28 март, 2012

i'll be kissing you soon

Може да не си помня сънищата, но съм убедена, че си във всичките, защото винаги се събуждам с усмивка.
-Ем

Хипнотизирам се с шарената си запалка. Щастливо ми е. Нямам търпение да дойде петък, а той е само на един четвъртък разстояние.
А той ми е въздуха и слънцето, усмивката, събуждането от два часа сън следобед, защото добре позната мелодия ми подсказва, че ще му чуя гласа, а няма нищо по-хубаво от това. Просто има нещо в начина, по който ми изрича името... Или как ми се обажда, изслушва ми поводите за мрънкане, казва ми колко съм сладка, когато се смея, издебва момента да ме целуне, когато не очаквам ... Споделя ми всяка една мисъл, която преминава през съзнанието му. Разказва ми как е прекарал деня, пита ме какво да прави, когато не е сигурен, казва ми как да постъпя, когато самата аз не съм сигурна.
Споделеността мъничко ме плаши. Вероятно защото досега не я е имало по този начин. Май започвам да осъзнавам колко истинско е всичко и не съм си измислила нищичко. Става ми толкова мило за всичките ни сладки моменти и как разбираш всичко без дори да се опитвам да го обясня. Не е нужно да се преструвам, да превръщам себе си в бледо копие на истинската си същност, да се променям, да се страхувам. Просто защитни реакции, които ще отминат. Защото ти си принца, а аз твоята принцеса! (колкото и сладникаво да звучи).

26 март, 2012

sunshine of mine


"Най-сетне е събота! След по-малко от час ще си те гушкам дълго и продължително, а после ще те целувам, докато нуждата да си поемеш дъх вече я няма и на нейно място е желанието устните ми да докосват твоите." - 24-ти март сутринта
Разходка в парка до реката и обратно. Да, усетих как сърцето ти заби една идея по-бързо, когато най-сетне обви ръце около мен след толкова дълго чакания ден. И моето го последва. Не мога да ти се нарадвам и се опитвам с всяка секунда да те прегръщам все по-силно, сякаш няма да те пусна никога. Разказваш ми за пропуснатите последни няколко часа, преди да се видим и измисляме как ще премине деня, след като се съгласяваме, че няма особено значение, стига да го прекараме заедно.
Открадваш ми думите и оставам безмълвна да си опиша щастието. За пореден път ми казваш, че искаш да знаеш всичко за мен, а това води до автоматичния отговор, че няма много за разказване, а и вече знаеш най-важните неща - какво ме усмихва, какво ме ядосва, колко мога да мрънкам, когато ми е криво и да се забавлявам, когато съм с теб. Все пак ти разказвам всичките детски игри и случки, за които се сещам, а ти естествено също има какво да ми разкажеш. Някак се стига до това как ако си имаш момченце ще го учиш на твоите номера. Предупреждавам те, че няма да го има това с колелото и разните там страшни каскади, а после ти припомням, че може и да си имаш момиченце. Няма да можеш да я учиш на всички неща, които можеш, но ако се появи някой ден момче, което иска да излезе с нея ще бъде подложено на кръстосан разпит и ще сме доброто и лошото ченге.
Присъединяваме се към компанията и се опитваш да уцелиш момента, в който ще се разсея, за да ме изненадаш с целувка. Не ти се получава. Забравих да спомена и онази част, когато пресичахме улицата и бяхме толкова сладки, че шофьорът спря, за да ни пусне да минем. Опитвам се да обръщам внимание и на другите, но не ми се получава. Пък и ми е простено, имайки на предвид, че ми се струва все едно е минала цяла вечност от последният път, когато се видяхме, а всъщност са малко повече от десет дни.
Вечерта излизаме отново и с бутилка водка и поне тройно толкова кола отиваме в другия парк. Компанията е доста по-голяма, но повечето време прекарваме в прошепнати тихичко думи, признания и целувки. Да не забравя за танците, пеенето и правенето на падащи звезди с цигара. Нищо, че и това не ми се получава всеки път. Поне първият, когато ми обясни как точно става, го направих. И не, не се издава какво си пожелал. Признавам си, че още ме е страх, а ти ми обясняваш, че няма от какво и ще ми докажеш по всички възможни начини колко прекрасно може да бъде всичко. Започнал си да се влюбваш в мен и аз също, но от повредите още ми личат следите и лошите навици, като например този да искам да кажа нещо, а да ме е страх да го направя. Разбираш, защото си имал малко повече време да осмислиш всичко и да ти мине. Прегръщаш ме силно и съм сигурна, че наистина няма от какво да се страхувам толкова. Истински си и няма да изчезнеш, нито да ми наговориш всички тези неща и после да ми разрушиш приказката. Защото най-сетне приказното се слива с реалността. И винаги си намираме мръсния подтекст в думите. Споделяме си идеи за следващият уикенд, който също ще си бъде цяло едно приключение.


Около полунощ решаваме да се прибираме и компанията ни оставя сами. Започваме да водим един от онези сериозни разговори, в които се казват най-истинските и смислени неща. Разказваш ми, разказвам ти... За това как започна всичко, какво ме накара да си изгубя границите и как съм станала толкова добра в измислянето на схеми. Става ти ясно и колко трудно ми е да ти повярвам на практика, макар на теория да съм сигурна, че ти си последният човек на света, който ще ме нарани. Установявам, че съм повярвала преди на изпитани реплики и колко бързо може някой да ти падне в очите, ако по-надолу имаше изобщо накъде. Но пък ако не се беше случило всичко това на теб и на мен, нямаше да оценим приказката, случваща се точно в този миг. Питам те отново къде беше досега и защо закъсня толкова? Знаеш защо. Притискаш ме силно към себе си и настъпва тишина. После си признаваш, че отдавна е имало песен, която сме слушали в радиото и ти е напомняла на мен, защото съм я харесвала. Опитвам се да си припомня точно този детайл, но е прекалено неясен. Установявам за пореден път колко време ни е отнело да стигнем до тук.
Вечерта приключва с целувка и съобщения за лека нощ.
А утрото носи очарованието на пътуване до Асеновград, пробване на рокли и запознанството на родителите с него. Той през почти цялото време спазва необходимата дистанция и е толкова сладък, докато срамежливо поглежда към мен и посяга с ръка да докосне моята. Говорим си съвсем тихичко и си разменяме усмивки, а си нямаш на идея как исках да прекараме деня в прегръдки и целувки. Не, че се оплаквам. Има време да наваксаме пропуснатото. Всичко е просто... Идеално. Въпреки осезаемото напрежение и у двама ни. Оставаме за мъничко сами и имаме мъничко време да си припомним допира от устните на другия, сякаш това е нещо, което изобщо би могло да бъде забравено. Слушаш ме как пея с вървящата музика и ми се радваш. Шегувам се, че поне си знам текстовете и ти се засмиваш. Усмихваш се одобрително, когато ме виждаш в роклята, която реших да премеря и после ми казваш колко съжаляваш, че ще пропуснеш деня на бала. Обещавам ти, че ще направя много снимки, а и винаги мога пак да облека роклята само заради теб. После обсъждаме идеи какви точно да бъдат цветовете и набелязваме какво ще носим на предстоящата репетиция.
Когато се връщаме към града навън вече е тъмно и целувките стават малко повече. Бързи, почти спиращи дъха, каращи ме да искам още... Започваме да разрешаваме разни загадки. Ти ми казваш сценария, а после ми подсказваш какви въпроси да те питам, за да стигна до отговора. В заключение ми казваш да си намисля нещата, които най-много ме дразнят в другите хора. След известно време добавяш, че това са най-лошите неща в самата мен. Установявам колко си прав, когато на първо място съм поставила лъжата, а когато ми се наложи измислям какви ли не детайли, за да получа онова, което искам. Шегувам се, че преди лягане ще гледам Менталиста, както правиш ти. Казваш ми, че когато ти дойда на гости няма него да гледаме. Добавям, че може да е просто за фон, а ти вече си измислил нещо по-подходящо за случая. Пристигаме в града и ми остават няколко секунди да ти се нарадвам. Прошепваш тихо, че деня ти е харесал страшно много. Казвам, че можеше и по-добре да го прекараме и те прегръщам силно.
Целувам те и ще се видим пак, когато дойда в София. Пишеш ми, че нямаш търпение пак да стане петък и ме събуждаш, когато вече си във влака, както ти бях казала.
Има ли смисъл да казва, че вече ми липсваш и докато дойде петък ще е минала още една вечност? Искам всяка секунда от времето си да прекарвам с теб, да си те гушкам и да си ми само на дъх разстояние. И вече знаеш, че си моето слънчице. Споменах ли, че нямам търпение да дойде петък? Понеделник почти мина. И за изключително краткото време, през което не съм ти чувала гласа ми липсваш страшно много. Поне преди няколко часа ме събуди с усмивка, пък и ти оправих деня. Още мъничко...
-Breaking Benjamin - Diary of Jane <3

25 март, 2012

I've been called worse

Трябва да си изразя негативните мисли, за да ми остане място само за положителните, защото те са адски много и са прекрасни и искам да мисля, чувствам и пиша само за тях.
Първо, я пак да видим кой е филма? Не, не бях аз. Не ми променяйте историята - бях там. И да, установявам колко лошо съм била наричана (твоя приятелка). Иронията е, че после аз излизам сценарист, режисьор и главна героиня във филма "Нека му усложним живота, защото той е просто толкова невинен и специален". Не аз казах, че при други обстоятелства щеше да има приказка, не аз започнах да те наричам така, не аз казах "Хайде да танцуваме." Така че, имай късмета и дума да ми кажеш по въпроса, пък после бягай, макар че и на Марс да идеш пак няма да е достатъчно далеч. И посмей да се намесиш в нещата по какъвто и да било повод и този път ще видиш истинския филм. Защото покрай всичките си лоши навици и това вече знам как става.
Той ми казва всичките прекрасни неща, които винаги съм искала да чуя, а аз оставам безмълвна, защото благодарение на филмите от близкото минало още не мога да му повярвам истински и ме е страх до такава степен, че ... И не, не си преписвай заслугите за моя повреден часовник. Той си беше лично и само за мен, независимо откъде взех идеите за елементите. Защото аз бях тази, която имаше смелостта да си мине всичките граници. Ти беше просто част от всичко, на която просто обръщах повече внимание. Толкова.
И аз ще се поправя, благодарение на него. За теб... То все пак се иска нещо повече от абсолютната сериозност и липса на думи за целта, така че успех с намирането на момичета за една вечер. После аз съм измисляла филми. Не - обичах теб. И това вероятно ме превръща в невероятна глупачка. А теб това какъв те прави? Адски готин ли? Не - адски лесен. Не, че не си го знаеш. Но не съм сигурна дали има накъде по-надолу да ми падне мнението за теб.
Just sayin'.

21 март, 2012

stereo heart

Грешното се превърна в правилно. Тишината в думи, музиката в спомени, илюзиите в забравен сън, а аз и той имаме всичкия смисъл на света. Държа да се подчертае множественото число.
За отрицателно време се превърна в човека, с когото искам да говоря дори когато нямам нищо за казване. Четем си мислите, допълваме си думите и мога да подредя цяла колекция от усмихващи неща у него, които ме очароват всеки път. И вече искам да си зарежа лошите навици. Най-вече пушенето, защото от другите се спасих. Или по-скоро той ме спаси.
Нямам търпение да си прекарваме дните заедно не само по телефона и в скайп. На мен вече ми е лято, а той е слънцето.
Използваш думи, които обикновено казвам аз и после твърдиш, че аз съм ти ги взела. Понякога ставаме толкова романтични, влюбени и сладки, че репликите ни трябва да бъдат използвани във филми. Искаш да ме наричаш по оригинален начин, защото съм специална за теб. Казвам ти, че дори и най-голямото клише ще звучи страхотно, щом си го казал ти. Идея си нямаш колко сладко изричаш името ми. Впрочем, никой не ме нарича точно по този начин и това го прави още по-очарователно. Има ли смисъл да казвам колко обожавам съобщенията за лека нощ, след като преди секунди вече си ми го написал в скайп.
Има нещо адски очарователно в това да бъда твоето вдъхновение. Мъничко е плашещо, че се чувам повече с теб, отколкото с най-добрата си приятелка, но съм убедена, че скоро ще си наваксаме пропуснатите разговори с нея. А с теб всичките целувки и множество думи, които не принадлежат на интернет пространството.
Ако трябва и да бъда честна... Не ме е страх, че ти ще направиш нещо, което да ме нарани. На теб имам повече доверие, отколкото на самата себе си. Повредите са ми в повече. А и 2012 е годината, когато 26-ти март е отново понеделник и това си има едно смислово значение само за мен. Всичко е толкова приказно и истинско, а аз съвсем скоро се събудих от последните си сбъднати кошмари. Ще го осъзная, когато се видим отново и си забравя как се диша, защото ще съм заета да те целувам. Все пак, имайки на предвид всичко досега си има една здравословна доза страх, която съвсем скоро ще заличиш изцяло.
А докато седим на пейката в парка и си говорим за всичко, което се е случило през последните пет години, установяваме колко сме пораснали и колко още неща ще ни се случат. Не знаем къде отиваме и къде ще стигнем, нито кой ще е до нас, когато най-сетне открием пътя и достигнем мястото. Научили сме какво е приятелство, любов, разбито сърце, предателство, прошка, истина, лъжа... Наранили сме, наранили са ни... Обичали сме, обичали са ни...
Да си призная, не очаквах нито едно от случилите се неща през последната половин година. Всичките минати граници, неизписаните думи, глупостите ... Преди никога не бих се осмелила да стигна дотук. Колкото повече време минава, толкова повече усещам колко времето и хората са ме променили. Направили са ме по-силна, по-уплашена, по-истинска... И някак не приличаща на себе си. Поне на онова познатото аз. Може би трябва да препрочета целия блог, за да ми стане ясно къде точно се обърка всичко. Всъщност "обърка" не е точната дума, но исках да звучи по-драматично. Сигурно когато ми се изгубиха представите за правилно и грешно.
За мое огромно щастие започнах да си ги намирам. Мина ми желанието да върша глупости, за да има после за какво да пиша. И да не се замислям, преди да направя нещо. Така де, има си и моменти, в които не се мисли много, но ми се иска да предпазя теб от себе си и незнайните повреди, които все още не съм успяла да поправя. По-вероятно е да ги откриеш преди мен и да ми помогнеш с поправянето, както досега. Или най-добрият вариант - ще се поправяме взаимно с любов, романтика, учестено дишане, много целувки и безсънни нощи. Не съм забравила и събуждането отново с целувка. Всяка сутрин, всяка вечер, всяка секунда между деня и нощта, прекарани с теб. Искам! Искам! Искам!

18 март, 2012

thnks fr th mmrs

Това, че съм спряла да забелязвам следите не значи, че ги няма. И нямам нужда да ми се напомня за съществуването им. Представям си колко много неща щяха да са различни при други обстоятелства. Пък и фактът, че вече не мисля за разни там неща не значи, че съм ги забравила или простила. Все още има частица от мен, която е адски ядосана заради всичко сторено. Но вече е прекалено малка и незначителна, за да обърна повече внимание.
Пък и не е честно той да прекарва повече време с теб, отколкото аз. За почти всеки друг нямаше да имам против. Като не броим момичетата. Добре де, ревнувам малко повече, отколкото бих си признала. Пък и как няма, след като знам колко очарователен можеш да бъдеш. И знам, че няма ни най-малката причина да се съмнявам в теб, макар да е минало толкова кратко време. Просто ... Искам аз да съм момичето до теб във всеки един момент. И да, твърде ми е рано да говоря толкова ... Липсва ми определение. Просто не можеш и да си представиш колко много ми липсваш и как ми се иска вече да те видя и да те нацелувам. Говорим си половин час по телефона, а ми се струва като само пет минутки. Не ми стига времето да ти се нарадвам. И принципно нямам дори какво да кажа в повечето случаи, когато ти се обаждам, а просто искам да ти чуя гласа и да започнем един от онези незначителните разговори, водещи до сериозност и шеги с подтекст.
А ти ми казваш, че си се сетил да звъннеш, защото трябвало да чакаш. И някак си... Ми се приисква да запаля цигара. Защото пушенето ми е един от вредните навици, които заместват други подобни и ме карат да спра да мисля за многото оставени следи. Знам, ще ги оставя. Но света не е сътворен за ден. Пък и наистина не се бях сещала от адски много време и самото напомняне и поздравите ми идват малко в повече. Построила съм стената прекалено бързо и не съм сигурна колко е издръжлива. Пък и сам знаеш, че такива следи се заличават с времето. На мен ми трябва повече време, което да прекарвам с теб. А докато си го получа, че си те замествам понякога с лоши навици, а друг път с шоколад.

you're mine, i'm yours

Иде ми да пиша за очарованието на небето и звездите, макар че вече е утро. Изритала съм одеялото си на земята, когато слънчевите лъчи са започнали да блестят право към леглото ми, защото ми е достатъчно топло и без тях. В мен вече е лято, нали ви казах?
Сбъдваш ми най-смелите мечти и желания. При това по най-добрия възможен начин. И броя минутите, докато не се обадиш, защото с теб мога да говоря с часове, понякога за напълно безсмислените неща и това все пак да са най-страхотните ми разговори за целия ден. Опитвам се да удържа на желанието си самата аз да набирам номера на всеки няколко минути, само за да ти повтарям колко щастлива ме правиш, как нямам търпение да се видим и колко приказно е всичко.
Питаш ме как всичко между нас се случва толкова бързо и приказно. Нямам отговор. Мисля си го всяка секунда, в която се сетя за теб и как се случи всичко и не намирам никакво логично обяснение. Пък и ти си този, на който му се отдава да намира логика. На мен остави да превръщам в думи всичките си чувства на щастие. Вероятно ще ми отнеме векове, за да ги изпиша правилно всичките, защото не са ми достатъчни думите за подобно предизвикателство. И не само на теб ти се иска да кажеш онези хубавите две думички, които изискват същите в отговор. Просто всичко се случва твърде бързо, а и аз съм страхливка по природа. Пък и искам когато ги кажа, да си пред мен и да видя отговора в очите ти, преди думите да успеят да се образуват от устните. А и после ще сме прекалено заети да си поемаме дъх между многото целувки.

И докато се чудя каква картинка най-много ще отива на написаното, телефона започва да звъни с познатата ми любима песен. Щастлива съм. Толкова, че ако ми съберете всичкото щастие и го разделите по равно на всички хора по целия свят, на лицата им ще има усмивки, а обич и доброта ще изпълват сърцата им.
Започвам да се чудя какво ли би ми казал, ако знаеше колко щастлива ме правиш и какви неща пиша в блога, чието име съвсем случайно съвпада с твоя ник. Значи е имало приказка още преди да се срещнем. Хайде да дадем всичко от себе си да стане от онези приказки с любимия ми край: "и те заживели щастливо..." без край. Всъщност няма защо да ти го казвам, защото почти си призна, че си мислиш същото.
Знаеш ли... Имам усещането, че те познавам по-добре от самата себе си. Особено когато ти откривам двойния смисъл в думите и казвам с прости думи онова, което се опитваш да ми обясниш. Или ти довършвам казаното, чета ти мислите. А когато започнем да говорим и случайно ми кажеш: "като онзи път когато с някой си...", установявам колко много още има да науча. И щом започнеш да ми разказваш, изпитвам добронамерена завист спрямо онези, които са били около теб през всичкото това време, преди да те срещна. Искам да знам всичко за теб. А ти искаш да знаеш дори нещата, които не бих казала на никой друг. Мога да ти издам и една малка тайна - знаеш ги. Още преди онази събота знаех, че мога да ти кажа всичко, което премине през ума ми, защото ще го разбереш без да е нужно после да оправдавам себе си за думите и постъпките. Защото някак си не ми виждаш всичките глупости просто като такива, а знаеш за причините зад тях и дори сам успяваш да ги познаеш.
Казваш ми, че искаш всичко да е наред и да не прибързваме с нищо, защото е прекалено съвършено и не искаш да го развалим. А без дори да ми го казваш зная, че мога да ти вярвам без дори да се замисля. Няма нужда да ми казваш, че ще излизаш само с момчета тази вечер и ще се прибереш преди полунощ, защото знам, че наистина ще го направиш. Не са просто думи, които да ме накарат да ти вярвам. Просто си личи от начина, по който погледа ти търси моя... усмивката, която се появява на лицето ти... прошепнатите думички, който отекват в съзнанието ми хиляди пъти, преди да заспя...

Най-истинска съм, когато пиша. И най-любима. Мислех си, че когато съм влюбена не мога да пиша, но всъщност няма общо с влюбването, а с човека, в когото съм била влюбена. Като ми изпълват света и думите с мрак как да пиша? И когато не ми стига въздуха, за да функционирам правилно... А той е слънчицето, което пропъди всичкия мрак и сега песните в плейлиста не ми отиват изобщо. Трябва да си намеря весели песнички за слушане.
За него мога да пиша с часове и пак да имам какво да кажа. Мога да търся всичката логика на света, а ти да ми помагаш, но в края на деня достигам до извода, че така е трябвало да бъде. Не по-рано, не по-късно, а точно сега. И колко сладко звучи името ми, когато го изричаш... Знам, започнах да ставам прекалено сладникава. Време ми е да обърна малко внимание на математиката, пък после може да има продължение.

17 март, 2012

kinda perfect


Имах най-страхотният ден на света! Всичко ми е толкова приказно, че трябваше да накарам някой да ме ощипе, за да осъзная, че не е сън, а се случва наистина. Светът не е мой, а наш! На мен и на него. И на всичките дни, които ще прекараме заедно. И някак си всичките ми идеи страхотни идеи се сбъдват една по една. Той ми носи късмет. Прави ме щастлива. Не помня кога за последно подскачах по цял ден и се радвах като малко дете. Имам чувството, че още малко и направо ще полетя от скачане.


Обещавам повече подробности, когато имам думите за да си изкажа щастието, радостта и всички останали положителни емоции. А сега продължавам да си изваждам летните дрехи от гардероба и да прибирам зимните, защото в самата мен вече е лято. След всичките ежедневни душевни самоубийства най-сетне се чувствам толкова жива, че мога да направя всичко, стига да имам желанието. А такива имам много. (не, не ми е мръсно подсъзнанието).
Съгласявам се напълно с казаното, че има хора, които идват в живота ти, за да го разхвърлят и да те разрушат до основи, а после да си отидат. Но вече си имам доказателство, че съществуват и онези, които ще се появят, за да те поправят, да те превърнат в принцеса и да те радват все повече с всяка следваща секунда. Нямате си на идея как нямам търпение да дойде края на месеца и пак да ми се наложи да събирам багаж. Защото тогава всичко вече ще се случва наистина и няма да има по-щастливи от нас никъде по света!

15 март, 2012

wouldn't want it any other way

Днес ми се въртят притежателни местоимения в ума. Вероятно защото знам как ме беше вписал досега в телефона си и това не притеснява само теб, макар че не бих си го признала. Най-странното нещо на света е да заличиш една идея за вечност и да приемеш, че на нейно място може да има друга.
Припомням си как биеше сърцето ми онази вечер при подобни объркани и хаотични мисли. Бързо и уплашено. А твърдях, че ако евентуално нещо се случи няма аз да съм тази, която ще се отдръпне. Всъщност точно това направих, макар да бях премисляла този сценарии доста пъти в съзнанието си. Просто пазих прекалено много място в себе си за някого, на когото му е все едно и следите още личат понякога. Но ако трябва да бъда честна, никак няма да ти е трудно да ги заличиш. Няма друго подобно усещане като това да знаеш, че си в мислите на някого, независимо колко сте далеч. Знаеш - чувствам се специална. И продължавам да се питам къде си бил досега. Питаш ме същият въпрос и ти казвам, че съм те търсила без да зная.
И внезапно ми е твърде лесно да забравя за притежателните местоимения в минало време и онази единствено написана вечност, защото си ги имаше повече в съзнанието ми, отколкото в реалността. А ти си истински и приказен едновременно. И с теб не трябва да бъда нищо друго, освен самата себе си. Не е нужно да преобръщам света, макар че за теб бих го направила. Първоначалните ми защитни реакции и аларми вече не отчитат присъствието ти като повод за тревога. Някак си всичко, което исках досега е точно това. Не заради обстоятелствата, а заради самите нас и фактът, че почти повярвах отново в приказките.

Тъкмо днес, докато бях в училищното радио по време на поредното предаване си припомних как не много отдавна ти ни обясняваше програмите за работа с музика на компютъра и копчетата на пулта. После сядаше отстрани и ни оставяше ние сами да се справим с малко помощ, когато ни беше необходима. Днес бяхме в твоята роля и седяхме отстрани, докато малките зайчета вършеха нашата работа, при това вероятно по-добре от нас. Това ме кара да се чувствам внезапно пораснала. И почти ми се иска да можех да върна времето до онези часове в радиото, за да те намеря още тогава и да нямаме следи по себе си от преди. Но пък без следите от разочарования, напразните усилия и несбъднати вечности, вероятно никой от двама ни нямаше да оцени случващото се тогава, както е сега.

14 март, 2012

finally found ya

Почти бях повярвала, че когато се появи принца, аз вече няма да съм принцесата за него. Оказва се, че именно той ще ме превърне отново в принцеса. Спира ми дъха само с думите си. Изрича всичките неща, които някога съм искала да чуя. Усмихвам се глупаво цял ден, дори в часовете по математика и причината за това пак е той. Защото самият той носи следи по себе си и понякога по-добре от мен разбира какво ми минава през ума. Изпитва същите несигурност и страх, които ми измъчват съзнанието от време на време. Но ние не се крием, не бягаме, не си отиваме, а оставаме. И можем да докажем на всички, че всичко е възможно.
Установявам, че алармите в ума ми продължават да действат, но имаш способността да ми разбиеш защитите без дори да се опитваш прекалено много. Защото за едно момиче (и особено за мен) няма нищо по-хубаво от това да чуе как момчето до нея вече си представя части от бъдещето с нея. А аз принадлежа на твоите планове. Искаш ме в бъдещето си. Искаш също като мен да дадеш всичко от себе си, но този път да си струва.
Бях успяла да си разделя реалността на няколко отделни, в които определи неща се знаеха, други се скриваха, трети се променяха, за да звучат по-добре. Което от своя страна си има леко убийствен ефект. А сега някак си успях пак да ги слея в едно и ... Щастливо ми е! То затова и не и се получава писането.

12 март, 2012

Alive

Къде си бил досега? За да ми обърнеш света наопаки и някак си всичко да си дойде на мястото. Толкова е перфектно, че ме е страх да не го разваля. Толкова е приказно, че все още не мога да го осъзная напълно.
И трябваше да ми се напомня как се диша, но от вълнение. Понякога наистина предизвиквам съдбата с думите си. Затова и си получих контролния тест. Установявам, че не съм се поправила напълно, но ще отнеме малко време и това да стане. Освен това всичко хубаво от преди се е превърнало в отрицателно. И адски много ме е страх да се надявам, да правя планове и да не объркам нещо. А ти разбираш всичко това, защото не се е случило само на мен.

На шега ми казваш, че май ми е харесало в София.

В отговор те целувам и ти казвам, че причината си ти.

Знам, че е доста страшничко. Ако мислех, че имаше и най-малката вероятност да те нараня заради някой друг, нямаше да позволя нищичко да се случи между нас. Просто всичко се случва прекалено бързо и не ми стига времето да осъзная всяко едно нещо, преди да се появи следващото. Знам единствено, че заради теб си намерих усмивката, смелостта и започнах да си губя писането.
Нишката е скъсана, последните следи са привидно заличени, а разните там детайли принадлежат на синята кутия в гардероба. Как обаче да се справя с проклетия страх? Вероятно затова ми е прекалено приказно и нереално. Страх ме е, че ако повярвам дори за мъничко ще се окаже просто приказка.
Знам, негативните мисли да вървят по дяволите! Просто... Вероятно първо трябва да се наспя, а после да пиша.

09 март, 2012

got to love it

Чувствам се лично поздравена, когато по The Voice пуснат Hot Right Now и веднага след нея International love. Гениалните ми идеи пак започват да действат и предстои събиране на багаж. Невинното ми скриване на детайлите ми дава свободата от време на време да си правя каквото си поискам. А и в цялата тази история трябваше да има поне едно хубаво нещо. Пък и контролните тестове са хубаво нещо. Да не пропусна да спомена, че и братовчед ми има заслугата за идеята.
Имах си едни определени навици, които повтарях дълго време... Например гледане на снимки, слушане на песни. Установявам, че съм спряла да го правя. Особено това със снимките. Пък и песните не ми влияят по никакъв друг начин, освен усмихващо за адските спомени. Както всички останали, на дъното на гардероба. Това значи, че се поправям от само себе си. А и пречистих телефона си от многото написани бележки.
Проявява се тенденцията да не пиша, когато ми е щастливо и доволно. А искам да пиша за всичките страхотни разговори и закачките. Искам да пиша... Но и времето не ми стига, защото творческата ми страна се занимава с разни други неща. Поне след този уикенд, надявам се, ще има за какво да пиша.

06 март, 2012

no right at all

Когато вземе да се получава така, че аз говоря на теб, а ти ме слушаш, но отговаряш с кимване или съгласяване без никаква проява на интерес, на мен ми минава желанието да говоря. Слушаш, но не чуваш, тук си, а все едно не си. И първо съм виновна, а за причините да направя нещо не се търси информация. В такъв случай си губиш правото да даваш мнения и съвети, защото не си човека, на когото да казвам всичко, а този, от когото ми се налага да крия най-важните неща. Истината трябва да бъде премерена и в допустими граници, пък дори и малко променена, за да си спестя излишни разговори, в които ще съм виновна без доказване на противното.
Част от всичките ми желания да избягам не бяха заради посоката на бягството, а заради самата идея да не съм наблизо, за да трябва да премълчавам нещата, които са имали най-голямо значение. Така се превърна в човекът, пред когото трябва да скривам доста детайли около случващото се. Вместо да ме разбереш и да ми кажеш кое е правилно и кое не, трябва да слушам лекции за това какво страшно нещо съм направила (примерно казано). Може би ако не исках да избягам, нямаше и да си намеря посока за бягството. Сигурно и нямаше да ги има крайностите и ходенето по ръба, просто защото е забавно.
От друга страна... За хубавите неща се искат отделни постове, пък и за момента няма да ми стигнат думите. Просто стискам палци и ще се справиш!

random thought:
-How can you be both the best and the worst thing that ever happened to me?

05 март, 2012

can't get enough ^^

Обожавам разговорите с момчета, включващи обмяна на гледни точки и обяснения зад дадено действие. Светът придобива нови измерения, които мога засега да наблюдавам само отдалеч, без да успявам да видя всичко ясно.
Тръгвам аз да му говоря за септември, а той ми казва, че тогава ще пишем книга. Никой обаче освен моето Муше не може да разгадае смисъла на любимата ми татуировка, която утре става на цели пет месеца. Всеки един детайл си е на мястото и няма нищо "просто така". Очевидното е ясно и може да се разчете. За останалото обаче знаем само ние двечките (с небиологичната ми, но най-истинска и любима сестра). Обичливо ми е, ако не е станало ясно.
Ако взема един лист, разделя го на две и започна да пиша, ще се получи интересно писане. Започнала съм да си задавам въпроса "Защо го правя?" след всяка измислена идея, преди да я превърна в действие. Дори мисля, че е добра идея да започна и това да записвам. Установявам, че неща, които до съвсем скоро правих по навик без дори да се замисля вече ги няма в денонощията ми. Чудно е, че дори не съм им усетила липсата. Това е хубаво нещо - има надежда за мен.
И все пак, слънчево дете такова, приказката ти си я бива. Някой ден евентуално бих ти позволила да я разказваш на децата ми, ако вземе, че се сбъдне. Но съм почти убедена, че бих направила всичко по силите си това да не се случи. Защото някъде по пътя се спрях с глупостите. Остава само да си изясня причините зад действията и да премина още няколко подобни теста, когато времето и мястото няма да ми се струват неправилни, а дори напротив - точно там и тогава ще искам да бъда. Заедно с всичките планове, музика, разговори, прибирания рано сутринта и прилични количества алкохол, които да превръщат изживяванията в интересни и незабравими.

04 март, 2012

music loud, thought even louder

I gotta admit that I'm moving too fast. It's like driving down on the highhway. You can just go with a decent 60 km per hour. You have to hit the 120's to feel the energy, the freedom, the pure adrenalin running through efery single cell in your entire body. Have you ever felt that way?
I have a thing for guys who come with the warning of a friend. That's probably because I always think I'm right and I want to prove them wrong. You know, him and I are gonna make it. He's different. He won't hurt me like he hurt someone else. As if my friends draw a safe line for me and I go right then and there to cross it. Eventually I turn out to be right. Sometimes they are different, they did care. But it doesn't hurt any less when they have to leave, because they want to find theirselves, or are too scared to actually admit they care, or simply had some time to waste, and I was at the wrong place in the wrong time.
No, don't get me wrong. I don't have the right to complain. It takes two. One to tell lies and another - to believe them. I'm not saying they all lied to me. Some just ommited to tell me that they were not really into the whole relationship thing. And I have no idea how not saying things makes them easier. I mean, sometimes you just have to clear the air and move on. Unfortunatelly I seem to be the only one who thinks so, and I got tired of trying to talk and fight and whatever. I've done more that I ever thought I would and could. The only thing I should be sorry is not giving up earlier, but I followed my heart and I was true to my own desire, so there's nothing else left to make me regret it. It was what I wanted.
What I want now? Well, to stop moving so fast will be the first thing. I know less thinking was my priority, but I really feel like thinking about things. To be honest, not things exactly, but the reasons behind everything I do. I've had one and only that made me cross lines and do stupid and crazy things for quite a long time and I want to makes sure that that reason is no longer an actual reason. Because there's something else there, that I don't wanna ruin.

03 март, 2012

on the road.. again ^^

Обожавам семейните пътувания с крайна цел Бургас. Предимно защото го има моментът, в който си слагам слушалките, пускам музиката и думите започват да чертаят мисли и истории пред погледа ми. Минали, настоящи, бъдещи, хубави, лоши, вдъхновяващи... Всяка нота си има отговаряща на нея идея. Всяка песен крие история. Избрани са предварително, за да се връзват на мислите ми. Има и някой, които са попаднали случайно, за да ми побъркат мъничко съзнанието. Хаосът превзема всичко, а аз се опитвам да въведа ред. Все пак последното ми идване до Бургас не беше от най-забавните. Вероятно затова и нямах желанието да идвам пак. Защото гледах светещите червени числа на часовника в кухнята цяла вечер, опитвайки се да измисля нещо някак си. Сигурно поради тази причина тактично избягвам да поглеждам към споменатия часовник.
Обожавам да измислям готини, макар и не толкова внушителни изненади. Пък никак не е забавно, когато не ми се получат и държа да напиша едно "мрън" по този повод. Идват ми и разни интересни идеи още от няколко дни насам. То колкото няма нужда, толкова повече стават идеите.
Установих и колко точно е "твърде много". Границата се появи сама, без да трябва да си я чертая и повтарям хиляди пъти. Просто в един момент я нямаше, а в следващия вече беше ярка и пречеща ми да мина. Пък и не исках да минавам. Така установих колко точно е "твърде много" и кога имам не само желанието, но и способността да пратя всичко по дяволите. Доволна съм от себе си.
Все пак не всяка сутрин се събуждам с желанието да си пусна весела музика и да си почистя стаята. Последният път беше... Отдавна.
А на идването ми в Бургас му липсват компанията и дискотеката. Така де, на мен ми липсват. Иначе поне коктейла си го бива. И май не съм чак толкова повредена. започнала съм да се самопоправям, щом вече не ми се налага някой да ми напомня да дишам. Отново доволна усмивка.

02 март, 2012

finally myself

Най-сетне! Finally! Казах го в минало време. Всичките неща, които ми казаха Теди и Мушето, пък и не само те, най-сетне имат смисъл за самата мен и не са просто думи, с които ще се съглася, но които ще пренебрегна заради собствената си нелепа глупост. И както казах, дано само ми стигнат ангелите в случай, че се случим на някое кръстовище по едно и също време.
Припомних си малка част от съня си снощи. Пак на кръстовище и разговор, състоящ се от няколко реплики. Помня, че нещо в думите му не беше наред. Опита да се извини, а после да ме прегърне, но се дръпнах, знаейки че ще се разплача като малко дете. Казах, че не мога да се справя пак с това и той си отиде. Не съм убедена дали не го последвах или просто си мислех да го сторя. Но беше просто сън, за който се сетих едва, когато пак ще отивам при сънищата. Дано е вярна теорията за сънуваното. Защото е крайно време за смяна на ролите. И не ми е нужна нова роля. Имам си смисъл, обичливост, днес дори подскачах доволно. Всичко си идва на мястото. Жалко само, че ми отне толкова много време, за да ми просветне. Най-сетне!

01 март, 2012

i got there.

Отнема ми малко повече от необходимото време, за да ми просветне, че вече съм достигнала момента, в който вече не искам да се връщам, нито нещо да се случва, нито да има значение. Защото се случи този път да танцувам и да не си мисля, че съм объркала мястото и времето, пък и човека. Бях точно където трябва и която трябва - щастлива и себе си. И не ми отне всичките сили на света да го постигна. Дори не се наложи да правя много.
Установявам, че не винаги е необходимо да обръщам света, защото хората, които имат значение вече ще са го направили. Или поне няма да ми се наложи да се справям сама с всичките сложности, а с мъничко помощ нищо не е прекалено убийствено и сложно.
Тестът беше преминат успешно. Намерих се... И себе си онова нещо оставеното някъде си. Остава само да започнем с правилното функциониране.
Единственият ми проблем сега е, че се съмнявам прекалено много. Благодаря (най-саркастично) за което. Съмнявам се в думи и действия, търся скрити зад тях значения и очаквам всеки да направи нещо, с което още повече да ме повреди и отчая от хората, за да мога все повече да заобичам животните. Накратко защитите ми са с нови нива на ефективност и предпазливост, което мъничко ме притеснява. Не искам да се съмнявам във всичко и всеки. Всъщност имам нещо конкретно на предвид, за което не искам да се съмнявам. Може и липсата на сън да има нещо общо с подобни размисли, но не е само тя. От друга страна е хубаво да усещам наличието на действащи защити и аларми.
И благодаря за стената, построена от другия край на един от мостовете, който особено често обичам да минавам. Вече няма и къде да ида, така че паля огъня и го оставям да изгори, заедно с всички мънички нишки, червени кончета и каквото още е имало там.
Най-сетне се чувствам свободна, дишането не ми е проблем и се справям без ластичката. Трябва само да внимавам със строенето на нови мостове и пак имам онова конкретно нещо в ума си. Надявам се защитите ми ще издържат по-дълго време този път. След последното им изключване все още има прекалено много изпочупени и повредени неща, но надявам се ще ми стигне времето да ги поправя, преди следващото нахлуване с взлом. Ако изобщо мога пак да се справя с подобно такова. Затова нека ги има съмненията и алармите след всяка дума и всяко действие. По-добре да се съмнявам, отколкото после да се чудя къде съм се изгубила и къде (по дяволите) да се намеря.
И вече спрях да лъжа себе си, защото повтаряната лъжа се превърна в истина. Не казвам, че няма следи. Но само толкова. Пък и отдавна са изгубили значението си. Могат единствено да ми служат за предупредителни знаци следващият път, когато реша да преобръщам света, за да поставя под въпрос причините за тази си идея и желанието зад нея.