29 юни, 2012

(haven't been) myself in a while

Тя е пред побъркване. Did anyone notice? Nope, I'm not that lucky. Добре де, имам нужда да мрънкам и да драматизирам малко повече, отколкото ми позволява ситуацията. Blame me... Къде другаде мога да бъда искрено и истински себе си, освен в границите на точно това мъничко интернет пространство. 
Сложила съм си прекалено много граници. Премълчавам прекалено много в моментите, когато имам желание да викам. Пък ако ми дадете шанса да викам и да крещя, няма да ми остане глас и дори тогава няма да спра. Прекалено много емоции и прекалено малко време да ги изразя или поне изпиша всичките. Че и да сме репетирали през почивния ден. Хора, на мен ми е криво като през времето за почивка през деня ми говорите за работа, пък какво остава в единствения ден на мир, тишина и спокойствие, който искрено държа да прекарам далеч от всичко и всички. 
Damn it, от чертане на граници и внимание да не престъпя някоя линия, да не отворя някоя кутия... Са започнали по странен начин да ми липсват глупостите. Някак си тогава бях най-много себе си. Пък колко смисъл има в предишното изречение... И писането с многоточия може да ви се стори познато. Така пиша, когато някак си се опитвам да говоря за нещо, за което не искам или не трябва. Тя се побърка официално, щом пак пише така. Тя от време на време преживява някои филми и се връща някога някъде. In a good way. Какъв точно хубав начин може да има за подобна глупост само аз си знам. 
Това лято няма край. А едва сега започва трудното. Въздишка и желание да запаля цигара. Тази версия на себе си не харесвам в подобни моменти. Не искам да имам спиране и граници. Знам... На теория не искам, на практика съм се превърнала в невероятна страхливка. А споменах ли, че съм пред побъркване. Липсва ми идеята за спрялото време. Беше си хубаво да е спряло и да няма накъде да ходя, нито да имам желанието да го правя. Липсата на мечти и желания си има предимство. Пък в един момент единственото нещо, което исках беше невъзможно на степен безкрайност. И някак си ми харесваше да съм си изгубена в илюзиите. Нямах какво да губя, защото не можеш да изгубиш нещо, което никога не е било твое. Тя размишлява в минало време, а има мента за пиене. И е пуснала плейлист с интересни песни. 
А сега да пратим личното си пространство по дяволите и да се върнем в реалността. Спасение няма. Искам неделя. И, мамка му, като си пожелавам нещо вече адски много ще внимавам. Пък и защо ми се сбъдват желанията със закъснение? И да вървят по дяволите падащите звезди! Защото съм решила да се ядосвам на незначителни неща, за да си разкарам сегашните от главата. Знаете - шоколад и цигари ми решават проблемите. Започва да звучи поредната символична песен. Някой да ме замери с нещо тежичко. Мисля, че съвсем скоро ще се върна към писането в онзи скрития блог, просто за спорта. Така де, за самото писане и разните там недописани идеи. Защото винаги съм права. Винаги. 
И лекичко съм пратила вечностите по дяволите. Проклетата предпазливост ми съсипва щастието. Така де, имам какво да губя, затова и се страхувам. Всичко е адски навързано. And I kinda need to be reminded how to breathe. Само от време на време. Дишам. Напомнянията са достатъчни. Ако ги нямаше и спиращите дъха моменти... Да, тя си е тя. Научете я като прибира неща в кутии да се сеща да изхвърля кутиите. Ама нали трябва да знаеш откъде си тръгнал, за да знаеш къде отиваш. Ние с логиката сме страшни приятелки. Затова ви пожелавам приятна вечер и отивам да си пия мента с цигари, да си гушкам милото и да си мечтая за неделя.

21 юни, 2012

raining over me

Станала съм специалист на усмивките. Трябва да зареждам хората с добро настроение и това да има обратния ефект върху мен. На теория ... А на практика доста често се питам какво, по дяволите, правя тук и защо още не съм открила път за бягство. Това води до въпроса накъде ще бягам, след като моето слънчице е тук. И пак стана сложно. То това си ми е слабост. Но не се тревожете - шоколад, кафе, цигари и разни други неща ми решават проблемите. Просто от глупости не ми стига времето да звънна на най-добрата си приятелка и да й кажа, че адски много я обичам и ми липсва. Пък и все като имам желанието и нуждата да и разкажа какво се случва с мен, някой ми пречи и лошите навици се проявяват по-силно. 
Без писане в блога съм адски мрънкаща и постоянно искам някой да ме гушне. Приказвам много, ядосвам се... Все хубави неща. Точно лятото, за което си мечтаех - плаж, море, момчето, което обичам... Слънце, луна, звезди, безсънни нощи. 
Вместо това до плажа все не мога да стигна, защото съм изморена или имам нещо за правене. Липсва и най-мъничкото признание, че (по дяволите) се старая и се опитвам да направя нещо хубаво. При това не просто защото е работа, а защото хората го оценят и се радват. А това някак си радва мен. Искрено. Не като през останалата част от времето, когато всичко ми е наред и няма нищичко, което да ми тормози съзнанието. Не пожелах ли веднъж да нося маска? Трябва сериозно да внимавам какво си пожелавам. Anyway, време за малко кафе, малко цигарен дим, който да ми отнесе мислите и после си слагам усмивката. Да се надяваме, че ще има какво да я направи искрена. А моето момче го няма и ми се иска да си дойде по-скоро. Някак си нищо няма смисъл когато той не е тук. И нито съм изгубена, нито побъркана. Просто ми липсва. И ми липсваше адски дълго време, а дори не ми стига сега времето да му се нарадвам. Искам почивка! Да избягаме някъде само двамата, далеч от света и всички други. 
Point is... I hate it. I hate people. И ми е писнало от егоистични прояви, а ще им се радвам цяло лято. Хайде сега усмивка и обратно към лошия свят извън блога.