18 април, 2012

i only miss you when i'm breathing

Искам да пиша. Последната една седмица няма да ми стигнат думите да я опиша, а за него дори няма смисъл да опитвам. Защото е толкова много неща и ми е оставил толкова много следи, думи, спомени, погледи, усмивки...
Ама ама ама... Как го направи? Промъкна се покрай всичките защити, изключи ги отвътре и си се намести там отляво. Не, че имам против. Просто... Мина само месец, а си нямаш на идея колко не исках да те пусна да си заминеш обратно към София. Да, след няма и три дни аз ще пътувам натам, но докато минат тези три дни ... Пък и как ми се разказа играта днес...
Затова не се харесвам такава... Влюбена, вманиачена, побъркана... Прекалено лесно стъклените замъци стават на прах. Песимистично погледнато. Уязвима беше точната дума за случая.
Странното е, че отдавна се бях отказала от приказките. Докато ти не се появи, за да я има нашата. И не само идеалите ми върна, но и вярата... Способността да обичам.
Няколко пъти ми се случи за секунда да усетя парфюма ти и да се спра, за да се огледам. Все едно по някаква случайност ще си съвсем наблизо. Обикновено теб карам да спиш от вътрешния край на леглото, за да не те избутам от него с желанието си да съм близо до теб, прегръщайки те цяла вечер. Снощи реших, че така ще си ми най-близо и спах именно на онова място, където предишната вечер беше ти. Почти успях и да излъжа себе си, че усещам как ме прегръщаш, докато спя. Но с това почти съня ми избяга.


И не ми проваляй опитите да остана за мъничко ядосана. Нищо, че веднага щом се обади си забравих всички други мисли, освен тази, че ми липсваш и те обичам. Особено заради сладкия начин, по който говориш с мен и как повтаряш по три пъти първите си думи, както правя аз. Дишам и отивам да сънувам уикенда, пък и дано дойде по-скоро. И знаеш, обичам те!
ps. пък пък пък ... ако знаеш колко ми е криво като запаля цигара и реша да споделя цигарения с целувка и не си там... и когато стигна до половината с идеята, че останалата ще я оставя на теб ... липсваш ми ... и вече наистина си лягам, че ако продължа с писането ще ми стане още по-тъжно.
Забравих да спомена и как реших преди да заспя днес да спусна завесите, за да си допълня илюзията, че си с мен. И играта не е толкова забавна, когато я играя сама, затова ще я играем двамата, за да може животинчето да не е само по моите предпочитания. Пък и ти ще го направиш много по-хубаво. Спирам се, че иначе ще си пиша до сутринта.

15 април, 2012

thinkin aloud

Дишам...
През ума ми минава защитната мисъл, че подобни изживявания ще се забравят трудно. Особено как стоиш на вратата на стаята ми с цигара в ръка, докато аз сресвам косата си. Тя и без това след малко пак ще бъде разрошена, но това са подробности. Минал е само месец. Как може толкова малко време да си се струва като толкова много (всъщност не ми е достатъчно, но ми се губят усещанията за време като цяло)? Реторичен въпрос.
Знам, че съм прекалено хаотична. Вината е негова. Пък и типично в мой стил си ги има крайностите на часове, в който нищичко не може да ми открадне усмивката и секунди, в които ядосването ми идва в повече. За щастие първите са повече, така че няма да им обръщам чак такова внимание.
Извоюваната свобода, която като цяло отне доста жертви си ми харесва. Проявява се ефектът да ми се казва "да", просто защото вече им омръзна да ми казват "не". Пък то оставаше и да не се стигне до тоя момент. Като цяло е забавно да си на дискотека и вниманието ти да не е насочено към вършене на глупости и търсене с кого точно да ги свърша. Все едно е било в някой друг живот, прекалено отдавна, за да помня детайлите от онази интересна и уж запомняща се вечер.
Реших да спя с две възглавници, за да си вярвам, че не спя самичка в голямото си легло. Дори не съм си гушкала бялата мечка, защото си знаех, че няма да ми е достатъчна и ще си мисля как искам да е някой друг на нейно място. Пък и добре, че успях да се приспя със скучно писане, за да заспя бързо. А точно в този момент, освен него, ми липсва писането. При това не хаотичното, което прилагам в момента, а другото, което грабва от първата дума и не те оставя часове, след като си прочел последната...
С всичките си повреди, бях сигурна, че нито ставам за обичане, нито мога да обичам. Back then, което всъщност не е било толкова отдавна, бях отписала всичко. Това се опитвам да му обясня, когато решава да ме попита как бих се почувствала някоя сутрин в леглото на напълно непознат. Като цяло май има право. Това, че ми се иска да ми е все едно не значи, че на сутринта няма да съм достигнала до най-мрачните кътчета на ума си в опит да разбера какво, по ангелите, съм си мислела, когато съм решила да се забърквам с random X хора. Припомням си и вдъхновяващият пост на Мимс с един от любимите ми цитати: "моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш." Point is, че гениалният ми план от онова време нито е бил толкова гениален, нито е щял да има особен ефект, освен да ме доповреди. Макар че, май точно това ми беше една от целите - да заменя старите повреди с нови, защото просто ми бяха в повече и не можех да функционирам правилно.
Anyway... Минало свършено... Дори почти забравено. Пък и agreed, това не е огън, от който искам да съм се опарила, за да знам, че пари. Сам го каза. Пък и си бил там, докъдето ми се искаше да стигна. Споменавала ли съм, че имаш изключителната способност да ме спасяваш от самата мен? Знам, че искаш първо да ти го кажа и тогава да го напиша, но сега ме е хванало вдъхновението и прозренията не ме оставят да си отдъхна, докато не ги изпиша всичките. Пост писан няколко дни. Все така се случва, че започвам да пиша, спирам се и после се случват още хиляди неща, за които не ми остават думите да пиша. Ще наваксвам после, като ми мине вълната от преживявания и мислите ми не ме побъркват.

10 април, 2012

silver side or whatever

И повредите започнаха да си личат. Къде било счупено... Някъде залепено и счупено няколко пъти... Липсват части... Има пукнатини, прах...
Да не забравяме и проклетите лоши навици. Кой ме караше да ги прихващам всичките. Хайде да не си казваме нищо, защото то вече се знае. После да вършим глупости, защото се живеело за мига и за спомените. То каквото си направя сама никой не може да ми го направи. С малки изключения.
По принцип на теория разни неща се случват на всички. И имат способността да се случат на всеки, без изключения. На практика обаче, най-често се случват на мен.
Пък ако някой може да ми намери смисъла, значи ме познава твърде добре и трябва да внимавам какво къде пиша. Естествено трябва да проверявам от време на време колко са издръжливи разните там стени, граници и други подобни. Има си ги. Но повече няма да ги проверявам. Прихваща ме абстиненцията. Да, онази, ама не точно. Като се пристрастиш към всякакъв вид провали, филми, липса на обяснения, пък и липси като цяло, започваш да си ги търсиш несъзнателно в ролята си на зависим. Да, за себе си говорех. То иначе няма да реша да си проверя границите.
Пост, писан няколко дни. Звуча прекалено мрънкащо, знам. Просто трябваше да го има и тоя момент за профилактиката. Зависимостта ми си остава главно в писането, продължаваме с поправката и очаквайте адски щастливи постове следващите дни, ако изобщо ми остане време да пиша. Да, по негова вина ще е, защото има способността да ми открадва мислите, без дори да го осъзнава напълно. Друга тема за друго време.

04 април, 2012

you know it

... -А как се дишаше?
-На кой му трябва дишане, щом има целувки?...

Все още ми е трудно да си обясня как се случи така, че аз намерих теб, а ти откри мен.
И вече не само съм побърканата, но и побъркващата. Той ми открадва дъха, мислите, съня... Около нас се носи едно особено напрежение. Сякаш въздухът се наелектризира от насъбралото се привличане. Една искрица и всичко е обхванато в пламъци. Целувам те, а ти виждаш блясъка в очите ми. "Ако можеше да видиш как сияеш в този миг...". Причината си ти. И няма нищо, което да ми носи по-голямо спокойствие от това да съм те гушнала, а усещам тихото биене на сърцето ти и да рисувам с пръсти по кожата ти. Дори ми се чудиш как мога да правя само това, докато ти вече заспиваш и да не ми омръзва. А аз съм най-сетне намерила спокойствието, сигурността, себе си и дом би било навсякъде, където си ти.
По някакъв странен начин ми се случва да намеря някоя твоя стара снимка, попаднала в моя фотоапарат и да си помисля колко време досега сме пропуснали в лутане. Но пък най-сетне си тук. И да, можело е толкова по-рано да се срещнем. Но не се тревожи, имаме всичкото време на света да си изживеем най-сладките моменти на света заедно. Както в събота, когато решихме да хванем автобуса и трябваше да бягаме. А после в мига, щом достигнахме до вратите ми каза, че искаш да минем по моста на влюбените заедно и да пропуснем прибирането с автобуса.
Събирам си багажа от стаята ти и ми се струва някак толкова миличко да прибера кърпите от терасата, да оправя леглото и най-вече чаршафа, който за пореден път си е намерил малко място в единия край. Припомням си как го оправях преди да си легнем, а ти ме питаше защо толкова го оправям, като на сутринта няма да го има. Сгъвам ти пижамата и я оставям под възглавницата, където й е мястото. За мъничко си поемам дъх, знаейки колко празна и пуста ще ми се струва моята стая, щом се прибера. По-късно вече съм се прибрала и съм си легнала, когато си говорим и ми казваш същото - колко празна е и твоята стая без мен. И колко мило ти е станало да я намериш подредена, сякаш не съм била там. После обаче си забелязал оставения на бюрото шоколад и хартиените птички, които ще виждаш всяка сутрин и ще си мислиш за мен.
А понеделник сутрин никога не ми се е струвала толкова очарователна със събуждането към шест и после решението да си пропуснеш лабораторното упражнение, за да останеш в леглото с мен и да си ме гушкаш. Поне преподавателката ти разбира, че момиче не се оставя самичко в леглото.
Ще пропусна умишлено детайлите, включващи споделяне на цигара, разните експерименти и как все успявам да те накарам да ми се усмихнеш с онази усмивка, която подсказва, че почти нямаш търпение да си останем само двамата. А как се ходеше? Треперя, но не от студ. И ако искаш вярвай, но свят ми се зави. От време на време се сещам за някоя нова идея, припомням си някой детайл и се усмихвам глупаво, а после скривам лицето си, защото нормалните хора не се усмихват сами на себе си. Сам го каза, като наркотик сме си - пристрастени един към друг. Хубавото е, че липсват негативни ефекти.
Как се случва така, че най-щурите ми идеи по един или друг начин са били и твои? Общите мисли и действия са толкова много и като прибавим иронията на буквите си е просто магическо. Търся му логиката, но както обичаш да ми казваш - няма смисъл да я търся, защото не във всяко нещо си има логика. Но пък... Колкото и да си приличаме, на теб ти говори математиката, а на мен литературата. Получава се така, че общите неща са точно толкова, колкото и различните. Допълвайки се.

... -Обичам те!
-И аз теб.
-Аз теб повече.
-Невъзможно. Аз теб най-много.
-И аз най-много...