29 февруари, 2012

емоции в промишлени количества

Ако съм вярвала, че в пет сутринта ще седя на терасата по тънка бяла блуза и дънки, пушейки цигара и опитвайки се да запомня колкото се може повече от изминалото денонощие!
Пътуване с влак, смях по пътя, 60 склада (братовчед ми ги преброи)... Твърде е много, за да описвам с думи всичко. Особено гордостта, с която успях да обясня на приятелка къде точно се намирам и къде смятаме да ходим. Посещението до мола, разходката... Липсата на сън имаше да казва нещо по въпроса, затова и си имах ластичка. Странно е да си на същото място, но да не си същата. Дори мъничко убийствено, но поне не съм само аз. Две повредени неща дали биха могли да функционират като едно?
Знам, пак съм прекалено хаотична. Имам прекалено много за казване, повечето са емоции и не ми стигат думите, за да ги подредя правилно. Fuck, току що се сетих нещо за подреждането на думите в изречения.
Нелепо е. Няма как да дам описание, пояснение... Просто е нелепо и глупаво. Прекрасен фон за всичко останало, на което се насладих с доволна усмивка. Водката ми беше малко в повече, за да мога да вървя в права линия. От време на време имам проблясъци за състояли се разговори. И имаше игра на джаги. Естествено, от който играя аз обикновено губи. Затова и не играх много. Пък и да... Изключения.
За водката говорех. И как искаха да ни изгонят с песента "Цвят лилав". А четенето на мисли ми е едно от най-любимите неща. Искаш ли пак да го пробваме? Аз му чета мислите, че като ме вижда с цигарата му се иска и той да запали, а той ми казва да не му пипам шапката, когато вече обмислям как да посегна, за да не ме види. Имаше и разговор за танци, а и песен, чиито текст се опитвахме да запомним, запишем и намерим. Пропускам вдъхновяващата реч, състояща се от точно няколко думички, която ми потвърждава теорията. Трябва да и намеря име на тази теория. Например... теория на нелепото объркване. Не! Нека си седи без име.
Стигам и до прибирането с нуждата да държа някого за ръка, за да не падна. Стратегията добро-лошо момиче се задейства, макар че не е особено необходима. И успешно стигнахме до девети блок. Следва обаче още по-интересна част от вечерта в разговори, до които не си спомням как се стигаше. И особено шегите, водещи до сериозност и сериозността, водеща до шега. Имаше нещо и с хватки в снега, но за щастие почти успях да избегна подобно приключение. Беше достатъчно студено, макар тогава да не усещах снега. Май минахме любимото ни кръстовище. После помня всичко ясно като бял ден. Защото нещото превърнато във фон се оказа контрастна линия, правеща цветовете по ярки. Казано накратко ние оставаме, на нас ни пука. Имаше и нещо за периоди. Не помня кога за последно съм си позволявала да казвам неща, които обикновено само Мушето има правото да знае. Водката също има нещо общо, но не е само тя. Пък и забравям, че вече знае за един от най-нелепите ми моменти, които повече от всичко бих желала да залича. И не, повече такава глупост - никога! Знам, че не трябва да го казвам, защото съдбата само това чака, но на мен смелостта ми отиде по дяволите, както и желанието да се опитвам. Не конкретно, а направо по принцип. Което не признава изключения.
Знам, накрая не ти остава друго, освен да ме прегърнеш силно. Гласът ми е започнал да трепери, затова и думите свършват. Но въпреки убийствената липса на сън, седя на терасата в пет сутринта по дънки и блузка с цигара в ръка. Има и рима. Защото моето любимо четири е минало. Вълна от емоции, както и спомени от изминалото денонощие изпълват съзнанието ми докато малко по-късно лежа в леглото и опитвам да се стопля.
По чудо успяваме да се събудим преди алармите на телефона. Денят започва със събиране на багаж, закуска на познато място и кафе. Установявам, че покрай подобни преживявания пуша повече, но това не ме спира пак да запаля цигара. Следва напомняне за нещо, уговорка за среща, паднала батерия и разминаване по пътя. После нови планове, при това не такива, които да ми харесват до момента, в който телефона ми звънна. Така се върнах обратно до Студентски град почти все едно вече съм се пренесла там, защото си хващам автобуса и спирам на спирка, която дори знам по име. И е време за по мое мнение изключително краткото кафе, макар да траеше почти час. Припомняме си снощното прибиране и се установява, че пиенето на алкохол в някой случай не е добра идея. Всъщност не съм особено съгласна, защото има нещо очарователно в това да ти трябва някой, който да те държи за ръката, докато вървиш, за да не паднеш. Светът си се върти и ти с него. Всичко ти се струва някак забавно, весело. Можем спокойно да псуваш без да те е грижа дали някой ще те чуе или не. Пък и тогава те обичам най-много, знаеш. Не, не ми бъркайте обръщенията с други подобни. Тази вечер ми е четвъртата с подобна идея, а вероятно ще има още.
И да, обичам да съм човекът, на когото се обаждаш, когато имаш нужда някой да те спаси. Казвала съм го и друг път, но този път е някак си по-смислено и хубаво. А като прибавим плановете на фона на липсата на такива преди това мисля, че ... Няма да са ми достатъчни думите да си опиша възхищението. Ще бъде интересно. Без повече определения.
И държа да отбележа, че никой няма правото да ми отнема усмихващото нещо. То и без това трудно се намират такива. Иска ми се да можех да кажа повече. Но това си е моето усмихващо нещо и не искам някой да ми го открадне. Защото няма да има кой друг да намира лудостта ми за хубаво качество и издаването на разни неща за добра идея.

26 февруари, 2012

crazy and adorable

first of all - i'm crazy, second - it makes me adorable.

Не, аз в момента изобщо не се усмихвам като идиот. И нямам мръсно (под)съзнание. Ама никак! И почти не ми се иска по-бързо да дойде утре.
По дяволите, обичам подобни дни и денонощия и разни подобни. Защото не знам как ще го направя (каквото там е трябвало да направя), но го правя въпреки това, независимо колко неща ще се объркат и как ще ми иде да захвърля всичко по дяволите.
It's like there's rain all over me, and it keeps raining, and the sun is not even close to shining, but I'm standing here like an idiot, smiling over something quite simple, yet it just makes my day.
You know, there's something messed up in my brain or whatever, that makes me happy for stupid reasons, because of some other thing that makes me sad for all the reasons in the world. It's some kind of disorder, but I'm not sure if it has a name or something. Nope, it's not a rebound. I'd know if it was. It's close, but I try to look at it in a clear way and it's just something that makes me happy. I don't want it to be anything more than that. First, because I've become quite uncapable of handling more serious relationships, and second - it's quite impossible. No, I'm not being a pessimist. Plus, I don't wanna cross a line. I just want to have fun and so I am, smiling like an idiot and talking about it.
Anyway, от български го обърнах на английски, а сега отивам да спя, за да дойде утре. И дано имам после какво да разказвам. София, липсвах ли ти? Не се тревожи, за малко пак ще ми се радваш. Пък и аз на теб.

sunday morning

Пуф. Кога ли за последно се събудих около 9? Оставям въпроса без отговор. То и с тези сънища, защо ли се учудвам, че се случва. Предстои личния ми тест, който трябва да успея да премина. Имам плакати за правене и след малко ще се върна към тях. Нетърпението ме е хванало от няколко дни и ми пречи да се наспя. А писането в любимата ми синя тетрадка ми пречи на нормалното функциониране, защото най-често там пиша за бъдещето в минало време, сякаш вече се е случило. И сещате се - като не се случи не е особено забавно. Но пък ако спра да пиша пак ще ми кажат, че съм песимист и привличам само негативни неща с песимистичната си нагласа. Трябва по-често да намирам слънчицата около себе си.
Времето е започнало да се стопля, а и аз покрай него. Но трябва да си сложа ластичката, защото от нетърпението и всички глупости, свързани с причината за него, съм започнала доста често и да си мисля за бъдещето в минало време. Всъщност трябва да намеря баланс - малка хубава граница. За да не бъркам собствените си илюзии с реалността. То и самият ми тест си е един вид поставяне на граница. И вчера си припомних нечии думи относно мен и пушенето. За някой, който знае нещата, които дори не съм си признала, се държиш изключително глупаво. Все едно си начертал своя собствена граница, която да отделя нещата, които искаш да знаеш от онези, които не искаш. Знам, че почти не ми се разбира какво искам да кажа, но... Проклета хаотичност! Пък и това е един от признаците, че трябва да спра да философствам и да се върна към правенето на плакатите и вече изстиналото кафе.

p.s. Имам досадното усещане, че доста често, когато говоря с някого, на врата си имам табелка: "Аз съм идиот.", която кара останалите да ми говорят така, все едно съм паднала от Марс и си нямам на идея кое как би трябвало да стане. Ехо, ако не знаех, нямаше да се захвана с всичко това! Оправете си вашите там глупости и отговорности и тогава се тревожете за моите. Трябваше да го кажа някъде. ^^

25 февруари, 2012

perfectly

Тайничко напомняне за най-нелепото и иронично съвпадение на света. Вече почти не си ползвам ластичката, защото не ми се налага. Не съм си забравила за замъка с многото стаи, всяка от които ще си има отделно предназначение. И всичките домашни любимци - кучето Стаматчо, двете котки, костенурките, рибките, чиито имена така и няма да запомним. Обещанието, че ако стигна пак до Варна ще се качим на онова влакче. И пожеланието от онази вечер за подаръка с панделките.
Казано простичко ми липсват дългите разговори до 4 след полунощ, когато можехме да си говорим за всичко. И когато си четяхме мислите на всяка втора дума. Повтаряше ми, че ще успея да напиша книгата и постоянно ме питаше какво се случва и докъде съм. Вярваше, че все някога ще я напиша дори когато самата аз не си вярвах. Бяло и лилаво, детската снимка, Satisfy you, докато караш по магистралата. Все неща, които са ми останали като щастливи мисли от многото спомени, закачки и незабравими мигове. Честит рожден ден, дите. Благодаря ти, че те има! Май с това трябваше да започна, но хубавите моменти ми попречиха да се сетя какво точно бях започнала да пиша.
Установявам, че имам достатъчно слънчица около себе си, на които да се радвам. Нищо, че все още понякога стоя навън и си чакам дъжда.

24 февруари, 2012

the more the less

Вика му се вманиаченост. Проявява се при липса на хаотичност, носене на ластичка и липса на сън. Някой няма ли да ми изключи копчето, за да се спра с откачените си мисли и идеи? Вредни са. Прекалено вредни и леко убийствени. Развалят ми ролята. И наистина трябва да си наложа и контрол над това, за което говоря.
and the more I see the less I like.
Свалях си разни албуми днес, та сега в ума ми изплуват запомнените текстове на някои песни. С Мушето установихме къде ми е грешката. Но това е една от откачените мисли и нелепата нужда да се вманиачавам от едно нещо в друго. Пък аз нея адски много я обичам, когато ми пише по бележките в джоба думички, които да повтарям по най-идиотския начин и накрая да вземат да се сбъднат.
Трябва да си намеря копчетата за изключване на мисли, думи, музика. Всъщност с мислите вече постигаме разбирателство чрез ластичката. Но ако за всяко нещо трябва да нося ластичка...
Нека го направим така - първо мислите, после думите. Това с музиката дори няма да се опитвам да го поправям. Просто си има песни, които не мога да изслушам. Отдавна съм установила, че просто или казват твърде много или съм ги слушала преди или с някого и затова ги пазя, но не ги пускам. Като кутиите със спомени на дъното на гардероба - трябва да ги има, но няма да мога да ги разглеждам всеки ден. То почти и не съм ги разглеждала, но по-добре да не го правя. С тая вманиаченост само ще си създам още неприятности и сложни неща, а не ми се мисли. Всъщност и нищо не ми се прави. След най-страхотния постер на света, който ще се присъедини към нещата в гардероба и провалената изненада с панделката и адския надпис мисля, че се изчерпах по всички възможни начини. Изобщо не ми се занимава с всякакъв вид проблемни взаимоотношения. Дори не мога да се ядосам, че от групата останахме само аз и братовчед ми. Ако започна да обръщам специално внимание на всяко случващо се негативно нещо, ще има да пиша мрънкащи постове през две минути. То не, че и сега не мрънкам, но по-скоро разсъждавам сама за себе си, отколкото имам за цел да всявам лошо настроение.
Пък и си имам усмихващо нещо. Знам къде са границите, за да си го запазя като усмихващо и смятам да ги спазвам. Просто имам нужда от ново усмихващо нещо, което да ми прекъсне страничния ефект от всичките февруарски глупости, изразяващ се в споменатата по-горе вманиаченост. Пък и то е като ... заместител на негативното. Нещо в съзнанието ми е дало накъсо и се е задействала автоматичната реакция да го поправя с каквото намеря най-бързо. Най-лошото в случая е, че вече съм си намерила идеалното оправдание да залича границите. Но не, ще си пазя усмихващото нещо дори от самата себе си. Усмихващите неща трябва да бъдат пазени, защото иначе бързо ще си изгубят усмихващата способност, а моя милост вече е провалила достатъчни подобни усмихващи неща. Може да е било несъзнателно или частично, но в края на деня причините остават без значение, на фона на сторените действия.

22 февруари, 2012

breathing suddenly got easier

Усмивките трябва да се споменават и отбелязват някъде. Пак наближава полунощ, ама ми е усмихнато. Защото ще си намеря още лоши модели на подражание. Пък и някога да не е ставало както искам? Не. Онова слънчевото същество ще е доволно от мен и дозата оптимизъм след последния мрачен пост в другия блог. За да имам полза от ролята, трябва да има и какво да крия зад нея. Мисля, че току що намерих идеалното нещо за криене.
Въпросът е в коя стая ще попадна и с кого в нея. Не, няма нищо перверзно в думите ми. Дори не си го и помисляйте, макар че аз точно това се сетих щом го написах. Това ми беше една от любимите серии на Хаус, в която една пациентка му каза, че живота е низ от стаи. И някой ден в някоя стая можело пак да се срещнат. В моя случай няма особено значение коя е стаята и кои са хората, но някак звучи оптимистично.


И ако изпиша на лист всичките неща, които знам, а не си признавам, че ги знам... Ще напиша още няколко книги. Всъщност не греша за хората и нещата. Знам всичко прекалено добре. Друг е въпроса, че отказвам да приема това, което съзнанието ми вече знае за истина. С онова там изпомпващо кръв нещо, на което е крайно време да му отнема правото да има думата за каквото и да било. Това поне съм го правила. Знам как става. А ластичката на ръката не ми липсва чак толкова. И след усмивките поне за малко не трябва да ми се напомня как се диша. There's still hope for me and my crazy personality.
Лека нощ и дано поне вие се наспите, че аз пак няма да мога.

Class act starts now

Имам вдъхновение за нова глупост. По-точно роля, която имам желанието да усвоя до такава степен, че самата аз да не знам кое е игра и кое е истина. Знам и как точно бих могла да започна въпросната глупост, но би било прекалено като за начало.
Отивам да се наспя и дано поне една вечер не сънувам нищо, че ми писна от странни сънища. Сигурно ако си лягах навреме и се наспивах нямаше да ги има. Бих попитала "от това по-зле има ли как да стане?", но не искам да предизвиквам съдбата, че все намира как да ми отговори подобаващо.
Да се върнем на ролите. Хубаво започнах да пиша подобна история. Онази с влака. Но втората част ми развали идеята, когато тя се върна.
А моята любима класна все намира какво да каже, за да ми върне вдъхновението и идиотската надежда с приказките. Днешният час по литература просто... Както и да е. Отива ми ужасно много да нося къса черна рокля и високи токчета. Млъквам, че хаотичното писане ми проваля идеята на поста. И ми напомнете да внимавам какво правя, преди неделя.

21 февруари, 2012

The new me is better...

..She doesn't even try to care.

Имам си нов месец, който да не обичам. Започва с "Ф" и завършва на "евруари". Боята, която трябваше да ми оцвети кичурите сини нищичко не направи и сега съм леко разочарована. Пък и така като е тръгнало...


Уговарям си срещи с литературни герои. Срещам ги в съзнанието си, за да им се радвам и да ги наблюдавам тихичко, за да мога после да изпиша техните преживявания върху лист хартия. Все части от процесът на самопоправяне, който съм започнала от известно време насам. Не съм убедена, че е точно поправяне или по-скоро проява на повреденост, но няма особено значение.
Забравих - имам най-страхотният братовчед на света! Може да ме дразни с постоянното си пеене и да се караме за глупости, но винаги сме заедно за сериозните моменти. Пък особено днес толкова ме зарадва с думите си, че ако не беше на доста километри разстояние от мен щях да го гушна хубаво. Стискаме му палци на изпита утре и ще си получи прегръдката като се прибере, за да ми разкаже колко хубаво си е прекарал тази вечер.
Сега имам нужда да заспя... Да се събудя и да заспя... да се събудя и да е март. Далеч от студеното време и новият ми нелюбим месец. При пролетното време и топлината. Може и да успее да ме стопли. Самият факт, че го казвам си има едно особено значение. Установявам, че мога да греша за прекалено много неща, при това нарочно. Ако не друго, то илюзиите ще ме повредят съвсем. Та май ми е крайно време да започна да пращам всичко по дяволите. Защото ми писна от илюзии, повредености, музика, неизписани думи и следи. Отивам да си сънувам тъмния ангел и да чакам март. И предусещам смяна на облика на блога, но има време и за това.

20 февруари, 2012

same old story ever told

Налегнало ме е мълчание. Не ми се говори и не ми се пише Поне не тук, защото не искам да мрънкам и да Ви заразявам с негативното си настроение. Затова си имам малка синя тетрадка, в която да пиша преди да заспя. Последният път, когато пишех в подобна синя тетрадка се появи идеята за Тъмния ангел, пък и имах оригинал, по който да си го представям.
Събота вечер се бяхме събрали с компанията, но май не само на мен ми липсва настроението. Поне имаше водка. После се прибрах самичка в четири след полунощ и вдишвайки студения въздух заедно с цигарения дим, имах време да си припомня кога за последно ми се беше случвало подобно нещо.
Неделя беше ден на подреждане. Когато започна да подреждам, значи наистина ми има нещо, защото се случва веднъж на месеца. А в последно време подреждам почти всяка седмица.
Всичко е тръгнало да се обърква. Абсолютно всичко! Да, най-оптимистично си повтарям, че всичко ще се оправи, ще си намеря рокля за снимките, ще си изкараме хубаво в София, тази седмица ще е хубава, не като миналата. Резултатът е, че все още нямам рокля за снимките и плановете за София се промениха в последния момент. Все още не мога да реша дали това е хубаво или не. Принципно не ми пречи, но обикновено когато реша как трябва да стане дадено нещо и после то не стане точно така, не мога да не отделя малко време, за да мрънкам и да го осмисля.
Имам проект за оправяне, книга за писане, думи за учене и дано скоро не ми се изчерпат заниманията. Поне си намерих нова група с най-страхотните песни на света след останалите ми любими - Adelitas way.


И да, точно такава история искам и аз да напиша. Такива истории обичам да чета, да гледам, да си представям. Установявам и нещо друго - всеки е способен да каже каквото и да било, стига да получи онова, което иска. Имам си жив пример, който често ми разказва какво е казал и да направил, за да излъже, че "не е само това". Това е. Винаги е това. Просто имаме нещо сбъркано, което ни кара да вярваме, че можем да променяме света с думите и чувствата си. А моя милост не е изключение от правилото. Когато трябва да постигна нещо, мога да кажа всичко. Когато на мен ми го казват и знам, че е лъжа, вярвам. Защото и аз имам нещо сбъркано в себе си, каращо ме да си мисля, че с думите и чувствата си ще променя света. Трябваше да съм научила нещо за всичко време, прекарано в писане. Пък и обикновено като се случи веднъж е грешка. После вече си е чист и свободен личен избор. Ако можеше и да достигам до подобни изводи по-рано, всичко щеше да е идеално. С една дума - мрън. Сега следва доза шоколад, после малко никотин и писане за десерт - звучи ми като едно стъпало по-близко до рая.

16 февруари, 2012

not even close, but getting there

Оптимизмът също ми отива. Установявам го всеки път, когато се опитам да кажа нещо оптимистично на някого. Започва да става по-лесно с всеки следващ път. Лесно в моя случай е относително понятие. Половината ми оптимизъм се дължи на факта, че имам желанието да върша лоши неща. Не хубаво лоши, а наистина лоши. Така де, обещах да си заслужа мястото в ада. Продължавам "любимата" си верижна реакция, предавайки я нататък. Ластичката на ръката ми помага да постигна тази си цел.
Ще стигна където искам. Дори вече направих първата крачка с идеята за новата прическа. Остават още няколко детайли, които да оправя. Промяната обаче не ми е достатъчна. Трябва още нещо. Имам и идея какво. Сега си припомних една от любимите ми недописани истории. Обещавам в най-скоро време да я допиша и да я споделя.
Това с изписването на илюзии май ще се окаже най-лошият ми от всички навици, а имайте на предвид, че пуша, имам склонността да върша глупости и твърде лесно се привързвам към хората, отказвайки да ги пусна. Проблемът с илюзиите обаче е, че започвам да им вярвам. Имам прекалено силно въображение и превръщам изписаните думи в реалност за самата себе си. А после как да кажеш на малката мечтателка, че Дядо Коледа няма? Този ефект се получава, когато създавам илюзии сама за себе си. Все пак си имам листче, за да контрастира на ластичката. Не се опитвайте да ми разберете мислите и думите. Понякога и аз не си ги разбирам. Просто имах нужда да попиша хаотично, преди да си получа последната доза никотин за деня и да заспя.

15 февруари, 2012

Май приключих засега с рисуването. И след всичко казано на мен и от мен някъде на всичките бележки в телефона, хубаво е да започна да си вярвам. Чувствам се точно като себе си, което ще рече че е четири след полунощ (не буквално, а перманентно) и всичко си е както винаги е било. Вдъхновението ми пак си събра багажа и изчезна нанякъде. Сигурно има връзка с това, че самата дума не е от женски род, та липсата е обяснима. Денят беше дълъг, седмицата ми се струва безкрайна, а нетърпението все още го има. Не се тревожете, ще стигна където исках да съм, независимо как. Четвъртък явно се оказва любим ден на промените в ден, затова и го обичам толкова. Утре ще си имам цветни кичури и дано успея да оцветя и себе си, че всичко е придобило сив цвят. А и с такива слънца наоколо, просто е непростимо да съм толкова сива.
Нотки на оптимизъм, за които е виновно най-забавното слънце. Дори започнах и хората да наричам с хубави обръщения и рими.
И наистина ще започна да си пиша разни признаци и факти, що се отнася до моя милост и писането, пък и не само. Първо трябва обаче да се наспя, да ми мине безсънието за целта и да си свърша насъбралите се задачи. Искам малко време за мен, за да си изписвам спокойно всичките неща, за които имам да мрънкам и да прочета някоя хубава книга. Имам и адската идея, но не съм убедена, че ще я изпълня. Успокояващите думи на братовчед ми: "Ти поне знаеш какво искаш. Аз и това не знам." Това, че искам нещо не значи, че знам как ще го постигна. Пък аз искам много неща... Например синеоки, с тъмна коса... Шегувам се, не това имах предвид.
Ето и най-страхотния разговор, който имах на Свети Валентин с моята най-добра приятелка...

Тя: Как момче разбира, че е влюбено в момиче?
Аз: Как?
Тя: Като не иска веднага да си легне с нея. А как момиче разбира, че е влюбено в момче?
Аз: Нямам идея.
Тя: Когато иска веднага да си легне с него.
Аз: Значи аз съм влюбена в половината свят.

Мръсното ми (под)съзнание си няма друга работа, та обикновено разговорите ми винаги имат нотка на перверзия. I find it charming. Пък и това обяснява много.
Сега вече наистина отивам да сънувам. Не, по-скоро само да спя. Достатъчно сънувам кошмари наяве.

14 февруари, 2012

Happy V-Day!

and in my case V stands for Vodka.


Обикновено имам много за казване. Но не и днес. А още е само вторник. И пак вали. Не, не навън. Спи ми се толкова много, а усещам как и тази вечер ще има безсъние.
And I'm obviously pretty easy to get over. And it wasn't really much of anything.
Съвсем спокойно мога доволно да си унищожа собствения подарък за празника. На теория. Но ме е жал за цветовете, написаното и идеята. Все си мисля, че по-повредена от това няма накъде да стана и се намира нещо, което да ми докаже обратното.
Никой няма право да знае какво ми е на мен. С едно единствено изключение.
Сега остана да започвам да пращам всичко по дяволите. И не, няма да искам да се върна. Трябва само да разбера къде точно искам да стигна.
Крайно време е да лиша блога от присъствието си и да не заразявам с лошото си настроение.
И официално приключих с измислянето на приказки и опитите да ги превърна в реалност.

p.s. Чудя се единствено кое е по-добре - да оставя думите си неизречени, знаейки че няма да променят нищо или да ги кажа въпреки това... просто за да са казани.

13 февруари, 2012

epic fail

Обещавам, че ако намеря Купидон, ще му се случи такава случка, че дълго време няма да иска ни лък, ни стрела да види. Като ме е видял и е взел снайпера, пък после е стрелял докато не са му свършили патроните... на всичките няколко пълнителя.
Опитвам се наистина да вярвам и да не се отказвам. Опитвам се да преобърна света, а съдбата седи и ми се смее отсреща с думите: "Продължавай да опитваш, но последната дума винаги е моя."
Знам, трябва да дишам и да мисля позитивно. Ама позитивното мислене, писане, говорене ми разказва играта малко повече от негативното. Знам, спирам се. Просто имам нужда от цигара, от шоколад, от един ден гледане на сладникави филми, след които да прегръщам одеялото. И този ден е утре. А после отивам на фризьор, правя си цветни кичури и полагам клетва, че това ми е последната глупост, която дори не се брои за подобна. Стискайте палци да затворят пътя примерно или нещо подобно и много ще ви обичам. Никак не звучи позитивно, но на мен ми се струва страхотно. Млъквам, че пак имам желанието да кажа повече, отколкото имам право. Ако проклетата червена връв си седи на мястото и не се къса, а само се заплита, все някога ще й намерим края. Всичко ще се оправи. Просто една седмица абстиненция и евентуално получаване на желаната доза ме води до нова вълна пристрастяване.


А всички са се побъркали по предстоящите празници. "Утре е еди-кой-си ден. Харесай, ако не ти пука." Ехо, ако не Ви пукаше, нямаше да пишете. Реалност - пука ни. Иначе нямаше да пишем един куп глупости къде ли не, за да си излеем всичките думи и да нямаме нищо за казване. И колкото и да ги пишем, докато не се кажат нямат особено значение. При това на точните хора. Има обаче един проблем. Ние можем да обичаме когото си поискаме (зависи от стрелата на онова летящото зло Купидон), но хората, които обичаме имат същото право. Тук идва частта, в която смятам да замълча и да се върна към илюзиите. Реалността да върви по дяволите. Време за заместител в никотинов вариант.

wishes must come with rules

Малко се вживявам в ролята си на малко детенце с магическа пръчица. Решавам, че искам нещо да стане и после се чудя как е станало. Пропускам обаче да предвидя няколко стъпки и идва момента, в който се чудя къде попаднах. Така гениалният ми план пак се оказва провален, при това от самата мен и желанието не просто да наглася нещата, а да си ги направя идеални. При това си легнах само за няколко часа днес и се събудих в съвсем друга реалност, където пак трябва да намирам решения и да си оправям сама бъркотията.
Няма и кой да ми вземе магическата пръчица. Пък и братовчед ми има право. Ако света е черно - бял, защо го усложняваме с всички други цветове? Защото сивото е скучна комбинация. Защото нищо не е просто черно или просто бяло. Винаги има някакви невъобразими смески от цветове, за които дори си нямаме и на понятие.
Все пак трябва да се има на предвид, че винаги успявам да усложня нещата. И установявам, че не за всичко си има упътвания, хората не вървят с предупредителни табели за постъпките си и голяма част от грешките и последиците от тях си ги правим сами. Поне аз сама си го правя такова цветно и сложно, достигащо до крайности. Моето лично проклятие - никога не се отказвам. Освен когато ... Предстои да разберем кога. :)
Започвам да разбирам израза "Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне." Отивам да си приема нужната доза никотин, за да си променя желанията и да поправя вече изпълнените. Всъщност трябва да си съчетая желанията с разума, за да имат поне малко смисъл, май. Нищо, ще го измисля. Стискайте палци!

12 февруари, 2012

sky is the limit

Сънуваният ми постер е почти готов и е по-хубав отколкото си го представях. Остава само да му сложа няколко снимки и думички за по-силен смисъл. Мисля, че без да искам си направих страхотен подарък за предстоящия влюбен празник. Все пак фактът, че няма с кого да празнувам не значи, че не съм от влюбените... и дори загубените. Смятам да си подаря и много кексчета и сладкиши, за да има какво да похапвам, докато гледам сладникави филми.
Припомних си набързо колко обичам да минавам на червено и да си минавам границите. Сега съм щастлива, че го направих и се чувствам повече себе си от всякога за последните няколко дни.
Добре, няма да го приемам лично. Сега ми е време за сън. И нетърпението ще ме побърка. Трябва да си измисля нова творческа задача, да намеря място на постера, да продължа с преговора на английската граматика. Сетих се - ще си изпълня идеята с правенето на календар. Обикновено след всеки ден си пиша бележка на телефона с най-важното, което се е случило и дали денят е бил хубав или лош. После си ги пренасях на календара, но сега такъв нямам, та ще взема да си направя, защото календарът на "Браво" за 2012 не позволява много писане, а аз обичам да се обяснявам. Щях да си лягам, знам. Лека нощ!

what if - chapter one

Въображаем разговор, които започнах да пиша преди време и дописах едва днес. Не съм сигурна, че би се случил наистина. А ако се случи, може би няма да изглежда точно така. Като откриеш следи по себе си, които дори не си подозирал, че съществуват, ти се иска да ги запълниш. И така ...
Срещнах го за първи път от години в дните от моя до неговия рожден ден. Последва размяна на тихи реплики и плахо поглеждане. Ако трябва да бъда честна, все още не можех да повярвам, че това наистина се случва и най-сетне след толкова време, ще го видя отново. Спомените ми вече се бяха изгубили, задържани единствено от снимките в старите албуми.
Влязохме в кафенето и се запътих към една от масите в ъгъла, където нямаше никого. Предположих, че той няма да има против. Пък и разговорът щеше да е достатъчно напрегнат и без публика.
Често идвах тук с приятелите си и сервитьорката ме поздрави с усмивка.
-Обичайното, нали? – запита, а аз кимнах в отговор. После се обърна към него.
-Бих искал едно дълго кафе. – промълви той след няколко секунди на размисъл. Откакто се бяхме срещнали изглеждаше замислен. Предполагам аз имах същото изражение, затова се опитах да се усмихвам по-често. Бях забелязала, че усмивката някак успокоява хората около мен. Все едно дава знак, че всичко е наред и няма нищо лошо в това да се започне разговор. Тъкмо обмислях как да започна, когато сервитьорката се върна с поръчката. Остави чашата с черно кафе пред мен и ароматът веднага ми напомни, че нещичко ми липсва. Извадих кутията с цигари от чантата си и побързах да запаля една. Забелязах как проследи с поглед всяко едно мое движение. Когато най-сетне срещнах погледа му, той разбърка все още горещото си кафе и едва тогава проговори:
-Пропушила си. – съобщи, сякаш не беше очевидно.
-Ти вече не пушиш ли? – запитах. Спомних си как често го виждах да пали цигара след цигара, докато гледахме телевизия.
-Не толкова често. – отвърна той. – Но не ми се искаше и ти да научаваш подобни вредни навици.
-Не се тревожи. Временно е. – казах, с намерението скоро да ги откажа. И без това обикновено палех цигара само когато пия кафе.
-И аз това повтарях, когато бях на твоите години. – той се усмихна, сякаш си припомняше нещо от своето минало. Започнах да се чудя какъв ли е бил преди да го познавах. Не, че сега знаех много, но все пак ми беше любопитно.
-Къде беше досега? – запитах внезапно и съжалих на мига за въпроса си. Прозвуча някак обвинително. Бях сигурна в това, защото можех да забележа вината в погледа му. Дръпнах си от запалената цигара, при това силно, така че да усетя парещия дим, промъкващ се в дихателните ми пътища навместо въздух.
-Знаеш как е. – промълви той, сякаш за да спечели време и да намери смислена причина за отсъствието си. – Работа, работа и пак работа. Искаше ми се да си дойда и да те видя, но...
-Чух, че си бил в Швеция. – казах, сменяйки темата. Знаех защо не се беше върнал. Не го разбирах, но знаех причините.
-Да. Един приятел ми помогна да започна работа на по-добро място, след като от известно време не можех да си намеря такава, която да е достатъчна, за да плаща сметките.
-Разбирам. – отвърнах, макар все още да си нямах особено понятие от работа, сметки и всякакви подобни неща.
-Кажи ми нещо за себе си. – помоли той. – Как е училището? Реши ли вече къде искаш да учиш след него?
-Справям се. Тази година се занимавам повече с английския език, защото с това смятам да кандидатствам. – заявих с усмивка. – Искам да ме приемат в Софийския университет.
-Не се съмнявам, че ще те приемат. – отвърна той. Нямаше откъде да знае колко добра бях в учението. Но все пак бяхме една зодия и добре знаеше колко решителна мога да бъда.
-Надявам се. – казах, преди да отпия от кафето си. За няколко минути настъпи мълчание. Беше негов ред да запали цигара. Това ми върна още няколко спомена, които мислех, че вече съм забравила.
-За малко да забравя. – заговори той на себе си. Затърси нещо из джобовете на черното си яке. След малко извади една сребриста кутийка и ми я подаде.
-Какво е това? – запитах, преди да посмея да я отворя.
-Подаръкът за рождения ти ден. – отговори доволно той. - Надявам се да ти хареса.
-Нямаше нужда... – промълвих с усмивка.
-Тихо, има доста неща, за които да се реванширам. Хайде, отвори го. – подкани ме той. Изпълних думите му и отворих кутийката, а едно малко сребърно кръстче, обсипано с камъчета, се подаде отвътре, закачено за тънка, нежна, сребърна нишка.
-Прекрасно е! – отговорих и усетих напиращите сълзи в очите си, които се постарах да скрия. Нямаше причина нещо такова да ми влияе на емоциите с подобна сила и все пак беше факт – прииска ми се да се изправя и да го прегърна. Успях да овладея странните си реакции и когато вдигнах отново поглед към него забелязах, че той има подобно на моето кръстче. – Благодаря ти!
-Няма защо. – отвърна той. Едва сега видях, че погледът му блестеше също като моя. – Знаеш ли... За времето, в което ме е нямало, си пораснала толкова много.
-Минаха повече от десет години. – добавих, сякаш това имаше особено значение.
-Ако можех да върна времето назад... – усетих горчивината с думите му, по-силна дори от вкуса на кафето ми.
-Сега си тук. – казах, в опит да му напомня, че миналото не е от значение. Сама знаех, че това не е вярно, но в този миг не можех да го обвиня. Бях достатъчно пораснала, за да зная, че нещата просто се случват. Хората си отиват и после ги е страх да се върнат, защото може да е минало твърде много време и вече да не липсват. Самата аз не бях сигурна, че той ми е липсвал, след като почти не помнех нищичко, освен онзи път, когато се разхождахме в парка, една Коледа и един рожден ден.
-Не бях сигурен, че изобщо ще пожелаеш да ме видиш. – призна си той.
-И аз не бях сигурна в това. – отвърнах плахо. Знаех, че вероятно не е очаквал друг отговор, но все пак внимавах какво ще кажа. Сякаш можех да го изгубя отново, преди още да съм успяла истински да усетя, че вече не е далеч, а съвсем близо до мен. Запалих още една цигара и не можех да не видя тъгата в очите му. Вероятно му се искаше да се беше върнал по-рано, за да ми разкаже колко вреден навик е пушенето. Сигурно и сега искаше да ми го каже, но отдавна беше изгубил това свое право.
-Не ти харесва, нали? – попитах, за да съм сигурна в теориите си.
-Никак. Но трябва сама да го разбереш. Няма смисъл точно аз да ти го казвам. – отвърна той и също запали цигара. Трябваше да призная, че не очаквах точно този отговор. Но въпреки това се усмихнах, защото точно това ми се искаше да чуя. Нямаше нужда да му обяснявам, че имам право сама да си направя грешките, защото той го разбираше съвсем ясно.
-Ако трябва да бъда честна... – една мисъл премина през съзнанието ми, но не бях сигурна дали ще мога да произнеса думите. Значеха твърде много. И все пак, това може би ми беше единственият шанс да узная. – Съжаляваш ли някога, че замина?
-Всеки ден. – отговори веднага той и отново забелязах тъгата, прокрадваща се като сянка в иначе светлите му очи.
-Понякога се чудя какъв ли щеше да бъде животът ми с теб в него. – признах си и сведох поглед, отпивайки от вече изстиващото кафе.
-Сигурно нямаше да е толкова хубав. – отвърна той.
-Защо мислиш така? – запитах веднага, щом той изрече това.
-Не можех да се задържа на работа достатъчно дълго, за да печеля достатъчно. А и сама знаеш, че пороците и вредните навици не се оставят лесно. – той сведе поглед, оставяйки ме да осмисля думите му.
-Нали осъзнаваш, че всичките пари на света не могат да заменят нечие присъствие. – думите ми отново прозвучаха като обвинение и той го усети. Имах правото да му бъда ядосана и да го обвинявам, макар да не му харесваше.
-И все пак не е като да е нямало някой друг на мое място. – знаеше точно какво да каже. Беше го премислял хиляди пъти преди. Една от причините да не се върне беше именно тази. – Предпочитам да ме мразиш заради отсъствието ми, отколкото заради присъствието.
-Не те мразя. – отговорих тихо, докато изгасях цигарата си. – Просто не те познавам. Поне не истински, както би ми се искало.
-Така е по-добре. Ако ме познаваше, щеше да се разочароваш. – заяви той, убеден в правотата на думите си. Беше си представял и преди какво би било, ако наистина беше останал и го познавах. Предполагам за себе си смяташе, че не е заслужил да бъде част от живота ми, но не можех да се съглася с това. Когато не присъстваш в живота на някого, може би го предпазваш от самия себе си, но и го лишаваш от правото на избор да бъде до теб. Отнемаш му шанса да те опознае истински и да прецени за себе си дали наистина все още иска да си до него.
-Грешиш. Единствено очакванията водят до разочарование. А от теб не очаквам нищо. – думите ми бяха като отрова за него. Желанието да забравя всичките изминали дни, в които съм имала нужда да бъде до мен, а го е нямало, се изпари мигновено. Исках поне мъничко да усети стихията от емоции, която представляваха всичките ми мисли, свързани с него. Исках да остане, но с нищичко да не покажа това си желание. Исках да почувства гнева ми, но и да остана безразлична към думите и действията му.
-Имаш право да не очакваш нищо от мен и дори да си ми ядосана за всичкото това пропуснато време. Но не толкова, колкото самият аз ненавиждам себе си, че не съм бил тук, за всичките ти мигове на щастие, на тъга, на успехи... – за пореден път почувствах как стаената у мен ярост изчезва. Исках да го нараня с думите си, но той бе страдал повече, отколкото бих могла да си представя. Осъзнаваше грешките си, а нямаше как да ги поправи. – Това е моето наказание, мила. Да искам да върна времето... Да искам да променя толкова неща от проклетото минало, а да нямам тази възможност. Да стоя пред теб, вглеждайки се в тъмните ти очи и да не зная дори колко много време ни дели.
-Как намери смелостта да се обадиш и да се върнеш? – запитах внезапно. Не намирах логика в действията му. Знаех достатъчно, за да съм сигурна, че веднъж някой намери ли сили да си отиде, едва ли ще се върне. Или поне не по онзи начин, по който е бил тук преди. Вече знаех твърде добре какво кара хората да си отиват. Някои се страхуваха за мен, други за себе си. Трети просто минаваха покрай мен за кратко. Но си нямах ни най-малка представа какво караше същите тези хора да се връщат.
-Знаех, че ако не го направя сега, вероятно никога няма да се осмеля отново. А толкова много ми липсваше. – промълви той, а последните му думи бяха шепот, задавен от напиращите сълзи, които за пореден път накараха погледът му да заблести. Самата аз бях казвала това на себе си доста често през изминалите месеци и усмивка прекоси лицето ми за миг, когато чух той да ги изрича.
-Как е възможно да ти липсва някой, който дори не познаваш? – продължих с въпросите си, удължавайки агонията му. Осъзнавах, че думите ми го нараняват, но исках да зная. Искам да съм сигурна, че се е върнал заради мен, а не просто заради проклетата вина, изгаряща душата му. Знаех, че е егоистично, но имах всичкото право на света да искам поне това от него.
-Нима мислиш, че не те познавам? – запита той. – Малкото време, което прекарах около теб ми беше напълно достатъчно, за да зная през всеки един ден, в който бях далеч, колко много ми липсва онази сладка невинна усмивка, която се появява на лицето ти, когато си щастлива... Или как очите ти спират да следят моите, когато си направила нещо лошо... Как поглеждаш към часовника всеки път, щом имаш да кажеш нещо, а нямаш смелостта да го направиш.
Беше забелязал и запомнил нещата, които мислех за съвсем незабележими. Погледнах отново към часовника си, осъзнавайки че е минал повече от час. За толкова кратко успях да разбера, че изминалото време не е от значение, защото той винаги ме бе носил в сърцето си. Може би нямах смелостта да го призная, но самата аз правех същото.
Внезапен звън оповести, че бях получила съобщение. Погледнах телефона си и набързо написах отговор. После вдигнах извинително поглед към него.
-Трябва да вървиш? – запита, сякаш знаеше точно какво ще му кажа.
-Да. Съжалявам. – отговорих тихо. Наистина съжалявах, че не мога да остана, но и ми се искаше да се отдалеча за малко от него, да премисля всичко сама за себе си, преди да реша какво е значела за мен тази среща.
-Няма нищо. – каза той и се усмихна. Посегнах към листчето със сметката, но той го взе първи. – Остави на мен.
-Аз... – опитах се да кажа, но той махна на сервитьорката, а после ме погледна отново с усмивка на лицето си. Бях почти убедена, че бях наследила моята от него. Всъщност сигурно приличах повече на него, отколкото бих предположила, но все още не можех да посоча по какво точно. Просто имаше нещо особено в начина, по който говореше – спокойно, убедително, каращо ме да слушам и да очаквам всяка следваща дума. Прибрах нещата си в чантата, а после задържах в ръка малката сребърна кутийка.
-Ще те видя ли отново? – запитах тихо и вдигнах поглед към него.
-Разбира се, стига да искаш. – отговори той и усетих как думите ми стоплиха душата му. Лъч на надежда се прокрадваше в иначе тъжните му очи.
-Страшно ти благодаря за подаръка! – казах, когато си спомних, че все още държа кутийката. Посегнах към него, докосвайки ръката му. – До скоро, татко!

something about it

Получих си зелената светлина. Или по-скоро на майка ми започна да и омръзва да се караме и да ми казва "не". Не мога обаче да си обясня защо се чувствам като криминално проявена, бягаща от властите. Все едно съм направила нещо изключително лошо. Все едно не е било истински зелена светлина, а съм минала на червено пред погледа на няколко патрулки. В ума ми звънят аларми и предупредителни знаци, които предполагам съвсем скоро ще игнорирам, когато им намеря кода и ги спра.
Най-нелепото е, че бях убедена, че ще си получа зелената светлина. Не си мислех "ако стане", а "когато стане". Оставям разсъжданията за след като говоря с най-добрата си приятелка, изпия си кафето и си изпуша цигарата.

accidental recovery

Творческата ми самоличност не се спира. Случайно намерих бял картон в един шкаф и започнах да си правя постера. Получава се страхотно, но ще го довърша утре, преди да започна с досадното писане на съчинения и домашни.
Денят ми не беше идеален. Гениалните ми планове срещнаха трудности, но все още не е късно да ги оправя. И си преоткривам тъмните страни в подобни дни. Простичко - не ми казвайте кое защо го правя, а ми помогнете да го направя. Побъркващо е, когато аз седя и обяснявам как всичко се връзва и на идеалния ми план се казва, че има проблем. При това, въпросният проблем не се споменава, а трябва да се сетя сама какво му е нередно. Пък и трябва наново да се учим как се води разговор без участието на лаптоп или каквато и да било друга техника. Ениуей, няма значение. Просто все още имам нужда да мрънкам.
Да се върна на творческото. От известно време се чудя дали за бала да не си направя кичури, които да оцветя в лилаво, като това на бъдещата ми рокля. Всъщност самите кичури ще се виждат само отдолу. Бих показала, но така и не намерих подходяща снимка из нета, където да са точно както си ги представям. Стига плановете ми да се подредят, може би ще си направя кичурите преди екскурзията и ще ги оцветя в розово, синьо или лилаво. Имах мания преди време да си правя косата цветна и сега май се завръща. Пък и ноктите ми са в розово - трябва нещо да ги допълва. Пък и боядисването на косата ми е от страничните ефекти, точно като рисуването. Автоматичен опит да се самопоправя. Успех. Поне си имам момче, което вярва в приказките, за да ми напомня да вярвам и аз. Положително влияние, за да не ставам прекалено сива и безцветна. Усмивка за творческото аз и лека нощ за всички други.

p.s. Трябва да си напиша списък с всичките признаци за поправяне и промяна. Убедена съм, че ще открия доста интересни неща за себе си.

11 февруари, 2012

the worst of me

Понякога се съмнявам в тъмната си страна, защото добре умее да прикрива себе си. После обаче бързо си припомням как е способна да каже всяка възможна лъжа, за да получи онова, което иска. Ако се спираше само с това щеше да е добре. Не се спира пред нищо и никой, не се вслушва в разума, а го подминава, заслепена от целта. В това се превръщам - изключително лош вариант на самата себе си. Най-лошото в случая са не действията, а причините и факта, че все пак може да не е достатъчно.
Имам чувството, че изкачвам някой висок връх. Достигам до мястото, където кислородът е твърде разреден и всяка следваща глътка въздух е болезнена и недостатъчна. Вятърът непрестанно се опитва да ме събори, ръцете ми вече са изподрани от скалите и все пак продължавам, защото вярвам в илюзията, че света би бил по-хубав от другата страна. Защото съм го виждала на снимка и сега си го искам.
Когато бях малка гледах едно филмче, в което главният герой - Майстор Лампе (сладко розово зайче), искаше да напусне дома си, защото мислеше, че така ще се отърве от всичките си проблеми. Оказа се обаче, че не мястото му е виновно за проблемите, а самия той. Всъщност където и да идеше, проблемите си го следваха.
Чудя се дали има нещо общо между неговата и моята история. Да се върнем на проклетото изкачване. Отне ми изключително много усилия да достигна до тук. А когато задуха по-силен вятър се оказвам няколко метра по-надолу и с още няколко синини по тялото си. Мисля си, че щом веднъж успея да се изкача, всичко ще си дойде на мястото. А тъжната истина, пред която не смея да се изправя е фактът, че дори да успея да стигна до върха, усилията ми може да са били напразни и света от другия край да е дори по-страшен от този, в който съм сега.
В такъв случай се достига до въпроса струва ли си да се опитвам, след като може да се окаже напразно? Реално погледнато друга причина да се изкача няма, освен илюзията, че това ще ми донесе щастие и желанието да го направя, независимо колко трудно е. За да стигна до върха обаче се превръщам именно в онази си същност, която не знае граници и е способна да каже и направи всичко, стига да постигне целта си. Дали когато успея да стигна до върха ще съм истински себе си или ще съм се превърнала някой, който дори самата аз няма да харесвам повече? Дали пък няма точно по този начин да намеря себе си? Кога точно идва моментът, в който осъзнаваш, че не си струва всичките усилия и просто се отказваш от всичко и всички? И ако се откажеш от нещото, което желаеш повече от всичко друго на света, то какво друго ти остава?

getting there

it turns out that other than writing, making cupcakes and playing the piano, i can also draw and paint. damn, i'd marry myself if i could xD

Най-сетне ми се получи писането за бъдещето в минало време. Идеята ми се въртеше толкова време в съзнанието и чак сега установих как става. Продължавам и с творческите си прояви. Днес дорисувах момичето със сърчицето и измислих какво ще направя утре, стига да си намеря голям бял картон. Може и да го бях споменавала - постер със снимки, надписи, бяло, синьо и червено. Напомня малко на една определена снимка, ако трябва да бъда честна. И на една моя тениска, която носих в един определен ден. Виждала съм въпросната си идея само веднъж, при това в съня си, така че не знам още какво ще се получи, но има само един начин да разбера.
Реших да се запозная с техниките на рисуване и да си изпробвам новите бои. Защото си нямам един куп други задачи за изпълняване. Започвам да си вярвам все повече във всяка от идеите. Дори си оцветих ноктите в розово. Същото онова розово, което бях прибрала в една от кутиите. Смятам все пак на празника на влюбените да си направя скромен подарък от няколко различни вида шоколад и поне три филма. Може би ще са "Тетрадката", "Незабравимата" и "Не ме забравяй". Ако имате други предложения няма да откажа. А може и да започна втората книга за Грейс Дивайн. Или да рисувам, или да пиша за бъдещето в минало време, все едно вече се е случило. Вече не ми е толкова мрачно, но нека дойде вторника, пък ще видим как ще съм тогава.

10 февруари, 2012

in theory

"-Пролетта ще ме стопли. - повтарям с тих глас. Обгръщам себе си с ръце, където някой преди оставил е следи по мен, в мен, навсякъде. Зная, че не пролетта е решението, нито студенината е проблема."
-ноември 2011

Започвам да се чудя защо като знам отговорите на толкова въпроси, винаги питам някой друг какво да правя или какво би направил на мое място. На теория знам всичко, а на практика се превръщам в глупачка всеки следващ път. После си припомням, че теорията не включва конкретни лица и събития и започва да ми става ясно - пристрастна съм. Спрямо случващото се, спрямо действията и решенията си.
Колкото повече пиша в новия блог, толкова повече усещам близост, която досега ми е липсвала. Чувствам се свободна да пиша така, както тук не бих могла. Защото по някакъв странен начин държа мислите да си останат само за мен, сякаш ако някой друг ги прочете, ще си изгубят магията. Пък и не само мислите, спомените също.
Не ми се получава да раздалеча този блог от писаното в другия. Приключих с част от писането на думи. Сега ще търся други такива и граматика, които да си припомня, за да продължа с подготовката за изпитите. Ако имах шанса да върна времето назад, бих искала да е ноември. Бях си покрила липсите с илюзии. Не обичам ноември, но този беше изключение. Бих поискала и друго, но не искам да прекалявам. А и вече изписах прекалено много, така че най-добре да отивам при сънищата и дано не са страшни като снощи.

09 февруари, 2012

I wish I may, I wish I might

Днес нарисувах момиче, стоящо на кръстопът, облечено в синя бална рокля, носещо сърце в ръцете си и предупредителен знак СТОП пред нея. Никога не рисувам, освен когато се опитвам някак си да се поправя сама. Искам да подредя мислите си, решенията, чувствата.
Установих, че съм имала доста неща за казване, след като изписах първия си пост в блога за лично ползване. Дано и той помогне за подреждането и поправянето. Имам четири дни да се стегна, да си довърша писането на думи и да продължа с граматиката. Колкото повече пиша, толкова повече ми се изяснява всичко, така че вероятно ще трябва да си намеря и време за писане.


Започва да ме гони нетърпение. Ако може и да прескочим 14-ти февруари от календара ще съм изключително благодарна. Иначе ще ми трябват много шоколад и цигари. И някой да ме държи далеч от романтични филми, музика и изобщо всяко нещо, което би могло някак си да ми повлияе. Може би ще изиграя няколко игри на League of Legends и деня ще мине без дори да усетя.
Нетърпение за няколко дни на купони, прибиране късно и абсолютна липса на контрол. Така де, ако някой иска да ме контролира, нека се опита. Звучи малко преувеличено, но все още си пазя усещането, че света е мой и затова говоря така. Иначе просто ще се забавляваме и нямам търпение.

p.s. Ако някой иска да ме зарадва за Свети Валентин, снимката по-горе ми изразява прекрасно желанието. Сини очи, тъмна коса, татуировки... Мисля, че мога да си представя рая.

08 февруари, 2012

o.d.

Имам си нов блог, за да може този да си е само за мен, гениалните ми идеи, мрънкането и споделянето на хубави моменти. Ще ми се да можех да прехвърля и голяма част от постовете си в другия блог, защото той ще ми е мястото за истини, които иначе не бих си признала. Точно затова и си го оставям само за лично ползване, поне докато започна да пиша вътре и видя какво ми се получава.
Обикновено не съм от хората, които биха седнали да рисуват. По принцип никак не мога да рисувам, но в ума ми се появяват идеи точно в момента и мисля поне да опитам, пък може и да ми се получи прилично, ако не успешно.
Сънувах плашещ сън и се събудих в ужасно настроение. Сигурно и затова имам желание да рисувам. Имам нужда от поправяне, а писането не ми върши работа. Обещах на Мушето нещо и успях и да го наруша. То си беше за мен си. Просто трябва повече да не си нарушавам същото това обещание.
Сега ще си оправя набързо стаята и ще извадя боите. А после ще пиша самичка на себе си, защото с толкова много самоличности просто ми трябва повече пространство, за да ги изразя.

that much i (don't) care


-Опитах се да забравя всичко свързано с теб.
-Чак толкова ли ме мразеше?
-Не. Чак толкова ми липсваше.
"Божествени и прокълнати"

Има неща, които няма нужда на научавам. Ако и не се ровех където няма смисъл, нямаше нищичко да науча. Малко ми е трудно да си вярвам, че всичко ще се оправи, като то си е все така объркано. А и започвам да си мисля, че вече не искам точно аз да го оправям.
Знаете ли точно какво искам? Смяна на ролите. За да ми е все едно и да не искам света. Без да давам конкретно определение какво значи това. Май го бях казвала и преди. Не искам да съм побърканата, а побъркваща. Искам някой да се побърка заради мен, както аз си се побърквам постоянно заради идеята, че думите и действията ми ще променят света. Съдбата реши да ми даде втори шанс да си спазя обещанията, които продължавам да нарушавам. Време ми е обаче да спра да лъжа себе си и да пратя по дяволите илюзиите.
Научила съм повече лоши неща, отколкото ми се искаше. Сега само трябва да се науча и да ги прилагам. Като дойде принца, ако изобщо дойде, мога спокойно да си го пратя по обратния път на белия кон, защото отдавна не съм принцеса, а просто глупаче, което обича да си пожелава желания на падащи звезди и си иска приказката.
Не се тревожете, не съм си изгубила вдъхновението, нито съм си забравила какво искам. Просто имах лека променя в гледната точка и целта. И следват още пет дни на откачане вкъщи заради снега. Поне ще си наваксам с писането и ученето на думи, а после продължавам по план да пиша разни неща.


Съзнанието ми разглежда две гледни точки и не може да се спре на една. Все едно две от всичките ми самоличности се опитват да решат коя трябва да си избера аз. Едната си иска едно и не иска да чува за логика и разум - иска да си седи навън в дъжда. Другата ме дърпа назад и е ме оставя да изляза. Обяснява ми като на малко дете, че трябва да си седя на топличко и да спра да гоня вятъра. На пръв поглед са еднакво силни. Мога да се съглася и с двете. Но в такъв случай трябва да си остана на вратата между топлата стая и силния дъжд. Пък аз обичам крайностите, та или ще е едното или другото. Просто искам да съм сигурна, че като реша да пратя всичко по дяволите, няма после да си го искам обратно и да се чудя как да се върна. Обещах обаче да бъда честна със себе си. Нищичко още няма да пращам по дяволите. Просто ще си вярвам. Защото ако спра да вярвам ще си изгубя една от малкото истински значими части.
Спомних си как слънчевото момче веднъж каза, че му липсвам. Помня и лятото, в което не се върна. Помня думите, които ми каза, след толкова много време. Същите онези думи, които сама за себе си вярвах, че са истина и се оказах права. Има неща, които не се забравят и не спират да имат значение, независимо от времето. Вярно - може би няма да се случат отново, но си ги има. Следите по мен и него са доказателство. Може би и защото беше първата по детски и невинна любов, но и някак си истинска, винаги се връщам към нея, когато търся отговори. Тогава също нямаше кой да ми ги даде. За да ти мине, трябва да се отдалечиш. Каквото и направи той. Но все пак не спрях да вярвам, че онази думи са си истина. И някъде през времето от тогава досега съм се научила да се съмнявам, да не вярвам и да се страхувам, а не искам да е така. Ето затова ще оставя колкото се може повече следи сама за себе си, за да си напомням, че трябва само да вярвам по онзи същия начин. Отне две години, за да чуя онова, което дълбоко в себе си смятах за неоспорима истина. Всички отговори, които намерих тогава сама за себе си също се оказаха правилни. И дори сега го знаем.


Ако някой ден реша да пиша книга за живота си, не искам да бъда страхливката, която не е имала смелостта да изрича разни там изречения от две думи, изискващи същите думи в отговор. Искам да вярвам както в самото начало, когато изписахме имената си на брега и прекарахме следобеда на островчето до реката. Ако можеше и да не живее на 200 километра от мен, щеше да е страхотно. Заради онази теория за приказката, която и до днес щеше да е с щастлив край. Не, че сега е ми се струва като приказка, но когато мине полунощ понякога си я искам не само в минало време, за да ми дава надежда, а в сегашно, за да не си пиша в блога всяка вечер. А както тогава да прекарваме всяка минута заедно и дори да ни се струва твърде малко. Знаеш. Способни сме на адски много. Друг е въпроса, че вече започва да и е страх да правим каквото и да било. Като се появи единствения няма да ме е страх, няма да е трудно и ще се побъркваме взаимно. Ще си казваме онези хубавите думички всеки път, щом се видим или чуем. Няма да има въпроси без отговори, танцуване в дъжда и пълнолуния, в които да се чудя каква глупост да свърша.
Защото освен писането, най-добре обичам.

07 февруари, 2012

breathing by myself

Имам си снимка на заря на десктопа, при това от вечер, в която ми се сбъдваха желанията. И същата тази заря я гледах от огромния прозорец на седмия етаж, при това не сама. Струва ми се сякаш е било прекалено отдавна, някъде далеч във времето, а не само преди месец. Все едно съм сънувала всяка една секунда, после дълго време съм се опитвала да се събудя и вече най-сетне съм успяла. Друг е въпроса, че след събуждането започвам да си припомням наново съня, пък и ми трябва кафе, за да се събудя. А има вероятност да си се върна в леглото обратно при сънищата и после това със събуждането да се повтаря отново и отново.
Нямате си на идея колко ми се спи и съм изморена. Вече трета вечер си лягам в часовете след полунощ. Но все още се чувствам така, сякаш имам супер сили и мога да направя всичко. Все пак нямам против някой да ми стиска палци. А и обичам да си изпълнявам гениалните планове, особено когато имат повече условности и възможности за провал. Рискът от неизвестното.
Установявам, че ми харесва да бъда момичето, което не бяга, не строи стени и не гори мостове, а вместо не се предава и дава най-доброто от себе си за всичко, на което държи. За мъничко света е мой. Не точно както ми се иска да бъде, но все пак съм доволна, че започвам да си намирам сама смисъла, а покрай него и самата себе си. Къде точно намирам себе си не съм сигурна, но се случва. Има и липси, но и за тях ще се погрижа. Бих опитала и да се поправя, но без вредните навици нямаше да ми го има вдъхновението за всичките гениални планове. Пък и нали има там едни невидими нишки, които сама си направих в името на противоречивостта и моите няколко самоличности. Върнах хаоса в писането си, така че по-добре да заспивам, че ми остават само около пет часа сън.

06 февруари, 2012

the world belongs to me!

Онази вечер изгледах пак филма "Тетрадката" и се съгласих с една от многото си размисли. Интересните сънища вече не са толкова много, пък и майка ми ме събуди, преди да видя края на последния. Установявам, че нито заслужавам приказка, нито принц. Защото принц има, но не съм неговата принцеса и не това е моята приказка.
Исках да не оставам без занимание и си натрупах прилично количество задачки чак до края на месеца.
Първо трябва да си преправя атомния модел за утре, за да го предам на госпожата по физика. После трябва да се запозная отблизо с границите на фунkции, иначе има опасност да не завърша по математика. Организирането на екскурзия до София също е моя лична отговорност, та се продължава със събирането на пари и декларации. И случайно се записах по СИП - Свят и личност с идеята, че някак трябва и там да завърша и сега ще се занимавам с държавите от ЕС. Добавям и писането на проект и явяването на олимпиадата по Свят и личност. А също и олимпиадата по английски език този четвъртък, после следващата по литература към края на месеца. Много ли ви се струват?
Има и още. Ще се занимавам допълнително с английски и български език, за да си подготвя каквото ми трябва за матурите и изпитите. Исках да си реализирам и една идея за форум за лично творчество, но за нея първо ще ми трябват доброволци и второ - много работа и нерви докато започне да действа както си го представям. Трябва също и да си изнамеря рокля за снимките, които ще са на 29-ти. Пък да не говорим и за роклята за бала, обувки, прически... Тях ги оставям за март. Имах идея и да си направя няколко тетрадки за различни неща. Ще се опитам да ги задействам. И да не забравя - позитивно мислене. Това ми е един от приоритетите. Не да си създавам илюзии, а просто да вярвам, че всичко ще се оправи и ще си дойде на мястото. Пък и той онзи мечтател ще ме понаучи как точно да го прилагам това позитивно мислене като се събираме, за да учим заедно английски език.
Не си мислете, че се оплаквам. Точно в този миг света ми принадлежи и няма нищичко, което да може да ме спре.


След всичко казано май ми е време да зарежа писането и да започвам да действам, но първо - кафенце с цигара. И не се тревожете за вдъхновението ми. И то ще се появи съвсем скоро с някоя убийствена идея за нова книга. То вече имам няколко, но се иска писане и пълно отдаване само на това, а скоро няма да е. Обещавам (може и да ми го напомняте), че до лятото поне ще се опитам да довърша книгата за Тъмния ангел, а ако не успея, поне да понапиша значителна част от нея.

04 февруари, 2012

not so streight record

Не така си представях новият облик на блога, когато реших да го променям. Имах намерението да е предимно в черно и червено. Вместо това, когато започнах да избирам картинки се спрях на не толкова ярки тонове и вместо това сега блогът е в нюанси на синьо, розово и лилаво, притъмнени от полетата за писане.
Започва да ми става ясно, че прекалената наивност и привързаност са черти на цялото семейство. Всеки ги изразява по свои си начин и полага неимоверни усилия, за да задържи нещо до себе си, независимо от това какво трябва да направи. Звучи твърде крайно, а всъщност не е точно такова. Просто ... Лично аз харесвам крайностите. Всичко или нищо. Харесва ми да има яснота, поставени условия и да няма неизвестни. Може би е добра идея като съм тръгнала да си правя тетрадки с разни записки по различни поводи, да си направя една и с научени неща. После дори мога да извлека най-хубавите си изводи и да ги споделя в блога. Освен, разбира се, ако страниците не останат празни. Защото уж зная много неща, а се оказва, че продължавам да върша глупости. Все пак, събирайки всичките пъти, в които света ми беше разрушен, поне знам как да си го строя наново. Строя не е правилната дума, но поне някак си го поправям достатъчно, за да си има едно прозорче, през което да виждам небето. Всичко друго може да си е абсолютен хаос. То затова и стаята ми изглежда така. Лилавите пердета са почти изцяло дръпнати, за да не допускат светлина. Съвсем малка част от прозореца остава открита, за да поглеждам от време на време навън и да отбелязвам смяната на деня с нощта.


Съвсем скоро ще започна да усещам хладните ръце на абстиненцията по себе си. Струва ми се, че вече се познаваме твърде добре с нея. Дори бих я нарекла приятелка, ако нямаше ужасно досадния навик да ми спира дъха и да ме води до побърканост понякога. Още не съм се изгубила отново. Не съм се и намерила напълно, но поне вече си пазя огъня в себе си. Не зная защо. Зная просто, че трябва. Докато не дойде пълнолунието и не започна да се чудя каква глупост да направя, но Мушето ще ми напомня какво обещах и всичко ще си бъде наред. Толкова наред, колкото е възможно, щом става въпрос за мен и моя поправен свят.
btw, не съм сигурна дали се усеща, но поне аз си знам, че пак започвам наново да говоря, без всъщност да казвам много. Така де, аз си го разбирам, но не мога да го кажа в прав текст. Проклета повреденост, няма да й стане ясно, че вече ми е омръзнало от нея!
p.s. Без да искам започвам да пиша прекалено обяснително, а нищо да не ми се разбира. Трябва да си направя тетрадка и за признаци. От писането ми (или липсата на такова) може да се узнае твърде много, ако знаете какво точно да търсите. А и съвсем скоро ще трябва да пиша съчинения по английски, така че със сигурност ще има още подобни обяснителни постове от многото размишления и липсата на действия в зимната ми сива реалност.
И започвам да си мисля, че не времето е спряло, а просто аз не се движа. Не смея да помръдна, за да не се отдалеча твърде много. Иронията в случая е, че не аз се отдалечавам. Както и да е.

03 февруари, 2012

crushed and created


Един ден смесване на илюзии ми, при това нарочно, ми беше достатъчен, за да ми стане ясно. Това, че се опитвам да направя невъзможното, не се отказвам и имам склонността да се привързвам не ме превръща в глупачка. Добре де, може би малко. Но също значи, че съм силна и се боря за онова, което искам и в което вярвам.
Не градя стени, не горя мостове, не чертая граници, не бягам. Едва сега ми става ясно какво имаше на предвид Теди, като ми каза да се замисля. За Тъмния ангел не знам, но аз наистина имам огън в сърцето си. Не напразно имаше време, в което се пишех Natural Disaster. И няма нищо лошо в това, че ме е грижа, дори когато е в единствено число. Добре де, мъничко не е забавно, но грешката ми е единствено, че не зная кога да спра. А ако знаех, нямаше да съм аз. Това, че понякога някой ми липсва не е най-прекрасното усещане на света, но значи, че съм обичала и принадлежала. А след всичките сбогувания не искам да ме е страх от новите срещи. Всъщност в момента ме е страх да не забравя, да не си изгубя желанието да имам света и да не изгубя каквото е останало от мен. По-скоро каквото съм успяла да намеря след ден на илюзии.


Знам точно къде искам да отида и какво искам да направя. Говоря съвсем символично без подтекстове. С четири думи - какво искам да постигна. Искам обаче да съм сигурна, че като стигна там, няма да искам да се върна обратно. Не казвам, че няма да има значение. Винаги ще има. И винаги ще си искам приказката, но не си я представям точно така. Защото ми липсваш, а така и не усетих аз да липсвам на теб. От тук и извода, че от време на време наистина се превръщам в глупаче, вярващо на приказки.
Милита, ако четеш това, да знаеш, че беше права. Намерих доказателства из спомените си, че са се случвали разни подобни неща и на мен. От там и оптимизма да посветя деня на илюзии, в идеята да им повярвам. Може би трябва да започна и да пиша по тях, защото ми се струват като интересно предизвикателство. Благодаря, че ми каза да изгледам филма и да не го приемам за пълна глупост. Дори ще си позволя да цитирам едни от любимите ми твои думи:
"Моли се да не ме поискаш, когато се намеря.
Защото тогава си припомням цената си.
Защото тогава ставам най-прекрасна, най-неустоима, най-ничия."
- Millita
Честно казано, най-любима съм на себе си, когато съм ничия. Защото когато съм влюбена и щастлива не мога да пиша. А и съм най-любима, когато пиша. Тогава имам смисъл сама за себе си.
Всички са взели да се побъркват между дилемата дали ще празнуват Свети Валентин или Трифон Зарезан. На мен ми се струва достатъчна идеята, че има нещо за празнуване. Не се тревожете, ще намеря на романтичката в себе си достатъчно шоколад и алкохол, та да не прави особена разлика между двата празника. Или може би ще си направя филмов ден и ще изгледам "Тетрадката", "Незабравимата", "Мулен Руж" и всякакви подобни филми. Или вместо това ще си сваля някой трилър. По-добре да се страхувам, отколкото да плача на всяка сладникава сцена.
Предстои смяна на дизайна на блога. Трябват ми промяна и вдъхновение. Муше, напомняй ми какво ти обещах, когато си забравя и започна да мрънкам и да се чудя каква глупост да измисля. Сега е време за хубави и усмихнати сънища, защото утре ме чака ден на писане и създаване на нови илюзии.