23 декември, 2012

lost by default

Музика, мързелуване - хубавите неща започват с М. Мислех, че да си далеч е убийствено. По-скоро е успокояващо. Вкъщи си е най-хубаво. Но не обичам да си идвам, защото тръгването винаги е трудно. 
А пеем песните от любимите филмчета на Дисни на караоке вкъщи. Тя влиза с телефона по средата на песента и иска да ме снима. Трябва ми цигара. Пък котетата ми ги няма. Каспър, Каспарела... Няма ги.
Имам клип за правене, равносметка за годината, пожелания ... Кое ли е най-безобидно? Равносметката ще бъде страшна. Опитах преди няколко дни да чета стари постове и се отказах на може би втория - прекалено много... 
21.12.2012
"Светът щял да свършва? Ако свърши днес... Изводът, до който ме докараха три часа сън за 48 часа ... Няма общо с края на света. Просто in a way, I can never get drunk enough... Без продължението. Искам аз да съм неразумната, която върши глупости, за да може някой да пази мен... От самата мен. Вместо това се случва обратното. Всъщност кога съм била разумна, по дяволите? Когато си правех каквото искам и само Мушето ми беше свидетел на глупостите?
Не...И всичките спрели часовници на света няма да са достатъчни..."
Изводът си остава за мен. Не мислех, че мога да съм далеч толкова дълго време. Чудя се дали трябва да се чувствам виновна заради това или горда от новата намерена граница. 
At the end, you tend to remember the beginning.
Мисля да приключа с равносметката по-скоро и да не я мисля повече. Колкото по-бързо мине, толкова по-добре. 
"Няма никога сърцето ми да позволи 
да загубя с теб и друга част от себе си.."
А части останаха ли? Предстои да разберем.

19 декември, 2012

"Кътче от рая"

Денят дойде! Конкурсът приключи! Моя милост спечели и "Кътче от рая" ще бъде издадена!

Тя е щастлива и се чувства адски специална днес! Нищо, че е болничка и утре сутринта рано я чака изпит. Днес е щастлива. Официално всички валидни пожелания от миналата година са се сбъднали. Невалидните... Не принадлежат на сега, те са си минали и заминали. В буквален и преносен смисъл. 
Иска ми се да пиша повече, но нямам думички. Предимно, защото съм прекалено щастлива, за да пиша. Пък и трябва да преговарям за изпита утре. Започвам да принадлежа на себе си, както бях казвала преди. Проблемът сега е да ми се върне вдъхновението и пак да пиша. Май по-скоро ми трябва време. Да съм самичка, с шоколад наблизо, може би кафе ... Тишина, вдъхновение... Сняг навън. Никакви ангажименти, никакви уроци - само аз и... аз. 
Гонят ме спомени от снощни сънища за черна рокля и обяснения кога бих я носила. Нищо общо с действителността. Подсъзнанието ми си броди където си иска, без позволение. 
Отивам да преговарям за утре, а ще пиша когато си открадна време.

15 декември, 2012

done, gone...

Започнах четенето на архивите и още на първия пост вече съм разплакана. Може би трябваше да си искам желанията от правилния човек, когато му беше времето. Ако го бях сторила, поне нямаше да трябва да си събирам съставните части от всички места, на които съм била. Щяха да са си само там... По пътя.
Защо боли, дори година по-късно? Защо чета думите и почти мога да повярвам, че все още имат смисъл? Защо продължавам да вярвам, че спомени като онези няма да има никога... Поне не толкова силни, оставящи следи, отнемащи дъха?
Ще ми се да викам, да увелича музиката толкова силно, че да заличи всичко останало, да изгарям спомените с цигарата си, издишайки цигарения дим... Дори мисля, че преди малко валеше.
А идеята за дъжда и лятната бяла рокля? И той е част от онова аз... А се случи на това.

Благодаря за подкрепата! Когато решиш да не съм ти опция за губене на време, тогава и аз ще направя същото. Границата беше успешно намерена. Не можеш! Въври по дяволите! Не ми трябваш нито ти, нито обичливите ти изблици, щом ще трябва да планирам една вечер така, сякаш съм таен агент и ще правя всичко по силите си... И да имам нужда да си тук в една проклета вечер, а пак някой друг да е по-важен.
Some things never change, do they? I gotta stop letting people take me for granted. I also gotta stop giving them the ability to hurt me. I'm done trying, done hoping, done caring.

(not) happy

Пауза, край на паузата! *натискам дистанционното*
Бам! Повреда!
Давам на късо. Ще гледам Здрач, защото ми се гледа нещо старо, познато и замислящо. Ще похапвам шоколад, докато си стоя самичка в стаята. Ще си пусна коледните лампички и ще гушкам Жоро.
You were supposed to be here, you know. Hold my hand, tell me that it is going to be okay and just... Be here! You are always there... Sad but truth. Exept when you try to be good and OMG spend an hour home. I should be used to it by know, though.
Та, след като си залепих коледните лампички около леглото, смятам да си взема топъл душ и да се заровя в архивите на блога. Кой знае? Може да открия нещо интересно.
Пък и не ми се учи... Само ще погледна за последно тетрадката. Ученето продължава утре, но по Езикознание. Връщам се след малко.

optimistically random

Спане до късно, закуска, прекалено сладко кафе, цигара... Време е да се захващам с многото учене. Чака ме mid-term test утре и още един в четвъртък.
Преди това, обаче, трябваше да се отчета в блога. Започнала съм пак да пиша често и не искам пак да си губя хубавия навик. Тихо е. Последните 15 дни от 2012. Последните около 20, докато навърша 20. Ирония! 
Помниш ли, когато ти казах, че няма да повторя нещата, които си сторила? Направих точно обратното. Предполагам никога не трябва да казвам никога. Странното е, че те обичам, въпреки всичките пъти, в които обещавах да не съм като теб. 
Anyway. Просто е странно.
И да не забравя - БРАВО на Мушето, че си е взе изпита по кормуване! 
Трябва да започна да преглеждам блога за епичния пост 2012 със събрани най-епичните моменти. Трябва да проверя кои от желанията ми за тази година са се сбъднали и да си напиша нови, но това се прави на Коледа. Feeling the magic, you know. 
Но предимно трябва да прегръщам учебниците, защото ме чака тежка седмица и надявам се изпълнена с адски много положителни емоции в сряда. The final countdown begins. Денят, който чакам от вече четвърти месец и още няколко години преди това. Личният ми Коледен подарък от мен за мен. Стискайте палци и догодина надявам се ще четете за моите любими Алиенора, Ейдън и Кристофър. Може да ми дойде и вдъхновението за тъмния ангел. Може и да намеря ново вдъхновение. Изобщо може толкова много неща, макар новото начало на годината отново да е продължение. И ми напомнете да дишам през онази една седмица на ново начало, защото има какво да ми спира дъха. Ще изпитвам себе си. Или по-скоро реалността ще изпитва мен. Важното е да има изпити, че после идва и сесия. А времето както се е забързало, току виж празнуваме 2014 скоро. xD
Peace, out! До следващата блог пауза в ученето ми!

14 декември, 2012

still dark

It is your life, you might as well start living it. Are you scared? Guess what - we all are. 
I was actually referring to myself in a way. Because I have turned this doing stupid things for the sake of doing them into a habit. I ignore all the alarms ringing in my head and there it goes. 
I have been on the hold up with writing. Here, in the stories, everywhere. I have been scared that it was not good enough, interesting enough. I often ask myself if I am good enough, actually. No, not often, but still. I stand behind all my choices up to one. Because then, at a certain point every single nerve in my body was telling me to run and I didn't. 
And like she said... In ten years if everything is perfect I will just say that I was scared, thanks to my previous bad experience. If it is getting to an end, I will say that I knew it from the beginning. There is no way to know if what you do will turn out to be right or wrong. You just have to go with it, and whatever happens, happens. 
So, being on the hold up... Sucks! I wait and wait and wait. Nothing happens. Some days it is just perfect and I am so happy. Other days I cry about a movie and wonder if it was the right thing to do. Part of what is scary is the future, I mean, who knows how things will go. And part of me remembers how it feels to be left behind over a stupid imaginary perfect world some place else. Fine! Be there and not here! Enjoy all your free time, with no one to take it away from you. I can deal with it. Not in a good way, but I do have my ways. Anyway.
Why am I writing this? Because the phone is never ringing and I am never the choice. 

13 декември, 2012

dark and twisty whatsoever

Hey, do you remember? No, not the 5th of November. I mean that time when we listened to Nickelback in a late morning, or was it noon? I think it was. To be honest, it feels like too distant dream to even remember it. No idea why I even started this post that way. I was just listening to Nickelback half an hour ago and the sentence appeared in my mind out of the blue. 
Not that I believe it, but the world might be ending in less than ten days, and playing a computer game right now ... Seriously?!
You keep pushing me away, you know. In a very rather silent annoying way that makes me want to hate you. I will ask in a stupid way - how many times can you be pushed away, before actually getting the hint and doing the same? I really am an idiot most of the time, probably annoying, a little self-centered, but spending half an hour with me is not going to hurt anyone. I hope. 
Well, like one would be a proper thing to say or write in that situation. You are leaving anyway, someday in the future. Which I might add is a very scary experience and I would rather avoid it if possible, but reality likes doing this to me over and over again. It's the summer, let's have some fun... It's the winter, let's get your wish and give you the exact opposite. 
First study and then I will be your prize. I don't want to! And then I'm the one who is self-centered. Seriously?! Go look yourself in the mirror!
Haters gotta hate. Count me for it. Now let the work take me away, and I actually have plenty of things to do. I just... Needed to be home. Home is where your heart is, right? Well, I am home, but it's just not as homey as I wished it would be. Because I'm being taken for granted. Don't you worry, honey! I know how that story goes. I just never thought it would be ours.

02 декември, 2012

ordinary


20.11.2012 
"See my point yet? Започна се със странните сънища, в които не съм особено сигурна кой какъв е и каква му е ролята. Така де, имаше разминавания с реалността. И защо, по дяволите, ми трябваше да разглеждам глупавия телефон и да търся подозрителни съобщения, като дори не беше телефонът, който в нормални условия би трябвало да проверя.
Идва! По-бързо! Трябва да намеря нещо.... Тъкмо стигнах до някъде и трябваше да оставя всичко както си беше. А какво правихме вкъщи? Защо точно там, като... Липсва логика.
Back to the question about to be and not to be... От известно време си се чудя за нещо... И продължавам да се чудя дали да не си подам документите. Но пък..."
Чудим си се разни неща... Сънуваме други... Не, не съм се намерила!
26.11.2012
"I want to kiss you at 11.59 on December 31st and...
Forget about that one.
It's so... Well, last year. And I seem to be going crazy again, because I probably spent two hours thinking and thinking and thinking. The way I used to do back then. Tequila's gonna fix it, I hope.
There's still time to make it right, you know. But it takes two.
I kinda wish it was last year, this time.
"Чудно как едно нещо може да е достатъчно, дори всички други да ги няма. Пък това нещо няма ли го, нищичко не може да му заеме мястото. "
Тя от преди година е знаела какво имам предвид. Това, че спрях да пиша за толкова много неща дали означава, че най-сетне съм си ги намерила? Съдейки по звука на повредите, явно не особено." 
Вчера си получих писмото от себе си преди месец и няма особена разлика от тогава. Все пак ще се радвам на мъничката си победа и това е. Пише ми се... От онези дълги смислени постове, но сега не му е времето.

20 ноември, 2012

I don't. Do I?


Does it take a genious to notice how completely lost I am?
Така де, има нещо очарователно в това да си уча, да си седя на топличко с кафе и цигара... Но being a full-time housewife is kinda... Boring. I need the excitement back. But I'm afraid that the only idea I have of it includes certain boundaries that I'm not allowed to cross. So I keep hoping that someone would do that for me and I will have a choice to make ... To be or not to be. 

Прекалено многото свободното време си оказва влияние. А и скоро не съм се смесвала с алкохол и не сме си писали въпроси. Помня последният път, когато го направихме и само аз и Мушето си знаем колко истини бяха казани тогава. Преди времето беше спряло и го отмервах от спомен до спомен и усмивка до усмивка. Сега времето лети, а аз съм спряла в него. Страх ме е от приближаващите последни дни на годината... И особено от първите на новата. Страх ме е перманентно.
Ще се окаже, че съм сбъркала за всичките си теории. А винаги съм права. coming back, you know. I did everything right ... And nothing happens. I'm not really me ... I'm boring ? 
Май и е време за сън, че утре ме чака учене. Но преди това смятам да проверя промяната в отговорите и да си задам сама на себе си разни там въпроси. 
Тя пак е тръгнала да се търси. Стигнала и е границите и се е спряла. По-скоро са й намерили границите. А проклетото време като ми трябва да спре, се е разбързало. Не ми дава шанса да се огледам, да си поема дъх. Защо ли ми трябва? Дишането е надценено. Аз и моето писане отдавна сме се спрели. Чакаме края на конкурса, за да решим какво ще правим. Дали ще се разделим или ще станем най-добри приятели. Надявам се второто. Книгата е символ на едно адски скъпо за мен приятелство. Пък и какво ли да си пожелая за този си рожден ден? Никакви панделки! 
Имаше там разни телефонни обаждания, Мушето измисли най-страхотната идея, но обстоятелствата ми я отнеха. (следват няколко неприлични думи)
Е... There's no point to whine about it. There are hopefully many more birthdays to come and ... I'm never ever making a damn wish anymore! They are stupid creation of some very lucky human being, who I hope to find some day, so I can tell him what kind of an idiot he is and then to kick his...
Нямаше нужда да прекалявам. Просто .. Никакви желания повече за мен! Без приказки, без панделки, без кученце с панделка, без желания на падащи или светещи звезди! Защото всичко пожелано сега ми е далеч. 
Малката мечтателка откри за себе си, че може би няма да сбъдне всичките си мечти. И не винаги е права. Но едно знаеше със сигурност - желанията й, макар за кратко, я бяха направили щастлива, затова никога нямаше да съжали за това, че си ги беше пожелала.

19 ноември, 2012

n'ever after

Ако искаш да опознаеш мен, историята трябва първо да премине през него. The breaking point, когато се изгуби и намери смисъла... Затова е песента, затова е панделката, затова е спрелият часовник. Мълча, не пиша, а когато прочитам старите си постове, всичко си е там. Всеки спомен, всяка форма на побъркване, всичките ми лудости, крайности, стоенето под дъжда ... Илюзиите, липсата на огън, търсенето на причина и смисъл, дишането като перфектен начин да останеш жив. Всяка една следа, всяка една дума... Тихичко съм ги събрала сред думите...

"часовниците и сърцата имат нещо общо. Или поне моето има общо с тях."
"Отнема няколко думи и половин час, за да се направи нещо. И цялото време на света е малко, за да не се направи, а да се стои отстрани. Без определен срок, без сигурността, че даденото време някога ще дойде."
"Като името на блога, затъмнението се е разляло в мен и ще си остане там. И докато си горя в студените му пламъци, ще търся пълнолунието, макар в действителност да ми трябва слънчева светлина в промишлени количества. Млъквам."
"Усещам времето само от спомен до спомен, усмивка до усмивка..."
"И уж съм гушнала одеялото, пък потръпвам. Не ми е студено. Няма вятър, който да ми отнема дъха. Пък трябва да ми се напомня да дишам. От време на време. Предимно когато наближи полунощ."
"за някои неща един миг не стига. Дори и цяла вечност да е, пак няма да е достатъчна."
"128ve980"


Мразя си спомените от онова време, но обожавам гениалните мисли, породени от тях. Търсене, намиране ... It's exciting! 

Имах си бедствието... Макар и тихичко, без особено думи. Казаното казано, стореното... сторено. Поправихме се... Поне се заблуждаваме, че е така. И аз и той. Моят Той! когато свикнеш да ти спира дъха, да ти се губят сънищата и да страдаш от перманентно безсъние, е някак си странно да се завърнеш към хубавото, нормалното, щастливото. 

30 октомври, 2012

cuz it does when i do .. again

Днес се провалих с принципа Carpe diem. По нелепи стечения на обстоятелствата пуша червен LM и миналото ми напомня за себе си. 
Да се върнем на днес - ден като предишния и подобен на следващия... Символичното повтаряне на едни и същи елементи. Звуча странно. Цялата тази глупост с привързването ми убива... всичко? Kinda .. То си е самоубийство. Каквото си направя сама никой не може да ми го направи. 
цигарения дим по устните.. or something like it .. Не питайте какво звучи в момента. Те просто ми осмислят съществуването in a way. Покрай филологията започна да ми харесва да използвам два езика в едно изречение. Държа си разни отворени опции за когато се самонамеря. Вдъхновението ми се е изгубило някъде по пътя. Не съм сигурна точно кой път в този случай. Просто .. Някъде. 
Не зная защо. Нито дали трябва. Няма ми го смисъла. Като не знаеш къде си изгубил нещо, къде го търсиш? 
Липсва ми ароматът на ванилия по кожата ми след кафето без захар и цигара. Тогава имах смисъл и вдъхновение. Сега ли? Превърнала съм се в страхливка. Без безсънни нощи, без стоене навън в 5 сутринта с цигара в ръка, без липса на сънища... Без особен смисъл. Чакам да се появи идея за посока. Вървя си по течението и каквото стане. Но в отрицателния смисъл. 
Сигурно затова любимото ми минало напомня за себе си. Вика ме, за да си припомня как се губят граници. Теоретично казано. 
Well ... Така не си помагам с намирането. Сигурно пак трябва да си направя шарени хартиени птички... Те имаха смисъл.
Иронично си имам крайности, за да заместват другите. Млъквам. Няма да пиша повече. Спирам музиката и започвам с търсенето. Колкото по-скоро намеря себе си, толкова по-скоро ще знам и защо, дали трябва, накъде отивам .. И други подобни интересни въпроси с липващи отговори. 

27 октомври, 2012

carpe diem all the way !

Странно усещане е да видиш снимки на себе си и да не можеш да се разпознаеш на тях. Още по-странно е, че снимките са правени преди малко повече от половин година. Кое беше онова момиче на тях и как тя стигна до тук?
Исках си София. Имам си София. Има още няколко неща, които искам и съм на път да ги постигна. После трябва да реша какво искам и да се боря за него. Някой ме научи, че когато искаш нещо, трябва да се бориш за него с всичките си сили, дори и това да е последното нещо, което ще направиш. На това му се вика научен урок... Не всичко си струва усилията. Ако обаче благодарение именно на тези пропилени усилия съм успяла да стигна до тук, то няма за какво да съжалявам. 
Имам навика да не давам всичко от себе си, а само достатъчното. Веднъж промених навика и сега гледам стари снимки, на които не мога да позная себе си. Тогава нямах ни най-малка представа докъде ще стигна. 
Anyway, мисля да се върна към идеята за Carpe diem. Ако всеки път мисля какво ще бъде утре, никога няма днес да е съвършен ден. Утре да върви по дяволите. Тук, сега... Това има значение.  Не искам пак да гледам снимки, на които не мога да позная себе си. Затова ще продължа с идеята да давам всичко от себе си и да се боря до край. Няма с кого и за какво точно в този миг, но все пак... Не получих ли всичко, за което се борих? Почти. И да, достатъчно е. The best is yet to come. 

03 октомври, 2012

getting lost again

Тя има нужда да пише, а й го няма вдъхновението. Застигнаха ме лекциите и като за първи ден съм доволна. Дори вдъхновена от цялата идея сама да се подготвям и да си решавам какво как да уча. Нищо, че ми се спи адски много. Успях да изкарам до осем вечерта в университета, да се прибера, да мина през магазина, да взема храна, да се прибера, да сготвя, да изпера, да хапна, да се изкъпя, да си изнамеря лекциите... Скучно, знам. После откъде вдъхновение да пиша. Може би трябва да прекарам време в библиотеката и всичко ще се оправи. Или да имам времето да опозная новите интересни (и не чак толкова) хора и да пиша за тях. 
На теория исках това - София с моето слънчице, да ходим на лекции, да живеем заедно, да се забавляваме през свободното време. На практика... Не е точно както си го представях. Липсват ми побъркващите усещания и крайностите. Те си вървят ръка за ръка. Трябва да попиша малко върху една от идеите си, но да я променя, за да не е прекалено лична. То кое мое писане не е, но все пак. 
Като първите дни в Приморско е... Някак странно. Сбъднатото ми желание, чиито смисъл съм забравила. Исках го, а нямам представа защо сега го искам. Знам, звуча повредено, а се чувствам нехарактерно цяла и скучна. Искам си повредите, крайностите, побъркващите неща, емоциите в свръхдози, а с тях и вдъхновението. Кой да знае, че когато всички негативни неща от живота ми изчезнат, ще ми липсва присъствието им. 
Май май искам онова, което нямам. Побъркване. А после като го има, ще се чудя как да се измъкна от него. truth? Писането ми не е за тук, а за някой лист хартия, който после мога да захвърля, изгоря, накъсам на парченца... Грешното ми се струваше правилно. Сега правилното ми е грешно. От поправянето трябва да се поправя. Да изляза от проклетата черна дупка и да се   побъркам сама, като няма какво или кой да го направи вместо мен. 
Тя трябва да си легне. А каквото си направи сама, никой не може да й го направи. И започва да   й писва желанията й да се сбъдват с година закъснение. Странно, иронично и нелепо е. Just sayin'  

24 септември, 2012

Кътче от рая


Най-сетне има шанс историята на Алиенора, Ейдън и Кристофър да види бял свят. Ако някой влиза тук и го радва поне мъничко хаосът ми от разноцветни (и не толкова) мисли, моля да гласува за издаването на моята книга и да препрати сайта на приятели:



Трябват ви само Facebook и две кликвания. Две секунди, а можете да сбъднете мечтата ми. 

21 септември, 2012

looking back ...

"Ще си позволя да цитирам един колега, който казва: "Хората гледат филми, аз си ги правя." В такъв случай бих могла да го перифразирам. Хората гледат филми, ние живеем в такъв. При това в него има от всичко по малко. Съвсем сериозно, ако някой ми беше казал, че това би бил животът ми година по-рано, никога нямаше да му повярвам. А днешният ден ... Ще го помня винаги. С дъждовното време сутринта, как той ми повтаряше тихо и нежно, че е 11-ти и трябва да ставам. Zagorka Fusion, AC-DC, черно и бяло, Вили и Цецо, слънцето в Царево, площада, морето, втората пейка под сянката, I don't want to miss a thing... Цели пет месеца с моето слънчице Тошинко. Ще ме убие, че му викам така.
Та... Вече съм се уверила, че няма случайни неща на тоя свят. И не, не искам света, стига той да ме притиска силно към себе си, когато..."
11.08.2012

"защо пък да не решим да се усамотим за малко и просто да ме изнесеш от стаята? Поне и двамата сме грешни, ама ни е хубаво.
погледа на слънчева светлина
и когато си пожелавахме на свещите
marry me
как ще боядисваме заедно яйцата и на кого ще приличат децата
the hottest sex ever, plus waking me up early in the morning to do it one more time... and the bathroom sex ... and the ideas to do it in a lot of different places ..
как си отивам с автобуса ... обичам те винаги ... аз завинаги
нали не обичаше обещанията. то не е обещание, а факт."
15.04.2012

"Малко стари чернови и много спомени, скрити зад думите. Най-сетне си получих времето да съм сама със себе си. Станах след 11, направих си кафе, ходих да си взема закуска, чух се с небиологичната си сестричка, гледах си сериала докато хапвах и най-накрая пуших цигара, пиейки кафе с повечко захар. Сега ми се прииска и да бяхме в стаите от другия край с изглед към улицата, за да седна навън и да пиша, докато поглеждам навън, за да проверя дали той не се връща. Както онази сутрин, когато станах към 7, за да го чакам да се върне. "
19.08.2012

10 септември, 2012

never been a choice, anyway.

Nope, любовта никога не е еднаква. Понякога е дива, неконтролируема, разрушителна, разкъсваща те на хиляди мънички парченца, докато успее да вплете в душата ти всичките си следи от песни, думички, спомени... И после не те остави самичък в дъжда да си търсиш съставните части. Друг път е тиха и спокойна, понякога дори привидно скучна. Като тихичко горящ огън, понякога дори просто тлеещ в тихата нощ. Не виждаш пламъците, но усещаш топлинката.
Аз ли? Обичам шумно и диво. Викам, когато съм ядосана. Обсипвам с целувки, когато съм влюбена. Всичкото време на света не ми стига, за да се нарадвам на някого.
И после се появява изречението с въпросителна накрая относно мен и моето значение, присъствие, отсъствие, липса. Установявам за пореден път, че не съм избор, а опция в плановете и...
Отново, пак онова с единственото число. Дори червена нишка не намирам. Всъщност нишките менят ли цвета си или са просто две различни? После ми се намират място и роля, сценарият започва да тече и се предполага, че трябва да го следвам. А къде ми отидоха репликите?
Гони ме усещането, че нещо ще се обърка. Нещо не си е на мястото. Все едно съм объркала сцената и някой се опитва да ми подскаже репликите, ама като не са мои какво да ги правя?
Млъквам. Сънищата казват достатъчно. А и фактът, че само една единичка би могла да промени уравнението из основи е някак си плашеща.

24 юли, 2012

not so ever after

Прислуша ми се "Любов на преспи".
Страдам от абстиненция по писането и дългите разговори по цял ден с небиологичната ми сестричка, която съвсем скоро ще ми дойде на гости. Превърнала съм се в глупачето, което винаги остава, защото си няма смелостта да си тръгне. Доста често се питам защо изобщо правя дадено нещо и какво правя тук. Всъщност в ума ми постоянно се въртят различни въпроси, предимно свързани с бъдещето, защото все още нямам ясната представа какво искам да бъде то. По-скоро мразя да бъда адски зависима от нещо или особено някого, а точно това е случая. Разказва ми се играта и играта ми се разказва...
То да обичаш малко смисъл няма. Ама моето обичане... С всичките повреди някак си...
Писане с многоточия. Искам си обратно вдъхновението да събирам багаж и да бягам. Сега има от какво, но няма накъде. Ама то каквото сама си направя друг не може да ми го направи.
Има нещо очарователно в идеята да нямаш нищо и никого, защото тогава нямаш какво да губиш. Всичко или нищо и това е. Давам аз най-доброто от себе си, разказва ми се играта и дори да изгубя, обикновено поне намирам нови частици от самата себе си. А сега ми се разказва играта и губя същите нови частици, намерени от преди. Сигурно затова ме викат разни картинки и мелодии. Да живеят кафето, цигарите и шоколада!
Иначе моя милост някак си изгуби в мъглата всичките си страхотни идеи и няма вдъхновение да измисля повече, защото всяка нова идея е поредния ми опит да си наложа мнението. Пука ми малко повече, отколкото е разумно и здравословно за мен и прекалено много, за да се приеме за нормално. Та хайде да си намеря границите и да се приключи с тези глупости. Само после да няма пак какво ти има. Писна ми!
Давам най-доброто от себе си през огромна част от времето и когато реша света да се завърти за мъничко около мен - трета световна започва наново. Вече я водя за не зная кой път. Лош навик да правя невъзможното заради разните там идеи и планове. Затова и сега не ми се прави нищо. Защото съм обичала да си прекарвам дните в мързелуване и излежаване по пижама цял ден и да си губя времето в глупости. Защото съм си налагала мнението всеки път и трябвало да става на моето. Защото не съм давала най-доброто от себе си, а съм можела повече. Защото искам да говоря, а някои разговори нямало смисъл да се водят. Защото през определени часове през деня някак си не съществувам по онзи специален начин и нямам особено значение. Защото в подобни моменти някой друг ме намира за специална и аз си изигравам ролята на слънчице за малко, дарявайки усмивка. Защото мрънкам и ми е криво, а само мрънкам. Защото ако закъснея с две минути света ще свърши. ...
Мога да продължа така още доста, но нека не прекалявам. И все пак... That's not it! Не съм аз, не си ти и не сме ние. Особено последното. Ние сме в малкото моменти, когато сме само аз и ти. После се размиват границите и аз почвам да се питам дали пък не съм станала невидима за света.
Вили постоянно ми казва, че ако не бях аз, тя отдавна щеше да си е събрала нещата и да си е тръгнала. Някак си намира сила и смелост в мен и продължаваме дружно напред. Всичките й приятели в София щели да ми знаят името след това лято. Хубаво е поне за някого наистина да значиш нещо. Да, наричаш ме герой... Когато не те ядосвам, не мрънкам, не ти искам вниманието и се правя на силна. Търпя и премълчавам. Но на кого му пука дали ми се разказва играта. Нали съм герой?
Имам неприятното усещане, че всички наоколо, освен Вили ми говорят като на малко дете, което всеки момент ще обърка нещо. Все едно си ме чакат да направя грешка и да кажат: "Ето, видя ли? Сгреши!" То така и се случва. Някой винаги трябва да е виновен и този някой обикновено съм аз. Защото тъпи и глупави неща принципно се случват на доста хора, но най-често на мен.
Поне съм си събрала усмивки от всичките дечица, които ми осмислят дните тук. Останалото са репетиции, шоута, мрънкане и караници след всяко... That's just not it. Но какво пък?
За да ме гони желание за бягство и адската несигурност, пък и да си изгубя всичките яки идеи... Значи нещо не е наред. А като не намирам и посока за бягство ... Имаме проблем. И излиза така, че имам около месец дни, в които да се питам какво правя тук и да се ядосвам с репетиции и шоута, и точно пет дни, които не се знае със сигурност дали ще прекараме в Царево или пак ще има нещо за правене.
Спокойно, дишаме. Ще се научим и ние да превключваме от едно на друго... Ще се започне с великото писане на някоя книга и останалата част от света няма да има особено значение. А и да не споменавам, че нещо значението зад моя свят се губи в мъглата, заедно с всичко останало.
Време е за сън с откраднатата черна тениска с жълтия надпис. Защото има нещо специално в това да спя в нея. Все едно всичко си е както беше... Преди да ми се сбъдне желанието да се върна там, където отдавна всичко, което някога е имало смисъл го няма. 

09 юли, 2012

shut me up and give me chocolate

Тя е в София и утре има изпит. Говори за себе си в трето лице и е решила да си направи тетрадка с разни правила за следващите два месеца. Някой трябва да й напомни и да диша от време на време. А и да обърне малко внимание на писането си.
Той я събужда с горещо кафе, когато трябва да става и по възможно най-сладкия и същевременно идиотски начин и пречи да се разсъни, когато се е събудила прекалено рано, слагайки си ръката върху очичките й. Той я обича. Тя него повече... Пък той нека си мисли обратното. Той все още не осъзнава каква беля си е навлякъл.
Напомняйте ми от време на време просто да дишам. Само толкова. Да дишам и че ще мине. Обикновено помага. Ето това бих си татуирала. "Just breathe." Ако пак се побъркам и поискам да си направя татуировка. Всъщност искам, но със съвсем различен смисъл и да е не само по мен.
Пък това време като го похвалих, че се е разбързало и взе, че спря.
Не помня досега да съм се страхувала от самата себе си. Но точно това е усещането в последно време. Защото имам непреодолимото желание да оставам сама за поне час на ден, а такава опция няма. При това не да говоря, а просто да мълча и да се взирам в една точка. През това време обикновено Вили се разхожда от единия край на стаята до другия и обратно. И това трае само няколко минутки, защото трябва да бъда някъде и да правя нещо. Та, аз и моите разрушителни способности се сближаваме при липсата на време за гледане в една точна или писане и разсъждаване само за нас.
Point is, че ще се постарая да дам най-доброто от себе си през оставащите дни от лятото. Но обикновено като го направя после съжалявам, защото никой не го оценя.
И понякога трябва просто някой да ме гушне. Не да мрънкам, не да плача, а просто да бъда гушната. Момичешки истории. Затова и му взех тениската за пижама. Все някой трябва да ме гушка, когато белите линии помежду ни са прекалено много. А утре ще ги измина обратно всичките. Обратно в Crazy town, както обичам да го наричам. Ех, това лято... Край няма. Напомняйте ми наистина да внимавам какво си пожелавам, че доста често се сбъдва, ама както само си иска.
Време за сън и стискайте палци за изпита.

29 юни, 2012

(haven't been) myself in a while

Тя е пред побъркване. Did anyone notice? Nope, I'm not that lucky. Добре де, имам нужда да мрънкам и да драматизирам малко повече, отколкото ми позволява ситуацията. Blame me... Къде другаде мога да бъда искрено и истински себе си, освен в границите на точно това мъничко интернет пространство. 
Сложила съм си прекалено много граници. Премълчавам прекалено много в моментите, когато имам желание да викам. Пък ако ми дадете шанса да викам и да крещя, няма да ми остане глас и дори тогава няма да спра. Прекалено много емоции и прекалено малко време да ги изразя или поне изпиша всичките. Че и да сме репетирали през почивния ден. Хора, на мен ми е криво като през времето за почивка през деня ми говорите за работа, пък какво остава в единствения ден на мир, тишина и спокойствие, който искрено държа да прекарам далеч от всичко и всички. 
Damn it, от чертане на граници и внимание да не престъпя някоя линия, да не отворя някоя кутия... Са започнали по странен начин да ми липсват глупостите. Някак си тогава бях най-много себе си. Пък колко смисъл има в предишното изречение... И писането с многоточия може да ви се стори познато. Така пиша, когато някак си се опитвам да говоря за нещо, за което не искам или не трябва. Тя се побърка официално, щом пак пише така. Тя от време на време преживява някои филми и се връща някога някъде. In a good way. Какъв точно хубав начин може да има за подобна глупост само аз си знам. 
Това лято няма край. А едва сега започва трудното. Въздишка и желание да запаля цигара. Тази версия на себе си не харесвам в подобни моменти. Не искам да имам спиране и граници. Знам... На теория не искам, на практика съм се превърнала в невероятна страхливка. А споменах ли, че съм пред побъркване. Липсва ми идеята за спрялото време. Беше си хубаво да е спряло и да няма накъде да ходя, нито да имам желанието да го правя. Липсата на мечти и желания си има предимство. Пък в един момент единственото нещо, което исках беше невъзможно на степен безкрайност. И някак си ми харесваше да съм си изгубена в илюзиите. Нямах какво да губя, защото не можеш да изгубиш нещо, което никога не е било твое. Тя размишлява в минало време, а има мента за пиене. И е пуснала плейлист с интересни песни. 
А сега да пратим личното си пространство по дяволите и да се върнем в реалността. Спасение няма. Искам неделя. И, мамка му, като си пожелавам нещо вече адски много ще внимавам. Пък и защо ми се сбъдват желанията със закъснение? И да вървят по дяволите падащите звезди! Защото съм решила да се ядосвам на незначителни неща, за да си разкарам сегашните от главата. Знаете - шоколад и цигари ми решават проблемите. Започва да звучи поредната символична песен. Някой да ме замери с нещо тежичко. Мисля, че съвсем скоро ще се върна към писането в онзи скрития блог, просто за спорта. Така де, за самото писане и разните там недописани идеи. Защото винаги съм права. Винаги. 
И лекичко съм пратила вечностите по дяволите. Проклетата предпазливост ми съсипва щастието. Така де, имам какво да губя, затова и се страхувам. Всичко е адски навързано. And I kinda need to be reminded how to breathe. Само от време на време. Дишам. Напомнянията са достатъчни. Ако ги нямаше и спиращите дъха моменти... Да, тя си е тя. Научете я като прибира неща в кутии да се сеща да изхвърля кутиите. Ама нали трябва да знаеш откъде си тръгнал, за да знаеш къде отиваш. Ние с логиката сме страшни приятелки. Затова ви пожелавам приятна вечер и отивам да си пия мента с цигари, да си гушкам милото и да си мечтая за неделя.

21 юни, 2012

raining over me

Станала съм специалист на усмивките. Трябва да зареждам хората с добро настроение и това да има обратния ефект върху мен. На теория ... А на практика доста често се питам какво, по дяволите, правя тук и защо още не съм открила път за бягство. Това води до въпроса накъде ще бягам, след като моето слънчице е тук. И пак стана сложно. То това си ми е слабост. Но не се тревожете - шоколад, кафе, цигари и разни други неща ми решават проблемите. Просто от глупости не ми стига времето да звънна на най-добрата си приятелка и да й кажа, че адски много я обичам и ми липсва. Пък и все като имам желанието и нуждата да и разкажа какво се случва с мен, някой ми пречи и лошите навици се проявяват по-силно. 
Без писане в блога съм адски мрънкаща и постоянно искам някой да ме гушне. Приказвам много, ядосвам се... Все хубави неща. Точно лятото, за което си мечтаех - плаж, море, момчето, което обичам... Слънце, луна, звезди, безсънни нощи. 
Вместо това до плажа все не мога да стигна, защото съм изморена или имам нещо за правене. Липсва и най-мъничкото признание, че (по дяволите) се старая и се опитвам да направя нещо хубаво. При това не просто защото е работа, а защото хората го оценят и се радват. А това някак си радва мен. Искрено. Не като през останалата част от времето, когато всичко ми е наред и няма нищичко, което да ми тормози съзнанието. Не пожелах ли веднъж да нося маска? Трябва сериозно да внимавам какво си пожелавам. Anyway, време за малко кафе, малко цигарен дим, който да ми отнесе мислите и после си слагам усмивката. Да се надяваме, че ще има какво да я направи искрена. А моето момче го няма и ми се иска да си дойде по-скоро. Някак си нищо няма смисъл когато той не е тук. И нито съм изгубена, нито побъркана. Просто ми липсва. И ми липсваше адски дълго време, а дори не ми стига сега времето да му се нарадвам. Искам почивка! Да избягаме някъде само двамата, далеч от света и всички други. 
Point is... I hate it. I hate people. И ми е писнало от егоистични прояви, а ще им се радвам цяло лято. Хайде сега усмивка и обратно към лошия свят извън блога. 

22 май, 2012

let's think


Липсваш ми. 

Другата седмица по това време долу горе ще си събирам багажа за Приморско. Перманентните ми желания от известно време насам ще се сбъднат, макар и със закъснение. Снощи земетресението реши да ме събуди, при това доста стряскащо. Не, че беше много силно тук, но звънкащите делфинчета допринесоха за ефекта. Спинках си сладко и дори сънувах, вече не помня какво. И после хоп - усещам как леглото се люлее, а аз се събуждам и се чудя какво се случва. Включвам си телевизора и гледам делфините. Поглеждам си телефона - 03:03 часа. И друг път съм усещала земетресение, но съвсем слабо, като трептене за няколко секунди. Може и да преувеличавам, защото се събуждах докато се случваше и всичко ми изглеждаше с една идея по-страшничко. 
Полежах си, докато осъзная какво се е случило, а после реших да проверя само аз ли съм се събудила. Родителите ми си спяха спокойно в другата стая и всичко беше адски тихо. Почти щях да спя на светната лампа, поне ако се събудя пак да не съм в тъмното и да не се чудя какво се случва, но реших да бъда герой и оставих само телевизора да свети. 
Изпих си кафето, изпуших си цигарата, сега отивам да се къпя, а после смятам да залича непубликувания блог от регистрацията ми и да обновя този. Най-вероятно ме очаква и пазаруване с майка ми следобед. 
Публикуването на една песен ме накара да се замисля, че всичко наистина е приключило. За училище имам предвид. Преди знаех почти всичко, което се случва с теб, както и ти за мен. Липсват ми разходките в парка, когато си обсъждахме любовните проблеми. То едни проблеми... Но си бяха доста интересни за онова време. И когато ми взе телефона и звънна след представлението с Асен Блатечки. Или когато си пишехме плюсове и минуси. И всичките щури снимки от екскурзии и разни подобни. Понякога ми се иска онова разминаване да го нямаше. И се чудя дали сме си все още същите, независимо от времето. 
В последно време откривам доста интересни и неподозирани мисли в съзнанието си. Или пораствам, или се побърквам, или ще ставам философ. 
Бях си забравила колко опичам хаотичното писане. Следва продължение...

20 май, 2012


Да благодарим на онзи, който е измислил вратите. Ignorance is bliss. За отрицателно време преминавам през различни фази и си преразглеждам блога в търсене и аз не зная на какво. Притеснявам се за утре, а вместо това имам нуждата да си попиша хаотично за спорта. Да, един път да си събера багажа, ще съм спокойна, доволна и щастлива. Пък ти си гледай глупавите сериали и после да не кажеш, че пак аз съм виновна. Поне се опитвам, или по-скоро опитвах. Вече ми е абсолютно все едно и нямаш думата. 

Само да минат матурите и да се успокоя и да усетя щастието. Той определено ще има заслугите за това. Балът ще е като изваден от приказка, защото той е принца, пък аз неговата принцеса. И обожава да ми вижда усмивката, когато му носи кафе сутрин. Пък и аз неговата, когато го целуна без да го е очаквал. 
Ако не е ясно, главно мрънкам, защото ми е притеснено от доста време насам за адски много неща. Пък и той ми липсва, нищо че всяка сутрин пием кафе по скайп. Не ми е достатъчно. Искам да се събуждам до него, да заспивам до него и да прекарвам всяка една секунда от останалото време с него. Май го обичам. Май повече, отколкото е разумно и нормално. Но пък кога съм се примирявала с нормалните неща. Да живеят крайностите! И сладоледа... И ягодките... И лампичките, които някой ден ще светят около леглото. 
Добре де, прибирам сладоледа в камерата и сядам пак да преговарям. Стискайте палци! Да мине това и после ми се радвайте на усмивките.

19 май, 2012

lost and found again


За протокола, поправям се. Едно бъдещо тефтерче с разни записки, синя ластичка и ще си искам света. Ама онези хубавите думички пак са започнали да ме плашат и ми е някак си трудно да ги кажа на глас. Проклетите повреди... Сега ще обяснявам сама на себе си, че страшното е повече в ума ми, отколкото в действителността. Така де, никак не обичам някой да има способността да ми преобърне света с главата надолу. Пък тези хубавите думички точно това значат. И затова ще си обяснявам известно време, че миналото си е минало. 
И имах малко време да си прегледам блога и да си припомня разни неща. Та, whatever it was, защото определение така и не намерих, it wasn't a good thing. Sometimes I wonder if I will ever feel like that again, ама то такава зависимост не искам повече. Действаше ми прекалено убийствено и саморазрушително. Вярно, че си мислех разни съвсем други неща и понякога съм склонна да се съглася, че съм била права, но повече подобни изживявания не искам. I've had enough for a whole lifetime. 
The point is, че най-лошите неща, които биха могли най-много да ми навредят и да ме повредят, ме привличат по един особен начин. Дотолкова, че губя контрол и усещане за време и място, правилно и грешно. И това е идеално, ако пишеш книги за повредени герои и непреодолими чувства, но в реалността на мен лично ми стига едно такова изживяване, за да знам как да го напиша и да не ми се иска да го изживявам пак. Ако ще има крайност, която да не искам да достигна, ще е именно тази. То е точно... Когато Нейт се вмъкна в съня на Алиенора и тя знаеше, че нещо не е наред и не може да му се има доверие, но и не можеше да се отдръпне и дори да отмести поглед от него. 
Пиша подобни разсъждения, защото ми се иска да вярвам, че съм пораснала достатъчно, за да погледна назад и да видя всичко. Защото имам способността да намирам оправдания на хората за постъпките им и сама да лъжа себе си. Поглеждайки назад, в един момент исках точно това - нещо побъркващо и оставящо следи. Не бях пояснила сама за себе си подробностите. Сега мъничко ми се иска да се превърна пак в момичето, което бях, когато ми се искаше да съм тази, която съм сега. Колкото и сложно да звучи. Ама то като реша да правя каквото си искам обикновено така става. Благодарим за предизвикателството. После ако трябва да се търсят виновни, намерете първо причините да се побъркам толкова, че да я мина тази граница. Така де, за всяко действие си има причина. Просто ако знаех в какво се забърквам, нещата щяха да са доста по-различни. Но пък щом минах през това, значи мога да мина през всичко. Само дето ще си ме е страх още известно време, докато не си построим наново стъкления замък. И май не е много добра идея пак да е стъклен, но каквото стане. Имайки на предвид всичките мисли, които ми минаха през ума последната седмица и нещо, предпочитам да оставя всичко просто да си се случва. 
Всичко заради онова проклето усещане не, че съм те изгубила, а че изобщо не си бил мой. Тази беше и все още понякога е мисълта, която ме кара да се замислям толкова много за повреди, причини, следствия и всякакви подобни неща. 
Най-доволно ще се зарадвам на себе си, че говоря за всичко в минало време и на си мисля какво е можело да бъде. Защото ако беше, нямаше да го има това сега. А това сега - нас, приказката, морето, репетициите, усмивките, ходенето в парка, обикалянето на църквата, бала... Това не си го давам, колкото и да ме е страх от думичката, която би го описала най-добре. Та, приключих с разсъжденията. Съвсем скоро започвам с разказването за всички страхотни мигове. Just wait for it. И да, понякога ми трябва да се изгубя, за да се намеря отново.

18 май, 2012

airplanes


Днес освен да пиша и да мрънкам друго не правя. И все пак... След като повредите бяха установени, време е да ги поправим. Започвам с подреждането на стаята сутринта, пиенето на кафе и решаването на тестове. А видеото ще се гледа когато съм си самичка вкъщи с цигара в ръка. 

Повредите ще си ги има, но смисъла ми нещо се губи в последно време. Последно имах смисъл ... Не помня точно кога. Та, искам света - ще имам света. Хайде сега да открием какво се крие зад тази думичка. Но след необходимата доза сън.
А може ли пак да си е моята любима версия на 4 след полунощ и да си харесвам повредите? Знам, I can make anything I decide I want to. I just wish i didn't have to prove anything every damn time. But being me is never really enough. We pretty much made that one a rule, so even if I fell down, I might as well fight before that. Пък да става каквото си иска.
p.s. Напомняйте ми да дишам и да не си забравям, че искам света. Имам навика да го забравям и да бягам. Пък ми писна от лоши навици.

17 май, 2012

damage control

Имам си видео за гледане. Но не ми се иска да го гледам сама, а естествено каквото е важно за мен няма особено значение за другите. What can I say? Nothing ever changes. То затова и ако имах шанса досега щях да съм избягала надалеч. Но и за това ще дойде времето. 
I'm still... Не себе си. Всичко ми се струва прекалено бързо. Все едно някой ми взе химикала и започна да пише вместо мен - въвлече ме в случващото се без право на протест и път за бягство. Разбира се, на моята небиологична сестричка нямаше нужда да обяснявам много. Тя си ме разбра както винаги, which kinda makes it better. Чудя се обаче сама ли си намирам какво да не ми е наред или наистина не ми е наред? 


Просто до този ден броях дните. С него всичко щеше да се промени. Не, че е дошъл въпросният ден, но не усещам промяната. Светът трябваше да си е мой, небето розово, а вместо това имам проблем с гледането на едно глупаво видео. Ако знаех, че утре не ме чака учене за матурите, щях да си изнамеря една бутилка водка... Или каквото там ми попадне и да си я изпия самичка. Тогава има шанс да достигна до някое велико прозрение, което сега ми убягва. И как да се поправя, като не съм сигурна какво не ми е наред. Затова и препрочитам разни стари постове с надеждата да си върна огъня от онова време. Тогава, макар и за малко, света беше мой. Имаше си символно значение самата дума свят. 
И гледането на сериали ми задейства мисленето с разни странни идеи. Като например как Макс скри от Наоми, че е говорил вечерта с нея и не е бил сигурен, че иска да се ожени, а после тя развали сватбата и се оказа, че никога не са спирали да се обичат. Не ме разбирайте погрешно, смисъла не е в героите и историята, а в самата лудост. Пък и отговорите ми на някои въпроси са започнали осезаемо да се променят. И предупрежденията продължават, а аз просто си говоря, за да проверя сама за себе си като казвам нещо колко силно го искам. И ако трябва да бъда честна, не съм сигурна в прекалено много неща. А и преди да имам времето да си ги изясня, ще съм някъде другаде и ще имам хиляди други неща за мислене. 
Чат с Мушето ми изяснява защо всичко ми се обърка толкова. Просто някои хора имат способността да ми объркват живота от километри разстояние. Пък и като цяло не стига, че съм си изгубила огъня, но и съм се превърнала в сянка на едно предишно аз и не само. А видеото само ще ми потвърди думите. Та мисля да го пропусна и вместо това да си подредя стаята. Поне като подреждам не си мисля за всичките неща, които са ме повредили. Но идеята за целенето на снимка със стрелички ми се струва все по-очарователна. 

повреди or whatever

2 май 2012
"И то пак заваля тъкмо, когато реших да си облека тениската и късите панталонки и да избягам колкото се може по-далеч от вкъщи. Аз ли се въртя в кръг или якой ми слага подвеждащи табелки, водещи до предишните мрачни места? Никога няма да разбера със сигурност. The point is, че ми се иска да избягам в обратната посока. Проклетите крайности, където или ще направя нещо както трябва или няма да го правя изобщо.
Странно защо се сещам за епизода на OTH, когато Лукас намери рисунките на Пейтън и й каза: "Your art matters. It's what got me here." Моето е тук... И има значение за който е решил да си губи времето и да ми чете мрънкането.
The point is, че сама пак си разказвам играта на себе си, все едно не го правих до скоро по подобен начин и доста пъти преди това. The point is, че през половината (ако не и повечето) време се чудя какво, по дяволите, правя и защо. Всъщност причината е една - ясна и достатъчна. А какво правя... Опитвам се. И не ми се получава особено. Considering... That's not what I wanted... You know, to be reminded of all the times before when everything I had done didn't exactly matter. Ама то каквото си направя сама, никой друг не може да ми го направи. Да не говорим за автогола, който вече си вкарах със завършването, матурите и изпитите като цяло.
Ще трябват доста дози кофеин и никотин, за да успея. И промишлени количества шоколад. И търпение най-вече. Просто ми се искаше поне веднъж да не трябва да си преобръщам света, за да докажа каквото и да било. Пък ако някой може да ми обясни какво не ми е в ред и защо почти винаги не е достатъчно да съм себе си, ще го обичам много.
Муше мое, и аз те гушкам много силно и добре, че те има да ми изслушваш всичкото мрънкане, че иначе всичките никотин, кофеин и шоколад на света няма да помогнат."

6 май 2012

"А случайно да споменах колко не се харесвам, когато съм влюбена? Така си е. Все едно всичките навързани нишки ще бъдат дръпнати всеки момент. Всичките повреди се обаждат когато трябва и когато не. Плашещо е.
Защо иначе заради един глупав танц ще ми се прииска да си получа дозата никотин? Защото когато на всички им стане навик да си отиват ми се задействат защитите и си мисля, че това ще продължава да се случва отново и отново. От там следва желанието да избягам, преди да е станало прекалено късно и пак да съм си преобърнала света и да съм изгубила себе си. Проблемът обаче е, че винаги сигналите за бягство се задействат, когато вече е твърде късно. Нито мога да избягам, нито да се спра, нито да направя каквото и да било... А да си повреден и да обичаш никак не е лесно.
Разумната част от мен осъзнава, че всичките повреди трябва да бъдат поправени и дори понякога успява да се справи с тях. То е като ... Все едно всяка една секунда, в която не си наблизо те изгубвам. Понякога дори когато стоиш до мен, без да те държа с ръце до себе си, ми се струваш прекалено далеч.
Съмнявам се, че досега знаех какво е... Всичко от преди ми се струва някак нереално в сравнение. Все едно не съм била аз, а някой друг. Най-глупавото е, че продължавам да внимавам какво ще кажа, защото като си казвах всичко имаше обратния ефект.
Пък най-много се харесвам, когато не обичам и когато си търся самоличности. Тогава не завися от нищо и никого. Може всичките ми повреди да си ги има, но за всяка трябва ключ, за да усетя, че я има. Не помня да съм ти давала ключове. Нито да си ги искал. А някак си... Всичко е прекалено истинско и започват да действат разни там механизми.
Та като цяло ... Да обичаш не е лесно, да не обичаш също. Всъщност да обичаш няма нищо сложно. Проблемът е във всичките пъти, в които си обичал, а не е трябвало и е нямало кой да обича теб. Това би трябвало да обясни всичките ми повреди и желанието да избягам. Само ако знаех и накъде и как...
Май трябваше просто да кажа, че ми липсваш адски много и с това да приключа поста." 

10 май 2012
"Проклетият дъжд не спира. Той си вали когато си иска, а на мен нали ми е лято и съм навън с бялата си рокличка. Нямам чадър, защото взе че се счупи доста отдавна. Все пак малко ли бяха гръмотевиците, а как ме е хващал тока няма да споменавам даже. Nope, i'm not over-reacting. Просто се променям с повод и без, смятайки го за поправяне на повредите, а новите ги игнорирам. Пък май май ги има, and that's what I hate about it the most. You know, been there, done that. Пък и след като бях предупредена, че имам склонност към глупости, ги събрах в кутията всичките. И следите заедно с тях. I'm still breathing.
Лекичко имам лошия навик да се изгубвам. Започнала съм вече. Затова и влюбена не се харесвам чак пък толкова. Имаше един момент, в който си търсех роля. Намерих си. Ще се усмихна, пък вие си мислете, че е искрено. It's like I'm a princess but with a plastic crown. A fake one. Whatever.
Просто всичките защити се повредиха или просто спрях да ги чувам. И сега ми ги няма посоките и табелите за бягство. And I kinda need them sometimes, just so I know I still have them, if not else.
Има неща, които никога няма да мога да бъда. Дори просто като роли. I'm not that girl. От страх да не го направя аз, се случи на мен. Ирония.
 Следва class act, kinda. Nothing happened. Ама то... Преди да задавам въпроси и да искам да знам нещо, трябва добре да го обмислям. What you don't know can't hurt you. И това на теория го знаех."

13 май, 2012

you me at six II

Гони ме желанието да пиша и мрънкам. Имам си кафе и цигара. Никотин и кофеин ми решават проблемите. Така де, поне ми се иска да го вярвам. Трябва и да си намеря ластичка, защото да ходя цяло лято с ръкавели не е опция. Не ми търсете смисъла, прекалено е сложно за обяснение. Просто сега е момента света да е мой и всичко да е розово, а не спират да се появяват дъждовни облаци. И тъкмо си мисля, че бурята е приключила, а започва следващата. 
I was right. And it's gonna come to this someday. I juast know it. It was like... Thanks for the memories. I may not be the same after it, but there's part of me I do like about it - I got through it. And it wasn't all so bad, just for the record. Nah, I'm being ... No idea what. I just had the chance to realise some things and... I was right, I think. And I'm not the only one who knows it. Point made!
До тук с лирическите отклонения по разни там търсения на фотоапарати и граници. Пък и зависимостите се появиха после. Actually, back then бях най-много себе си. Сама си го направих, which kinda makes it better. Поне няма кой да ми е виновен, you know. 
Randon thoughts... Като не пиша често после имам прекалено много неща за казване. Пък проклетите зависимости никак не ги обичам и те мен също. Освен онези няколко като никотин, кофеин, шоколад...
Anyway... Като слушам Rush of Fools не си помагам на повредеността. Пък и имах шанса да проверя колко точно е. Много! Въпросът в случая е ... How far can I go from my own safe zone before I decide I reached a new limit. And it's not the easiest thing in the world. Anyway... I'll think about it when I get there. Просто ... Не намирам думите да кажа каквото исках. I just had the chance to realise it... А сега ще се усмихна глупаво for all the things I can't write about, because they mean(meant) to much. 
Исках за заглавие да напиша "you me at six", а такъв пост вече има. Просто слушах тях когато започнах да пиша. И си припомних за онези далечни забавни дни, когато ми беше обичливо и се чудех кого да гушна, просто защото исках някой да гушне мен. Sounds sad, I know. I'm just pretty far from myself or more like from the version of myself that I actually like. But it takes a lot to get to it again. And that less version of myself... I wish I could take it off me. Only it's not just me. It's like ... I can never ever get it right and then I kinda wish I didn't burn down the bridge that could have taken me back to my old self. She was pretty great, even when she wanted to hug people just so someone would hold her. You know, sometimes being all scared and damaged has it's benefit. You get through every day knowing how much it took you to keep yourself from falling apart. And you wake up, you get to the top of the world if you have to, then you got to bed. And it goes on and on for such a long time that I kinda lose all my senses. I don't care if it's day or night, it's always 4 am for me. Sometimes it still is... And I kinda like being in the dark. It may be scary to be all alone, but you're safe in a way. It's protecting me from ... well places like the ones I started top purposely go to. And I kinda wish I never got out of the darkness. Because it may have been all I had, but I liked it that way. Now I'm getting lost a little bit too often and I hate being lost. Partly because most of the time no one would look for me, and also almost no one notices that I'm just a little bit lost most of the time. 
Пиша прекалено объркано. Просто си искам старата версия на себе си. Трябваше да ми се напомня да дишам, но само мисълта, че някак си успявам въпреки всичко ми беше достатъчна. И да, исках да се събудя. Но и реалността не ме обича особено. Пък когато сънуваш нещо и после реши да се случи наистина - разказва ми се играта и то по много грешни начини и причини. Поне тогава си го правих сама за себе си. Сега ако трябва да си задавам въпроси не съм сигурна на кои ще намеря отговора и на кои ще имам смелостта да отговоря като цяло. 
Кога пак, damn it, се повредих толкова? И как успях да стигна до подобни изводи? Знам как... Просто не ми се искаше да стигам до тях. Това обяснява защо не съм писала скоро. Не знаех как да обясня. Пък сега като знам... Все си е същото. И за мен поправка няма. 
Връщайки се към предния пост с такова заглавие започна да ми липсва кафето без захар... Да, затворените в стаята слънчеви лъчи... Понякога пиша и заключвам разни спомени в думите си. Пък и помните ли онзи пост от началото на годината, когато казах, че съм като енциклопедия със синьо и оранжево. Всъщност не аз, а блога. Просто прочитам две думи и съм някъде другаде. Добре, че тогава не можех да напиша повече от две думи с препратка към нещо. Най-странното е, че не ми пречи да го препрочитам (вече). Дори ми се иска да отделя малко време, за да прегледам многото постове с един и същи етикет просто за да проследя промените в себе си и какво е довело до тях. То не точно какво, но както и да е. И да... Грешното става правилно, правилното - грешно. Място за логика не остава. 
You me at six -  Reascue me

08 май, 2012

хубави моменти.com

Моето слънчице имаше рожден ден! Не, че не си го знае, но си го обичам адски много и не са минали два месеца, откакто ми е в живота, а мога да изпиша романи за всичките ни страхотни мигове заедно. Ако ми оставаше време за писане. Пък и вдъхновение. То го има, но не ми стигат думите да си опиша всичките емоции. Anyway...
Просто ... Като се започне от наредените снимки над пианото и се стигне до разглеждането на детските албуми на него и кака му... Имам предвид празнуването на рождения му ден със семейството. Да, и аз празнувах с тях, затова и после не можех да спра да разказвам на майка ми всичките насъбрани емоции, а тя ми гледаше усмивката, останала без думи. Та, моят бонбон няма една снимка, на която да не е с адската усмивка и къдравата коса. Мило, искам те пак с такава коса. xD 
Не бях сигурна кой се радваше най-много, когато той реши, че е време за модно ревю. Защото толкова ме обича, че ще ми е кавалер на бала и трябваше да си покаже костюма. С майка му го гледкахме как си оправя яката и вратовръзката и му се радвахме. Ама аз повече! ^^ Пък не знам дали знае колко много прилича на баща си. И двамата с часовниците на дясната ръка и ключовете на връзката в джоба. Просто ... Прекалено малко думи, за да го пресъздам както ми се иска. 
Не, той изобщо си няма на идея какво влияние има върху мен. Не може да си представи, поне не още. А майка му като каже, че то хубавите работи така си се подреждат и освен да се усмихна още повече, ако изобщо ми е възможно, друго не мога да кажа. 

01 май, 2012

май те обичам, май и ти мен

Имам много за писане, а времето да пиша ми липсва. Пък когато ми остане мъничко време, нямам думички да опиша всичко.
Пита ме защо съм толкова сигурна, че го обичам. Защото ме прави по-щастлива, отколкото някога съм си представяла, че мога да бъда. Сбъдва ми мечтите и идеите дори само с присъствието си. Някак си знае точно какво да каже или направи, за да може сивичкият ми свят да си върне цветовете до последния. Започнала съм малко плашещо да се изгубвам в него от време на време, но е единствено страшно, защото съм се изгубвала прекалено много пъти преди, без шанс за намиране. Сега се изгубвам и намирам непрестанно. Предимно защото никога не би ме оставил да се изгубя за прекалено дълго време. Така де, всички грешни пътища ме доведоха някак си до  правилното място.
Стои съсредоточено на компютъра и се занимава с правене на разни музикални и звукови ефекти, а вече ми липсва. Нищо, че след малко ще приключи с работата си и ще дойде да ме гушне. Иска да ме накара а повярвам в обещанията, защото ми знае теорията, че когато обещаеш нещо автоматично се появява шанса да се наруши даденото обещание. Пък и е свързано с очаквания, а те обикновено водят до разочарование, затова и не обичам да обещавам и да ми обещават. Той обаче си намира начин да ми обещае без да го каже в точния смисъл и после, когато е спазил обещанието си, тактично ми казва, че на неговите обещания мога да вярвам. Ако кажа, че е изключение би било малко. От време на време прошепва, че май го обичам и май много ще ми липсва за трите дни, в които аз ще съм си вкъщи, а той в София. Май в случая или замества "адски много", или има друго значение за безкрайност, за което не съм знаела досега.
Май мога да пиша още много, но времето ми е малко и трябва първо да си свърша работата, пък да си изпиша мислите после. До скоро!

18 април, 2012

i only miss you when i'm breathing

Искам да пиша. Последната една седмица няма да ми стигнат думите да я опиша, а за него дори няма смисъл да опитвам. Защото е толкова много неща и ми е оставил толкова много следи, думи, спомени, погледи, усмивки...
Ама ама ама... Как го направи? Промъкна се покрай всичките защити, изключи ги отвътре и си се намести там отляво. Не, че имам против. Просто... Мина само месец, а си нямаш на идея колко не исках да те пусна да си заминеш обратно към София. Да, след няма и три дни аз ще пътувам натам, но докато минат тези три дни ... Пък и как ми се разказа играта днес...
Затова не се харесвам такава... Влюбена, вманиачена, побъркана... Прекалено лесно стъклените замъци стават на прах. Песимистично погледнато. Уязвима беше точната дума за случая.
Странното е, че отдавна се бях отказала от приказките. Докато ти не се появи, за да я има нашата. И не само идеалите ми върна, но и вярата... Способността да обичам.
Няколко пъти ми се случи за секунда да усетя парфюма ти и да се спра, за да се огледам. Все едно по някаква случайност ще си съвсем наблизо. Обикновено теб карам да спиш от вътрешния край на леглото, за да не те избутам от него с желанието си да съм близо до теб, прегръщайки те цяла вечер. Снощи реших, че така ще си ми най-близо и спах именно на онова място, където предишната вечер беше ти. Почти успях и да излъжа себе си, че усещам как ме прегръщаш, докато спя. Но с това почти съня ми избяга.


И не ми проваляй опитите да остана за мъничко ядосана. Нищо, че веднага щом се обади си забравих всички други мисли, освен тази, че ми липсваш и те обичам. Особено заради сладкия начин, по който говориш с мен и как повтаряш по три пъти първите си думи, както правя аз. Дишам и отивам да сънувам уикенда, пък и дано дойде по-скоро. И знаеш, обичам те!
ps. пък пък пък ... ако знаеш колко ми е криво като запаля цигара и реша да споделя цигарения с целувка и не си там... и когато стигна до половината с идеята, че останалата ще я оставя на теб ... липсваш ми ... и вече наистина си лягам, че ако продължа с писането ще ми стане още по-тъжно.
Забравих да спомена и как реших преди да заспя днес да спусна завесите, за да си допълня илюзията, че си с мен. И играта не е толкова забавна, когато я играя сама, затова ще я играем двамата, за да може животинчето да не е само по моите предпочитания. Пък и ти ще го направиш много по-хубаво. Спирам се, че иначе ще си пиша до сутринта.

15 април, 2012

thinkin aloud

Дишам...
През ума ми минава защитната мисъл, че подобни изживявания ще се забравят трудно. Особено как стоиш на вратата на стаята ми с цигара в ръка, докато аз сресвам косата си. Тя и без това след малко пак ще бъде разрошена, но това са подробности. Минал е само месец. Как може толкова малко време да си се струва като толкова много (всъщност не ми е достатъчно, но ми се губят усещанията за време като цяло)? Реторичен въпрос.
Знам, че съм прекалено хаотична. Вината е негова. Пък и типично в мой стил си ги има крайностите на часове, в който нищичко не може да ми открадне усмивката и секунди, в които ядосването ми идва в повече. За щастие първите са повече, така че няма да им обръщам чак такова внимание.
Извоюваната свобода, която като цяло отне доста жертви си ми харесва. Проявява се ефектът да ми се казва "да", просто защото вече им омръзна да ми казват "не". Пък то оставаше и да не се стигне до тоя момент. Като цяло е забавно да си на дискотека и вниманието ти да не е насочено към вършене на глупости и търсене с кого точно да ги свърша. Все едно е било в някой друг живот, прекалено отдавна, за да помня детайлите от онази интересна и уж запомняща се вечер.
Реших да спя с две възглавници, за да си вярвам, че не спя самичка в голямото си легло. Дори не съм си гушкала бялата мечка, защото си знаех, че няма да ми е достатъчна и ще си мисля как искам да е някой друг на нейно място. Пък и добре, че успях да се приспя със скучно писане, за да заспя бързо. А точно в този момент, освен него, ми липсва писането. При това не хаотичното, което прилагам в момента, а другото, което грабва от първата дума и не те оставя часове, след като си прочел последната...
С всичките си повреди, бях сигурна, че нито ставам за обичане, нито мога да обичам. Back then, което всъщност не е било толкова отдавна, бях отписала всичко. Това се опитвам да му обясня, когато решава да ме попита как бих се почувствала някоя сутрин в леглото на напълно непознат. Като цяло май има право. Това, че ми се иска да ми е все едно не значи, че на сутринта няма да съм достигнала до най-мрачните кътчета на ума си в опит да разбера какво, по ангелите, съм си мислела, когато съм решила да се забърквам с random X хора. Припомням си и вдъхновяващият пост на Мимс с един от любимите ми цитати: "моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш." Point is, че гениалният ми план от онова време нито е бил толкова гениален, нито е щял да има особен ефект, освен да ме доповреди. Макар че, май точно това ми беше една от целите - да заменя старите повреди с нови, защото просто ми бяха в повече и не можех да функционирам правилно.
Anyway... Минало свършено... Дори почти забравено. Пък и agreed, това не е огън, от който искам да съм се опарила, за да знам, че пари. Сам го каза. Пък и си бил там, докъдето ми се искаше да стигна. Споменавала ли съм, че имаш изключителната способност да ме спасяваш от самата мен? Знам, че искаш първо да ти го кажа и тогава да го напиша, но сега ме е хванало вдъхновението и прозренията не ме оставят да си отдъхна, докато не ги изпиша всичките. Пост писан няколко дни. Все така се случва, че започвам да пиша, спирам се и после се случват още хиляди неща, за които не ми остават думите да пиша. Ще наваксвам после, като ми мине вълната от преживявания и мислите ми не ме побъркват.

10 април, 2012

silver side or whatever

И повредите започнаха да си личат. Къде било счупено... Някъде залепено и счупено няколко пъти... Липсват части... Има пукнатини, прах...
Да не забравяме и проклетите лоши навици. Кой ме караше да ги прихващам всичките. Хайде да не си казваме нищо, защото то вече се знае. После да вършим глупости, защото се живеело за мига и за спомените. То каквото си направя сама никой не може да ми го направи. С малки изключения.
По принцип на теория разни неща се случват на всички. И имат способността да се случат на всеки, без изключения. На практика обаче, най-често се случват на мен.
Пък ако някой може да ми намери смисъла, значи ме познава твърде добре и трябва да внимавам какво къде пиша. Естествено трябва да проверявам от време на време колко са издръжливи разните там стени, граници и други подобни. Има си ги. Но повече няма да ги проверявам. Прихваща ме абстиненцията. Да, онази, ама не точно. Като се пристрастиш към всякакъв вид провали, филми, липса на обяснения, пък и липси като цяло, започваш да си ги търсиш несъзнателно в ролята си на зависим. Да, за себе си говорех. То иначе няма да реша да си проверя границите.
Пост, писан няколко дни. Звуча прекалено мрънкащо, знам. Просто трябваше да го има и тоя момент за профилактиката. Зависимостта ми си остава главно в писането, продължаваме с поправката и очаквайте адски щастливи постове следващите дни, ако изобщо ми остане време да пиша. Да, по негова вина ще е, защото има способността да ми открадва мислите, без дори да го осъзнава напълно. Друга тема за друго време.

04 април, 2012

you know it

... -А как се дишаше?
-На кой му трябва дишане, щом има целувки?...

Все още ми е трудно да си обясня как се случи така, че аз намерих теб, а ти откри мен.
И вече не само съм побърканата, но и побъркващата. Той ми открадва дъха, мислите, съня... Около нас се носи едно особено напрежение. Сякаш въздухът се наелектризира от насъбралото се привличане. Една искрица и всичко е обхванато в пламъци. Целувам те, а ти виждаш блясъка в очите ми. "Ако можеше да видиш как сияеш в този миг...". Причината си ти. И няма нищо, което да ми носи по-голямо спокойствие от това да съм те гушнала, а усещам тихото биене на сърцето ти и да рисувам с пръсти по кожата ти. Дори ми се чудиш как мога да правя само това, докато ти вече заспиваш и да не ми омръзва. А аз съм най-сетне намерила спокойствието, сигурността, себе си и дом би било навсякъде, където си ти.
По някакъв странен начин ми се случва да намеря някоя твоя стара снимка, попаднала в моя фотоапарат и да си помисля колко време досега сме пропуснали в лутане. Но пък най-сетне си тук. И да, можело е толкова по-рано да се срещнем. Но не се тревожи, имаме всичкото време на света да си изживеем най-сладките моменти на света заедно. Както в събота, когато решихме да хванем автобуса и трябваше да бягаме. А после в мига, щом достигнахме до вратите ми каза, че искаш да минем по моста на влюбените заедно и да пропуснем прибирането с автобуса.
Събирам си багажа от стаята ти и ми се струва някак толкова миличко да прибера кърпите от терасата, да оправя леглото и най-вече чаршафа, който за пореден път си е намерил малко място в единия край. Припомням си как го оправях преди да си легнем, а ти ме питаше защо толкова го оправям, като на сутринта няма да го има. Сгъвам ти пижамата и я оставям под възглавницата, където й е мястото. За мъничко си поемам дъх, знаейки колко празна и пуста ще ми се струва моята стая, щом се прибера. По-късно вече съм се прибрала и съм си легнала, когато си говорим и ми казваш същото - колко празна е и твоята стая без мен. И колко мило ти е станало да я намериш подредена, сякаш не съм била там. После обаче си забелязал оставения на бюрото шоколад и хартиените птички, които ще виждаш всяка сутрин и ще си мислиш за мен.
А понеделник сутрин никога не ми се е струвала толкова очарователна със събуждането към шест и после решението да си пропуснеш лабораторното упражнение, за да останеш в леглото с мен и да си ме гушкаш. Поне преподавателката ти разбира, че момиче не се оставя самичко в леглото.
Ще пропусна умишлено детайлите, включващи споделяне на цигара, разните експерименти и как все успявам да те накарам да ми се усмихнеш с онази усмивка, която подсказва, че почти нямаш търпение да си останем само двамата. А как се ходеше? Треперя, но не от студ. И ако искаш вярвай, но свят ми се зави. От време на време се сещам за някоя нова идея, припомням си някой детайл и се усмихвам глупаво, а после скривам лицето си, защото нормалните хора не се усмихват сами на себе си. Сам го каза, като наркотик сме си - пристрастени един към друг. Хубавото е, че липсват негативни ефекти.
Как се случва така, че най-щурите ми идеи по един или друг начин са били и твои? Общите мисли и действия са толкова много и като прибавим иронията на буквите си е просто магическо. Търся му логиката, но както обичаш да ми казваш - няма смисъл да я търся, защото не във всяко нещо си има логика. Но пък... Колкото и да си приличаме, на теб ти говори математиката, а на мен литературата. Получава се така, че общите неща са точно толкова, колкото и различните. Допълвайки се.

... -Обичам те!
-И аз теб.
-Аз теб повече.
-Невъзможно. Аз теб най-много.
-И аз най-много...