съм някого, с когото да си губиш времето! Обикновено си забравям да го казвам, защото ми пука. А спре ли да ми пука, ще има да пращам толкова неща по дяволите. Дори май мога да започна от днес.
Защо изобщо се опитвам толкова? Телефоните работят в двете посоки. И обикновено, когато на някой му пука прави всичко възможно да е с теб, до теб, при теб ... Ако не физически, то поне в мислите си. И не търси извинения за отсъствието си, а намира начин да ти покаже, че дори да не може да докосне ръката ти в този миг, ще те докосва в мислите си, в сърцето ти. Толкова е просто, но все не мога да го призная. Защото все си мисля, че на мен нещо ми има и съм сбъркала. Не може винаги да греша. Не може всички да идвате и да си отивате, когато ви дойде на ум. Не може да избирате всеки друг, но не и мен. Отказвам да бъда опция, да се опитвам, да върша чудеса и да водя трета световна война за нещо, което скоро ще си е изгубило всичкия смисъл.
Ето защо след като за пореден път се убеждавам, че съществувам като опция, ще си изпия бутилката водка съвсем сама, ще си изпиша всичките умни слова след полунощ и после ще пратя по дяволите всичко и всички, които посмеят пак да ме докарат до подобни постове. Имам си усмихващи песни, усмихващи приятели, усмихващи спомени и усмихващо настроение. Като не искате да сте част от това, то радвам се, че най-сетне се разбрахме. И някой ден, когато разберете откъде се набират номера на телефона да не се чудите защо на моя дава заето.

Тихо, мълчаливо, усмихнато, щастливо

Адски е глупаво да бягаш, а да не можеш да си го признаеш. Да търсиш нещо, а да си сигурен, че няма как да го намериш, защото го търсиш на грешното място. Глупаво е, когато единственото нещо, което би могло да те поправи, е това, което се опитваш да избягаш. Може би наистина трябва да започна да пиша съобщения на някого, само за да съм ги написала. Може би някой трябва да ми каже да спра. Но не бих послушала почти никого ...

Преминавам към щастливата форма на писане. Ходенето до Хасково вчера беше успешно. След дълго търсене намерихме целта, благодарение на моето Муше, без която съм си изгубена в пряк и преносен смисъл. Влизаме вътре и поздравяваме, а едно русо момиче очаква да узнае какво ни е довело там. Заприказвам се аз с нея и даже не виждам как някой ме следи с поглед в ог
ледалото. До момента, в който той не дочува за какво всъщност си говорим и не се включва в разговора. Завърта се в стола си към мен с усмивка, която няма как да опиша. И с тая сладка прическа, не ме питайте как не съм забравила да дишам за мъничко поне. И започва той да ми обяснява каквото там искам да знам. Пък после, след като се разбрахме казва: ".. ама и хубави ги правим." Никак не се и съмнявам. А номера как ти е? Ако и се бях сетила да го кажа на момента, а не няколко минути по-късно всичко щеше да е наред. Трябва да се науча да казвам всичко на момента, че това със закъснението не ми харесва вече. Нито с писането на разни глупости в последствие - губи се ефекта.
Още ми е нереално, че другата седмица по това време може би ще мога да се похваля и да кажа точно за какво става въпрос, но не искам да казвам, докато не стане. Нереално ми беше още след като тръгнахме от там и ми се искаше да се върна, само за да се уверя, че наистина се е случило. Fuck, повредено, повредено, че дори само не си вярва.
Времето навън е студено, а на мен ми е едно такова приятно тихо. Мислите успешно си намират какво да ги спре, въпросите спират да ми се въртят в ума и факта, че вече не трябва да ми пука, започва бавничко да си се намества в побърканото ми съзнание. Проправя си път през всичките нишки, целящи да задържат думи, спомени, допир, чувства, емоции, нереалности. Трябва да си напиша писмо, в което да споделя с бъдещото Аз защо всъщност съм й оставила нещичко за спомен, при това съвсем скоро, преди да съм забравила.
А днес бил международният ден на музиката - честито! Добре дошъл октомври. Би трябвало да не се науча да те обичам, защото си студен, а аз все още търся топлинката на лятото. По план ще си доста мрачен, не любим и няма да имам търпение да си отидеш. Но тази година всичко се случва без да следва логика, план, разум, връзка с реалността. Самата аз се движа в подобна насока и ако ме питате коя точно ще бъда на 19-тия си рожден ден - нямам никаква представа. И до там ще стигнем, пък после ще си направим една хубава равносметка. И догодина по това време вече нищо няма да има значение, ще съм далеч от тук, близо до така желаното бягство и надявам се с доволна и щастлива усмивка, защото въпреки всичко и всички някак си съм където искам. Макар че кой знае дали ще искам да съм там, когато пристигна. И уж все нямам нищо за казване, а изписвам толкова много. Глупавото е, че вместо да пиша, когато имам за разказване, пиша когато вече нямам и разказвам за всичко друго, но не и за това, което всъщност ми е в ума. Странна работа е това писането. Ем като е влюбена не може да пише - значи има надежда да се поправи малко в най-скоро време. Време за усмивки, приготовления за незабравима парти вечер с доста водка, предизвикателства и някое хубаво филмче. Обожавам да съм самичка вкъщи събота вечер! Няма такова усещане просто! Спирам с писането и започвам с приготовленията. Пък онзи сладкия с прическата и усмивката май ще го видя чак в понеделник, защото днес е ден за мен и така дълго чаканото водка парти.