31 януари, 2012

i miss us


Проклети сънища! Захар през стъкло. Знам, висша степен идиотизъм. Да знаеш какво да направиш е едно, да можеш да го направиш - съвсем друго. Следват пет дни ваканция, в които ще се чудя каква нова глупост да измисля. И си мислех, че пушенето ми е най-лошия навик. Явно имам и по-лоши. Например да си вярвам на глупостите, да се привързвам, да си минавам всичките граници и да се опитвам да направя невъзможното. Пушенето се спира. От другите навици някой може ли да ме научи как да се освободя?
И да, имам много за казване. Вероятно не ти се иска да го чуеш. Мога да съм ти ядосана, защото решаваш всичко преди дори аз да съм се замислила. В същото време искам някак си да ти докажа, че си сгрешил с решенията си и невъзможни неща няма, стига да го искаш. От тук следва извода, че определено не аз съм това, което искаш. Което ме прави абсолютна глупачка, защото изобщо се опитвам да направя нещо.
Но... Това, че не сме заедно не значи, че ми е все едно какво се случва с теб. Това, че имам много за казване не значи, че имам намерение да ти го кажа. Това, че все още искам да има нас не значи, че ще седя и ще мрънкам всяка вечер, докато най-сетне не заживея сама с многото си котки в огромна къща край морето, за да си пиша мислите в книги. Вярно, ще ми отнеме адски много време. Но ако някога се превърна в някого, на когото му е все едно ... Няма как да стане.
Просто ми се иска да знаех.

30 януари, 2012

i am no optimist ;]

Иронията - честта да се заема с организацията на екскурзията до София се падна на моя милост. Сънищата ми продължават да са все така нелогични, нереални и странни. Заради проклетия студ накрая ще трябва да си остана вкъщи за няколко дни, а това значи, че съвсем ще се побъркам.
Имам толкова много идеи за изненади в съзнанието си. Отнемат точно няколко думи и половин час да реша, че ще ги направя. Но после се появяват разните там променливи и неизвестни. Задавам си въпроса има ли смисъл и се отказвам. А никак не ми харесва да се отказвам по каквато и да било причина.
Anyway, целувките станаха страхотни. И след малко отивам да сънувам странни сънища, за да дойде по-бързо утре и после другия ден и така до бала. Вярно, че продължавам да си знам какво искам и да не искам да се откажа. То затова и ми се разказва играта. Та да идва по-бързо лятото и да минава времето. Ще си чакам деня, в който няма да има значение. И вероятно ще си почакам доста дълго време.
Добре. Всяка история си има две страни. На мен ми се иска да зная твоята. Но за целта трябва да се осмеля да напиша нещо в там едно прозорче. А смелост е ключовата дума. Защото това вече съм го правила не много отдавна и не приключи добре. Ето защо ми се иска всичко да ми е ясно, за да не се налага съзнанието ми да измисля по пет теории на час. Вече и Мушето се съгласи, че съм трагичен случай. Оставям си мислите да се изписват от копчетата на клавиатурата с надеждата, да ми мине по-бързо. Идиотизмът ми достига нови граници. Не се харесвам такава. Няма сега да обяснявам каква, но ... Нещо не мога да свикна с новата самоличност. То от адски много време се опитвам да си присвоя нова, но не ми се получава. По дяволите, някой да ме поправи... Или просто да ме гушне. Би свършило страхотна работа, макар че има голяма вероятност тогава да се разплача като малко дете.
Anyway, лека нощ!
p.s. А това момчето, дето вярва в приказки и вече е написало моята, направо ми топли сърчицето. Толкова е миличко всичко, че... Мога доволно да си легна. Дава ми надежда, you know. Не, че е много хубаво да си вярвам на глупостите, но поне още някой като вярва с мен си е някак приятно.

29 януари, 2012

as we

О, чудо! Пак ще си легна, когато днес става вчера, а утре - днес.
Не помня кога за последно нещо буквално ми смрази кръвта така. Едно най-обикновено пързаляне с найлони по дигата се превърна в размяна на уплашени погледи, бясно шофиране и ходене до Бърза помощ. Всичко е наред, но все пак си беше страшно изживяване. И то имайки на предвид, че бях само страничен наблюдател. Единствените дечица, решили да се пускат по снега бяхме аз и кака, и намерихме не особено място за целта. Както и да е. Важното е, че всичко е наред. Просто... Си беше страшно.
Споменавала ли съм, че съдбата може да бъде изключително иронична, когато пожелае? Защото веднъж бях споменала някакви часове разлика. Нищо, само аз си знам какво искам да кажа. Имам прекалено много за казване, но няма смисъл. Нито думите ми променят света, нито ти се говори с мен за това... Или всъщност за каквото и да е. Знаеш ли, искаше ми се да те познавах от по-дълго време, за да мога без проблем да разгадая всяка твоя мисъл, без дори да се налага да ми казваш какво се върти в съзнанието ти. Защото всяка история си има две страни и аз знам само моята. Пък обикновено винаги съм права и затова намирам разни оправдания за каквото и да било. Но замисляйки се... Въпреки многото неща, които ми се иска да зная, фактите са си факти. Поне третата ми световна се отложи и нещата приключиха с привидно примирие. Ирония. Припомням си онзи сън с правенето на постер, подобен на бялата ми тениска, с която съм на една от снимките. Където има знаме, синьо и червено и усмивки. Сънувах, че правя постер с подобна идея и като прибавя това с часовете... Дори не ми се мисли. То и снощи сънищата ми бяха странни, но няма какво да се чудя. То просто ... Ми ги няма думите, затова отивам да спя. И дано ми се върне вдъхновението и започна да се поправям, че никак не е забавно.

28 януари, 2012

anymore, anyless

Излъгах, не ми е последният пост. Времето е толкова спряло. Дори ми се струва, че върви назад. Дишам. Преповтарям всичко в ума си, надявайки се да започне да има смисъл, а не ми се получава. Припомням си някой момент и се усмихвам глупаво, а после очите ми се пълнят със сълзи. Защото каквото и да направя просто не е достатъчно. И ми го няма вдъхновението и желанието да се занимавам с писане на думи по английски или правене на тестове. Защото не си представях уикендите толкова продължителни и мрачни, а забързани, включващи пътуване с влак и разни там сладникави неща.
Писна ми да се отказват от мен. А после да пиша мрънкащи постове и да се чудя какво да правя само и само да минава времето. И като мине, какво? Появява се пак някой, обръща ти света наопаки и после си намира причина да те остави.
С една дума - мрън! С две - много мрън! Май ми е време да спинкам. И утре ще се постарая да понапиша повече думи. И да не мрънкам толкова.
Присвоявам си самоличността на силна и решителна. Преструвам се, че ми е все едно и не ми липсва. Преструвам се поне за малко, че не си искам приказката и не съм повярвала в онази мечтана, но неизречена вечност. Това, че разбирам не значи, че съм съгласна. Само ми напомняйте да дишам от време на време.

Bad day? Bad century.

"И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва."


Знам точно каква искам да ми бъде новата самоличност. Друг е въпроса как точно да превърна себе си в нея. Имам лошия навик да преобръщам света и сама да превръщам себе си в опция, поставяйки някой друг на първо място. Не се научих да градя стени, няма и да се науча. Започвам да си мисля, че да знаеш какво искаш не е най-страхотното нещо на света. Ако не знаеш, всичко би могло да те очарова. А ако знаеш, си искаш само това и другото не ти се струва правилно, достатъчно, хубаво. Но пък това да си повреден си има и положителна страна. Можеш да се справиш с всичко, независимо на колко частици ще трябва да разбиеш себе си. А както обикновено света ми се превръща в хаос, някои частици дори не мога да намеря. И всеки път се питам колко още мога да продължа, преди да се откажа. Достигам си границите и мисля, че не съм способна на повече, а се оказва точно обратното. Способна съм на толкова много. Съвсем друг е въпроса дали си струва и от коя гледна точка ще го погледна, за да направя подобен извод. Идва един момент, в който зная кое е правилно и въпреки това правя точно обратното. Защото имам нужда от повече срещи и по-малко сбогувания. И ми става ясно. Това, че аз съм способна да обърна света си с главата надолу и да не се предам, независимо от последиците не значи, че всички биха го направили. Факт!
Новата самоличност ли? И тя няма намерение да се предава. Ще се бори докрай, независимо от последиците. Но единствено и само за целите. Mind over matter. Не, не ми е минало. Сигурно няма и да ми мине скоро, затова си намирам какво да правя и напъхвам всичко в кутия. Заличавам видимите следи, пускам My Darkest Days и ще решавам тестове по английски. И май не аз трябва да обяснявам, а на мен трябва да ми се обяснява като на малко дете. То, не че не разбирам и не ми е ясно. Но както и да е.
Това ми е последният пост за месеца, така че приятен Ви уикенд и очакваме февруари да не е особено студен, но снежнобял и приказен.

26 януари, 2012

got the best of me

Шекспир - Сонет 141

Не, моят поглед не е влюбен в теб.
Той твоите пороци вижда ясно.
Сърцето, чийто порив е нелеп,
да люби твоите грешки е съгласно.
Гласът ти не лъскае моя слух
и ласките ръката ми не чувства.
С петте си сетива оставам глух
за празника на всички чувства.
Но и петте ми бедни сетива
напразно се опитват от отдавна
да убедят сърцето ми в това:
че в твойто робство гибелта е явна.
Една утеха имам в тоя свят:
ти мой си грях и ти си моят ад.

По-хубаво от това (по-горе) няма как да се каже.
Мисля, че ми е крайно време да изнамеря една тетрадка и за започна да пиша в нея. Превръщам идеята на Теди в моя и си й придавам нещичко от мен. Защото като не пиша имам прекалено много мисли и съм още по-повредена. Ако изобщо има повече от това накъде.
Съзнанието ми приема и осмисля информацията. Започват да ми се изясняват детайлите. И нежеланието ми да ги видя вече го няма. Искам яснота, като след пороен дъжд, когато мирише на свежест. Искам яснота, като в студените зимни утрини, когато слънцето озарява облаците в розови нюанси няколко минути, преди да се появи. Искам ... Искам си света, по дяволите. Онзи, в който на нова година гледаме заедно зарята и няма нищичко, което да може да ми развали приказния миг. Иска ми се да имах смелостта да кажа каквото трябва на когото трябва, вместо да пиша постове и да си правя дневник.
Прекрасната ми самоличност, готова да разруши всичко по пътя си и да си заслужи мястото в ада явно съм я изгубила. Сега съм страхлива (или прекалено предпазлива), влюбена и притежаваща висша степен на идиотизъм, каквато света досега не е познавал. Не се тревожете, ще я пренеса в някоя от илюзиите си, когато си намеря нова самоличност. И онази от историята с влака и френската песен не се брои.
"Кажи ми каквото си поискаш и ще ти повярвам. Но не ми казвай нещата, които казваш на всички." - цитирам себе си, след като Плами ми напомни, че някога съм го писала и това. Превода не е толкова хубав, колкото оригинала, но веднъж ми бяха казали, че пиша на английски, за да се скрия още повече, та се опитвам да не го правя. Достатъчно съм се скрила дори от себе си и оставям песента да говори за мен, за него, за всичко... Не буквално, а просто .. Си има едно такова символно значение и не ми излиза от ума.



24 януари, 2012

it's like

Лежа на пода. Мечтая си за събота по пижама и с чаша кафе в ръка. Навън май вали. Спи ми се. Липсата на сън, придружена от безсънието, което ме е налегнало, ми развалят настроението. То не само те, но поне някой се опитва да ми го оправи. И Стелито набързо превръща в думи онова, което ми минава през ума.
Изморена съм. От липси, размисли, въпроси без отговори и недоизказаности. Да, Теди, замислям се. Но повече за себе си, отколкото за онова, за което си писахме. Установявам, че ще си напиша на едно листче всичките граници, за да не ги преминавам. Изморена съм. От безсънието и дъждовното време. Студено ми е и страшно много ми се иска малкото сладко кученце да беше тук като онази вечер, за да го гушкам и да заспива на ръката ми. Да ме търси, дори когато се дръпна за секунда и да усеща, че ръката ми не го гали. А как само ми се радваше като ме видя... И започна да подскача, за да го взема в ръцете си, а после започна по най-сладкия начин да ме ближе и нежно да ми хапе пръстите, защото го закачам.
Би трябвало да съм научила доста неща. Вярвам си, че е така. Защо обаче трябва пак да ми се казват и обясняват като на малко дете? Защото цялата съм низ от думи... и не само. Научила съм се да ме е страх, да съм несигурна и да намирам оправдания. Научила съм се да нямам право да казвам каквото и да било. Научила съм се, че думите ми нищичко не променят. Но това не ми пречи да си ги казвам поне на мен си. То затова си имам блог, един куп тетрадки и бележки на телефона. За да чета сама на себе си и за себе си. Не, защото ще забравя. А защото обикновено в думите скривам разни значения. Не съм себе си, когато не мога да пиша. Най-любима съм, когато имам думи. На себе си.
Съвсем хаотично Ви пожелавам лека нощ и отивам да се боря с безсънието, защото имам нужда да се наспя. А и реалността ми разказва играта за не зная кой път.

It's like taking me to the top of the highest
mountain, showing me the world and saying
"and that's what you CAN'T have".

23 януари, 2012

that simple


As much as I love spending my days and nights with you, I can't let you come and go as you please. 'Cuz I have a heart you know and it might as well stop after all the times you made it wonder where are you, who are you with, do you miss me or do you think about me at all. Yet it still keeps beating and whispering your name now and then and saying all those perfect little words, but you're not here to listen. And I wish I could tell them to anyone else, but they wouldn't be true. Because as hard as it is to admit it I am in love with you.


It's that simple. And those words scare me to death. Can you blame after all the times I got lost and also had my heart broken? Nope. Well, whatever. I just finally had the words to say something the way I feel it.

19 януари, 2012

it is scary, i should know.

Цял ден седя и се чудя какво, по дяволите, ме спира да си изпиша всичките сладникави думички. Още по-чудно ми е какво ме спира да ги кажа. Мисля, че отговора намери мен. Страхливка съм, което никак не е хубаво. Но от друга страна, имам всичките причини на света да си седя тихичко и да се страхувам от всичко това.
Защото ми се разказа играта по всички възможни начини, докато ти търсеше себе си. И все още не знам дали си успял да намериш онова, което търсиш. А през всичкото това време нито веднъж не се отказах от думите си, не успях да ги превърна в просто думи, някога имали значение. Дишам... Побърквам се от време на време. Скоро няма да откажа цигарите. Липсва ми. Всичко случило се ми е толкова хубаво и нереално, че очаквам всеки миг нещо да се провали. Време ми е да заместя мислите с цигарен дим и да поспя, че започвам прекалено много да мрънкам, а тук не е мястото.

17 януари, 2012

only when i'm breathing

Пожелаваха ми да намеря онова, което съм търсила. Това пожелание следваше всяка една нова идея и глупост. Пък отговора ми беше, че дори не знам какво търся.
Мисля, че едва сега ми става ясно какво съм търсила, когато се бях изгубила. Всъщност знаех точно къде да се намеря. Знаех и какво точно съм изгубила. Но не можех да го подредя в думи и там ми беше единствената граница. Да пиша, а всъщност нищо да не съм казала. Така де, освен на себе си, на друг нищо не съм казвала. А Мушето си го знае и без да й казвам.
Какво търсих ли? Близост. До всичко онова, което ми беше далечно, а исках да чувствам близко. Близост до спомените, думите, присъствието, мъркането, събуждането, заспиването... Близост до него.
Хубаво ми е да обличам в думи всичко, което досега нямах способността дори да си призная.
Започвам да разбирам и защо си мислеше, че ще е убийствено. Не, че го намирам за такова, но точно в този миг ми липсва. И не се питам къде е, защото сигурно вече спи сладко в леглото си. Питам се защо не може да спи сладко само на дъх разстояние от мен, за да мога да забравя за писането на разни там обяснения и да легна при него, за да го гушкам и целувам, внасяйки сладост в съня му. Не, че сега признавам много, но поне се опитвам. Защото изграденото не е стена, която да те държи надалеч, а граница, която да пази мен и всичките ми думички и емоции. Типично в мой си стил очаквам нещо да се провали. Не смея да си пожелая хубавата вечност.


Вече не съм изгубена, имам смисъл и времето не е спряло. Няма смисъл за това да обяснявам причините. И някак си не само принадлежа, а и съм част... Как се обяснява усещане?
Трябва да си изясня още няколко неща, но когато му дойде времето. Просто някак си е хубаво да зная, че някъде там липсвам аз, както той на мен. И не само аз принадлежа, но и той. Като две части от едно цяло. Знам, едно от най-баналните сравнения, но все още си нямам мое собствено.
Изпращам целувки и отивам да гушкам плюшения мечо. Дано само не ми се сърди, че докато гушкам него си представям, че гушкам теб.

15 януари, 2012

learned French, huh

Мъничко се побърквам.
Толкова мъничко, че изписвам въображаеми разговори, на които се смеем с Мушето.
Нямам търпение да дойде следващият уикенд.
Засмиваш се, когато ти казвам, че е по-добре да те чувам и не успявам да си довърша думите. По-добре е, защото за мъничко мога да затворя очи и да си те представя до себе си, на мястото на плюшената мечка. Мога да си представя погледа, усмивката... И всичко това ми липсва. Но по онзи хубавия начин. Да, добре. Има ли хубав начин, по който някой може да ти липсва? За мен има... Това е когато усещам, че ми липсваш и после си припомням, че съвсем скоро ще те видя. Тогава усещането за липса се смесва с нетърпението от предстоящата среща и вместо да си търся шоколад, аз си се радвам на способността когато чуя гласа ти да затворя очи и за мъничко да залича всичкото разстояние, което ни дели в този миг.


Надявам се да съм успяла да те убедя, че начин има. Нищо, че все пак си е леко убийствен. Имайки на предвид другия вариант, в момента все едно съм в рая и несъвършенствата на всичко това са ми оцветени в красиви ярки цветове. Защото вече зная какво е да те изгубя. И всичко друго ми се струва прекрасно на фона на липсата, отсъствието, незнанието дали изобщо ще има присъствие...
Та, случващото се сега значи света за мен и има всичкия възможен смисъл. Защото ... (думите, които би трябвало да последват се казват, а не се пишат.)

Ain't love the sweetest thing ..

Имам ли теб, значи имам всичко.
Точно в този миг съм щастлива. Защото мъничките съвършени неща са ми достатъчни, а в останалите несъвършени детайли намирам единствено очарование. Защото света е мой. И ми отива страшно много да съм щастлива. Толкова, че нямам думите да го опиша.
Само не ми открадвайте розовия свят. Не ми вземайте очилата, не ми рисувайте с тъмни цветове по новото разноцветно платно.
Най-глупавото е, че ме е страх да ти кажа колко щастлива ме правиш. Страх ме е, защото това, което имам да кажа може да уплаши теб.
Благодаря на Мушето за вдъхновението. Сега ми е време да спинкам, защото утре ме чака ден на учене, писане на проекти, правене на презентации и писане на домашни. За да достигна до мястото, за което толкова силно копнея, трябва да положа доста усилия, пък не съм от тези, които се отказват лесно. Има ли смисъл да казвам, че всяко място бих могла да нарека дом, стига ти да си с мен. Домът е там, където е сърцето. А моето, колкото и тихичко и уплашено да е през повечето време, все пак си знае, че се слива идеално единствено с ритъма на твоето.

14 януари, 2012

cleaning (or messing) up

От всичкото подреждане си изнамерих прочутото листче с пожелания за миналата година. Написано с лилав химикал и цели 11 желания, от които единствено издаването на книгата не се е сбъднало все още. Мога да бъда доволна от написаните си тогава желания и това, че са се сбъднали.
Пък снощи имах мъничко вдъхновение, преди да заспя: "Луната тази вечер е прекрасна. Ако някой ден си имам огромна къща, вероятно ще има прозорци и по тавана, за да мога да наблюдавам нощното небе преди да заспя."
Смятам самичка да си измайсторя календар за 2012 с мои си картинки и места за писане. Защото обичам да си отбелязвам хубавите дни със слънчица вдъхновяващи думички, които само на мен да казват, че деня е бил незабравим.
Свалих си коледните лампички от стаята и ги прибрах в една от многото кутии, приготвени за догодина. С мисълта, че догодина ще пропътуват доста километри, преди да бъдат закачени и оставени да светят цяла нощ. Знам, неспасяем случай на сладникавост съм. Идея си нямате колко ми е богато въображението в момента, докато си представям как ще си окачам лампичките в стаята. И как хубавко ще светят.
Установих, че имам повече кутии, отколкото неща, които да сложа в тях. И трябва съвсем скоро да си харесам рокля за бала, обувки и каквото още там има за харесване, че в последния момент не се знае ще може ли да ми се угоди на капризите. xD

13 януари, 2012

got 2 luv u

Подгонила ме е манията да подреждам, обаче май се получава обратния ефект. Отварям шкаф след шкаф и се учудвам на това колко много неща има във всеки. Изваждам всичко, за да му намеря подходящо място и след пет часа подреждане, стаята ми би уплашила всеки, които влезе в нея, освен майка ми, за която това си е напълно нормална гледка.
Достигнах и ново ниво на побърканост, но този път включва усмивки, при това без причинни. Така де, другите около мен не виждат причина в момента да се усмихвам, пък аз това правя и общо взето е забавно. Увеличила съм си музиката с разни летни песнички и честно казано ми се струва дори прекалено тихо. Танцувам си из стаята, докато внимавам да не настъпя нещо или да се бутна в леглото. Иска ми се и да не си танцувам самичка, но и до това ще стигна. И после ще си сваля хубавките розови очила, защото света ми е прекалено розов, пък това никога не е било.
За много мъничко света е мой. Не в пълния смисъл, но ... Няма да си издавам идеите.
А с моето Муше за най-добра приятелка, изобщо не знам трябва ли ми някой друг. Хах, добре де, трябват ми, ама исках да измисля нещо, което да звучи адски внушително. Страшно ме радва, като отникъде измисли някоя страхотна идея. По-гениална е дори от мен! Муше, като четеш това да знаеш, че се усмихвам доволно, защото те има! <3
Добре де, обичливо ми е. И знам. Този път ще го кажа, когато трябва, пък да става каквото си ще. Все пак ... Кога, ако не сега? Кой, ако не аз? Дано да не се намерят друго отговори на тези два иначе реторични въпроси, че щях да си купувам пушка. Отивам пак да подреждам.

12 януари, 2012

sleepy smile

Стаята ми отново е придобила хаотичен вид, подобно на мен самата. Опитвам се да държа обзелата ме сладникавост настрана, но не ми се получава особено. И си се усмихвам доволно и щастливо от време на време без видима причина... Защото ми е доволно и щастливо.
Ако можеше и да ме оставят на мира да си уча английския език, вместо да се чудят по какво да ни дадат проекти, презентации, контролни, писмени и какви ли още не глупости, щеше да е идеално.
А и си имам нови творчески идеи. Остава само да ги осъществя. Полунощ е, а аз ей сега ще си се върна в топличкото легло. Утре е петък 13-ти и трябва да го посрещна подобаващо с усмивка. Лека нощ, Сънчо.

11 януари, 2012

paramour

Започвам вече да се ядосвам на себе си, че нито една думичка не иска да се изпише в блога. Дишам, понякога с напомняне. И времето не е толкова спряло, колкото беше преди. Вероятно се дължи на липсата на определения и условия.
Има нещо страшно очарователно в това да изживяваш моменти, за които си писал преди. Пък аз си ги преживявам още хиляди пъти в съзнанието си, та от време на време си оставам загледана в някоя точка или в дисплея на телефона, например. Нищо не ми е далечно, поне в този миг. Почти не мога да повярвам, че 2011 свърши и 2012 започна толкова очарователно. От време на време си търся доказателства, че нещо наистина се е случило, защото ми е все още като сън.
Госпожата ми по английски език ме мислела за срамежливо и мълчаливо момиченце до преди година. А сега ме кара да говоря, за да ми пише оценка и установява колко откачена съм всъщност. Имаше една теория, че имам поне две самоличности. А от онази тихата и кротката не е останало много. Сега горя, не мисля. Изпробвам докъде ще ми стигне смелостта във вършенето на глупости. Така де, търся си границите. Всички други освен една.
Защото пиша за всичко друго, но не и за това, за което имам да пиша, искам да пиша, мога да пиша. Ем като е влюбена не може да пише. Извод - Ем е влюбена. Напомнете и да диша. И да спре да си представя онази ненаписана бъдеща история за дъждовния ден. Ще й хареса прекалено много и после ще иска да я сбъдне. Говоря за себе си в трето лице. Говоря глупости, защото всичко друго би било прекалено много.
Извод:
Мълча, защото съм страхливка.
Мълча, защото имам прекалено много за казване.
Мълча, защото в уравнението ми има неизвестни, а с математиката никога не сме се разбирали.
Мълча, защото никой няма право да чуе онова, което имам да кажа (с едно единствено изключение). А съм страхливка... И ми е време да се наспя, защото започвам да се ядосвам на луната, защото наднича през прозорците и вижда всичко, което на мен ми се иска да видя точно в този миг.

10 януари, 2012

липса на думи



Тихо ми е. И липсващо.
Дъждът е спрял. Не е студено, особено докато гушкам плюшения Жоро.
Никак не е забавно да ти се иска да пишеш, а нищичко да не ти се появява в ума като идея. Нито една думичка. Освен онези, които се казват, а не се пишат.

07 януари, 2012

можеш ли ?

Песъчинките в часовника почти са свършили, разпилени от вятъра на приближаващата реалност. Продължавам да говоря сама на себе си за вечностите, които искам да прекарам с теб. А мълча и тихичко те целувам, докато заспиваш. Не смея да проговоря, за да не изрека нещо, което ще развали магията на моята малка приказка. Толкова малка, че ми е превзела съзнанието, вдъхновението, сърцето, душата, тялото, устните, думите... Толкова малка, че вселената е като мъниче, сравнена с нея. (показвам с ръчичка колко малко е всъщност)
А ти не рисуваш вечности. Не си задаваш въпроси, на които отговор е моето име. Не присъствам в дните след утре. Продължавам глупаво и наивно да се надявам, че ще продължим онзи разговор, за който се съгласихме, че принадлежи на реалността не на дисплеите на телефоните ни. Глупаво и наивно си мисля, че все пак има поне един план, който включва нас, поне един въпрос, на който името ми е отговора. Поне две думи, които имат всичкия смисъл на света за теб, както за мен и ти се иска да ги кажеш, но те е страх.


Снежинките се сипят нежно от небето и оцветяват света в бяло. Ще ми заличат следите, когато утре напусна мястото, даващо ми смисъл. Домът е там, където е сърцето. За мен всяко място е дом, стига и ти да си там. В такъв случай си припомням въпроса: "Бездомна ли съм, щом сърцето ми при теб е?" Не съм сигурна, че беше точно така, но поне смисъла е такъв.
Мечтая си за дъждовния ден. Онзи, за които започнах да пиша, а не съм дописала. Става ми навик да пиша за бъдещи неслучили се неща, които може би никога няма да се сбъднат наистина. Но нали си имам ниво на побърканост, поне ще си вярвам за мен си, че са се случили.


А той ми изпълва съзнанието. Дарява ми нежността си и сърцето ми прескача някой удар, когато ме погледне с блясък в очите и мога да съм сигурна, че и той изпитва същото, независимо какво всъщност е то. Нямам думи, за да поставя дефиниция. Да определиш значи да ограничиш. А на мен ми се струва безкрайно, безгранично, извън представите ми за време, място, логика. Само чувства и споделености. А той казва, че чувства не трябвало да има - само мисли и действия. Обяснявам с подтекст, че всичко трябва да се заявява от самото начало. Как така успява да разбере нещата, които не съм изричала пред никого, освен пред себе си, а не успява да осъзнае, че искам този път не аз да започна разговора. Това го казах толкова сложно, че и аз сама не си го разбирам. Искам ... Искам си пожеланата вечност. Искам си любовта в множествено число, за която време и разстояние са само нищожни предизвикателства, които лесно ще бъдат преодолени. Искам новооткритата ми сладникавост да продължи да ми изпълва думите, усмивките, погледа, сърцето. Искам да обичам (теб). Поправка - обичам (те). Можеш ли да ми отговориш със същото?

06 януари, 2012

untitled (love letter or something)

Колекционирам спомени. Това се е превърнала в моя лична фраза, с която за си започвам или завършвам постовете.
Имах шанса да се наспя и на сутринта на път за курс идеите започнаха да ми изпълват съзнанието.
Представлявам една прилична енциклопедия с сливащи се оранжево и синьо на корицата, чрез може би малко бяло, за да няма прекален контраст. Има изписани мънички бели думички, хаотично разпръснати из цялата корица. В ъгъла вероятно ще бъде нарисувана една малка красива кутийка.

(картинка с двете неща, които имат смисъл и заедно изпълват сърцето ми)

Да се върна на същността - съзнанието ми, пък и аз самата, представлявам енциклопедия без заглавия, а само с думички и следи. Енциклопедия, в която ако някой надникне, ще открие предимно теб и мъничко от мен. Ако някой ден се изгубиш, бих могла да ти припомня кой си до последния детайл.
Маската ми на смела и ничия се е разбила на парченца. Изпълнена съм с романтика (произнесено с френско "р"), сладникавост, следи от допир и спомени, всичките благодарение и по вина само и единствено на теб. Без съмнения, без обяснения и разговори за любов в множествено число.

А накрая на енциклопедията вместо речник има низ от въпроси, на които отговорите съдържат предимно "ти", "теб" и "нас". Аз не съм себе си ако не принадлежа (на теб). Присъствам в това "нас" единствено ако и "ти" си там (тук), някога (сега), за малко (завинаги).


Оставете ме навън сред дъжда, където ми е мястото, за да си представям какво искам да се случи в дъждовен ден като този. Превъплъщавам се в ролята си на Селена, изгряваща всяка вечер, за да наблюдава отдалеч своя Едимон. Или може би Алиенора, която така и не успя да промени нищо с думите си.
Дъждът се усилва. Заедно с въображаемото тиктакане на часовника и падащите бързо капчици дъжд, си припомням как бие сърцето ми, щом е близо до твоето.
Като една прилична енциклопедия съм събрала в себе си толкова много детайли. Помня думи, секунди, часове, мълчания, споделености, достатъчности, метеоритни дъждове и пропуснати такива, пълнолуния, френски, нежности, две неизречени думички...
Всеки път щом ме побъркаш, оставам кротка и тиха. Заспивам с усмивка, докато нежно рисуваш с пръсти по кожата ми или ги преплиташ в косите ми.
И вече не искам света. Стига ми само да си само на дъх разстояние и да чувам тихото биене на сърцето ти, сливащо се с моето.


Обзела ме е хаотичност. Мислите ми са твърде много, твърде истински и лични. Все едно съм свалила маските от себе си. Стоя в ъгъла на стаята с лист в ръка и казвам на себе си колко те обичам, сякаш някой ден бих могла да забравя.
Бих свалила всичките звезди от небето, ако знаех, че ще ми изпълнят желанието за дъждовния ден. Бих стояла под студените капки на падащия дъжд, носеща единствено лятната си бяла рокля, стига думите за вечност да докоснат устните ти, както в този миг (и всички останали) изпълват сърцето ми.
За теб нямам гумичка, с която да те изтрия, нито коректор. Първо, перманентните неща не се заличават с нищо и второ - не съм объркала, за да ми се иска да поправя каквото и да било.
Напъхвам спомените си в кутии, а си оставям разни невидими следи, които все пак да ми напомнят, че понякога (когато си близо) имам смисъл и принадлежа. И после ... Ще остана ничия, но не защото няма да принадлежа на никого, а защото няма да принадлежа на някой друг (освен на теб).
Не помня някога да съм се изразявала толкова силно и думите да не са ми стигали да кажа колко много значи нещо за мен. За всичко си има първи път. А си ми изключение от правилата. Обикновено знам къде да си сложа граници. Спазвам си правилата и внимавам. Обещанията в края на миналата година вече за нарушени. Не се учете от мен как да си спазвате вашите обещания. Правилата ми ги няма, границите са заличени. Подреждам си хаоса и прибирам спомените в кутии. Обикновено скривам всичко, но нали трябва пак да си изключение. Вместо да скрия всичко, съм си оставила мънички незначителни нещица, които да ми припомнят, че всъщност никога не съм искала да си просто спомен.


Дъждът бавничко се превърна в сняг. Както моята побърканост се превръща в спокойствие, когато съм до теб. Както се губя и намирам заради присъствието или отсъствието ти.
Да не споменавам споделеният с целувка цигарен дим ... или как усещам ток да минава през всеки един милиметър от тялото ми ... или как не ми е нужно да дишам, когато те има и ме наричаш по онзи особен начин, напомнящ ми, че принадлежа на теб. Ще ми липсва да не го чувам всеки ден. Но сега не е момента да говоря за липси. Предстои ми всичкото време на света да изпиша всичките неща, които ще отекват в съзнанието ми, ще търся, ще искам, ще имам нужда от, ще си пожелавам на всеки час, на всяка падаща звезда.

05 януари, 2012

вечности

Няма да си пожелавам желания, които не можеш да ми изпълниш. Сложи си панделка и бъди тук сега. Това ми стига. Би трябвало да ми стига. Ще се науча да ми е достатъчно... Някой ден.
Имах най-страхотният 19-ти рожден ден, въпреки че плануваната ми изненада се провали. Танцувахме, снимахме се, пяхме и споделяхме мислите си без думи.
Толкова много пъти исках да ти кажа колко много си те обичам и как всеки миг прекаран с теб ми е като сбъднато желание. А останах безмълвна. Защото имам лошото усещане, че това вече се е случвало преди. И не ми се иска да го призная, но знам точно какво ще стане. Затова не искам да ти казвам нищо. Не искам да водим онзи разговор, в който ми обясняваш как не искаш заради теб да си проваля кандидатстването. А и ще е прекалено сложно, прекалено убийствено и ...


Рисувам вечности в сърцето си, предимно с теб. Обичам до полуда. Побъркваш ме. Оставяш ме без дъх. И някак си знаеш, че си света за мен, дори да не ти се иска. Плюшения Жоро седи до мен и гледа как пиша. Той ми е подаръка за рождения ден и ми е позволено да си го гушкам, когато не мога да гушна теб. И леглото ми пак е твърде голямо. Търся те в съня си, за да те целуна, а после се събуждам и усещам как си съвсем близо, а вече ми липсваш. Защото времето бърза прекалено много, а няма как да го спра. А мисълта, че ще трябва в неделя да си тръгна и да те оставя тук ...
Изпълваш света ми с усмивки, целувки и спомени от допир. Не съм спала за повече от пет часа вече цяла седмица, а ми се иска да прекарам всеки миг с теб. Понякога не зная къде свършвам аз и къде започваш ти. Знаеш ми всичките непризнати мисли, сякаш съм ти ги прошепнала в някой сън. Побъркваш ме с всяко мъничко нещо, оставящо следи по мен, в мен, на мен... Навсякъде. Принадлежа.
И не зная какво е всичко това. Но зная, че ми дава смисъл. На мен самата. И може да звучи твърде истинско и твърде силно, но не мисля, че някога ще изпитам същото към някой друг. Защото знаех още преди да те познавам, че някак си ще ми хареса всичко в теб.
Иска ми се да можех да ти кажа всичко, което ми е минавало през съзнанието досега. Особено снощи, когато онези две думички ме изгаряха и искаха да бъдат изречени. Но нищичко няма да променят. Единствено ще го объркат. А не искам да обърквам нищичко. Искам само теб, нищо повече. Само и единствено... Да сме си ние.
В съзнанието ми вече се е появила поредната приказна илюзия, на която ще трябва да търся място, за да я скрия от себе си и да не ми напомня.
Трябва само да дишам. Да дишам и да гушкам Жоро. Да не се разплача като малко дете в неделя, поне докато не тръгне влака. И да не ти говоря за вечности и планове, защото ти вече си имаш такива. А на мен съвсем скоро ще ми се изгуби смисъла.

03 януари, 2012

падащи звезди и желания

Чувствам се някак специална. За втора година небето ще ми подари подарък за рождения ден. Миналият път беше слънчево затъмнение, този път - метеоритен дъжд. Защото някак си знае, че имам нужда от падащи звезди, които сбъдват желания.


Най-обичливо Ви пожелавам да успеете да се порадвате на метеоритния дъжд, въпреки студа. Да, обичливо ми е. Обичам. И съм повече от всякога себе си.

simply the best

I feel like me. And I feel like yours.


Трябва ми време. Сега е момента да спре, а то минава толкова бързо, че се опитвам да не пропусна нито една секунда.
Обикновено новата година значи ново начало. Всеки път я посрещам с идеята да променям света. А сега ми е продължение. Сбъдване на всички неказани думи и илюзии.
Прибирам се след полунощ. Градът е тих, нощта - студена, а аз горя.
Повтарям си, че ми е все едно, да става каквото ще, нищо няма да ми има... За да си повярвам поне мъничко. А знаеш по-добре от мен какво ми минава през ума, как с всяка секунда ми се иска да те гушна все по-силно и да не те пусна никога. Рисувам вечности в мислите си, събирам спомени, оставям следи. Страхът ми е изчезнал, защото в моя свят приказките са само в книгите и знам какво ще стане. Просто... Ще трябва да ми се напомня да дишам след тази седмица. И всички следващи.
Леглото ми се струва някак твърде голямо и се опитвам да се стопля с писане. Имам убийствената нужда да се наспя, а ме е страх да пропусна дори секунда от времето, прекарано тук с него. Рисувам си вечности по самата себе си с перманентен маркер. Не се научих да те забравям, няма и да се науча. И ако всичките изписани и премълчани думи бяха достатъчни, може би бих си получила приказката. А ако си пожелая вечност с теб, ще ми я сбъднеш ли?

01 януари, 2012

Dirty dancer

Веднъж споменах, че колекционирам спомени.
Посрещането на 2012 нямаше как да е по-прекрасно. Най-смелите ми илюзии не са го рисували толкова усмихнато и щастливо с гледането на зарята в Студентски град от огромния прозорец на седмия етаж... Ръцете му около тялото ми, придърпващи ме по-близо до него... Устните му, търсещи моите... Докато разноцветните светлинки на зарята се отразяват в блестящите от щастие очи...


Колекционирам спомени. Събирам чужди идентичности в себе си. Слушам думи, следя движения, погледи, изграждам представи. Допълвам всичко с илюзии и превръщам самата себе си в хаос от лоши навици, думички, истории, музика и спомени, сливащи се, за да запълнят липсващите ми съставни части.
Този път мислите ми изпълват съзнанието и замъгляват всякакъв вид желания. Припомням си докъде мога да стигна с липсващите ми граници и това ме плаши. Страх ме е от нови спомени. Не всички, само тези с теб. Още помня как спомените могат да изпълнят съзнанието ми, да спрат дъха ми, да чувствам липси по себе си от допир, от чувства, от любов в множествено число, от всичко, даващо ми смисъл.
Страхувам се... Да мисля, да чувствам, да помня. Заключвам спомени в думи и музика, скривам ги от самата себе си в кутиите на дъното на гардероба.
Страх ме е да си правя спомени с теб. Понякога, почти всяка секунда, в която си поемам дъх, чувам отекващите думи, преживявам ги хиляди пъти в съзнанието си и не са просто тихо ехо на миналото, а дъждовна буря с отекващ грохот на гръмотевици, в която не мога да намеря обратния път към себе си.
Уча се бавничко да градя стени и да си търся границите, а дори не подозираш, че имаш способността да ги разбиеш всичките до основи. И после... Когато пак те няма, ще ми останат само спомените, липсите и дъжда. Без блясъка в очите, устните ти, търсещи моите и ръцете ти около тялото ми, придърпващи ме по-близо към теб. Където единствено имам смисъл и принадлежа на теб и на себе си, не съм ничия и мога да чувствам, да дишам и повече от всичко - да обичам.