23 декември, 2012

lost by default

Музика, мързелуване - хубавите неща започват с М. Мислех, че да си далеч е убийствено. По-скоро е успокояващо. Вкъщи си е най-хубаво. Но не обичам да си идвам, защото тръгването винаги е трудно. 
А пеем песните от любимите филмчета на Дисни на караоке вкъщи. Тя влиза с телефона по средата на песента и иска да ме снима. Трябва ми цигара. Пък котетата ми ги няма. Каспър, Каспарела... Няма ги.
Имам клип за правене, равносметка за годината, пожелания ... Кое ли е най-безобидно? Равносметката ще бъде страшна. Опитах преди няколко дни да чета стари постове и се отказах на може би втория - прекалено много... 
21.12.2012
"Светът щял да свършва? Ако свърши днес... Изводът, до който ме докараха три часа сън за 48 часа ... Няма общо с края на света. Просто in a way, I can never get drunk enough... Без продължението. Искам аз да съм неразумната, която върши глупости, за да може някой да пази мен... От самата мен. Вместо това се случва обратното. Всъщност кога съм била разумна, по дяволите? Когато си правех каквото искам и само Мушето ми беше свидетел на глупостите?
Не...И всичките спрели часовници на света няма да са достатъчни..."
Изводът си остава за мен. Не мислех, че мога да съм далеч толкова дълго време. Чудя се дали трябва да се чувствам виновна заради това или горда от новата намерена граница. 
At the end, you tend to remember the beginning.
Мисля да приключа с равносметката по-скоро и да не я мисля повече. Колкото по-бързо мине, толкова по-добре. 
"Няма никога сърцето ми да позволи 
да загубя с теб и друга част от себе си.."
А части останаха ли? Предстои да разберем.

19 декември, 2012

"Кътче от рая"

Денят дойде! Конкурсът приключи! Моя милост спечели и "Кътче от рая" ще бъде издадена!

Тя е щастлива и се чувства адски специална днес! Нищо, че е болничка и утре сутринта рано я чака изпит. Днес е щастлива. Официално всички валидни пожелания от миналата година са се сбъднали. Невалидните... Не принадлежат на сега, те са си минали и заминали. В буквален и преносен смисъл. 
Иска ми се да пиша повече, но нямам думички. Предимно, защото съм прекалено щастлива, за да пиша. Пък и трябва да преговарям за изпита утре. Започвам да принадлежа на себе си, както бях казвала преди. Проблемът сега е да ми се върне вдъхновението и пак да пиша. Май по-скоро ми трябва време. Да съм самичка, с шоколад наблизо, може би кафе ... Тишина, вдъхновение... Сняг навън. Никакви ангажименти, никакви уроци - само аз и... аз. 
Гонят ме спомени от снощни сънища за черна рокля и обяснения кога бих я носила. Нищо общо с действителността. Подсъзнанието ми си броди където си иска, без позволение. 
Отивам да преговарям за утре, а ще пиша когато си открадна време.

15 декември, 2012

done, gone...

Започнах четенето на архивите и още на първия пост вече съм разплакана. Може би трябваше да си искам желанията от правилния човек, когато му беше времето. Ако го бях сторила, поне нямаше да трябва да си събирам съставните части от всички места, на които съм била. Щяха да са си само там... По пътя.
Защо боли, дори година по-късно? Защо чета думите и почти мога да повярвам, че все още имат смисъл? Защо продължавам да вярвам, че спомени като онези няма да има никога... Поне не толкова силни, оставящи следи, отнемащи дъха?
Ще ми се да викам, да увелича музиката толкова силно, че да заличи всичко останало, да изгарям спомените с цигарата си, издишайки цигарения дим... Дори мисля, че преди малко валеше.
А идеята за дъжда и лятната бяла рокля? И той е част от онова аз... А се случи на това.

Благодаря за подкрепата! Когато решиш да не съм ти опция за губене на време, тогава и аз ще направя същото. Границата беше успешно намерена. Не можеш! Въври по дяволите! Не ми трябваш нито ти, нито обичливите ти изблици, щом ще трябва да планирам една вечер така, сякаш съм таен агент и ще правя всичко по силите си... И да имам нужда да си тук в една проклета вечер, а пак някой друг да е по-важен.
Some things never change, do they? I gotta stop letting people take me for granted. I also gotta stop giving them the ability to hurt me. I'm done trying, done hoping, done caring.

(not) happy

Пауза, край на паузата! *натискам дистанционното*
Бам! Повреда!
Давам на късо. Ще гледам Здрач, защото ми се гледа нещо старо, познато и замислящо. Ще похапвам шоколад, докато си стоя самичка в стаята. Ще си пусна коледните лампички и ще гушкам Жоро.
You were supposed to be here, you know. Hold my hand, tell me that it is going to be okay and just... Be here! You are always there... Sad but truth. Exept when you try to be good and OMG spend an hour home. I should be used to it by know, though.
Та, след като си залепих коледните лампички около леглото, смятам да си взема топъл душ и да се заровя в архивите на блога. Кой знае? Може да открия нещо интересно.
Пък и не ми се учи... Само ще погледна за последно тетрадката. Ученето продължава утре, но по Езикознание. Връщам се след малко.

optimistically random

Спане до късно, закуска, прекалено сладко кафе, цигара... Време е да се захващам с многото учене. Чака ме mid-term test утре и още един в четвъртък.
Преди това, обаче, трябваше да се отчета в блога. Започнала съм пак да пиша често и не искам пак да си губя хубавия навик. Тихо е. Последните 15 дни от 2012. Последните около 20, докато навърша 20. Ирония! 
Помниш ли, когато ти казах, че няма да повторя нещата, които си сторила? Направих точно обратното. Предполагам никога не трябва да казвам никога. Странното е, че те обичам, въпреки всичките пъти, в които обещавах да не съм като теб. 
Anyway. Просто е странно.
И да не забравя - БРАВО на Мушето, че си е взе изпита по кормуване! 
Трябва да започна да преглеждам блога за епичния пост 2012 със събрани най-епичните моменти. Трябва да проверя кои от желанията ми за тази година са се сбъднали и да си напиша нови, но това се прави на Коледа. Feeling the magic, you know. 
Но предимно трябва да прегръщам учебниците, защото ме чака тежка седмица и надявам се изпълнена с адски много положителни емоции в сряда. The final countdown begins. Денят, който чакам от вече четвърти месец и още няколко години преди това. Личният ми Коледен подарък от мен за мен. Стискайте палци и догодина надявам се ще четете за моите любими Алиенора, Ейдън и Кристофър. Може да ми дойде и вдъхновението за тъмния ангел. Може и да намеря ново вдъхновение. Изобщо може толкова много неща, макар новото начало на годината отново да е продължение. И ми напомнете да дишам през онази една седмица на ново начало, защото има какво да ми спира дъха. Ще изпитвам себе си. Или по-скоро реалността ще изпитва мен. Важното е да има изпити, че после идва и сесия. А времето както се е забързало, току виж празнуваме 2014 скоро. xD
Peace, out! До следващата блог пауза в ученето ми!

14 декември, 2012

still dark

It is your life, you might as well start living it. Are you scared? Guess what - we all are. 
I was actually referring to myself in a way. Because I have turned this doing stupid things for the sake of doing them into a habit. I ignore all the alarms ringing in my head and there it goes. 
I have been on the hold up with writing. Here, in the stories, everywhere. I have been scared that it was not good enough, interesting enough. I often ask myself if I am good enough, actually. No, not often, but still. I stand behind all my choices up to one. Because then, at a certain point every single nerve in my body was telling me to run and I didn't. 
And like she said... In ten years if everything is perfect I will just say that I was scared, thanks to my previous bad experience. If it is getting to an end, I will say that I knew it from the beginning. There is no way to know if what you do will turn out to be right or wrong. You just have to go with it, and whatever happens, happens. 
So, being on the hold up... Sucks! I wait and wait and wait. Nothing happens. Some days it is just perfect and I am so happy. Other days I cry about a movie and wonder if it was the right thing to do. Part of what is scary is the future, I mean, who knows how things will go. And part of me remembers how it feels to be left behind over a stupid imaginary perfect world some place else. Fine! Be there and not here! Enjoy all your free time, with no one to take it away from you. I can deal with it. Not in a good way, but I do have my ways. Anyway.
Why am I writing this? Because the phone is never ringing and I am never the choice. 

13 декември, 2012

dark and twisty whatsoever

Hey, do you remember? No, not the 5th of November. I mean that time when we listened to Nickelback in a late morning, or was it noon? I think it was. To be honest, it feels like too distant dream to even remember it. No idea why I even started this post that way. I was just listening to Nickelback half an hour ago and the sentence appeared in my mind out of the blue. 
Not that I believe it, but the world might be ending in less than ten days, and playing a computer game right now ... Seriously?!
You keep pushing me away, you know. In a very rather silent annoying way that makes me want to hate you. I will ask in a stupid way - how many times can you be pushed away, before actually getting the hint and doing the same? I really am an idiot most of the time, probably annoying, a little self-centered, but spending half an hour with me is not going to hurt anyone. I hope. 
Well, like one would be a proper thing to say or write in that situation. You are leaving anyway, someday in the future. Which I might add is a very scary experience and I would rather avoid it if possible, but reality likes doing this to me over and over again. It's the summer, let's have some fun... It's the winter, let's get your wish and give you the exact opposite. 
First study and then I will be your prize. I don't want to! And then I'm the one who is self-centered. Seriously?! Go look yourself in the mirror!
Haters gotta hate. Count me for it. Now let the work take me away, and I actually have plenty of things to do. I just... Needed to be home. Home is where your heart is, right? Well, I am home, but it's just not as homey as I wished it would be. Because I'm being taken for granted. Don't you worry, honey! I know how that story goes. I just never thought it would be ours.

02 декември, 2012

ordinary


20.11.2012 
"See my point yet? Започна се със странните сънища, в които не съм особено сигурна кой какъв е и каква му е ролята. Така де, имаше разминавания с реалността. И защо, по дяволите, ми трябваше да разглеждам глупавия телефон и да търся подозрителни съобщения, като дори не беше телефонът, който в нормални условия би трябвало да проверя.
Идва! По-бързо! Трябва да намеря нещо.... Тъкмо стигнах до някъде и трябваше да оставя всичко както си беше. А какво правихме вкъщи? Защо точно там, като... Липсва логика.
Back to the question about to be and not to be... От известно време си се чудя за нещо... И продължавам да се чудя дали да не си подам документите. Но пък..."
Чудим си се разни неща... Сънуваме други... Не, не съм се намерила!
26.11.2012
"I want to kiss you at 11.59 on December 31st and...
Forget about that one.
It's so... Well, last year. And I seem to be going crazy again, because I probably spent two hours thinking and thinking and thinking. The way I used to do back then. Tequila's gonna fix it, I hope.
There's still time to make it right, you know. But it takes two.
I kinda wish it was last year, this time.
"Чудно как едно нещо може да е достатъчно, дори всички други да ги няма. Пък това нещо няма ли го, нищичко не може да му заеме мястото. "
Тя от преди година е знаела какво имам предвид. Това, че спрях да пиша за толкова много неща дали означава, че най-сетне съм си ги намерила? Съдейки по звука на повредите, явно не особено." 
Вчера си получих писмото от себе си преди месец и няма особена разлика от тогава. Все пак ще се радвам на мъничката си победа и това е. Пише ми се... От онези дълги смислени постове, но сега не му е времето.