22 май, 2012

let's think


Липсваш ми. 

Другата седмица по това време долу горе ще си събирам багажа за Приморско. Перманентните ми желания от известно време насам ще се сбъднат, макар и със закъснение. Снощи земетресението реши да ме събуди, при това доста стряскащо. Не, че беше много силно тук, но звънкащите делфинчета допринесоха за ефекта. Спинках си сладко и дори сънувах, вече не помня какво. И после хоп - усещам как леглото се люлее, а аз се събуждам и се чудя какво се случва. Включвам си телевизора и гледам делфините. Поглеждам си телефона - 03:03 часа. И друг път съм усещала земетресение, но съвсем слабо, като трептене за няколко секунди. Може и да преувеличавам, защото се събуждах докато се случваше и всичко ми изглеждаше с една идея по-страшничко. 
Полежах си, докато осъзная какво се е случило, а после реших да проверя само аз ли съм се събудила. Родителите ми си спяха спокойно в другата стая и всичко беше адски тихо. Почти щях да спя на светната лампа, поне ако се събудя пак да не съм в тъмното и да не се чудя какво се случва, но реших да бъда герой и оставих само телевизора да свети. 
Изпих си кафето, изпуших си цигарата, сега отивам да се къпя, а после смятам да залича непубликувания блог от регистрацията ми и да обновя този. Най-вероятно ме очаква и пазаруване с майка ми следобед. 
Публикуването на една песен ме накара да се замисля, че всичко наистина е приключило. За училище имам предвид. Преди знаех почти всичко, което се случва с теб, както и ти за мен. Липсват ми разходките в парка, когато си обсъждахме любовните проблеми. То едни проблеми... Но си бяха доста интересни за онова време. И когато ми взе телефона и звънна след представлението с Асен Блатечки. Или когато си пишехме плюсове и минуси. И всичките щури снимки от екскурзии и разни подобни. Понякога ми се иска онова разминаване да го нямаше. И се чудя дали сме си все още същите, независимо от времето. 
В последно време откривам доста интересни и неподозирани мисли в съзнанието си. Или пораствам, или се побърквам, или ще ставам философ. 
Бях си забравила колко опичам хаотичното писане. Следва продължение...

20 май, 2012


Да благодарим на онзи, който е измислил вратите. Ignorance is bliss. За отрицателно време преминавам през различни фази и си преразглеждам блога в търсене и аз не зная на какво. Притеснявам се за утре, а вместо това имам нуждата да си попиша хаотично за спорта. Да, един път да си събера багажа, ще съм спокойна, доволна и щастлива. Пък ти си гледай глупавите сериали и после да не кажеш, че пак аз съм виновна. Поне се опитвам, или по-скоро опитвах. Вече ми е абсолютно все едно и нямаш думата. 

Само да минат матурите и да се успокоя и да усетя щастието. Той определено ще има заслугите за това. Балът ще е като изваден от приказка, защото той е принца, пък аз неговата принцеса. И обожава да ми вижда усмивката, когато му носи кафе сутрин. Пък и аз неговата, когато го целуна без да го е очаквал. 
Ако не е ясно, главно мрънкам, защото ми е притеснено от доста време насам за адски много неща. Пък и той ми липсва, нищо че всяка сутрин пием кафе по скайп. Не ми е достатъчно. Искам да се събуждам до него, да заспивам до него и да прекарвам всяка една секунда от останалото време с него. Май го обичам. Май повече, отколкото е разумно и нормално. Но пък кога съм се примирявала с нормалните неща. Да живеят крайностите! И сладоледа... И ягодките... И лампичките, които някой ден ще светят около леглото. 
Добре де, прибирам сладоледа в камерата и сядам пак да преговарям. Стискайте палци! Да мине това и после ми се радвайте на усмивките.

19 май, 2012

lost and found again


За протокола, поправям се. Едно бъдещо тефтерче с разни записки, синя ластичка и ще си искам света. Ама онези хубавите думички пак са започнали да ме плашат и ми е някак си трудно да ги кажа на глас. Проклетите повреди... Сега ще обяснявам сама на себе си, че страшното е повече в ума ми, отколкото в действителността. Така де, никак не обичам някой да има способността да ми преобърне света с главата надолу. Пък тези хубавите думички точно това значат. И затова ще си обяснявам известно време, че миналото си е минало. 
И имах малко време да си прегледам блога и да си припомня разни неща. Та, whatever it was, защото определение така и не намерих, it wasn't a good thing. Sometimes I wonder if I will ever feel like that again, ама то такава зависимост не искам повече. Действаше ми прекалено убийствено и саморазрушително. Вярно, че си мислех разни съвсем други неща и понякога съм склонна да се съглася, че съм била права, но повече подобни изживявания не искам. I've had enough for a whole lifetime. 
The point is, че най-лошите неща, които биха могли най-много да ми навредят и да ме повредят, ме привличат по един особен начин. Дотолкова, че губя контрол и усещане за време и място, правилно и грешно. И това е идеално, ако пишеш книги за повредени герои и непреодолими чувства, но в реалността на мен лично ми стига едно такова изживяване, за да знам как да го напиша и да не ми се иска да го изживявам пак. Ако ще има крайност, която да не искам да достигна, ще е именно тази. То е точно... Когато Нейт се вмъкна в съня на Алиенора и тя знаеше, че нещо не е наред и не може да му се има доверие, но и не можеше да се отдръпне и дори да отмести поглед от него. 
Пиша подобни разсъждения, защото ми се иска да вярвам, че съм пораснала достатъчно, за да погледна назад и да видя всичко. Защото имам способността да намирам оправдания на хората за постъпките им и сама да лъжа себе си. Поглеждайки назад, в един момент исках точно това - нещо побъркващо и оставящо следи. Не бях пояснила сама за себе си подробностите. Сега мъничко ми се иска да се превърна пак в момичето, което бях, когато ми се искаше да съм тази, която съм сега. Колкото и сложно да звучи. Ама то като реша да правя каквото си искам обикновено така става. Благодарим за предизвикателството. После ако трябва да се търсят виновни, намерете първо причините да се побъркам толкова, че да я мина тази граница. Така де, за всяко действие си има причина. Просто ако знаех в какво се забърквам, нещата щяха да са доста по-различни. Но пък щом минах през това, значи мога да мина през всичко. Само дето ще си ме е страх още известно време, докато не си построим наново стъкления замък. И май не е много добра идея пак да е стъклен, но каквото стане. Имайки на предвид всичките мисли, които ми минаха през ума последната седмица и нещо, предпочитам да оставя всичко просто да си се случва. 
Всичко заради онова проклето усещане не, че съм те изгубила, а че изобщо не си бил мой. Тази беше и все още понякога е мисълта, която ме кара да се замислям толкова много за повреди, причини, следствия и всякакви подобни неща. 
Най-доволно ще се зарадвам на себе си, че говоря за всичко в минало време и на си мисля какво е можело да бъде. Защото ако беше, нямаше да го има това сега. А това сега - нас, приказката, морето, репетициите, усмивките, ходенето в парка, обикалянето на църквата, бала... Това не си го давам, колкото и да ме е страх от думичката, която би го описала най-добре. Та, приключих с разсъжденията. Съвсем скоро започвам с разказването за всички страхотни мигове. Just wait for it. И да, понякога ми трябва да се изгубя, за да се намеря отново.

18 май, 2012

airplanes


Днес освен да пиша и да мрънкам друго не правя. И все пак... След като повредите бяха установени, време е да ги поправим. Започвам с подреждането на стаята сутринта, пиенето на кафе и решаването на тестове. А видеото ще се гледа когато съм си самичка вкъщи с цигара в ръка. 

Повредите ще си ги има, но смисъла ми нещо се губи в последно време. Последно имах смисъл ... Не помня точно кога. Та, искам света - ще имам света. Хайде сега да открием какво се крие зад тази думичка. Но след необходимата доза сън.
А може ли пак да си е моята любима версия на 4 след полунощ и да си харесвам повредите? Знам, I can make anything I decide I want to. I just wish i didn't have to prove anything every damn time. But being me is never really enough. We pretty much made that one a rule, so even if I fell down, I might as well fight before that. Пък да става каквото си иска.
p.s. Напомняйте ми да дишам и да не си забравям, че искам света. Имам навика да го забравям и да бягам. Пък ми писна от лоши навици.

17 май, 2012

damage control

Имам си видео за гледане. Но не ми се иска да го гледам сама, а естествено каквото е важно за мен няма особено значение за другите. What can I say? Nothing ever changes. То затова и ако имах шанса досега щях да съм избягала надалеч. Но и за това ще дойде времето. 
I'm still... Не себе си. Всичко ми се струва прекалено бързо. Все едно някой ми взе химикала и започна да пише вместо мен - въвлече ме в случващото се без право на протест и път за бягство. Разбира се, на моята небиологична сестричка нямаше нужда да обяснявам много. Тя си ме разбра както винаги, which kinda makes it better. Чудя се обаче сама ли си намирам какво да не ми е наред или наистина не ми е наред? 


Просто до този ден броях дните. С него всичко щеше да се промени. Не, че е дошъл въпросният ден, но не усещам промяната. Светът трябваше да си е мой, небето розово, а вместо това имам проблем с гледането на едно глупаво видео. Ако знаех, че утре не ме чака учене за матурите, щях да си изнамеря една бутилка водка... Или каквото там ми попадне и да си я изпия самичка. Тогава има шанс да достигна до някое велико прозрение, което сега ми убягва. И как да се поправя, като не съм сигурна какво не ми е наред. Затова и препрочитам разни стари постове с надеждата да си върна огъня от онова време. Тогава, макар и за малко, света беше мой. Имаше си символно значение самата дума свят. 
И гледането на сериали ми задейства мисленето с разни странни идеи. Като например как Макс скри от Наоми, че е говорил вечерта с нея и не е бил сигурен, че иска да се ожени, а после тя развали сватбата и се оказа, че никога не са спирали да се обичат. Не ме разбирайте погрешно, смисъла не е в героите и историята, а в самата лудост. Пък и отговорите ми на някои въпроси са започнали осезаемо да се променят. И предупрежденията продължават, а аз просто си говоря, за да проверя сама за себе си като казвам нещо колко силно го искам. И ако трябва да бъда честна, не съм сигурна в прекалено много неща. А и преди да имам времето да си ги изясня, ще съм някъде другаде и ще имам хиляди други неща за мислене. 
Чат с Мушето ми изяснява защо всичко ми се обърка толкова. Просто някои хора имат способността да ми объркват живота от километри разстояние. Пък и като цяло не стига, че съм си изгубила огъня, но и съм се превърнала в сянка на едно предишно аз и не само. А видеото само ще ми потвърди думите. Та мисля да го пропусна и вместо това да си подредя стаята. Поне като подреждам не си мисля за всичките неща, които са ме повредили. Но идеята за целенето на снимка със стрелички ми се струва все по-очарователна. 

повреди or whatever

2 май 2012
"И то пак заваля тъкмо, когато реших да си облека тениската и късите панталонки и да избягам колкото се може по-далеч от вкъщи. Аз ли се въртя в кръг или якой ми слага подвеждащи табелки, водещи до предишните мрачни места? Никога няма да разбера със сигурност. The point is, че ми се иска да избягам в обратната посока. Проклетите крайности, където или ще направя нещо както трябва или няма да го правя изобщо.
Странно защо се сещам за епизода на OTH, когато Лукас намери рисунките на Пейтън и й каза: "Your art matters. It's what got me here." Моето е тук... И има значение за който е решил да си губи времето и да ми чете мрънкането.
The point is, че сама пак си разказвам играта на себе си, все едно не го правих до скоро по подобен начин и доста пъти преди това. The point is, че през половината (ако не и повечето) време се чудя какво, по дяволите, правя и защо. Всъщност причината е една - ясна и достатъчна. А какво правя... Опитвам се. И не ми се получава особено. Considering... That's not what I wanted... You know, to be reminded of all the times before when everything I had done didn't exactly matter. Ама то каквото си направя сама, никой друг не може да ми го направи. Да не говорим за автогола, който вече си вкарах със завършването, матурите и изпитите като цяло.
Ще трябват доста дози кофеин и никотин, за да успея. И промишлени количества шоколад. И търпение най-вече. Просто ми се искаше поне веднъж да не трябва да си преобръщам света, за да докажа каквото и да било. Пък ако някой може да ми обясни какво не ми е в ред и защо почти винаги не е достатъчно да съм себе си, ще го обичам много.
Муше мое, и аз те гушкам много силно и добре, че те има да ми изслушваш всичкото мрънкане, че иначе всичките никотин, кофеин и шоколад на света няма да помогнат."

6 май 2012

"А случайно да споменах колко не се харесвам, когато съм влюбена? Така си е. Все едно всичките навързани нишки ще бъдат дръпнати всеки момент. Всичките повреди се обаждат когато трябва и когато не. Плашещо е.
Защо иначе заради един глупав танц ще ми се прииска да си получа дозата никотин? Защото когато на всички им стане навик да си отиват ми се задействат защитите и си мисля, че това ще продължава да се случва отново и отново. От там следва желанието да избягам, преди да е станало прекалено късно и пак да съм си преобърнала света и да съм изгубила себе си. Проблемът обаче е, че винаги сигналите за бягство се задействат, когато вече е твърде късно. Нито мога да избягам, нито да се спра, нито да направя каквото и да било... А да си повреден и да обичаш никак не е лесно.
Разумната част от мен осъзнава, че всичките повреди трябва да бъдат поправени и дори понякога успява да се справи с тях. То е като ... Все едно всяка една секунда, в която не си наблизо те изгубвам. Понякога дори когато стоиш до мен, без да те държа с ръце до себе си, ми се струваш прекалено далеч.
Съмнявам се, че досега знаех какво е... Всичко от преди ми се струва някак нереално в сравнение. Все едно не съм била аз, а някой друг. Най-глупавото е, че продължавам да внимавам какво ще кажа, защото като си казвах всичко имаше обратния ефект.
Пък най-много се харесвам, когато не обичам и когато си търся самоличности. Тогава не завися от нищо и никого. Може всичките ми повреди да си ги има, но за всяка трябва ключ, за да усетя, че я има. Не помня да съм ти давала ключове. Нито да си ги искал. А някак си... Всичко е прекалено истинско и започват да действат разни там механизми.
Та като цяло ... Да обичаш не е лесно, да не обичаш също. Всъщност да обичаш няма нищо сложно. Проблемът е във всичките пъти, в които си обичал, а не е трябвало и е нямало кой да обича теб. Това би трябвало да обясни всичките ми повреди и желанието да избягам. Само ако знаех и накъде и как...
Май трябваше просто да кажа, че ми липсваш адски много и с това да приключа поста." 

10 май 2012
"Проклетият дъжд не спира. Той си вали когато си иска, а на мен нали ми е лято и съм навън с бялата си рокличка. Нямам чадър, защото взе че се счупи доста отдавна. Все пак малко ли бяха гръмотевиците, а как ме е хващал тока няма да споменавам даже. Nope, i'm not over-reacting. Просто се променям с повод и без, смятайки го за поправяне на повредите, а новите ги игнорирам. Пък май май ги има, and that's what I hate about it the most. You know, been there, done that. Пък и след като бях предупредена, че имам склонност към глупости, ги събрах в кутията всичките. И следите заедно с тях. I'm still breathing.
Лекичко имам лошия навик да се изгубвам. Започнала съм вече. Затова и влюбена не се харесвам чак пък толкова. Имаше един момент, в който си търсех роля. Намерих си. Ще се усмихна, пък вие си мислете, че е искрено. It's like I'm a princess but with a plastic crown. A fake one. Whatever.
Просто всичките защити се повредиха или просто спрях да ги чувам. И сега ми ги няма посоките и табелите за бягство. And I kinda need them sometimes, just so I know I still have them, if not else.
Има неща, които никога няма да мога да бъда. Дори просто като роли. I'm not that girl. От страх да не го направя аз, се случи на мен. Ирония.
 Следва class act, kinda. Nothing happened. Ама то... Преди да задавам въпроси и да искам да знам нещо, трябва добре да го обмислям. What you don't know can't hurt you. И това на теория го знаех."

13 май, 2012

you me at six II

Гони ме желанието да пиша и мрънкам. Имам си кафе и цигара. Никотин и кофеин ми решават проблемите. Така де, поне ми се иска да го вярвам. Трябва и да си намеря ластичка, защото да ходя цяло лято с ръкавели не е опция. Не ми търсете смисъла, прекалено е сложно за обяснение. Просто сега е момента света да е мой и всичко да е розово, а не спират да се появяват дъждовни облаци. И тъкмо си мисля, че бурята е приключила, а започва следващата. 
I was right. And it's gonna come to this someday. I juast know it. It was like... Thanks for the memories. I may not be the same after it, but there's part of me I do like about it - I got through it. And it wasn't all so bad, just for the record. Nah, I'm being ... No idea what. I just had the chance to realise some things and... I was right, I think. And I'm not the only one who knows it. Point made!
До тук с лирическите отклонения по разни там търсения на фотоапарати и граници. Пък и зависимостите се появиха после. Actually, back then бях най-много себе си. Сама си го направих, which kinda makes it better. Поне няма кой да ми е виновен, you know. 
Randon thoughts... Като не пиша често после имам прекалено много неща за казване. Пък проклетите зависимости никак не ги обичам и те мен също. Освен онези няколко като никотин, кофеин, шоколад...
Anyway... Като слушам Rush of Fools не си помагам на повредеността. Пък и имах шанса да проверя колко точно е. Много! Въпросът в случая е ... How far can I go from my own safe zone before I decide I reached a new limit. And it's not the easiest thing in the world. Anyway... I'll think about it when I get there. Просто ... Не намирам думите да кажа каквото исках. I just had the chance to realise it... А сега ще се усмихна глупаво for all the things I can't write about, because they mean(meant) to much. 
Исках за заглавие да напиша "you me at six", а такъв пост вече има. Просто слушах тях когато започнах да пиша. И си припомних за онези далечни забавни дни, когато ми беше обичливо и се чудех кого да гушна, просто защото исках някой да гушне мен. Sounds sad, I know. I'm just pretty far from myself or more like from the version of myself that I actually like. But it takes a lot to get to it again. And that less version of myself... I wish I could take it off me. Only it's not just me. It's like ... I can never ever get it right and then I kinda wish I didn't burn down the bridge that could have taken me back to my old self. She was pretty great, even when she wanted to hug people just so someone would hold her. You know, sometimes being all scared and damaged has it's benefit. You get through every day knowing how much it took you to keep yourself from falling apart. And you wake up, you get to the top of the world if you have to, then you got to bed. And it goes on and on for such a long time that I kinda lose all my senses. I don't care if it's day or night, it's always 4 am for me. Sometimes it still is... And I kinda like being in the dark. It may be scary to be all alone, but you're safe in a way. It's protecting me from ... well places like the ones I started top purposely go to. And I kinda wish I never got out of the darkness. Because it may have been all I had, but I liked it that way. Now I'm getting lost a little bit too often and I hate being lost. Partly because most of the time no one would look for me, and also almost no one notices that I'm just a little bit lost most of the time. 
Пиша прекалено объркано. Просто си искам старата версия на себе си. Трябваше да ми се напомня да дишам, но само мисълта, че някак си успявам въпреки всичко ми беше достатъчна. И да, исках да се събудя. Но и реалността не ме обича особено. Пък когато сънуваш нещо и после реши да се случи наистина - разказва ми се играта и то по много грешни начини и причини. Поне тогава си го правих сама за себе си. Сега ако трябва да си задавам въпроси не съм сигурна на кои ще намеря отговора и на кои ще имам смелостта да отговоря като цяло. 
Кога пак, damn it, се повредих толкова? И как успях да стигна до подобни изводи? Знам как... Просто не ми се искаше да стигам до тях. Това обяснява защо не съм писала скоро. Не знаех как да обясня. Пък сега като знам... Все си е същото. И за мен поправка няма. 
Връщайки се към предния пост с такова заглавие започна да ми липсва кафето без захар... Да, затворените в стаята слънчеви лъчи... Понякога пиша и заключвам разни спомени в думите си. Пък и помните ли онзи пост от началото на годината, когато казах, че съм като енциклопедия със синьо и оранжево. Всъщност не аз, а блога. Просто прочитам две думи и съм някъде другаде. Добре, че тогава не можех да напиша повече от две думи с препратка към нещо. Най-странното е, че не ми пречи да го препрочитам (вече). Дори ми се иска да отделя малко време, за да прегледам многото постове с един и същи етикет просто за да проследя промените в себе си и какво е довело до тях. То не точно какво, но както и да е. И да... Грешното става правилно, правилното - грешно. Място за логика не остава. 
You me at six -  Reascue me

08 май, 2012

хубави моменти.com

Моето слънчице имаше рожден ден! Не, че не си го знае, но си го обичам адски много и не са минали два месеца, откакто ми е в живота, а мога да изпиша романи за всичките ни страхотни мигове заедно. Ако ми оставаше време за писане. Пък и вдъхновение. То го има, но не ми стигат думите да си опиша всичките емоции. Anyway...
Просто ... Като се започне от наредените снимки над пианото и се стигне до разглеждането на детските албуми на него и кака му... Имам предвид празнуването на рождения му ден със семейството. Да, и аз празнувах с тях, затова и после не можех да спра да разказвам на майка ми всичките насъбрани емоции, а тя ми гледаше усмивката, останала без думи. Та, моят бонбон няма една снимка, на която да не е с адската усмивка и къдравата коса. Мило, искам те пак с такава коса. xD 
Не бях сигурна кой се радваше най-много, когато той реши, че е време за модно ревю. Защото толкова ме обича, че ще ми е кавалер на бала и трябваше да си покаже костюма. С майка му го гледкахме как си оправя яката и вратовръзката и му се радвахме. Ама аз повече! ^^ Пък не знам дали знае колко много прилича на баща си. И двамата с часовниците на дясната ръка и ключовете на връзката в джоба. Просто ... Прекалено малко думи, за да го пресъздам както ми се иска. 
Не, той изобщо си няма на идея какво влияние има върху мен. Не може да си представи, поне не още. А майка му като каже, че то хубавите работи така си се подреждат и освен да се усмихна още повече, ако изобщо ми е възможно, друго не мога да кажа. 

01 май, 2012

май те обичам, май и ти мен

Имам много за писане, а времето да пиша ми липсва. Пък когато ми остане мъничко време, нямам думички да опиша всичко.
Пита ме защо съм толкова сигурна, че го обичам. Защото ме прави по-щастлива, отколкото някога съм си представяла, че мога да бъда. Сбъдва ми мечтите и идеите дори само с присъствието си. Някак си знае точно какво да каже или направи, за да може сивичкият ми свят да си върне цветовете до последния. Започнала съм малко плашещо да се изгубвам в него от време на време, но е единствено страшно, защото съм се изгубвала прекалено много пъти преди, без шанс за намиране. Сега се изгубвам и намирам непрестанно. Предимно защото никога не би ме оставил да се изгубя за прекалено дълго време. Така де, всички грешни пътища ме доведоха някак си до  правилното място.
Стои съсредоточено на компютъра и се занимава с правене на разни музикални и звукови ефекти, а вече ми липсва. Нищо, че след малко ще приключи с работата си и ще дойде да ме гушне. Иска да ме накара а повярвам в обещанията, защото ми знае теорията, че когато обещаеш нещо автоматично се появява шанса да се наруши даденото обещание. Пък и е свързано с очаквания, а те обикновено водят до разочарование, затова и не обичам да обещавам и да ми обещават. Той обаче си намира начин да ми обещае без да го каже в точния смисъл и после, когато е спазил обещанието си, тактично ми казва, че на неговите обещания мога да вярвам. Ако кажа, че е изключение би било малко. От време на време прошепва, че май го обичам и май много ще ми липсва за трите дни, в които аз ще съм си вкъщи, а той в София. Май в случая или замества "адски много", или има друго значение за безкрайност, за което не съм знаела досега.
Май мога да пиша още много, но времето ми е малко и трябва първо да си свърша работата, пък да си изпиша мислите после. До скоро!