24 юли, 2012

not so ever after

Прислуша ми се "Любов на преспи".
Страдам от абстиненция по писането и дългите разговори по цял ден с небиологичната ми сестричка, която съвсем скоро ще ми дойде на гости. Превърнала съм се в глупачето, което винаги остава, защото си няма смелостта да си тръгне. Доста често се питам защо изобщо правя дадено нещо и какво правя тук. Всъщност в ума ми постоянно се въртят различни въпроси, предимно свързани с бъдещето, защото все още нямам ясната представа какво искам да бъде то. По-скоро мразя да бъда адски зависима от нещо или особено някого, а точно това е случая. Разказва ми се играта и играта ми се разказва...
То да обичаш малко смисъл няма. Ама моето обичане... С всичките повреди някак си...
Писане с многоточия. Искам си обратно вдъхновението да събирам багаж и да бягам. Сега има от какво, но няма накъде. Ама то каквото сама си направя друг не може да ми го направи.
Има нещо очарователно в идеята да нямаш нищо и никого, защото тогава нямаш какво да губиш. Всичко или нищо и това е. Давам аз най-доброто от себе си, разказва ми се играта и дори да изгубя, обикновено поне намирам нови частици от самата себе си. А сега ми се разказва играта и губя същите нови частици, намерени от преди. Сигурно затова ме викат разни картинки и мелодии. Да живеят кафето, цигарите и шоколада!
Иначе моя милост някак си изгуби в мъглата всичките си страхотни идеи и няма вдъхновение да измисля повече, защото всяка нова идея е поредния ми опит да си наложа мнението. Пука ми малко повече, отколкото е разумно и здравословно за мен и прекалено много, за да се приеме за нормално. Та хайде да си намеря границите и да се приключи с тези глупости. Само после да няма пак какво ти има. Писна ми!
Давам най-доброто от себе си през огромна част от времето и когато реша света да се завърти за мъничко около мен - трета световна започва наново. Вече я водя за не зная кой път. Лош навик да правя невъзможното заради разните там идеи и планове. Затова и сега не ми се прави нищо. Защото съм обичала да си прекарвам дните в мързелуване и излежаване по пижама цял ден и да си губя времето в глупости. Защото съм си налагала мнението всеки път и трябвало да става на моето. Защото не съм давала най-доброто от себе си, а съм можела повече. Защото искам да говоря, а някои разговори нямало смисъл да се водят. Защото през определени часове през деня някак си не съществувам по онзи специален начин и нямам особено значение. Защото в подобни моменти някой друг ме намира за специална и аз си изигравам ролята на слънчице за малко, дарявайки усмивка. Защото мрънкам и ми е криво, а само мрънкам. Защото ако закъснея с две минути света ще свърши. ...
Мога да продължа така още доста, но нека не прекалявам. И все пак... That's not it! Не съм аз, не си ти и не сме ние. Особено последното. Ние сме в малкото моменти, когато сме само аз и ти. После се размиват границите и аз почвам да се питам дали пък не съм станала невидима за света.
Вили постоянно ми казва, че ако не бях аз, тя отдавна щеше да си е събрала нещата и да си е тръгнала. Някак си намира сила и смелост в мен и продължаваме дружно напред. Всичките й приятели в София щели да ми знаят името след това лято. Хубаво е поне за някого наистина да значиш нещо. Да, наричаш ме герой... Когато не те ядосвам, не мрънкам, не ти искам вниманието и се правя на силна. Търпя и премълчавам. Но на кого му пука дали ми се разказва играта. Нали съм герой?
Имам неприятното усещане, че всички наоколо, освен Вили ми говорят като на малко дете, което всеки момент ще обърка нещо. Все едно си ме чакат да направя грешка и да кажат: "Ето, видя ли? Сгреши!" То така и се случва. Някой винаги трябва да е виновен и този някой обикновено съм аз. Защото тъпи и глупави неща принципно се случват на доста хора, но най-често на мен.
Поне съм си събрала усмивки от всичките дечица, които ми осмислят дните тук. Останалото са репетиции, шоута, мрънкане и караници след всяко... That's just not it. Но какво пък?
За да ме гони желание за бягство и адската несигурност, пък и да си изгубя всичките яки идеи... Значи нещо не е наред. А като не намирам и посока за бягство ... Имаме проблем. И излиза така, че имам около месец дни, в които да се питам какво правя тук и да се ядосвам с репетиции и шоута, и точно пет дни, които не се знае със сигурност дали ще прекараме в Царево или пак ще има нещо за правене.
Спокойно, дишаме. Ще се научим и ние да превключваме от едно на друго... Ще се започне с великото писане на някоя книга и останалата част от света няма да има особено значение. А и да не споменавам, че нещо значението зад моя свят се губи в мъглата, заедно с всичко останало.
Време е за сън с откраднатата черна тениска с жълтия надпис. Защото има нещо специално в това да спя в нея. Все едно всичко си е както беше... Преди да ми се сбъдне желанието да се върна там, където отдавна всичко, което някога е имало смисъл го няма. 

09 юли, 2012

shut me up and give me chocolate

Тя е в София и утре има изпит. Говори за себе си в трето лице и е решила да си направи тетрадка с разни правила за следващите два месеца. Някой трябва да й напомни и да диша от време на време. А и да обърне малко внимание на писането си.
Той я събужда с горещо кафе, когато трябва да става и по възможно най-сладкия и същевременно идиотски начин и пречи да се разсъни, когато се е събудила прекалено рано, слагайки си ръката върху очичките й. Той я обича. Тя него повече... Пък той нека си мисли обратното. Той все още не осъзнава каква беля си е навлякъл.
Напомняйте ми от време на време просто да дишам. Само толкова. Да дишам и че ще мине. Обикновено помага. Ето това бих си татуирала. "Just breathe." Ако пак се побъркам и поискам да си направя татуировка. Всъщност искам, но със съвсем различен смисъл и да е не само по мен.
Пък това време като го похвалих, че се е разбързало и взе, че спря.
Не помня досега да съм се страхувала от самата себе си. Но точно това е усещането в последно време. Защото имам непреодолимото желание да оставам сама за поне час на ден, а такава опция няма. При това не да говоря, а просто да мълча и да се взирам в една точка. През това време обикновено Вили се разхожда от единия край на стаята до другия и обратно. И това трае само няколко минутки, защото трябва да бъда някъде и да правя нещо. Та, аз и моите разрушителни способности се сближаваме при липсата на време за гледане в една точна или писане и разсъждаване само за нас.
Point is, че ще се постарая да дам най-доброто от себе си през оставащите дни от лятото. Но обикновено като го направя после съжалявам, защото никой не го оценя.
И понякога трябва просто някой да ме гушне. Не да мрънкам, не да плача, а просто да бъда гушната. Момичешки истории. Затова и му взех тениската за пижама. Все някой трябва да ме гушка, когато белите линии помежду ни са прекалено много. А утре ще ги измина обратно всичките. Обратно в Crazy town, както обичам да го наричам. Ех, това лято... Край няма. Напомняйте ми наистина да внимавам какво си пожелавам, че доста често се сбъдва, ама както само си иска.
Време за сън и стискайте палци за изпита.