30 ноември, 2011

back in time

Проверих. Миналата година по това време пак илюзии са ми били в съзнанието. Преоткриване на разни там факти. Който все още са си верни, просто ги виждам по малко по-различен начин. И си ми харесват както са. Освен когато протестирам против тях.
Пък в някой от дните спрялото ми време е започнало всъщност да се движи. Защото идва декември, а все едно вчера беше онзи любимия ми четвъртък. А разходката до Шумен май няма да се случи. Щеше да е адски невероятно. Искам пак някакъв такъв момент с гледане на Касиопея и светене с телефона към звездите. И приказки за триъгълници. Усмихвам се доволно при мисълта за идеята.
"Не на мен, на себе си принадлежиш. Аз ли? Аз съм ничия, както винаги."
В ума ми се въртят реални и измислени случки, думи, спомени, илюзии. Най-хаотично са ми превзели съзнанието и трябва да ги изпиша, преди да заспя.
Искам да си направя списък с желания за следващата година, но то това щеше да е традиция, пък после вече не беше и сега ми го няма желанието да пиша подобни неща. И преди година също съм била на мнение, че никой няма право да ми казва кое как да се случва. Не, че има значение. Пролетта ще ме поправи, надявам се.
Пък сега идва зима и ще си търся топлинка. Временна, продължителна, няма особено значение, стига да я има. Бях писала и стоплянето, но не намирам поста в блога. А вместо това прочитам разни там спомени и преживявания, които за времето си са били прекрасни.
Имам неприятното усещане, че все трябва да доказвам нещо на някого, без особен резултат, макар да съм направила всичко по силите си. Все едно съм се провалила, преди още да започна. Не ми е оставен шанса да сгреша, макар да съм показала поне малко, че мога да се справя. И се дразня всеки път, когато някой ми напомни.
Преструвам се.
Все едно ми е. Не ми пука. Няма значение. От нищичко не ме е страх. Мога и света да обърна.
Продължавам да се преструвам. Защото нещата, за които не мога да пиша, значат твърде много. Тези, за които не мога да говоря също. И е време да се връщам към сънищата, че пак стана много рано. А утре е декември и трябва да го посрещна подобаващо с чаша кафе и усмивка.

и аз..

Хаотично ми е. Едно такова вдъхновено, нетърпеливо и доволно. Косата ми е едва начупена, а не успях да оставя розово по ноктите си. Луната е прилична на усмивка. Тихичко проклинам разните там обстоятелствени обяснения и всичките си разминавания. Но в същото време продължава да ми е едно такова доволно.
До преди малко бях на театър с Мушето и гледахме "Бившата жена на моя живот" с Асен Блатечки. От там и вдъхновението. За мъничко, докато слушах как Том и Франки се обясняват за отношенията си, си представих как ли ще изглеждам аз след време в подобна ситуация. Все пак е ясно, че доста огледала съм изпочупила, та сигурно ще е адски забавно. Имам и идеи за писане, които само ще загатна с едно изречение, че ми звучи адски вдъхновяващо, пък не съм му намерила място в никоя история, освен може би в онази с момичето от влака.

"Когато се събудих, минаваше полунощ. Идеалното време да забравя, че имам име и минало... Черният молив над очите ми заличава невинността от погледа ми и го превръща в мръснишки. Затова слагам още малко, преди да изляза... Вървя по моста, а мъглата ме обгръща с бледите си ръце...
-Пролетта ще ме стопли. - повтарям с тих глас. Обгръщам себе си с ръце, където някой преди оставил е следи по мен, в мен, навсякъде. Зная, че не пролетта е решението, нито студенината е проблема."


Споменавала ли съм, че имам проблем с края. Начало мога да поставя винаги. Но не винаги довършвам започнатото. И уж не се отказвам никога, пък нещо не се получава точно така. Ако знаех, че няма бързо да ми омръзне, щях да си намеря РП форум и да си създам герой. Трябва ми ново лице, зад което да се скрия. Не точно да се скрия, а просто да си дам глас. От трето лице, единствено число се пише най-лесно.
И Мушето си държи на обещанието за забранените теми, но аз не мога. Тя съвсем невинно ми напомня, а на мен не ми остават думи да говоря за друго. Пък и пред другите не мога да говоря. Те не знаят. Нито някога биха разбрали. Тя е единствената, което има правото да чуе. Затова и цял ден ми е мълчаливо, докато не прекарам малко повече време с нея и не ме обземе желанието да й кажа всичките си глупави мисли.
Пък аз май реших с какво ще съм на нова година. Сега трябва да се реши къде и с кого. После има и други там неща за нагласяне и започвам да се съмнявам, че ще успея да ги измисля. Затова за момента изчаквам вдъхновението за тях.
Едва успявам да премахна значението от думите, за да не им обърна особено внимание. Защото някоя част на съзнанието ми знае, че е страшничко. Но онази другата... С нея не знам какво да правя. И на мен ми се иска да млъкна, Муше, ама не ми се получава. По-скоро ми се иска да се изключа някак си, както бях решила, но с решението си останах. Има време... До пролетта.
И много ми се иска да отворя календара и постовете от миналата година, за да кажа: "миналата година по това време...". За да зная, че сега ми е по-готино. Не съм убедена дали е вярно, но все пак ще проверя. И обещавам още един пост до края на вечерта. Ноември заслужава да бъде изпратен подобаващо.

29 ноември, 2011

anyless

Тази вечер няма да си легна нито преди, нито след, а точно в полунощ. След като си допиша доволно поста. Пък има нещо адски очарователно в това да закъснееш с някого за час по история, защото в последните минути от междучасието сте се сетили да изпушите по цигара навън.
Изричайки на глас това, което бях чула вечерта на партито пред него, осъзнах колко нелепо звучи. Той също. Знам, мания ми е да разсъждавам в тази насока. Някой ден може и да успея да разгадая поне мъничко от целия пъзел. Просто батериите на фенерчето ми са твърде слаби, за да разкъсат тъмнината, спуснала се в стаята, където той се е скрил. А на мен ми харесва да се опитвам да отгатвам разни там мисли и действия, за да мога после да създам подобен на него сложен герой, за който да е трудно да се правят сигурни изводи.
И след прилична доза от онази моята дива романтика (имам предвид Чък и Блеър, Gossip girl.. и Сиана и Чарли от Стъклен дом), вдъхновението ми мъничко се опитва да се върне. Пък и как да не ги обожаваш тези четиримата. Сложни, объркани, несигурно в собствените си чувства, но готови да жертват всичко, заради тях.
Естествено минаха контролните в училище и сега е ред на писането на съчинения и проекти. Тези учители да вземат да решат кое е по-важно - да пишем като ненормални разни там глупости, които сигурно няма да ни трябват, или да се готвим за матури и изпити. Не, че ме е налегнала сериозността, но творческото аз има нужда от свободно време, за да може съзнанието ми да си създава на спокойствие илюзиите.
Пък едва сега осъзнавам колко права съм била с цялата тази история за тъмния ангел. И измисления в книгата и реалния образ. Той спасява Тери от всичките й глупости. Понякога се губи, но винаги е там. Точно както моите илюзии за другия тъмен ангел. Някак си винаги се губи на моменти, а после се връща с целия си блясък, когато съм решила да градя стени. И докато аз градя една, той събаря другата. Тази, която го държи далеч от мен. И точно защото си знам, че почти всичко е илюзия, не ми е никак страшно да си вярвам, оставяйки частица от себе си в реалността, където доволно и щастливо закъсняваме за час по история.
Имах още за писане, но не искам да си изневерявам на думите от началото на поста, а имам още няколко минути. Просто ще си припомням няколко там думички и няма често да забравям как се диша. Идеята нали беше, че няма аз да съм побърканата, а побъркващата. Някак си не ми се получава особено, но ще продължавам да опитвам.
А сега лека нощ!

pornographic

Внезапно си припомням няколко момента, които ми изпълват съзнанието.
Онзи разговор, докато вървеше музиката и се засичахме, препречвайки пътя си един на друг. За мъничко танцувахме, разменяйки някоя шега. И някак си реши, че трябва да си принц, пък аз ти казах, че едва ли точно това ще си. После обаче ми се губи как обърна думите ми и намери отговор. И когато беше до стената и умишлено се свлече на пода, давайки ми контрол да решавам какво да те правя.
И после като в дежа вю с онова броене до 8. Когато почти повярва в една от моите илюзии и си забрави как се диша. До момента, в който не усетих напрежението, преминаващо през теб, когато ръцете ти намериха начин да ме отдръпнат от теб.
За пореден път си призна и май почти ти просветна. Но не съм сигурна колко точно помниш от този момент. Пък аз честно не зная какво ми е имало. Виня уискито и разните там вдъхновяващи идеи.


Трябва да взема да си изясня къде точно да я поставя тази граница. Защото казвам едно, а мисля друго. Не си го признавам, а после мрънкам. Проблемът е, че после ще трябва да си повтарям цяла седмица едно там нещо, в което трябва да повярвам, пък може и да не ми се получи. Това спира мен. А теб какво те спря?

28 ноември, 2011

128ve980

Глупава Ем! Не се научи как се получава схемата, независимо с ластичка или без. Мога да обявя още много последни седмици, но ако било толкова лесно ... Пък и няма сега да обяснявам защо плюшеното мече спи от доста време в раклата, а светлината вечер ми пречи. Нито защо смених розовото със синьо.
Исках в пост да изпиша за всичките емоции, но някак си не ми се получава. Ще кажа прекалено много и ще стигна до някакви велики изводи, които после ще ми тормозят мислите дълго време. Да, ноември си доказа позицията. Но този път май се обичаме малко повече от обикновено.
И съм била адски права да се плаша, имайки на предвид разни там действащи механизми. Защо иначе ще съм толкова убедена в думите си после? И защо ще заема именно тази страна? Защото си нямах друга работа, освен да се чудя каква глупост да свърша.
Проявите ми на висша степен идиотизъм нямат край. Ама трябва и да просветне там един спомен с едни думи, та тогава ще стане интересно.
Въпрос с повишена трудност - може ли нещо, което никога не е било твое, все пак да си го чувстваш като такова?
Следват разсъждения и спестени изводи. Пък исках света.

27 ноември, 2011

fuck the shut up

Не е лесно като има алкохол наоколо да си викаш, че трябва да пийнеш малко, пък после да казваш, че повече няма да пиеш за вечерта. И това да се повтори няколко пъти. Повече последни седмици няма да има. Знае се, че ще са последни само на думи.
И да, ще си повтарям известно време, и после вече няма да ми пука особено. Така че, да става каквото ще.
Пък това моето непризнаване вече започва да излиза извън контрол. Принципно нямам против, но прекалявам с илюзиите и игнорирането на реалността. Осъзнавам го, и пак продължавам да си върша глупостите. Просто не искам идеята да е моя. И знам, че има едно надвесило се "никога", което ще ми разказва играта. Но и аз си имам едно "никога", което адски много отива на една песен на Нели Петкова, ако не ме лъже паметта. Никога пак по този начин.


Преди протестирах, че не съм се борила достатъчно и е можело да направя повече. Но каквото и да направя, все си е тая. Така че, приключихме с тази глава от историята. И да, Тишо и братовчед ми се чудят как е възможно от едната приказна и наивна крайност да премина в другата, където си забравям да мисля преди да действам. Страничните ефекти на моето собствено намиране. Не, че съм се намерила. Пък и за момента си ми харесва да съм изгубена. И без особен интерес към чуждо мнение.
Установих и, че има хора, които пишат по-добри сценарии дори от мен. И въпреки това не моето "никога", си личи, че ми вярва. Има ми доверие и знае, че на мен може да се разчита, колкото и да се лигавим. Пък дори и да има наличие на алкохол. Може да ми каже всичко, както аз на него. Нищо, че все още внимавам какво ще кажа поне през повечето време. Защото ако трябва да направя списък "слабости", името му вероятно ще е на второ място. И списъкът реално се изчерпва с това и още едно. Точно от там се появява и онзи глупавия страх, който отеква като аларма в ума ми всеки път. И трябва да му търся скривалище, за да не ми пречи.
Знам, че обявих самичка последната седмица и Мушето май ще успее да удържи на уговорката. Но за първи път ще си призная, че аз не мога. Не, че не се знаеше. Просто трябваше поне да опитам. Знаците естествено са ми съвсем ясно. Дилемата е дали да се правя, че не ги забелязвам или да взема да ги послушам. Но пък ако ги послушам, че значи да започна да мисля и да внимавам, пък още не съм си намерила копчето за изключване на саморазрушително поведение. Та, чакаме следващите знаци. И после последните финални за потвърждение. Едва тогава може и да си помисля да се откажа. И повече не е мой ред. Няма да си измислям илюзии и да си вярвам на глупостите.
Усещам как ще има и пост със специални размишления, но по-късно.

26 ноември, 2011

we are awsome

Странно е на сутринта да оправяш леглото, в което е можело да спиш, (или пък да не спиш), но не си пожелал. Още по странно е как някои хора имат някакви общи черти, пък всъщност са толкова различни. И Тишо не знае колко е прав за онова с усмивките. Ако знаеше, сега щеше да ми се усмихва самодоволно.
Установихме, че явно все още има някоя закътана в мен частица, което си държи на илюзията. И е адски наивно, знам. От друга страна приликите бяха малко повече, пък от това избягах преди и предполагам разните там механизми все още си ми работят. Само аз и Мушето си знаем за какво съм говорила. И да, убедена съм, че е илюзия. Но това не ми пречи да си я харесвам.
Пък да стоиш на терасата и да повтаряте следния диалог си е незабравимо:

'I'm awsome.' he said.
'You're an idiot.' I said.
'Yeah, but I'm awsome.' he said.
'I know.' We are awsome.' I said.
'We are awsome. 'Cuz we are cousins.' he said.

Изобщо разговорите след два през нощта са си луда работа. И стоенето на терасата по тениска и якенце също. Повтарянето на идиотски фрази, пушенето на цигари и светенето със запалката. Махахме на горките хора и повтаряхме, че сме страхотни и идиоти... И страхотни идиоти.
Ставането на сутринта беше трудно за мен, пък за Мушето и братовчед и с тези само два часа сън направо не ми се мисли. Тази вечер няма да е по-различно. Дори ще е по-убийствено, защото партитата са две.
И е желателно да поспя, пък имам да пиша идеен проект по свят и личност.
Усмивка, за илюзията и запазената у мен част, която все още помни, че за някои неща един миг не стига. Дори и цяла вечност да е, пак няма да е достатъчна. И точно за такива мигове исках да пиша, когато установих, че писането е най-страхотното нещо на света. Или поне едно от най-страхотните.
Сега ли? Чакаме. Чудно как имам навика да си повтарям, че искам нещо да се случи. А трябвало да внимавам с желанията си, защото можело и да се сбъднат. И все пак от едно желание ли ще се плаша? Все пак за да го пожелавам, значи нямам право да протестирам после.
Чакаме си знаците. Защото тези от снощи не са достатъчно красноречиви на мен, а само за мен. За малко Мушето да спи на дивана, а не при мен. Но нещо в моя милост реши, че... Не знам. Илюзията си й харесва повече. Пък точно братовчед ми, който винаги знае какво ми се върти в ума преди дори аз да го реша със сигурност, си няма и на идея. А Тишо е прав. Нищо, че никога няма да си го призная. Нито на него, нито на мен си.

25 ноември, 2011

просто мрън!

Не е лесно. И трудно не е, но все пак трябва да помрънкам и тук ще е мястото. Успях да се сбия със една стена, та си ударих ръчичката. Тази и следващата вечер няма да се спи особено. Седмицата ми започна супер, а днес ми е един от онези дни, в които ми се струпва всичко наведнъж и после ще ми трябва дълга почивка.
Още по-сложно е, че трябва да завися от някого и да правя схеми и да се разбираме за подарък. Общо взето накрая все аз се занимавам със всичко. А принципно щом аз съм могла, какво им пречи на другите?
Добре, че мама няма против да закъснее малко и да обикаля с мен по магазините. Иначе всичко, което харесахме е идеално. И ще си изкараме страхотно. Трябва да заредя апарата, преди да е станало време да тръгвам, да си оправя лака и косата. И да не закъснея.
Не бях сигурна. Но вече определено съм. Случва се нещо като хвърлянето на монета, за да решиш. Всъщност, докато монетата се върти, ти вече знаеш кое искаш да се падне. И изборът е направен уж случайно. Не е с монета, но ми се получава.
Както казах днес - денят ми е хубав, когато имаш кафе, цигара и едно Маги, което да гушнеш. Спирам с мрънкането и започвам с действието.

хаотична

Около мен отеква звън на часовници. Тиктакането им се слива с тихия ритъм на сърцето ми, а то се опитва да намери баланс между твърде бързо и твърде бавно. Спирам си музиката, защото обикновено ми отвлича мислите. В този миг обаче си ги искам всичките, защото звънящите часовници ме объркват, имайки на предвид мелодията. Хаотично се преструвам, че мога подредя всичко, а всъщност дори не зная от къде да започна.
Обичам да знам какво се случва. И обикновено твърдя, че знам всичко, дори да не е така. Каквото не знам, си го допълвам с разни там уж логични изводи. Започвам накрая да си вярвам на собствените измислени заключения и всичко ми се струва не толкова хаотично.
И все пак нещо ми се губи, а това ми пречи на нормалното функциониране от сън до писане. Обикновено си допълвам всичко с илюзии, но в този случай не мога. Имам твърде лошата способност да си вярвам именно на илюзиите. Принципно винаги си оставям нещичко и от реалността, но установихме, че правилата си имат изключения. Моето явно е намерено. Затова вероятно в близките няколко дни няма да пиша от липса на време, от липса на думи и от твърде много мислене. Пък сигурно Мушето ще ми скрие телефона следващите две вечери, за да не прибавя още някое глупаво нещо в колекцията си.
Имаше една приказка да внимавам какво си пожелавам. Проблемът е, че на желания не вярвам особено, та си пожелавам без особено внимание. Не, че имам против изненадите. Просто познавам себе си твърде добре и ... Нито мога, нито искам. Просто се уча, бавничко, строейки разни там измислени стени. Преструвам се, че става лесно, но всъщност ако беше така, нямаше да ми е проблем да пиша за нещата с реалните им имена.
И уж съм гушнала одеялото, пък потръпвам. Не ми е студено. Няма вятър, който да ми отнема дъха. Пък трябва да ми се напомня да дишам. От време на време. Предимно когато наближи полунощ.

24 ноември, 2011

me knows not

Май пак идва време на чернови, но ще се опитам да не го допускам. Искам да пиша. Трябва да пиша. Защото имам за какво да мрънкам и за какво да се радвам. Важното е да има емоции, както казваше едно там синьо - ми има ги. Нищо, че се разболявам точно когато предстои празнуване на рождени и именни дни. Нищо, че тази седмица ни засипаха с контролни, които някак си май успях да направя. Нищо, че не съм се наспала. Пак ми иде да заподскачам наоколо като малко дете.
Защото Мушето май май имаше рожден ден вчера и вече е по-голямо дете. Защото най-страшните контролни по математика и немски някак си в последствие се оказаха не толкова плашещи.
Сега ще си запълня календара с разните изписани бележки от телефона. И въпреки това няма да ги изтрия, защото вече си имам колекция от известно време насам, която просто трябва да си ми седи в телефона. Въпрос на лично спокойствие.
Имам да пиша разни неща, а отлагам за последния момент, както винаги. И установих нещо доста интересно, като следствие от правенето на глупости. Причината. Освен тази, която ми държи разни неща в приятна близост. Идеята на всичките ми глупости е да си стигна границите, да си доразхвърлям и после да знам кое къде точно искам да бъде. Простичко казано си създавам допълнителна работа да подредя, преосмисля и поправя каквото е останало.
Сега отивам да изпия нещо топличко и да прекарам поне половин час в къпане в гореща вода. И после обещавам поне да опитам да напиша нещо интересно, смислено и хубавко.

23 ноември, 2011

Happy B-Dayy! ^^

Честит Рожден Ден, Муше мое! Трябва и блога ми да знае колко много те обичам. Пожелавам ти адски много сбъднати мечти и ще съм до теб, за да има с кого да споделиш емоциите, незабравими мигове, за които после да ми разказваш с часове и ще се смеем от сърце. Пожелавам ти да си все така усмихната, мила, забавна, обичлива и незаменима. И да имаме още много страхотни спомени, снимки, телефонни разговори, побъркващи седмици и изживявания.
И знай, че независимо от всичко и всички, аз винаги ще съм тук. За да се посмеем, да поплачем, да похапваме кексчета с въпроси, да си правим щури снимки, да измисляме най-готините схеми на света, да дивеем, както само ние си можем.
Благодаря ти, че те има! И адски много те обичам! Както само ние Мушетата можем да обичаме! <3

сънено

Умишлено избягвам да отварям блога, за да не изпиша няколко поста наведнъж. Умното ми съзнание обаче реши, че вместо да ме остави да си се наспя, ще ми мъчи главата с разни странни сънища и размисли.
И не мога да си обясня защо, по дяволите, всички си мислят, че знаят по-добре от мен какво ми е на мен, какви са ми намеренията и мислите и най-вече причините зад тях. Особено имайки на предвид, че в повечето случаи дори аз не съм сигурна във всичко това. Пък досега само двама са успявали да разгадаят какво се случва в туй моето побъркано съзнание.
Невероятна съм в поставянето на начало. На каквото и да било. Но само толкова. Доказателство са многото започнати, но недовършени истории, пък и не само.
И искам една дълга и хубава ваканция, в която да си лежа в топличкото легло и да гледам филмчета. Сигурно ще ми омръзне още на втория ден, но ще си намеря и друго занимание, стига да не трябва да се занимавам с контролни по всичко в една единствена седмица.
Нещо не ми се получава писането, защото все още ми се спинка, та отивам да свърша още няколко неща и после ще си спинкам чак до сутринта.

22 ноември, 2011

нещу си

Писането ми вече е заместител и на самото писане. Защото ще пиша за не особено важни неща. Просто трябва да пиша, а ми се губят думите.
Да прочетеш нечий блог си е интересно изживяване. По-скоро да започнеш да четеш, още не съм приключила. Тази седмица имам твърде много неподходящи емоционални реакции от смях към сълзи и обратното. При това не веднъж.
Хей, тази история само ако знаете колко ми е позната. Всъщност не знаете за коя история става въпрос, но ми е твърде сложно да обясня, та само ще си изпиша хаотичните мисли. Продължавам да си слушам Tech N9ne и установявам, че няма песен, която да няма перверзен подтекст. Може би с малки изключения. И тази седмица като се разбрахме с Мушето да е последна, все едно предизвикахме съдбата. Нищо, че и аз и тя знаем, че няма да е последна. То ако ставало толкова лесно нямаше да изписвам един куп постове с глупости.
Ноември е и аз си потвърждавам правилата за тъмните ангели. Няма повече да се опитвам да ги променям. Просто ще си слушам смесения плейлист и толкова. Пък ни се събраха всичките контролни в една седмица. Вторник е, а на мен вече не ми достига съня. Но и не ми се ляга вечер. Имам да пиша идеен проект, съчинение утре, контролна по математика... Забавно!
Продължавам с четенето и колекционирането на уникални цитати. До после!

21 ноември, 2011

ля-ля. в лудостта не съм сама

Обожавам телефонните разговори с Мушето, които започват, докато тя се прибира от училище и приключват с половин час уговорки да затваряме. Пък какво сме си говорили е съвсем друга тема, свързана с нашата хубава сделка повече да не говорим за определени неща. Нищо, че сигурно ще си мислим за тях дори повече от сега.
И да, смяхме се адски много, после като пълна идиотка трябваше и да се разплача. Защото не помня кога за последно бях изричала на глас подобни неща. Пък то от едното следва другото, и после нямат спиране разните там картинки, минаващи като на лента през съзнанието ми.
Утре ме чакат контролни, пък мислите ми са толкова хаотични, че вероятно нищичко няма да науча. Не се оплаквам. Обожавам такива разговори и ми е адски доволно, че най-сетне успях пак да си кажа всичко. Всичките нишки си стоят, навързани една за друга. А по тях върви ток. И като случайно бутна някоя, усещам трептенето през цялото си тяло. Забравям си как се диша, как се мърда, как изобщо се прави нещо. За части от секундата... И после си припомням. Обещавам да не пипам повече нишките. До следващият път, когато ще си забравя какво съм обещала.
Хубаво е да не се побърквам самичка. Споделената лудост е най-адското изживяване на света. И после защо сравнявали любовта с лудост. Ми затова. Пак обърнах някак си темата. Общо взето, ако всичко, което някога съм писала види бях свят и някой успее да ми разкодира писанията, ще се чудя къде да се скрия. Пък те само ако знаеха какво си говорихме току що... За принца на белия кон, таланта, фотоапарата. И най-вече признанията, които никой не бива да чуе. Защото са си наши и само ние имаме право да си ги знаем. Пък и то такива неща не се казват, а се усещат.
Пък и съобщенията трябва да си скрия или изтрия, че днес кореспонденцията ни казва твърде много. Време е да се опитам да науча нещичко. Нищо, че ще трябва да гоня разни там мисли от съзнанието си. Пък и сигурно и с нея ще е така. Чудно колко ли още можем да кажем, ако ни смесят с мъничко алкохол. Ще разберем в петък.
Най-лошото е, че и Мушето прихваща от мен особено интересният начин на изразяване в пренаситени детайли. Моето вредно влияние край няма. Но пък е адски забавно. И слушането на Tech N9ne цял ден не помага особено на перверзното ми (под)съзнание да си спи зимния сън. Всяка песен има някакъв такъв подтекст, което не ме учудва, имайки на предвид от кого прихванах да ги слушам.
Вече сериозно отивам да уча. Или поне да се опитвам. И идеята да си изкараме снимки все повече ми харесва.

20 ноември, 2011

Tech N9ne all day ^^

Нещо в изграждането на стени не ми се получава, както става ясно от последните стотици изписани постове. Мисля си, че стената трябва да е по-скоро символична и поставям листи хартия, които залепям прилично. Но времето е ветровито и стената ми бързичко се скъсва и отлита. После решавам, че трябва да е от дърво. Бавничко и старателно цял ден си играя да закова дъските, наранявам си пръстите, защото не ме бива особено в тази работа и до вечерта всичко изглежда идеално. Докато не дойде някоя буря. Светкавица пада точно към стената и я гледам как изгаря в пламъци. А за тухли нямам сили. Защото не е стена, която някога съм искала да строя и не искам да е сива, твърда и вечна.
Пък установявам, че и преди не съм строила особено добре стените си. Просто съм горила по-настойчиво мостовете, за да няма какво да ме връща някъде. Ама те новите бързичко се строят.
Моето Муше и тя се побърква тези дни. Или по-скоро има кой да я побърква, та ни е доста забавно да си говорим за какви ли не глупости. Пък на мен побъркването ми е перманентно състояние и нямам против да си имам с кого да с побърквам. (Намерих си и нов смисъл на тези думи, но както и да е.) Поне тази седмица ще ни е за последно. И тя знае, че като кажа, че повече няма, всъщност значи, че ще има още. Някак си знае всяка мисъл зад действията ми, което си е някак магическо.
Днес нали е неделя, та пак не се наспах. Щях да уча цял ден, пък вместо това гледах новия филм от поредицата "Здрач", само за да видя как са го направили. Единствено началото беше интригуващо и после вече ненужни детайли, губене на филмово време, за да могат и втори филм да направят.
Пък нали аз съм си аз, трябваше пак да се сетя как имало едно синьо нещо, наречено фотоапарат и колко важно беше да го взема, за да снимам. Не, че снимах особено, но все пак. Моля, някой да ми намери копчето за изключване. Спиращите дъха за части от секундата мигове ми идват малко в повече последните няколко дни. Твърде ярко, твърде истинско, твърде побъркващо... В ума ми се появяват образи, низ от думи, придружени с разни там детайли, които уж съм забравила, пък всъщност не съм.
Точно по това време на денонощието ми липсват онези разговори, които от лигави стават твърде сериозни и ти се спи, но искаш да останеш на лаптопа цяла нощ, защото някак си с някой те дели адски много разстояние, а го чувстваш съвсем близко до себе си. Пък хората, с които ми се получават тези разговори са извън линия, няма ги, липсват и са твърде далеч.
Damn... Обичливо ми е. Не по онзи магическия начин, макар че много ми се иска да беше. И ми е гушкащо.
Да, ще бъде дълга седмица. От онези запомнящите се. С многото контролни, адските партита и после желанието за дълга почивка на някой самотен остров. Усмих!

19 ноември, 2011

it's like.. jet lag

Изградена съм от думи. Търся смисъл във всякакъв вид думи и обикновено намирам предимно онова, което ми се иска. Имам мнение за почти всичко с малки изключения. Винаги имам какво да кажа.
Проблемът идва, когато думите някак си забравят как да се проектират върху белия лист. И уж протестирам против мисленето, пък преди малко имах момент на изгубване на всякакви мисли, просто защото съзнанието ми реши пак да ми прави такива едни номера. Нещо някъде е дало на късо. И моя милост трябваше да седи, да гледа невиждащо и да си припомня как се диша.
От слушането на музика е. По-скоро от смесването на различните песни. Като да смесиш карамел с шоколад и ванилов сладолед. Харесват ти трите по отделно, но заедно някак си ти побъркват сетивата от сладост. It's a fucked up situation, знам. Пак и пак и пак.
Поне си върнах огъня и малко от вдъхновението. Споменах ли, че искам света? За не зная вече кой път. Но няма да определям какво точно значи света като цяло за момента, защото самата аз не знам. Има само отделни парченца, които са определени със сигурност. Останалите тепърва ще започвам да си ги търся. И после ... Ново вдъхновяващо нещо, като онова с повредения часовник. Усмивка и спирам с писането. А след малко отивам да си сънувам онова русото, измислено, гушкащо момче. Обичам си съзнанието, като ме кара да сънувам такива неща. Нищо, че онази вечер беше нещо съвсем различно, предназначено да ме побърка съвсем. Макар че едва сега си спомням отчасти съня и помня ясно какво му липсваше. Искам сладолед! Ванилов, с шоколад и карамел.

distracted by nature

I really missed you tonight. I miss talking to you. Knowing that you get me. And every time I talk to someone else it just reminds me of how much they don't.

Цитат на деня, който просто трябваше да споделя. Думи, които са ми побърквали съзнанието доста често, а и сега го правят понякога.
Свесвам себе си с музика, а пред очите ми преминават вълни. Побърканото ми съзнание обърква едни неща с други и ме оставя самичка да ги подреждам след него.
Има неща, които знаем, че не бива да правим, и ги правим въпреки това. До този момент общо взето само такива неща правя, но и си ми харесва. Насъбрала съм прилична смесена колекция от мои и не само песни. Странно е колко различни са, пък как си пасват идеално в плейлиста ми. Различни имена, с различни текстове, различна музика, мелодия и смисъл. Пък имат нещо много общо и все още не съм сигурна какво.
Прекарах деня в абсолютно мързелуване, макар че ме чака адски много учене, а и не само. През стаята ми е минал ураган, както винаги и трябва да я подредя. Неделята няма да ми стигне, за да свърша всичко. И най-вече себе си да подредя. Смесването на музика води до хаос на мисли. Обикновено обичам хаоса, но все повече е започнал да си губи чара и да заприличва на обикновена, скучна неподреденост. Пак ми се иска да мога да си открадна малко време, в което просто да си лежа на пода. Просто ще слушам, без да говоря. Ще слушам шепнещите си мисли, докато бавничко превземат съзнанието ми.
Точка. От утре спирам с мързелуването и започвам с действането. Никакви маратони на "Свръхестествено", "Тайният кръг" или каквито още сериали има. И без това ги спират до началото на следващата година, сякаш знаят, че не трябва да ги гледам по цял ден. Трябва да започна да броя дните, за да отчитам за мен си, че минават. Усещам времето само от спомен до спомен, усмивка до усмивка... Което си има предимства, но все пак. Ако не беше вече вечер, бих изпила едно хубавко кафе. Но съня за първи път от много време не ми бяга толкова и безсънието ме оставя само след половин час въртене в леглото. Още мъничко слушане на музика и отивам при илюзиите. Когато доволно и щастливо ще се усмихвам насън.

18 ноември, 2011

strange music box


В този пост се влюбих. Едва сега имам малко повече време да го споделя и да напиша няколко реда.
С Мушето като ни налегне лиготията и можем с часове да седим на Вито. Пък да не говорим за интересната картинка, която тя ми нарисува. И идеята да си намеря оригинала, или направо да си го отвлека. Не, че ще има особено много против.
Ще я объркам много, знам. Както всеки път. То няма да съм аз, ако не стане така. Сега само си стоя кротичко и очаквам. Нещо всичко съм го измислила твърде идеално и ще започне бавничко да се проваля. Както всеки път.
Това, че не съм си признала не значи, че не съм си го помислила. Пък и намирам точно това помисленото в чуждите думи. След спрелия часовник и онзи четвъртък щях да се спра, да се намеря, да не пиша толкова много и времето да започне да се движи. Ноември е, а на мен ми се губи как е станало ноември. Вероятно защото от самото му начало ми се спи адски много. И тази вечер най-сетне ще се наспя, след като мине полунощ.
И слушам Tech N9ne, благодарение на тъмния ангел, който си няма друга работа и само ми пусна някакви хубави песнички. Не, аз изобщо нищо не съм си помислила.
Стискайте палци всичките мънички детайли да си дойдат на мястото, за да мога доволно и щастливо да си изпратя годината с усмивка и да я посрещна с много усмивки. После вече адската седмица с братовчед ми на курсовете, рождения ден... И след това ще трябва да гоня времето, защото ще бърза твърде много. А проектът ми по Свят и личност ще стане идеален, след като му доизмисля детайлите. Випуск 2012 ще остави за спомен видео записи, снимки и писма, които ще отворим след години, за да си припомним колко емоции е имало.
Пък важното е да има емоции. Винаги. Спиращи дъха. Припомням си:

"Искам бъркотия и хаос. Искам някой да се побърка заради мен. Искам да чувствам страст и горещина и лудост.. Искам всичко."

17 ноември, 2011

crazy girl

От търсене на разни неща, себе си забравих да намеря. Пожеланието "дано намериш онова, което търсиш", някак си превръща всичко в търсене, но не зная на какво.
Все ми е тая. Даже и монета да хвърлям, пак няма да зная кое искам да се падне. Противопоставям се на всякакви отговори, независимо дали положителни или не, сякаш ми харесва целя този хаос. И в същото време си го искам само за мен.
Хаотично си измислям собствени предизвикателства и забравям кое е важно. Защото нещо им губя значенията на наистина смислените неща и намирам смисъл във всичко останало, но не и в тях. Странични ефекти на безсъния и много писане.
Принудително написах адски оптимистичното есе за вярата в хората, но не от мое лице, а от това на момиченцето, което го имаше за домашна. И майка ми ме питаше къде е тя, когато пак започнах с моите си мрачни приказки.
Тя сама не знае къде е, нито къде иска да бъде. Сънува разни там странни сънища, намира се понякога в нечии думи, но никога в нейните собствени. Забравила е как се обича извън пределите на блога и сънищата, а и не е особено решена да си припомни. И това си и харесва по някакъв странен начин, каращ я да се усмихва глупаво, докато си мисли разни там забавни неща.
Мушето с нейните интересни преживявания си връща вярата, че не всички момчета били кретени. Моя милост няма мнение за момента, затова ще се радва на Мушето и ще продължава да дразни другарчето по чин, заради другарчето по престъпления. Сложно е за обяснение, а и не ми се пише за момичешки драми, при това появили се без никакво основание. То момиче и логика малко трудно се свързват, но все пак. Тя няма право да ми се сърди заради него, при условие, че са просто приятели, а и тя си има приятел. Та, утре ще е забавен ден.
И реших, че ще приключа набързо с тая проклета разсеяност. Хванала ме е още не помня кога и отказва да ме пусне, а трябва вече сериозничко да се стягам и да не сънувам повече разни там интересни сънища, от които не ми се събужда. Ще сънувам, когато е Коледа, за да може случайно някой сън да се сбъдне. Пък до тогава има още много време.

16 ноември, 2011

капчица оптимизъм

Вярвам, че светът е прекрасен и хората са добри по природа.

Навън е късна есен. Листата на дърветата се отронват от клоните, погалени от студения полъх на вятъра. Обагрят земята в златисти и червени пламъци. Светът е обсипан с нежни нюанси от цветове.

Излизам навън сред всичката есенна прелест с приятелки и си правим най-щурите снимки сред нападалите по земята листа. После може би отиваме всичко заедно у дома и пием топъл шоколад, докато си разказваме за мечтите, надеждите и предстоящите споделени мигове на щастие.

За мъничко настъпва тишина. Поглеждам навън през прозореца и виждам вървящи хора, загърнати с шалове и шапки. Времето е студено, но вероятно в сърцата на всеки има топлинка, защото някой го чака у дома, за да стопли премръзналото му тяло с прегръдката си.

А сърцето няма нужда от стопляне. В него греят обич и вяра. Защото всеки пази някого в сърцето си и го обича с цялото си същество. Както аз пазя в себе си обичта към верните си приятелки и мама, която ще се прибере всеки миг, за да приготвим заедно вечерята.

Светът е прекрасен, а аз съм заобиколена от хора, които в себе си носят добрина, топлина и обич. Светът ще бъде все така прекрасен, ако повече хора са добри и обичат също като нас.

15 ноември, 2011

i want the world

Чудо! Пак е полунощ.
Моя милост хубавичко я обърква с тези интересни мисли и идеи. Най-невероятното е колко наивно си вярвам, че мога да направя всичко, когато всъщност вероятно не мога. Но поне ще опитам, за да не се чудя после.
Защото разни там кратки реплики и секундни случки като от тази вечер ми превръщат хаоса в липса на подреденост. Което си е някак вярно, но не ми харесва.
Пък и не помня някога да съм се отказвала. Освен когато съм направила всичко възможно, а и не само, и не е било достатъчно. Но това "един ден" не ми действа успокоително или събуждащо търпение. По-скоро напълно обратното - припомням си колко огън гори в кръвта ми и забравям за всякакви граници.
И да, наистина я обърках, заради тези там няколко кратки думи. Илюзиите започнаха бавничко да се наместват в съзнанието. Пък и безсънието не ми помага особено. Станало ми е навик да не мога да си легна, преди да е станало утре. Всяка нощ, без изключения, независимо колко привлекателно е леглото ми и колко силно искам одеялото да ме гушне, докато заспивам в топлата му прегръдка.
Простичко казано - не съм се отказала. Заради мен си и личното удоволствие да превърнеш нещо дълго желано в реалност. Дори да е за малко. Пък схемата с братовчед ми дори да отпадне, ако това стане, няма да имам толкова против. Нищо, че ще е най-идеалният подарък за рождения ми ден, след слънчевото затъмнение миналата година.
И да, нямам нужда от напомняне. Защото все още изписвам твърде много. Писането се е превърнало в заместител на адски много неща. Пък и с него сме си идеални заедно. Понякога си събира багажа и отива някъде по морето, но винаги се връща обратно при мен.

14 ноември, 2011

have and will

Липсваш
със силата на всяка изписана дума.
в шепота на тихото "обичам".
по всяка частица от тялото ми.
до последната прозвучала нота на песента.


Нов опит за самопризнания. Защото трябва сама на себе си да честитя.
Забравям, а не спирам да заключвам в думите си разни спомени.
Няма значение, а постовете са станали най-много.
Не мога да говоря и да пиша, а някак си го правя въпреки това.
Писането принципно би трябвало да премахва изписаните мисли, а моите са все повече.
Привидно всичко си е наред, но все пак искам някой да ме гушне.
Търся си побъркващи неща, за да не ме побъркат всички останали.
Заменям едни песни с други.
Пълнолунието има необяснимо влияние върху мен.
Колекционирам лоши навици и си търся поводи за още глупости.
Напъхвам неща в кутии, защото не искам да ги помня, но и не искам да ги забравя.
И изписвам света, оставяйки тайно думички и спомени, защото все още цялата съм в следи от допир.
На света нищо му няма и си има нюансите на розово. Просто аз съм си изгубила способността да забелязвам. Защото розовия лак и той е някъде там.


А сега, все едно не съм казала нищо, се връщам към тъмния ангел, глупостите и недописания пост с доста интригуващо начало. И вече ми е време за сън и борба с безсънието. Нищо, че вече трета седмица не мога да се наспя. Искам си пак русия сладур от съня. Мисля да е новият ми герой за не зная вече коя от всички истории. Пък и по принцип от доста време не сънувам или не си помня сънищата.

means too much

Знам, че пиша толкова често, че нямате време да ми изчетете глупостите. Пък какво остава да започна да ви липсвам. Но пак имам какво да кажа.
"Анатомията на Грей" за не зная кой път успя да ме разплаче. Просто е толкова... Замислящо, разтърсващо, принуждаващо те да осъзнаеш колко истинско е случващото се, макар да е просто сценарии и актьори, които си играят ролите. Защото с Мередит имаме твърде много общи неща, които нямам намерението да споменавам. Свързано със следния цитат, някак си ако сравня всичко, ще знам точно какво искам, какво имам и какво не искам да изгубя. Пък колко от всичко това е мое, че да го изгубя, е уравнение с твърде много неизвестни.

"Remembering that I'll be dead soon is the most important tool I've ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure - these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart.


Следва писането на списъци с песни и желания. И само Джейми знае защо Тереза си прибира спомените в кутии. Не, за да ги скрие от самата себе си, сякаш не ги е имало, а за да ги запази всичките. Но не да живее с присъствието им, а само с усмивките, които са и донесли. Когато допиша точно тази история ще разберете какво имам предвид. Просто малко ми се смесват образите с нейния тъмен ангел и моя собствен. И да, има го онзи момент, в който може да започне да ти пука. Конкретно не на теб, а на мен. Но това е съвсем друга тема. Пък като прибавим изписаните преди това думи, оставените следи и последните два пъти, когато беше ноември, става ясно, че вероятността е твърде голяма. Пък и от друга страна си има едно съвсем различно значение, свързано с новата ми неспособност да си признавам и да пиша за определени неща. Чудно как думите могат едновременно да ти изпълват съзнанието и да отказват да се подредят върху белия лист, просто защото доста често казват твърде много, а самия ти не си готов да го чуеш, прочетеш, признаеш, осъзнаеш, почувстваш.
Затова и аз искам Джейми, дори да е измислен. Сигурно ми е най-любимия герой, създаден някога от собственото ми съзнание. Нищо, че понякога е абсолютен идиот. Поне знаеше, без да трябва да му се обяснява. И се връщаше, макар да си беше отишъл. При това го имаше изтърканото обяснение, но заедно с него бяха и хилядите му опити да си върне изгубеното. Пък само Тери знаеше, че всъщност нищичко не е изгубил наистина, защото тя си искаше него, макар да беше тъмен ангел. Не съм сигурна колко добре звучи и колко точно от историята успяхте да разберете, но все повече ми харесва идеята да я допиша. Защото казва твърде много, макар в минало време. И после всички ще искат да си имат Джейми. Но засега си е само мой, в съзнанието и на няколко файла.

13 ноември, 2011

out of words

Понякога ми се иска да не се беше отказвал от мен. Тогава стоя будна до късно и си говоря сама.. задавам си хиляди въпроси, на които не искам да чувам отговорите, питам се стотици неща, които са ми до болка ясни.. просто ей така, надявайки се този път да греша.

Оставящо без думи.
Успешно продължавам да лъжа, че няма значение. Игнорирам разни там знаци, мисли и каквото още мога. Иначе абстиненцията ще ми разкаже играта. И после защо съм си събирала лоши навици? За да може най-побъркващият от всички да се превърне просто в ехо и абстиненцията именно от него да не ме побърка. Ако изобщо има още накъде.
Изводът преди време за моето писане беше, че когато съм влюбена не пиша. Но влюбена в чистата му форма. А не онази убийствената. То как мислите Ем откри, че може да пише и това някак си я поправя? Да, като беше влюбена, но в единствено число.
До момента, в който писането не се превърне в пристрастеност. Или по-скоро замества други форми на пристрастеност. Приключвам с разсъжденията. Очевидно все още не ми се получава писането с реални думи, а не с безкрайни подтекстове. Просто все още има значение.

p.s. Случайно снощи се заслушах в песента на Рияна - California King Bed. Нали зад всяко действие си има мисъл. А зад всяка мисъл си има нещо, което я е предизвикало. Както песента предизвика мен, заедно с блога на Милита, който съвсем скоро трябва да прочета от първия ред до последния. <3

Let's get this party started.

Екскурзията до Пампорово беше невероятна! Нищо, че не беше точно, както си я представях. Играхме хоро навън в студената вечер. Викахме и брояхме до 12, докато не ни остана глас. Някои спаха на коридора, други - по време на прожекцията в планетариума. Не бях от тях. Нищо, че реших снощи в 12 да се обадя на Мушето и да й честитя новата година, просто така. Но май тя има повече за разказване, отколкото аз, защото другарчето го нямаше.
Получих си първото писмо от миналото и общо взето хубави неща съм си написала. Пък преди да заминем за екскурзията си припомних защо някой там тъмен ангел ми е слабост. Не мога обаче да предвидя нищичко и точно това май ме спира. Или нещо друго, което не мога да проумея все още. Няма нищо, ще го измисля. А и да не го измисля, важното беше да има емоции и не толкова много мислене.
От снощи около един часа след полунощ:
"Искам пак. Глупости искам. От побъркващите до краен предел. И тази ще е от тях.
Трябва нещо да ми държи съзнанието заето, за да не мисли особено много. Усмивка за новите планове и очакваме да се провалят.
Пък ние си правихме падащи звезди и си пожелавахме. Нищо, че в такива неща отдавна не вярваме.
По това време повреденият ми часовник с несъществуващия час има най-много смисъл. Хубаво е и да си припомня истинското значение, зад разните там смислени елементи.
И естествено трябваше да чуя която казах, че повече от един път няма да изслушам, защото братовчед ми обича да пее и избра точно нея.
Както бях казала преди няколко поста, през ноември всичко изгаря в собствените си пламъци и от тях се връща. Ако някой освен моето Муше може да разбере думите, които тайничко съм скрила между останалите, ще знае.
Май реших коя ще ми е следващата глупост. Трябва само една седмица да си напомням. И Целувчо да ми донесе късмет. Всъщност Мушето, но както и да е.
Усмивка и обличане на пижама.
Извод - хубаво парти става или с готина компания, или с прилично количество алкохол."
Та, моя милост пак е във фаза на побъркване. И естествено целият свят е решил да допринесе за това с разни там знаци и не само, които обаче все още успявам да игнорирам.
Установих обаче, че колкото и да ги игнорирам, пак си се появяват. Ако не около мен, то от самата мен. Преплитам едни думи в другите, оставям разни следи, които само аз да си откривам и постовете стават все повече, доказвайки ми точно онова, което отказвам да призная. И точка, че пак написах твърде много. След малко пак.

11 ноември, 2011

усмихваме желания ^^

Време за оптимизъм и опити за усмивки. Мина полунощ, което значи, че съм склонна на побърканост. Но и, че е 11.11.11. Като си кажеш желанието на глас нямало да се сбъдне. Затова ще правя като в един сериал, където си пожелаваха на глас обратното. Или може би е лоша идея.
Няма особено значение всъщност. Просто ще си пожелая и толкова. И без това шансовете на моите желания са отрицателни винаги, та не пречи да искам света, собствена планета, вила на плажа, русото момче от съня... Размечтах се. Добре де, него може да ми го дадете и само в сънищата. Ако всяка вечер сънувам такива хубави сънища, че вземе да ми харесва да си лягам рано. Не ме разбирайте погрешно - обожавам да спя! Но през деня, до късно, а няма кой да ме остави. Пък нощта не й отива да бъде прекарана просто в сън, защото от сън спомен няма.
И е пълнолуние, макар тази вечер да я няма луната, за да свети със сребристата си светлина. Скрили са я някакви облаци. Нищо, пак ще се появи. Щяло да има и някакво затъмнение скоро, ако не се лъжа.
Багажът ми е събран, затова доволно и щастливо отивам да спя и да сънувам. А този уикенд искам да го помня. Сещам се и за цял един пост, който бих могла да напиша, но не сега. Сега ми е весело, щастливо, доволно, сънливо и оптимистично. И ще си напиша листче с пожелания при първа възможност, а на вас пожелавам много поводи за усмивки, незабравими и обичливи мигове и обещавам да не пиша прекалено мрачни постове, за да мога и аз да дарявам усмивки.

10 ноември, 2011

it matters not, but still ..

"единственото, което ми остана от него съм аз, каквато бях, когато бях с него.

ще се опитам да запазя тази версия на себе си, защото някак си ми напомня за него. начина, по който ме гледаше искам да остане запечатан в зениците ми; устните ми да са все същите, сякаш ги е целунал току-що; усмивката все да е сякаш ми е подарил любимите ми цветя; настроението ми все да е сякаш съм се събудила до него в най-слънчевата лятна сутрин;

обичах себе си, когато бях с него. и обичам него.

ще съхраня това, което ме накара да почувствам. ще запазя спомените, които изживях до последния дъх. ще запазя навиците, които придобих покрай него.

той винаги вадеше най-доброто от мен. винаги. ще се опитам и аз сега да продължа да поддържам формата. макар че вдъхновение вече няма.

и всичкото това, може би, защото искам да запазя момичето, в което се влюби, за да може да се влюби в нея отново."


Това не съм го писала аз. Но колко пъти ми е минавало през ума си нямате на идея. Думите, които не исках да си призная и дори ме беше страх да помисля. Ми, вече нямат особено значение, освен че ми навяват едни такива хубави спомени. Само дето от онова мен са останали само лоши навици и спомените. Та, слагаме доволно точка. Точка.
Пълнолуние е и няма да се спи тази вечер. Пък и вълнението от предстоящата екскурзия също оказва влияние. Нямам търпение да е утре вечер по това време. И естествено като ми е тръгнало накриво тази седмица, така и ще завърши, но все пак поне ще има с какво да се смеся, та да не ми прави впечатление.
Ако трябва да отдам значение на преследващите ми знаци, трябва да пратя всички по дяволите и да се явя на Тойфел, за да го взема и после ще се видим, когато се видим. Но умея да следвам само знаците, които на мен си ми харесват. И все пак има нещо очарователно в идеята този път да променя нещо и да ги последвам. Ако можех да изпиша онова, което ми се върти в ума, или по-скоро да си го призная, вероятно щеше да стане ясно защо подреждам именно така нещата. Ако можех да го напиша, вероятно нямаше да ги подредя точно така. Може би сега е момента да си направя дневник, за да напиша всичките си глупости в него. Но ще си остане празен. Защото не е в това да ги напиша, а в това, че не мога да ги подредя, да ги осмисля, призная, разбера и каквито още думички има за тях.
Миналата година по това време разбрах, че не обичам ноември. И исках да върна времето назад.
Ама не... Наистина ли е толкова лесно? Толкова ли е простичко? Защото на мен не ми се струва такова, от която и страна да го гледам. Както и да е.
Както е тръгнало всичко в точно посоката, която не съм предвиждала никога, има още време нещата да се извъртят по най-невероятния начин. Или просто всички са се наговорили да ми обръщат света нагоре и надолу както си искат с повод и без повод. Или аз си го правя, макар че ако е така, значи съм станала адски добра.
Знам, млъквам. Отивам да си събера багажа и да спинкам, че утре ще е дълъг ден, а и нямам търпение да дойде уикенда. Пампорово, идваме!

09 ноември, 2011

мъничко невинно лично

Пак наближава пълнолунието. Остават му няколко часа може би. И докато кръглата луна свети със сребриста светлина, влизаща през малката пролука на пердетата, установявам, че нямам нищо против пълнолунията.
Всъщност, за мен винаги е полунощ. Ритъмът на сърцето ми се върти между полунощ и следващия по число, но не и по смисъл час. Повреден е и си стои точно там. Затова, когато тиктакането на часовника наближи дванадесет вечерта, съвпада с ритъма и започвам да изписвам мисли. После се питам защо това ме побърква. Защото си е моето време на мисли, думи, музика, спомени, липси, поправки, признания, непризнания и мрънкане. През останалото време правим опити за усмивки, но дойде ли полунощ съвпада моето време с реалното и всичко някак си придобива твърде голяма сила и не толкова много смисъл. И изписвам почти всичко друго, с изключение на наистина смислените неща. Защото или ще има твърде много смисъл, или няма да има изобщо.
Точно в този миг си припомних онази реч на Едуард за метеорита. И как когато Бела се появила, после не можел да вижда нищо друго. Гледането на сериал за ангел и демон е някак си побъркващо. Защото онази вечер русото момче мъничко прилича на демона. Пък и самата история ми е слабост. Пък и той уж трябва да я превърне в демон като самия него, а вместо това си играе с огъня и се опитва да я предпази. От тук и не намирам логиката.За пълнолунието също си имам теория. При мен винаги е затъмнение, независимо от всичко. Случва се в полунощ да изгрее някое и друго слънце, но луната я няма. Освен когато ярката сребърна светлина на кръга не се прокрадне в стаята ми. Само по това време, когато луната свети в целия си блясък, успява някак си да надвие затъмнението и да си припомня колко много обичам да е пълнолуние. Пишейки това направих и друга връзка, заради която ще си напомня да дишам и да продължа да пиша, но за друго.
Толкова много са историите, в които героя поставя себе си между живота и смъртта, за да предпази любимите си. Пък в реалността никой никого не кара да прави подобен избор, и все пак хората не смеят да рискуват дори мъничко. В това число вече съм склонна да прибавя и себе си, макар че по някаква глупава причина продължавам да превръщам себе си в Магьосника от Оз. Опитвам се да направя нещо, да променя нещо, да докажа нещо. В случая и да изпълня думите си, никой няма да забележи, нито нещичко ще се промени. Мога света да обърна с главата надолу и пак няма да има значение. Но вероятно ще го направя въпреки това, защото съм момичето от влака, което колкото и да е бягало, рано или късно избира да се върне. Без определеност на посоката. Просто да се върне някъде, при някого, заради нещо.
И това наистина ме прави глупачка, но колкото и повредени часовници да нарисувам по себе си, вероятно ще продължавам по същия начин да допускам едни и същи грешки. При това ще ги допускам с усмивка, защото някак си дават смисъл на спрялото време и часовниците. До момента, в който... Не зная какво.
Там е липсата на всякаква логика. Не карам никого да обръща света с главата надолу. Единственото, което съм признавала, че искам, е да не се отказват от мен. И резултата е постове, мрънкане, глупости, безсъния и побъркване. Наистина не го разбирам. Няма и да се опитвам, но все пак задавам въпроси, чиито отговори не съм сигурна, че искам да знам. Всъщност, знам ги, но искам да съм сигурна, сякаш ще са различни от очакванията ми. А никога не са. Знам всичко и все пак разсъждавам от време на време за неща, които едва ли някога ще мога да променя, поправя или там каквото още може да се направи.
Sunshine ме описва с песента на Colbie Caillat - Bubbly, а аз съм на мнение, че е твърде весела за мен, поне сега. След уикенда може и да си променя мнението. Но другарчето няма да го има, така че се съмнявам.
Пък и всъщност това е лесно за разбиране. Трябва да направиш нещо, макар и мъничко. Но ако направиш, може би ще вземе да ти пука. Пък целта е да не ти пука и накрая пак разминаване. Повтарящи се истории. В най-скоро време ще има прочит на всичко изписано, защото досега не съм писала толкова много постове за толкова кратко време. Знам защо ги пиша, но все пак искам да видя и какво точно съм написала.И най-вече какво не съм. Май е време пак да си напиша писмо до себе си, за бъдещото аз.
Имам неприятното усещане, че и тази нова година ще бъде посрещната като миналата. Без веселото обаждане.
Накратко. Липсваше ми подобна побъркваща история. Някой ден ще си имам моя собствена. Ако не истинска изживяна, то измислена и написана. Като името на блога, затъмнението се е разляло в мен и ще си остане там. И докато си горя в студените му пламъци, ще търся пълнолунието, макар в действителност да ми трябва слънчева светлина в промишлени количества. Млъквам.

08 ноември, 2011

Целувка ?

Започнах да пиша нещичко, но вероятно ще го довърша утре и тогава ще го пусна. Пък не мога без да пиша днес, защото ми беше някак си хубав и забавен ден.
Още от звъненето на алармата установих, че съм сънувала нещо адски сладурско, към което не успях да се върна. Лежах си в леглото и си приказвах с някакво момче. Такова едно хубавко, русичко. Не, че го познавам, но си говорихме нещо и после ме гушкаше, докато заспивах. Май.
Взех и да разбирам от немски, че дори и на дъската да пиша изречения, при това верни. Нищо, че с географията съвсем се скарах.
И да, ценно, безценно. Защо пък да не е като разходка в увеселителен парк? До момента, в който не е. Няма значение, разсъждавам си.
Пък утре ще изглеждам като изкарана от някоя фантазия, при това не моя. И то не за друго, а защото ни искат с пълна униформа на училище и смятам да си припомня колко удобно е да се ходи с токчета и пола. Добавям бяла риза и зелено шалче. И целувка?
Мушето знае какво имам предвид. Стискаме палци сега, ама много. След мъничко отивам пак да сънувам. И да, с такива сънища не мисля, че ми трябва реалност. Освен ако тя не включва тъмен ангел, приглушена светлина и музика. Това всъщност е част от онова написаното, което ще довърша утре.

07 ноември, 2011

mix me with chocolate

Два филма, две пълнолуния в тях и вече ме е страх да пусна трети. Очарователните магически неща започват да си губят очарованието, когато станат повече, отколкото можеш да приемеш.
Значителни количества шоколад. И цитати тип "ще се срещнем под лунната светлина". Няма дори единайсет, а аз мисля да си легна с някоя книга и да се приспя. Пък има опасност
да не мога, защото спрях да мисля за нови глупости и започнах да гледам сладникави филми. То затова и ме застигат разни реплики, които някак си не принадлежат на мен. Имам два часовника, един повреден със синя панделка и един изцяло син, който да ми отмерва времето. Но без тиктакане, за да не напомня, че часовниците и сърцата имат нещо общо. Или поне моето има общо с тях. И е ноември, а времето ми е едно такова спряло.
Майка ми по незнайно чудо се обърка да ми позволи да карам колата на връщане към вкъщи и си мислех, че ми е липсвало, пък някак си се оказва, че не е. Да, признавам, супер си е. Но има едно "но", някъде сред думите ми.
Пък аз някак си успявам да пиша едно, да мисля за друго и да заключвам трето между редовете на постовете. За да може само аз да си знам какво се е случвало в побърканото ми съзнание, докато съм пишела разни там глупости. И постовете си стават все повече, а това също е малко плашещо. Защото значи, че наистина има истина, която не е за тук и за която още нямам думите да пиша. То кога ли съм ги имала за нея, но все пак.Истината ли? Тя не е за тук, а за някое листче, което ще изпиша, докато слушам моите си песни, без да конкретизирам кои точно, защото и аз не съм сигурна. Пък после листчето не зная къде ще му търся място. Вярно е, че като изпишеш нещо, с цел да го махнеш от мислите си, не върши особена работа. Защото ако беше толкова лесно всички хора по света щяха да изписват на листче измъчващите ги мисли и да са доволни и щастливи.
Отнема няколко думи и половин час, за да се направи нещо. И цялото време на света е малко, за да не се направи, а да се стои отстрани. Без определен срок, без сигурността, че даденото време някога ще дойде. И общо взето мога да изпиша всичките думи на света само за да не напиша онези няколко, които да дадат отговори на всички въпроси.
И може би най-добре лъжа себе си, но най-добре заблуждавам другите. Освен няколко малки изключения, които ме познават по-добре от самата мен. Само аз и блога знаем какво имам на предвид, какво искам да кажа, какво не казвам и защо не го казвам. И след тази една седмица на разни сладникави филмчета, пълнолуния и романтични реплики, примесени с дози шоколад, прегръдки от синьото одеяло и мрънкане, обещавам да спра. Обещавам на мен си, че седмици като тази няма да има скоро, защото сладникавите филми и без това не ми отиват. И то не защото не са хубави, а защото доста често започвам да им вярвам. Като на приказките. И после ходи обяснявай на малката Мечтателка, че приказките принадлежат само на героите си и не се случват наистина.
Би било хубаво пак поне за една вечер да строим пясъчни замъци и да си измисляме в коя стая какво ще има. И колко животни ще си гледаме и как ще се казват. Невинно, по детски, както преди. Дечкувци, какво да ни правиш!

me finds beauty in such words

-Lena Kaligaris, we are terrible at not loving each other.
~Kostas to Lena,
The Sisterhood of the Travelling Pants 2

Даже нямам думите да обясня защо точно тази реплика от всички други хубави реплики във филма, ми хареса най-много. Онази, Мечтателка, на която не давам глас и думи, си ги намери сама. Просто няма такъв филм и такава сладка история. И как чифт дънки може да те отведе на толкова много различни места, че и Лена да срещне Костас и да стане тя една.
Приятелки такива обаче има. Все пак моето Муше знае всичко, преди още да се е случило. Кой иначе ще ми повтаря да дишам, ако не тя. И на кой ще кажа за гениалните си схеми, ако не на нея. Дори както съм тръгнала тази седмица да пиша едно такова странно, няма как да не спомена. То този моя план само тя го знаеше и не се получи точно по същия начин, но все пак, друго си е да имаш съучастници.
То това моето си е точно като четенето на една и съща книга, с очаквания за различен край. Добре, може и да не е книга, но да кажем филм. Като "Незабравимата", няма продължения. Но някак си ти се иска някой да измисли някое. Защото самия филм е бил толкова грабващ, че искаш да продължаваш да гледаш героите. Отклоних се от това, което всъщност ми беше на ума. Не намирам подходящо сравнение. Вече трябва да започна наистина да пиша на мен самата, за да си изяснявам предварително всичко, а не в последствие. Защото ако се замисля сега, вложа разум в мислите и игнорирам илюзиите, ще ми стане ясно, че без илюзиите някак си нещо липсва. Пък с тях не е особено истинско и това също не е хубаво. Точка.
Филмът е страхотен, историята и героите уникални и невероятно симпатични. Всъщност аз харесах както Лена, така и Фиби, но повече Лена. Знам, имам някакъв вид раздвоение на личността, точно като любимият ми Яворов. Затова май само на мен не ми е твърде много да му чета стихотворенията, макар всъщност да не обичам поезията. Твърде малко думи, а твърде много смисъл.

p.s. Трябва да си измисля нова глупост, че нещо съм започнала да пиша твърде едно такова сладникаво и замечтано. Установено е, че някак си не ми отива.

06 ноември, 2011

come undone


Моли се да не ме поискаш, когато се намеря.
Защото тогава си припомням цената си.
Защото тогава ставам най-прекрасна, най-неустоима, най-ничия.


За пореден път се намирам в нейните думи, по един такъв тихичък и неусетен начин. Пък някак си изпълват всичко със смисъл. Но някак си не мога да си подредя мислите, затова ще ще оставя писането за утре. И вече ще пиша на листче всичко, което зная, макар да не ми се иска да си го призная. Защото нещо ми се губи точната граница между това, което знам и това, което ми се иска да бъде. Някак си успявам да смесвам двете неща, игнорирайки някой и друг факт, които не би трябвало да игнорирам.
И да, пак си нямам друга работа и се сещам за разни неща. За които уж си бях забравила. Ама то да забравиш и само да се преструваш, че си забравил са си две съвсем различни и много далечни неща. Пък нали мина полунощ, и сега ще отнеме малко време накарам въпросните неща да напуснат съзнанието ми. Защото нямат значение. Всъщност имат, но това са подробности, пък те не са важни. И все повече ми се иска да дойде следващия уикенд. Имам черно и синьо по ноктите си, а яркото розово е скрито, заедно с още доста неща някъде там.
Ако можех да спя и едновременно с това да слушам музика, вероятно щях. Събота и неделя, прекарани във филми си е хубаво изживяване. Нищо, че предимно гледах някакви там романтични сладникави неща. Госпожата по история е на мнение, че сме имали нужда от подобни сладникавости, колкото и да се правим на смели, безспирни и непобедими. За момичетата ставаше въпрос. Може би е някак си права. И сега както в петък моя Sunshine казваше на мен, аз ще кажа на блога, че искам да гушна някой. И одеялото ми не се брои, нито възглавницата, макар че и за тях ще има мечки. Разликата е, че ми разказваше за разни там незабравими мигове и хубави спомени с едно слънчево момиче, прилично на самия него.
Пък аз искам да гушна някой, защото не ми е до разказване. А до мълчание. Тихичко, непрекъснато мълчание, примесено с тиха музика и много шоколад. Защото някак си от опити да докажа, да преобърна света, да направя и невъзможното, си изгубих всичкия огън, който някак си успяваше да ме кара да продължа да си танцувам под дъжда. Но капчиците вече са твърде студени, вятъра неспирно драска с невидимите си нокти по кожата ми и съм останала без глас, а дори не съм започнала да викам. Нямаше да има значение. То и сега няма особено. Само аз си вярвам, че има и там ми е грешката. Никой не ми е опрял пистолет до главата, та да седя навън в дъжда, като мога да се прибера. Но като се прибера ще трябва да си гушкам одеялото и възглавницата. Или бутилката водка.
Не, не ми е тъпо, нито ще се разплача като малко дете. Просто ми е едно такова замислено и сиво. Цветовете наоколо някак си не искат да ме оцветят и думите сами си намериха път към белия лист.


Трябва ми някаква свръхдоза. Дори да е от онези моите убийствените, в които си забравям как се диша и някой трябва да ми напомня. До момента в който не си припомня, че то дишането не е никак важно. Нищо, че е перфектният начин да останеш жив.
Млъквам, че пак отивам не където трябва. Написах твърде много, а и има още доста, което не искам да пиша. Време за сън, че пак стана много рано и утре ще си мечтая за легло и разни там други екстри. Тази седмица ще опитам да оцветя в синьо. Но не онова моето синьо, а другото, което принадлежи само и единствено на себе си. После повтаряме сто пъти и вече ще е петък. Пък дойде ли петък, света надявам се ще стане малко по-розов, малко по-хубав и аз покрай него ще съм доволна, синя и щастлива.

Coffee morning


We make such messes in this life, both accidentally and on purpose. But wiping the surface clean doesn’t really make anything neater. It just masks what is below. It’s only when you really dig down deep, go underground, that you can see who you really are.
-Sarah Dessen


Пия си от кафето, за очарователното събуждане рано сутрин в неделя. При това не събуждане с причина, а просто ей така, защото някой решил да тропа, защото си нямал друга работа. Ето затова не обичам неделя! То кафето ми свърши, но все пак от доста време не го бях пила без никаква захар. Хубаво е. После наваксваме с двойни количества захар и пак се потапяме в света на филмите, защото реалността е студена, сива и лишаваща от нужната доза сън, присъща за уикенда, след като си стоял до късно предишната вечер. И тайничко си мечтая за следващите, защото ще съм далеч от леглото си, ще си се смесвам с каквото си поискам и ще колекционирам секунди, за които после да пиша.
И да, цитатът за деня е адски правилен. Трябваше да го споделя. My Darkest Days за пореден път отекват в стаята и вече почти мога да позная всяка песен по първите няколко секунди от мелодията. Доволно и щастливо спирам да пиша

05 ноември, 2011

out of reach

Снощи чувах гласовете на изминалия ден. Днес пък цял ден гледах филми, облечена в сивия си анцуг. И докато гледах филми цял ден, установих, че май огъня в кръвта ми е започнал да изчезва. При това, съвсем неусетно. И пак е полунощ.
Зная как го изгубих. От многото опити да докажа, че съм права. Предполагам винаги има един момент, в който се предаваш въпреки всичко. Защото каквото и да направиш нищичко не се променя. И се примиряваш, макар и временно. До следващия път, когато пак ще искаш света и ще си готов да започнеш трета световна война за онова, в което вярваш. Пък с моята висша степен на идиотизъм, в каквото повярва, се оказва грешно, лошо, неправилно, илюзия. Знаем, най-добре лъжа себе си.


Явно най-хубаво, пък и най-много пиша, когато следите са привидно изчезнали и никой не ми се върти в главата. Историите оживяват в ума ми и магията си се случва самичка. И никой не може да ме обича, повече от мен. Пък и да можеше... Не, не може.
И да, крайностите са ми слабост. Ще бъде или приказка, или кошмар. Или твърде добър, или твърде лош. Или ще обичам твърде много или твърде малко. Или ще избягам, или се боря до край. Или ще е всичко, или нищо. И някак си успявам да намеря нещо положително във всяка една от тези крайности, заблуждавайки себе си, че никак не е страшно да си на ръба. Абе, страшничко си е. Убийствено, побъркващо, изключващо всякакви предположения какво следва, създаващо хиляди илюзии. Писателското аз намира красота във всичко това. Вярно - някак си е мъничко трагично да разбиеш полусъзнателно себе си на хиляди парченца, но за да напишеш нещо, което да докосва и побърква с думи, трябва да си го преживял и да е оставило следа. Останалото просто е игра на думи, чувства и емоции, които заедно обединяват всички парченца от преобърнатия хаос, разкъсания свят и останалото от теб самия. За да оживее историята, трябва първо да е изгорила поне малко душата и сърцето ти. Да усещаш горчивината и едновременно с това сладостта на всяка написана дума. Трябва да откриваш части от себе си в думите на всеки герой, спомени в преживяванията им и страстта от сърцето ти в техните.
Както би казала Мер на Кристина, съм попаднала в черна дупка. Слушам си новата хубава музика, запълвам си времето с филми и игнорирам всякаква връзка с мислите, които се опитват понякога да ми превземат съзнанието. Пауза. Временно приключвам с всички видове сложности, схеми и други подобни. Остана ми една и почти сигурно ще се провали, така че май вече и на това изгубих смисъла.
Не помня последния път, когато имах смисъл. Помня деня, времето, мястото, но детайлите вече ми се губят. Пак цитати от Анатомията на Грей. Защото не мислиш, че последния път ще бъде последен. Всъщност пак ще си намеря смисъла, но не по онзи начин.
Превърнала съм се в колекционер на думи и спомени. Зная точно какво ще се случи и въпреки това правя дадено нещо, просто за да съм го направила. За да докажа на себе си, че мога да го направя. Все едно си изграждам собствен сценарии на фона на реалността. Но не измислен, а сбъдващ се. Някак си винаги знам какво ще последва. Не до секундата, но общата идея ми е ясна. И си зная добре ролята, а дори не се опитвам да я променя. Изигравам си я доброволно и се превръщам в Селена. То затова когато е пълнолуние съм най-побъркана, без дори да зная, че е пълнолуние. Пък и беше пълнолуние, когато за последно видях падаща звезда. А смесени двете неща още повече побъркват. Усмивка, защото само аз си знам защо. И надявам се съвсем скоро ще си преоткрия някоя от историите, за да я допиша, както онази за Алиенора. Пък може и продължението.