30 октомври, 2012

cuz it does when i do .. again

Днес се провалих с принципа Carpe diem. По нелепи стечения на обстоятелствата пуша червен LM и миналото ми напомня за себе си. 
Да се върнем на днес - ден като предишния и подобен на следващия... Символичното повтаряне на едни и същи елементи. Звуча странно. Цялата тази глупост с привързването ми убива... всичко? Kinda .. То си е самоубийство. Каквото си направя сама никой не може да ми го направи. 
цигарения дим по устните.. or something like it .. Не питайте какво звучи в момента. Те просто ми осмислят съществуването in a way. Покрай филологията започна да ми харесва да използвам два езика в едно изречение. Държа си разни отворени опции за когато се самонамеря. Вдъхновението ми се е изгубило някъде по пътя. Не съм сигурна точно кой път в този случай. Просто .. Някъде. 
Не зная защо. Нито дали трябва. Няма ми го смисъла. Като не знаеш къде си изгубил нещо, къде го търсиш? 
Липсва ми ароматът на ванилия по кожата ми след кафето без захар и цигара. Тогава имах смисъл и вдъхновение. Сега ли? Превърнала съм се в страхливка. Без безсънни нощи, без стоене навън в 5 сутринта с цигара в ръка, без липса на сънища... Без особен смисъл. Чакам да се появи идея за посока. Вървя си по течението и каквото стане. Но в отрицателния смисъл. 
Сигурно затова любимото ми минало напомня за себе си. Вика ме, за да си припомня как се губят граници. Теоретично казано. 
Well ... Така не си помагам с намирането. Сигурно пак трябва да си направя шарени хартиени птички... Те имаха смисъл.
Иронично си имам крайности, за да заместват другите. Млъквам. Няма да пиша повече. Спирам музиката и започвам с търсенето. Колкото по-скоро намеря себе си, толкова по-скоро ще знам и защо, дали трябва, накъде отивам .. И други подобни интересни въпроси с липващи отговори. 

27 октомври, 2012

carpe diem all the way !

Странно усещане е да видиш снимки на себе си и да не можеш да се разпознаеш на тях. Още по-странно е, че снимките са правени преди малко повече от половин година. Кое беше онова момиче на тях и как тя стигна до тук?
Исках си София. Имам си София. Има още няколко неща, които искам и съм на път да ги постигна. После трябва да реша какво искам и да се боря за него. Някой ме научи, че когато искаш нещо, трябва да се бориш за него с всичките си сили, дори и това да е последното нещо, което ще направиш. На това му се вика научен урок... Не всичко си струва усилията. Ако обаче благодарение именно на тези пропилени усилия съм успяла да стигна до тук, то няма за какво да съжалявам. 
Имам навика да не давам всичко от себе си, а само достатъчното. Веднъж промених навика и сега гледам стари снимки, на които не мога да позная себе си. Тогава нямах ни най-малка представа докъде ще стигна. 
Anyway, мисля да се върна към идеята за Carpe diem. Ако всеки път мисля какво ще бъде утре, никога няма днес да е съвършен ден. Утре да върви по дяволите. Тук, сега... Това има значение.  Не искам пак да гледам снимки, на които не мога да позная себе си. Затова ще продължа с идеята да давам всичко от себе си и да се боря до край. Няма с кого и за какво точно в този миг, но все пак... Не получих ли всичко, за което се борих? Почти. И да, достатъчно е. The best is yet to come. 

03 октомври, 2012

getting lost again

Тя има нужда да пише, а й го няма вдъхновението. Застигнаха ме лекциите и като за първи ден съм доволна. Дори вдъхновена от цялата идея сама да се подготвям и да си решавам какво как да уча. Нищо, че ми се спи адски много. Успях да изкарам до осем вечерта в университета, да се прибера, да мина през магазина, да взема храна, да се прибера, да сготвя, да изпера, да хапна, да се изкъпя, да си изнамеря лекциите... Скучно, знам. После откъде вдъхновение да пиша. Може би трябва да прекарам време в библиотеката и всичко ще се оправи. Или да имам времето да опозная новите интересни (и не чак толкова) хора и да пиша за тях. 
На теория исках това - София с моето слънчице, да ходим на лекции, да живеем заедно, да се забавляваме през свободното време. На практика... Не е точно както си го представях. Липсват ми побъркващите усещания и крайностите. Те си вървят ръка за ръка. Трябва да попиша малко върху една от идеите си, но да я променя, за да не е прекалено лична. То кое мое писане не е, но все пак. 
Като първите дни в Приморско е... Някак странно. Сбъднатото ми желание, чиито смисъл съм забравила. Исках го, а нямам представа защо сега го искам. Знам, звуча повредено, а се чувствам нехарактерно цяла и скучна. Искам си повредите, крайностите, побъркващите неща, емоциите в свръхдози, а с тях и вдъхновението. Кой да знае, че когато всички негативни неща от живота ми изчезнат, ще ми липсва присъствието им. 
Май май искам онова, което нямам. Побъркване. А после като го има, ще се чудя как да се измъкна от него. truth? Писането ми не е за тук, а за някой лист хартия, който после мога да захвърля, изгоря, накъсам на парченца... Грешното ми се струваше правилно. Сега правилното ми е грешно. От поправянето трябва да се поправя. Да изляза от проклетата черна дупка и да се   побъркам сама, като няма какво или кой да го направи вместо мен. 
Тя трябва да си легне. А каквото си направи сама, никой не може да й го направи. И започва да   й писва желанията й да се сбъдват с година закъснение. Странно, иронично и нелепо е. Just sayin'