26 декември, 2013

fml

Merry Christmas!
I must love the holidays, for they bring to me presents I never thoughts would bring me such joy. I've spend the year trying to escape, at least half of it and then I got back to my writing and reading and forgot about all the messed up things around me. But they kept showing up and they still do. Because on Christmas night I spent three hours of fun with someone who broke me in a way that can never be fully undone. And I enjoyed every second of it, while the person who was supposed to make me happy was with his ex and some other friends, being an awesome friend or whatever.
All the irony... I repeat and take a deep breath, as I realise how pointless my efforts to keep us together have been. Because you are there for me, most of the time, but not when I really need you. And you keep lying to me which after all my lying to other people I deserve, but not from you. And then you say "meet me in ten years and I will be whoever you want me to be, because now I have more important things to think about". Once again, people should come with long lists of things they are capable of doing to you. Everything should be said upfront. Because you were supposed to be the good guy and pick up all the pieces, not break every single one of them. You were supposed to be here for me, with me, because of me. And it was supposed to be simple, even boring, but happy. The point is to be happy. Me? I'm okay, but I'm not happy. But how do I pick up all the pieces of you lying on the bed next to me, leaving the TV on until you fall asleep, of you putting your arms around me and holding me close to you, of you calling my name?
Moreover, I wish I had done something to deserve it all. I wish I'd done bad things for all the things that happened to me because of what somebody wanted. People love taking me for granted and forget about me when there is something better to do. And my mistake is letting them do so. I let them all come and invite them do destroy me. People leave, people lie, people destroy all the beauty in everything. I find such beauty in already broken things but no one ever finds it in me. And I wish I had the chance to talk about it with the right person without crying as if it's already over. But it hurts almost as if it is. You gave up on me as well, even though you knew how bad it hurt me when someone else did so before. You gave up on me as if I am not at all that important, as if everything we had together never mattered. You know... I never give up, I never run away... And I get to be left behind with all my used-to-bes and efforts in vain. Then again ... What's new around here. Same old story ever told - mine. I might as well start finding cats and a big house where we will live in with all my books and cats. Screw eternity and love. Fictional characters will always be there for me.

25 ноември, 2013

keeping calm

Започва началото на дълга и тежка седмица, а дори нямам време за чаша кафе или капучино за успокоение. Don't worry. I was made to survive such weeks. I just wish I had a little more time to prepare for this one. I still have to learn too many things in too short time, so I should arrange my time in the best way possible. Hopefully, I will be back here when or if I survive.

22 ноември, 2013

addicted for life

I am slowly and painfully getting back on track with going to the Uni, getting up when the evening is barely over and coming home when it's evening again. Sleep deprivation suits me well if I don't count the sudden bursts of laughing, the too much talking about stupid things and the inappropriate times when a scene from the book I'm writing or reading hits me and I cant't seem to focus on anything else.
On top of it people find it very convenient to ask me to do things and socialize which I find extremely hard and tend to ignore it, making a mess of my relationships. It sucks when people can't possibly understand that my inspiration mood is way too selfish and somehow manages to keep all my attention to itself for as long as it desires. Plus, I don't really mind. People do drugs and drink alcohol. I need none of those, because writing and reading are just as much intoxicating and addictive.
I'm more myself that way. Reality seems not all that important and I can always escape it in a way that other people can't. It's the one thing that helps me deal with the lack of sleep and the many many important things I have to do the following week.
At least I got my idiot of a boyfriend read a damn book in his life. Not any book, Harry Potter. So we were both reading last night before going to sleep and the silence in the room felt so good. Hopefully, he will be able to understand my addiction soon and stop trying to get me out of it. And I should probably stop making him listen to all my craziness when I've read something epic and I feel the need to do some fangirling. I have no more time and I have to be on the run again.

14 ноември, 2013

newly

Блогът е леко обновен в нови нежни нюанси, които да заместят вечното черно. Успях да накарам етикетите да се появят в дясната лента и сега остава само да добавя етикети на предишните публикации.
Какво се прави с красиви тетрадки, които те е жал да опорочиш с ужасния си подчерк?
В моите винаги се пишат истории при всички положения, но все пак...
I am free at last from the ghosts of my own past.
Това прозвуча с мелодия в ума ми. От няколко дни забелязвам как имам искрените намерения да направя нещо и все го забравям. И това е учудващо хубаво. При други обстоятелства мисълта би ме побъркала. Сега ме прави горда. It took a lot of time but now it's just a safe thought. Who knew I would ever call it safe, considering how unreliable it actually is. I'm even having a hard time thinking about it just now in my desire to prove how good I am at getting over things that I never thought I would want to or have to get over in the first place. Hell, I'm awesome when it comes to this now. I don't feel hunted, I don't need to remember to forget. The memories are there, as they always were and will be, but I don't care and I don't need to go over them. The only times I do is just to see how far I am from back then.
Достатъчно лирични откровения, имам да събирам багаж и да редактирам. Сцените се появяват една подир друга в ума ми и ми е доста трудно да ги подредя и изпиша. Това е най-любимата ми лудост, ако трябва да бъда честна. Нека я има винаги.

12 ноември, 2013

hunt me no more

Блогът ми се е превърнал в плашещо свърталище на духове. Не се тревожете, само мен преследват винаги. Трябва да го променя и да накарам духовете да спрат да ми спират дъха. Това се случва, като пиша прекалено лични неща и после откривам смисъл в тях и БАМ - не искам нито да пиша, нито да чета, нито да прекарвам време в блога.
А той знае толкова много и носи със себе си толкова от моята история, че е някак плашещо. Да беше дневник нямаше да знае толкова. Какво да се прави като писането ми издава всичко. И да, с последно време пиша когато ми е тъжно или ядосано и ми липсват цветовете на моето малко мило интернет пространство.
Трябва и този хаос да подредя и обновя съвсем скоро.
My art mood keeps me happy and here is not one of the happy places. It shows too much of me, it knows too much and id had lived through so many heartbreaking moments that sometimes it is indeed hard for me to read it. But I can never delete it. It means too much. The good, the bad... It made me who I am. Hell, even the worst of my deeds led me to where I am now with the whole "let's go prove him wrong" and then staying up till 5 am and telling each other how truly broken we are. I find beauty in all broken things. I don't pity them. Just the opposite! I feel the need to be around and understand what broke them and if it somehow matches my level of being broken and damaged.
I am proud of all my scars. They show that I have lived and got through a lot. I survived the damn end of the world. And the more I read my old things, the more I find myself adorable and I would marry myself if I could. It's the whole understanding myself better than anyone else would and well, loving myself the way no one else could. I've been proven wrong about the last one. ^^
Since I have enough free time, I will make sure no more ghosts hunt me in the most sacred place I can possibly imagine for myself. Beware, for I am back and I intend to stay back.

03 ноември, 2013

It's a quarter after one

Well, not yet, but that's the soundtrack to my writing with a few more songs on repeat. I haven't written in a while nowhere and tonight I'm catching up with all of it. I feel like laying on a dead-end street and looking at the stars in a night where my breath comes out in white smoke out of my mouth and the cold night air enters my lungs in a bit of sweet intoxicating pain. You want more and you need more, but your body won't allow you to inhale too much because it would make you freeze and maybe even get sick.
Of course, I imagine someone bringing me a cup of hot chocolate and a blanket and a conversation following. That gives me ideas for writing. Art mood on!
This year I missed the never-happened hour and spent it sleeping. Halloween, on the other hand, was a success with my runes and my Shadowhunter look. Plus, I got my cousin to read the book (City of Bones, that is) and my mother to at least watch the movie, which she liked. My tweeting skills are improving and I feel like writing all night. I can't believe a spend a whole week without writing. I feel like I've been drowning till now. At least Teddy promised to kick me whenever I don't write even a day, so this should keep me busy.

06 октомври, 2013

two sides

I've spent the most tiring week in a long time. It isn't even over yet and I still feel like sleeping for a whole year and staying home, without moving my damn finger. There are fifteen more weeks to come just like that one. Three days of waking up when it's still dark and cold outside, going out in the rain, the snow, or whatever else there might be out there. Running up and down the stairs and keeping my mind sharp, my eyes open while it's getting harder and harder every day.
This might feel like complaining. In fact, I love doing so. But in the same time I feel so much alive, that my mind can't go off. It has too much to think about, to work on, to share. As hard as it may feel, I was born to do this. I do my best when I have no time to take a breath and the harder it gets, the more I feel alive. What doesn't kill me, I guess, truly makes me stronger. I also have ideas pouring out of me all the time and I can barely right one down before the next comes along.
I'm alive, I'm awake and I am ready....
That was like ... a few days ago before I got sick and lazy and missing the summer. Don't get me wrong, I still want the world and I still feel alive and awake. But then one stupid teacher ruins all your inspiration and you decide to miss the lecture and drink hot coffee with a bunch of new friends, making jokes, laughing and hating everyone who dared to cross us. I have to read so many things and I also need time to write my own stuff. I hate reading books that I did not choose for myself, but I guess I must be used to it by now. Rebeling is my first nature after all. Plus, my cooking skills are way better than last year and my tummy is proud of me. And I'm still here. I just don't have the time to say so, but I will try and steal time for it. I have just three days to survive during the week and then I'm all yours and mine.

29 септември, 2013

night night, sleepless night

За поредна вечер си лягам след полунощ и не мога да свикна дори с идеята да стана преди 11 сутринта. Следващата седмица и да не искам ще трябва да ставам още в тъмни зори. Поне утре ще пием кафе с Тита и ще й разказвам не само за втора част, а и за трета. Може дори четвърта да измислим.
От днешното арт настроение ми се получи доста сполучлива украса за единия импровизиран шкаф. Утре продължавам с другия, пък може и с още неща. Нека само го има настроението.
А имам книги за четене, предстоят дълги дни, прекарани в университета и още по-дълги нощи, прекарани над учебниците. Тук е момента да си напомня какво си обещах за тази година и да спра да се оплаквам.
Време е за сън, утре повече!

21 септември, 2013

the messier the better!

Багажът ми е почти събран, имам си програма и все пак не ми се тръгва. Очертава се и пътуването да бъде забавна част от приключението. Тита я няма да ме вдъхновява с музика, затова този пост ще бъде изключително скучен и кратък. Оптимистично погледнато, поне в София вече има много хора, които искам да видя. Не толкова оптимистично, това не е проблема, а решението.
Ако косата ми не беше повредена колкото мен от всичкото оцветяване в различни нюанси на лилаво, според сбърканите ми настроения, бих й върнала отново червеникавия отенък. Отиваше ми по един изключително деликатен начин. Беше си моето малко бунтовническо дело срещу проблемите. Тъпото е, че проблемът ми в този случай си има име и изключително сложен характер. Да не добавям и ината. Оказа се, че една седмица без негативност е всичко, което съм искала в близките няколко месеца. Една проклета седмица на глътки спокойствие, смях, откровени разговори с мента и меланхолично заразно вдъхновение, което като наркотик да ми минава през вените, докато думите една след друга се борят коя първа да напусне съзнанието ми.
Да, и прозрението достигнах. My epiphany is that once I take my eyes off that one thing I wanted so badly, there is a whole new world out there. Actually not that new, but it's mine to take and it's hands are wide open for me to jump in and embrace it. Plus, it comes with great friends, lots of fun, inspiration and sharing all our deepest fears, feelings. I want everything and I want it now. So, let's see what we can make out of that mess around me.

20 септември, 2013

too young to care

Добре, ще пиша. *поглежда доволно към Тита*
Ние сме страхотни и не сме никога сами, защото сме заедно. Дори да мине време, дори да мине много време, все някога пак сме заедно и винаги едната е там и чака другата да се сети за нея.
По дяволите, колко ми липсваха всичките момичешки глупости на света! Толкова съм се била изгубила в лутане да достигна нещо, че съм забравила най-простичките неща на света, които едновременно с това ме правят най-щастлива.
И все пак, каквото си направя сама никой друг не може да ми направи. Затова сама ще си правя всичко весело и щастливо, пък ако някой реши да ми пречи, ще се моля на Теди дивана да е удобен.
И не се тревожи, Тити. Ще си пием мента и ще си давим мъката със Саймън и онзи, който все още си няма подходящо име, защото е прекалено епичен. I so need girls only party night and some tequila. I feel like hating people and having way too much fun to care. Damn, I missed being crazy and wild! Please, kick my ass in case I forget about my dark side and decide to be boring and sad again.

time sucks!

And then there come the friends you wish you could take with you anywhere. Because I thought it would have been akward seeing them after such a long time and it felt homy and warm, like being back from a long journey. At least when you stay and someone else leaves, you can blame them. Now I'm the one leaving and there's hardly anyone to blame. Plus, he was on my side, when I was doing stupid things and I miss him.
I really wish I didn't have to leave again. I like it here. It's safe and homy and I'm free to be crazy, inspired, lazy, anything really.

Затова багажа все още не е събран, а си седи в гардероба и нямам желание да го събирам. Искам да си остана тук и времето да спре. Освен това ми харесва, да си игнорирам някакви неща и не ми се иска да се занимавам с тях. Прекалено е сложно, а не искам сложно. Искам щастливо, спокойно, дори скучно. Искам да си решавам кръстословица и да гледам морето по цял ден, докато не ме удари вдъхновението. Искам... тишина, спокойствие, още вдъхновение, щастие. Дори не ми е обичливо. Само гушкащо. Ще пием мента и после ще се прибираме, подпирайки се.
I mean, screw this! I'm too young to care so much and be blamed for it. Hell, I'm too young to want an eternity of anything. I just want to have fun and be happy. Whatever else there might be, it may keep going. I'm done trying and hating myself for it. In fact... No! I'm not saying that. I just... Don't want to go back and deal with things. I want to be a child and stay here and be happy, to see shooting stars, make stupid wishes and tell jokes all night. I want... Well, I guess I want us the way we were when I dreamed of being the way we are now, no matter how complicated it sounds. And it's quite simple, really.

19 септември, 2013

finally found (me?) myself

По идея на Тита се замислих колко много ми се иска да бях написана като второстепенен герой в някоя книга. Щях да съм малко побъркана, много приказлива и щях да се появявам от време на време, за да запълня някой важен момент от сюжета. Или пък бих била от лошите грешници, които правят всичко по силите си, за да убият добрите, макар да нямат много причина да го правят.
Погледнато от друг ъгъл, написвам себе си с всеки изминал ден. Пиша своите думи, описвам своите действия от мен за мен, и големият бял лист навън, изпълнен с множество чужди герои винаги ще има място за писане. Понякога пиша, повечето пъти се крия зад стените на стаята си и ме е страх да си дам думи и да опиша действията. Защото не съм автор на целия бял лист и не се знае как другите ще приемат действията ми и какви ще бъдат последствията. Обикновено рискът в това да правиш нещо въпреки неизвестните е най-вълнуващото нещо. Но да рискуваш обикновено значи, че трябва да надвиеш и някой страх. А моята малка мечтателка има толкова много страхове. Тя все още пази моята невинност в себе си, колкото и малко да е останало. Тя разчита на мен с големите си детски очи и огромното си обичащо сърце да не я разочаровам и рискът да си струва. А аз я подвеждам всеки път.
Затова, вместо да пиша собствените си думи, пиша техните. Вместо да описвам моите действия в реалността, описвам техните и понякога се чудя дали те не са по-истински от самата мен. Все пак те са всичко онова, което аз се страхувам да бъда. Те са моята белова, която нямам смелостта да напиша.
Меланхолията ми има нужда от топло кафе, а душата от вдъхновение. Вдъхновение, което преди ми беше пред очите и не можех да усетя, а сега го намирам накъдето и да се обърна. То било хубаво да си изгубил себе си, без дори да го осъзнаваш. Защото доста често намираш доста повече от самия себе си. За всеки герой е нужно да се знае защо е добър и защо лош, какво иска да постигне и как би го направил. Аз ли? Аз искам да променям света с думите си, да пиша и да докосвам, да вдъхновявам. Искам това - лягане в 4 сутринта след вечер на много музика, смях и закачки, пиене на мента, или каквото там си намерим за пиене и разговори за герои, намиране на вдъхновение дори в най-мъничкото нещо и смелост да пиша, дори света около мен да рухва. Искам себе си, каквато съм в момента - пишеща, усмихната, вдъхновена, освободена и смела.

sinner in heaven

И за награда след Саймън ми пуснаха Avici - Wake me up. Аз съм в рая. Бях забравила, признавам си. Идеята ми, когато бях най-много себе си, беше да ме мисля по хиляда пъти преди да направя нещо, а просто да го направя. Последствията не бяха от особено значение. Така де, по-добре да се извиня, отколкото да търся начин да убеждавам. И следва Summertime sadness. С каквото и да съм заслужила подобна награда, нямам думи да опиша колко съм доволна и щастлива. Yeah, it used to be said in different situations. We used to be different.
Идеята е, каквото и да се сетиш да направиш, да го направиш на момента. Защото моментите имат ужасният навик да преминават и или си в тях, или ги оставях да те подминават, а после се чудиш къде си сбъркал. Оставиш ли нещо за после, както ставаше с моето писане преди последните няколко дни, въпросното после никога не идва и се редят чернови. Та, спри да мислиш какво ще стане и да чертаеш по черновата, а излез на белия лист и затанцувай с цветовете на всичко, което ти носи щастие. 
После си намери някого, на когото да си признаеш греховете и да се посмеете заедно и всичко ще бъде наред. Толкова е просто. Дори сега нещата да са объркани, след известно време няма да са и ще се смееш на собствената си глупост да прекарваш нощите си в мислене и тревоги, когато решението си идва само рано или късно.
А ме чака багаж за събиране. Не искам! Харесва ми да съм меланхолична, да слушам перверзна музика и да прекарвам време с майка ми, убеждавайки се все повече колко е awesome! Хубаво е, че някои неща никога не се променят. Някак си ти припомнят кой си и те държат близо, така че винаги да принадлежиш. После твърдя, че съм ничия. Не, на себе си принадлежа. На себе си и на вдъхновението... На думите, с които дишам и на миговете, които ми спират дъха.
If I am a sinner and this is my hell, then all I want to do is sin.

corrupted mind of mine

Проклета меланхолия от ден без кафе и липса на вдъхновение! Срамота! Да прекарам два страхотни дни и да нямам настроението точно, когато имам времето да пиша за тях. Нищо, ние си знаем как винаги се стои до 5, независимо дали сме малки и си измисляме нови истории тип Дама Пика или пием мента и не можем да измислим едно проклето име. В наша защита държа да отбележа, че толкова страхотен герой досега не съм измисляла. А той е и толкова епичен, че не е измислен напълно, затова името ще почака. Важното е, че както и да го нарека, тя се сеща за кого говоря.
Ах, нетърпеливо мое сестриче... Нямам търпение да мине тази седмица, да дойде другата и да се гушкаме по цял ден, докато ми разказваш за всичките нови неща, които ти се случват. И ще те науча как се прави кафе. Или поне 3 в 1. После с чаша кафе за мен и топъл шоколад за теб, ще стоим на терасата, гушнати и завити в одеяло и ще си говорим с часове за живота от нещата.
Нямам търпение, а тишината и спокойствието толкова ми харесват. Има невероятно очарование в това да си далеч. Странните няколко дни приключиха.
И продължаваме да си пускаме перверзни песни, които побъркват. (Simon Curtis - Flesh)
I know it's a funny question for me to ask, but I'm not sure if I want to go back and even if you want me to be back. That silence drives me crazy when I think of it. When you push someone away just a little, he usually makes the effort of coming back and wanting you a little more, proving that he cares. I wish it were the case but I'm never that lucky. At least I've got Simon Curtis and Tita to cheer me up till the end of the week.

16 септември, 2013

all the (in)sanity in me

Смелост се искаше, любима моя. Смелостта да не си мълчиш.
Три дни вдъхновение и повече не може. Виждам коя дата е станало. Да, проклетото време не стига и съзнанието ми пак си прави шеги с мен. And for that I shall burn in hell for a whole eternity. Онази несбъднатата вечност ще си я прекарам на доста топло. Thanks to Teddy, it doesn't sound all that bad when you come to think of it. Plus all my ignorance goes to one thing and the rest show up to torture me.
So, let's get inspired again and get back to sanity. I don't care if heaven won't take me back anyway. I am in deep need of a wild period and I will make it such myself. Let's see how much more I can take from sleepless nights, studying, having fun and being happy the way I like it best. I don't want the world. I just want to be crazy again, the way we know I can. Screw sanity, it's given up on me long time ago. My wild side's been begging me to let it wash away what's left of my reasonable thoughts. When I'm good, I'm really good. When I'm bad, I'm so much better. And my inspiration agrees with me. Когато пиша съм най-себе си. А пиша, когато е пълнолуние или 4 след полунощ. Или просто когато лудостта ми надделее над здравия разум.
Damn, it feels good to be back. And if it's that what it takes to get here, bring it on.

15 септември, 2013

ghost stories

Абстиненцията едва сега започна да ме побутва и да ми спира дишането, но по един такъв сладък и безобиден начин. За щастие утре ще я заличим със сестричката, докато се смеем и кроим планове за близкото бъдеще.
And now that I think of it, it really isn't all my terms, is it? I took it all seariously with the full intention of what I am doing and then it was turned into 'what had to be done just for the certain purpose'. Guess what that makes me?! Yeah, a daughter of my mother. I know I don't make sense, but I can't really say it with the right words, so... Whatever.
Also, something came to my mind today, while I was listening to My Darkest Days and The Cab. They say ignorance is bliss. That means that you are fully aware of your problem but you choose to ignore it and let it solve itself while you focus on all the positive things around. And in the same time you prepare for battle because most problems take more than just time. I guess that's what I'm doing - taking time to gather all the smiles and happy thoughts in the world, because there is a much darker future that's coming towards me.
Don't we see things the way we want them to. If we want something, we see only what's good about it, and when we don't, we see all its faults. I'm scared of the faults that I might start to see. Because the whole point was to be happy. I truly want to be, and here I truly am. I guess I'm scared to go back. I'm not sure how much more stupid stuff I can handle, without the idea of running away. And I guess I'm even more scared of seeing some new good things about an old idea of mine. At this point I really want to be proven wrong about all my thoughts. If I keep seeing good things about them I might do my best and make them true and I'm not ready for such a test.
Damn, it will always go back to this, won't it?

can't wait

That awesome moment, когато се събудиш след странен сън, който не помниш и започнеш да разсъждаваш какво ще правиш с бъдещата си котка, когато ти се наложи да се прибереш по Коледа. А после те зарадват приятелства, които вече не ги делят стотици километри. Още повече нямам търпение да се прибера и все повече си мисля, че съжителство с момиче щеше да е много по-добра идея.
И все пак, вече всички са ми на 5 минути време и телефонно обаждане. Какво по-хубаво от това !? Вече искам да си събирам багажа и да си излея в куфара изключително доброто настроение, за да имам резерва, когато някой реши да ме ядосва.

i'm alive again

Любимите ми моменти са когато измисления ми свят настоятелно се вмъква в реалността. Слушам музика, а чувам гласове. Думите сами се изливат върху белия лист, сякаш съществуват някъде другаде и аз съм единствено необходима, за да ги изпиша. Малко по малко, точно както предишния път, историята започва сама да се разказва и развива, а аз бързам да изпиша всичко, преди да е изчезнало, заменено от нова мисъл. Чувствам се жива, цяла, дишаща... Пишеща.
Докато живея ще пиша и ще пиша, докато живея. А и дишането е надценявано. 

14 септември, 2013

i'm on fire

Хубаво е да изпитваш вдъхновение и очакване към предстоящото, дори да прекараш деня по пижама. Похапване на филийки със сирене, каквито мама ми правеше доста често, когато бях малка, сладко кафе със сметана и всичкото вдъхновение на света. Освен това да намираш нова музика, докато случайно разглеждаш клипове с любими герои е адски очарователно. Ще ги слушам в градския, докато чета някоя скучна книга от задължителната литература и отивам към университета. Или по-скоро докато преговарям (или прочитам за първи път) материалите за часа.
Установих, че в почит на старите си навици съм започнала отново да си лягам в 4 след полунощ и да си пиша на листче какво искам да постигна. Второто обикновено го правя по Коледа, но няма нищо лошо в започването на нещо ново с ясната идея какви са целите ти.
Вече съм си начертала програмата, измислила съм си занимания, обещала съм да намеря време за всичко и нямам търпение. А Теди като (ако) стана известна писателка ще ми прави Tumblr fandom. ^^
Light em up up up! Тананикам си и чакам с нетърпение да минат следващите две седмици и купонът да започне. И да, знам - няма да е толкова забавно и хубаво, колкото си го представям и ще се убедя в това още на втората седмица, когато се започне с морфологията и фонологията, но съм настроена положително за почти всичко, което ме очаква. Принципът е да мрънкаш колко ще е ужасно, за да не се разочароваш, а да си подготвен, но аз обичам да мрънкам и да се тъпча с шоколад, когато нещата се объркат, така че да става каквото си ще.

in need of hero

Okay, I am admiting this only here and I will not speak of it ever again. I mean, it is a bit obvious but I hate to have to actually say it or even ask for it.
I only ever run away just a little, to see if you would follow me. I only ever tell you to stay away, just so you can come and hold me and demand that you don't want to. Sometimes I wait for you to call, just to see if you actually would, if the thought of me would cross your mind. I say I want space, while in fact I want you as close as possible.
I remember back then that it meant the world when I called you and surprised you or the other way around. You would hang up and then call again, just to hear my voice. We would tell each other how the day went in all the little details, as if they are so important.
I miss us, okay. I miss our fake fight when you got home early and surprised me. I miss talking on the phone until the battery died and... I'm starting to feel stupid for writing this. Because I am not writing or even telling it to the right person and it kinda loses all its meaning.
I remember I had a point to start writing this and it was a good one. I guess you can't really expect a girl to write when she's in a silence bubble and the growing urge to buy herself tons of chocolate. Yep, because everything a girl wants is for someoneto want her back, love her back, need her back, miss her back. Just for the sake of ballance if nothing else. What you don't know can't hurt you, right? Then why do I feel so miserable, not knowing if my presence means all that much anymore. Because I should know better than to ask questions to which I don't really want to hear the answer to.

13 септември, 2013

glass half empty

The cuteness of watching them read a page from a book taking turns until one of them falls asleep.
Can I please somehow become a part of the show? I mean... I am not going to steal Pacey away from Joey or anything. I just want to be there, following them around in a really stalkish but completely harmless way and write down every single word they say. And since I am never going to make someone read that way with me, I might as well pretend in my mind that I already did and enjoy my own imaginary perfection.
I honestly believe I am way better at dreaming what I want things to be than actually living them. Nothing ever goes wrong in a dream. It's not that way when there are other people involved. Sometimes it's for the better, and in my case - for the worst. So I think it's about time I got a cat and get it over with. I will share my food with it, I will cuddle with it all day long, I will protect it and care for it and it will never blame me for it. It will love me back with its cute little paws and will bite my hand in a cute ticklish way. And I guess I will write while it takes all my problems away.
The funny thing is I keep searching for songs to sing at the stupid karaoke after the concert, as if anyone would want me to be there, as if my support would suddenly be needed and appreciated. I keep... Writing stupid confessions, as if anyone would read them and understand. I guess I don't want to fix things this time. I want them to fix themselves for me. Because to fix means to give something from yourself, to throw the white flag and admit that you are wrong and stupid and what not. I've done so. I've ignored the alarms and the stop signs down the road because I believed that doing so fixes me. And it ends up the thing that breaks me just a little more everyday.
But I am stupid enough to shut the alarms up and find a reason to keep going, because things will get better. They must get better eventually. And most of the time they do, until they get worse again. Then there goes another sleepless night, another writing therapy and another set of alarms warning me not to go down that read again. Sometimes I wish I listened and sometimes I wonder how can there even be an alarm in the first place.
I guess I just wonder if my presence really matters all that much. I just... Need to know that I am needed, loved, missed...

writing therapy

Joey and Pacey got their happy ending, at least for the end of this season. And I was about to cry and call you and say that all those stupid things we fight about are stupid. But waking you up is never a good idea and it's friday the 13th already and since it all started with a dream predicting bad things... I am not so brave as to challenge another superstition.
At least writing seems to fix things in a way. Although I can't really see the way and the fixing of it yet. Can I be wrong all the time? I'm so sick of caring and of trying to fix things by pretending that those stupid really things don't matter to me and I let you win, because you would never let me. But nobody is wrong all the time. Even a broken clock is right twice a day. And I'm sick of saying that I was wrong, when I really can't feel that way. That would mean that it is wrong to care and ...


We used to be perfect at this long distance kind of thing. Even if it's just for a few more days, it feels like the end of the world. I mean ... There are so many horible things happening out there all the time, so will it be that horible to admit I might be right at least once? Everytime I do so, I feel like I'm making myself smaller, more vulnerable, more dependable. I might as well be, but... It ain't the best feeling in the world, knowing that you are always wrong.
I just needed a few days of piece and quiet, knowing that things are okay and he is okay and we are okay. I needed stupid simple conversations and silly jokes. Sometimes I feel like this is a big joke and someone will show up any minute with a camera and scream 'surprise' and yet no such thing happens.
I guess I better go to bed and wake up before any other screwing relationship dream appears in that stupid head of mine. And another day, and another day... Getting as far away...
Since I am being honest I kinda wish I had actually done something wrong to deserve this. At least when you do something wrong you get the satisfaction of having done it, even if you got caught and yelled at. I didn't do anything wrong, I got caught and yelled at and... Now I can't seem to find a way to make myself feel better. And it sucks and I hate it!

12 септември, 2013

she ..

She's standing on a line between giving up and seeing how much more she can take.
She feels like falling apart just as all the other things around her. Or at least the most important one. She tries so hard to keep it together and she worries all the time. She feels so helpless and distant at times and it scares her half to death. She knows she is strong enough to deal with a lot of things but she starts to wonder if it's worth trying anymore. She really wants him to understand and she misses him. But she no longer is in love with him. She just loves him and hates herself for it. Because it makes her feel weak and vulnerable. Because she worries all the time and it gets harder to explain herself, because when you love someone you are allowed to go crazy when that someone worries you? And it seems to be the thing tearing them apart. She wishes she never cared in the first place. First, because her heart wouldn't be breaking to write such things. And second, because she doesn't want to know there is someone like him out there and she couldn't love him the way he wanted. Because her love is passionate and sometimes crazy. She yells, she cries, she jumps around when she's happy. The funny thing is she thought that's why he fell for her - because she cared about him, supported him, wanted to hear him like every five minutes and wanted to spend all her time with him... She never thought that would change.
So she wishes she never fell in love with him in the first place. Because her heart might have been broken a little too many times but it managed to love with all its pieces somehow. What do you do when you find the right person, you fall for him and the way you love him is why he hates you? Could she change the way she loved him? Could she love him quietly and live completely ordinary without expressing herself the way she felt was right? Could she altar herself to such a point where she is no longer herself anymore... And will it be enough?

And she is so me.

talking to myself

Нека има трети пост за щастие. Минава 4 след полунощ и ми идва да крещя и да троша заради всичките нелепи глупости в последно време. Следва проява на слабост, на която знаех резултата, но бях длъжна да се уверя. И после нещата съвсем отидоха по дяволите.
Damn, I'm a mess. Too bad whoever is responsible is nowhere around to read all those stuff and fix me back up. I guess my sister will do that for me when we have a pijama party and she gets me drunk enough to tell her all the stupid things I am too proud and scared to admit.
И след тоталния хаос, поредното побъркване и объркване в личния ми ад от две любими съставни части... Настъпи внезапна яснота, почти като студенината, навлизаща от прозореца ми точно в този миг. Яснотата какво точно трябва да направя и как трябва да подредя себе си, за да се поправя. Дори не е трудно. Изисква малко усилия, повече вдъхновение, кофеин и шоколад, малко желание и една пухкава топка косми, която да ми мърка (да, знам) и да ме топли, когато съм изморена от покоряването на света. А за света си нямам дефиниция. Този път е смесица от няколко неща, които искам да направя и надявам се, ще се получат. Все повтарям, че не давам най-доброто от себе си, а само достатъчното. Напротив, давам най-доброто за другите, а каквото остане отива за останалите важни неща. Сега важните неща ще се радват на внимание, пък който иска да обръща света за каквото си поиска. Поне този път няма аз да се мъча да извършвам подобни безсмислени и глупави чудеса. Да, знам. Имало е смисъл за времето си, но от всичкия този смисъл сега толкова често ме е страх и искам да избягам и не съм сигурна и не мога да взема решение... Благодаря, мили хора, че сте били огромна част от живота ми и оценявам всеки хубав и не толкова хубав спомен. Но вас сега ви няма, а аз съм повредена. Та, похабени усилия колкото искате за когото си поискате, а аз какво... Изливам си душата в бели листи и ги скривам, сякаш съм извършила престъпление, че и получавам точно такова отношение (почти).
My point was... Ако ще влея всичките си усилия в нещо, то това нещо най-сетне ще бъде смислено, а не поредната измислена приказка, която някой е забравил да ми сбъдне. Панделки, падащи звезди, желания, обещания... Звучат прекрасно, но в този миг не заради тях намирам сила, а заради самата себе си. Защото кога, ако не сега и кой друг, ако не аз би дал всичко от себе си заради самата мен. Никой ме обича, цени и разбира по-добре от самата мен (мама не се брой). Ето защо за благодарност ще се боря заради самата мен за онова, което наистина ще ме направи щастлива, без условия и граници. Да, била съм щастлива и да тичам подир някого, но сега това не е от особено значение. А искам да има.
Искам когато времето на онзи огромен часовник изтече да съм си достатъчна в случай на очаквани бъдещи събития. Обещавам (на себе си) !

darkness within

And the stupid story made me cry. Because Joey called Pacey to pick her up after a crapy night and he finally kissed her. So I ask myself the same stupid question over again and I realise the answer. Well, usually when you wonder, there is a reason that proves you right to wonder.
I move forward when things are intense and hard. I do love the homey warm feeling, but my wild side is more dear to me and it need to be challenged on a higher level into crazy things like go somewhere in secret and be dead if you get caught. It's the do or die moments when I truly feel like myself and I can hardly remember recently doing anything without so much effort to make it feel pleasant for you. It can't be that hard to make people do things for you, especially if they love you. It can't be that hard to be supported. It can't be that hard to admit you're wrong even if you don't think so, just for the sake of us being okay.
I might have been mad and upset the other night, but I meant every word I said about taking some time off from all those stupid little things that drive me crazy, steal my inspiration and make me feel like never getting out of bed or solving my problems with alcohol and cigarettes.
So yeah ... I don't know about a click, but there deffinately was a crack. Let's just wait and see if I was too busy listening to broken promises to actually hear some previous ones.

shattered

По нова традиция пиша една вечер и дописвам на следващата. Нека и тази е така.
Last night:
I am going to keep pretending for the sake of the people around me with their own problems that I am fine and that I don't go to bed with tears in my eyes again. Because it kinda sucks knowing how something so simple as letting the other person know where you are ... How it became so ugly and twisted and ... Well, painful.
Защото и тя ми потвърди теорията, за която не исках да съм права. И добрите момчета си оставят следите и си нанасят повредите. Но тяхното е маскирано от добри намерения и някоя и друга целувка. А междувременно на мен ми се казва какво да не правя, защото било изнервящо и ще се сети да го направи сам. А някой да се замисля дали за да съм помолила, значи знам, че няма да го направиш? Nope. Screw all the shit I gladly accepted for the sake of there being an us and for that us to be together and not miles away. Screw me for wanting this, screw all the faith stuff for making it happen. Screw all the stupid stories that I call 'past'.


And tonight:
Ако беше Свети Валентин, щях да съм най-щастливото момиче на света, гледайки очаровано "Кръгът на Доусън" докато Пейси прави чудеса за Джоуи, а тя не го забелязва. Защото точно така трябва да бъде. Нямам предвид забелязването, а правенето на чудеса. In that case I am the ducky but my name is not Pacey. По този повод да кажа още веднъж точно както снощи - Screw all the stupid stories that I call 'past'. Но денят е различен, не е Свети Валентин и не съм Джоуи. For some reason съм повече Пейси, което принципно ме радва. Но както в техния случай писането ми и желанията в момента са само приказката, а реалността след малко ще ме замери с нещо тежко. And I kinda wish I'd stop being Pacey and keep trying so hard to keep it together and be Joey. The Joey who is good enough to make him all those crazy stuff. And you know ... I really need to feel home again, the way I used to. I know home is not a feeling but I hope you know what I mean. It's when you belong and are needed and appreciated and missed and cared for. That's the way I feel around her despite all our differences. And I promise I will get a scolarship and I will improve my grades, gramps. Because we joke around all the time that a student with no bad grade is not a student, but somehow we got to the important things and I wish we never had for reasons which I can't bring myself to right down just yet.
Та, ще се преструвам, че съм Джоуи и ще си мечтая за чудеса. В това ме бива най-добре, а мечтая. А малката мечтателка добре знае, че приказките не се превръщат в реалност. Поне не нейните. И проклетият часовник продължава да тиктака. Дали обаче искам да спре или да се забърза, за да приключи по-бързо въпросното чакане... Всъщност не чакането е проблема. А това, че не съм Джоуи и няма нищичко да успея да променя, докато времето става все по-малко.


Out of the context let us be honest. It would have been horrible. I would have been taking care of the kids while he sleeps with some fake best friend of ours while her husband is God knows where. And I would have remanied silent and enjoying my torture for the sake of a failed career dream which I never admited was over the second I bought that ticket. Otherwise it would have been quiet at home with no words to say because... Damn it, that one I can't get right. Anyway, I accidentally pictured one possible outcome of some imaginary stuff and I realise there should be a click sound somewhere down the line, even if it was one back then. I just have no idea how, when, where and why it will be. Well, I better get back to my imaginary night, before I realise it is only imaginary.

10 септември, 2013

pieces of a dream

That awesome moment, когато едва преди няколко дни осъзнаеш, че чакането нещо да кликне е безсмислено, защото нещото е кликнало преди почти година и шест месеца. That even better moment, когато сънуваш доста интересен сън и събуждайки се, осъзнаваш колко пагубно е значението му и ще е по твоя вина.
Започвам да проклинам тихичко и с усмивка проклетото си съзнание и търся обяснения, а такива няма кой да ми даде, защото се случва не другаде, а в побърканото ми съзнание.
And a day later things go to hell заедно с всякакъв вид вдъхновение. Добре, че въпросният ден (вчера) беше прекаран с излизане с различни хора, които ме карат да се усмихвам и да забравям колко ми е криво всъщност. Дори не дочаках 4 след полунощ, преди да ... Whatever...
Apparently, my best carrying self is not enough and I can see the big clock now. I can hear it ticking faster as the seconds pass by, the smiles go away one after another... Do you know why we draw clocks? Because on a drawing the clock stops and all the smiles and moments never go away. Some stupid people draw clocks on themselves, wanting to stop time or at least slow it down.
Хубаво е да гледаш стар сериал като "Кръгът на Доусън" и да се усмихваш, докато г-жа Райън казва, че е любов, когато седиш тихичко край огъня и гледаш някого как спи, а после обсъждат аромата на ванилия. Онзи, който имах по ръцете си, за да скрие цигарения дим.
Ако бях цвят, щях да бъда бледо почти прозрачно лилаво. Меко, топло и почти незабележимо, но готово да те обвие в нежността си. Ако бях аромат... Щях да бъда лавандула. Натрапчива, запомняща се и позната. Познатото носи спокойствие, in a way. Непознатото ни плаши. Непочнатото бъдеще е неприветливо, за разлика от познатото до болка минало, на което знаеш всяка малка тайна.
И уж нямам търпение учебната година да започне, а от сега събирам смелост да избягам от любимата си синя стая, пазеща многото спомени на приветливото познато минало.
Добре, че ги има дните с кафе и пижама по цял ден, за да поправят повредите в моя мъничък свят. Защото когато имаш едно нещо, не искаш нищо друго, а когато това нещо го няма, целият свят не ти е достатъчен. И все пак... Най-хубавият подарък за едно момиче е да узнае, че може да съществува и сама без въпросното нещо (някой). Казах ти, не се ядосвай, че искам да зная къде си и да чувам гласа ти на всеки час. Притеснявай се за дните, в които това може да се промени. Защото да принадлежиш означава да бъдеш част от и да не си самодостатъчен на себе си, за да съществуваш щастливо. А аз най-обичам себе си в другата крайност, когато принадлежа на себе си и побърквам. Тогава пиша, искам света и съм по-истинска и любима, отколкото когато и да било.

05 септември, 2013

created and crushed

I'm in the mood for some art and creativity and there is nothing wrong with me to provoke it. Inspiration obviously awakes some unknown desires to express myself in more than one way. So I'm thinking of painting, or something else just as creative. We shall see.
So the therapy moment came before the actual reason for therapy. It was ruined by some bonding time with my dad, though, which I enjoyed and missed for some time now.
And then I was reminded why being away means hell for me. It's the little moments that matter and show you care. Are they that little or are they hiding from me?
Anyway, хубаво е да си у дома сред хора, които те познават доста по-често от самия теб. Старите приятели, свободата да си говорите всевъзможни глупости и да си давате точки за най-добро попадение.
Освен това опитах с рисуването и се провалих... Нямах търпение да изчакам единия цвят да изсъхне, за да сложа другия. It still felt good though.

30 август, 2013

the world belongs to me, baby!

I'm back with some more inspiration.
Направих си проучването съвсем несъзнателно, стоя си на леглото с всички изписани материали и колекционирам бъдещи идеи, които да превърна в реалност. Дори смятам да започна да си записвам и тези идеи, за да не забравя. Хората на изкуството не са особено подредени и често мислите им са абсолютен хаос. And I consider myself one, so there it goes. 
Процеса с визуализирането на онова, което искам вече премина, ред е на плановете и действията към реализация. The secret is an ispiration too, and Millita knows perfectly what I mean. Виждаш ли, че имам подобрения! ^_^
Намерихме дефиниция на света - малко старичка, забравена и поизмачкана, но лесно пък носеща цялата автентичност на онова мое любимо пишещо аз, което обича за коледни подаръци да пише книги. 
The bigger the challenge, the bigger the happiness when you finish it, I guess. 

epic!

Damn, it feels good да чакаш филм по книга толкова време и накрая да намериш в него всичките си любими реплики и моменти. Welcome to the City of Bones!
Искам пък! Искам искам искам!
Искам някой ден да пише моето име в сценария на филм правен по книга. Искам думите на белия лист хартия да започнат да имат смисъл за други, освен мен. Искам Джейми и Тери да оживеят, както и Алиенора, Ейдън и Кристофър. Дори Марая и Денис...
Малката мечтателка пак се е върнала в измисления си свят и чака реалността да я плесне през лицето, както се случва доста често в последно време, особено щом става дума за писане.
Нямам думите да опиша колко ми е щастливо и хубаво. Вдъхновение all around!

29 август, 2013

pieces of myself

Morning, sunshines!
Едва онзи ден се прибрах от морето, а вече ми е тъжно, че лятото си отива с всеки следващ слънчев лъч. Дори времето стана едно такова уж приятно прохладно, а всъщност мрачно и студено.
С моя Бубо от известно време насам гледаме отначало стари гледани и не съвсем сериали. Преминахме успешно през How I met Your Mother и вече сме на третия сезон на Supernatural. Damn, it feels good to have that kind of a tradition. Kinda like your Monday pizza and a movie, but too bad there are no good movies every week to watch.
Вдъхновението ми най-сетне се превръща постепенно в задвижваща сила и идеите и желанието да правя разни неща се засилва Започвам както винаги с чистене, пране и други романтични неща. Не е толкова лошо, колкото звучи. Поне ще си имам помощник. Имам цели три спечелени от стрелбище на панаира в Обзор плюшени сладурчета. И познайте кой беше с най-бързата количка и блъскаше хората. Yep, I admit it was me! ^^
Студентски град е започнал да се връща към живот и скоро старите и нови попълнения ще се завърнат, което си има нотка на очарование, ходене на кафе и безспирни разговори of its own. I'm excited!
А Бубото си приготвя кафенце без да знае, че ще му го открадна всеки момент. Well, I had my dark moments... But somehow I refuse to be broken by things that I have no control over and are... Natural? It's just that I now realise how valuable are the moments that you spend with your family, because as we grow up, our parents grow old and... It sucks, but it's life I guess. So I do worry, but I also try to talk to them and see them whenever possible. No, my eyes are not full of tears, not at all. I absolutely do not want to craw under the table and hide just like I used to do when I was a child. I... Okay, I want to be a child forever if it means they get to be with me forever but that's not really how it works, is it...
Anyway... Пф, колкото и да сме се карали и да сме имали своите моменти на неразбирателство, благодарение на тези хора съм това, което съм и съм им благодарна от все сърце за всичките грижи и усилия. Надявам се да се гордеят с мен, колкото и да греша доста често и да знаят колко много ги обичам и ценя.
Damn, започнах адски оптимистично и достигнах до лирични отклонения. То било хубаво да си излееш душата в своето лично кътче на спокойствие в интернет пространството. Coming up later with more of all the things I wanted to say for a long time and the rest that I will say anyway, because they somehow had found a way to pour over the keyboard and on the white paper.
И да... Прекарах толкова време в опити да избягам, а сега всичко ми липсва страшно много. И стаята ми вече не е затвор за мен, а за многото спомени, било то хубави или не чак толкова. Time has a way of changing not the way things are, but the way we see them, I guess. Or I'm just growing up. Nah, who am I kidding, I will always be like 5 or 6 years old, especially when I'm with my little sister and we eat cupcakes, talking in a silly way, reading ridiculous poetry and having the time of our lives.

28 август, 2013

the summer within

31.07.
My cute and awesome self я очаква събиране на багаж утре и пътуване към морето в петък сутринта. Finally some excitement, despite the annoying details. След около месец разсъждения и обмисляне най-сетне с Мушето минахме през магазина, аз си харесах боя за коса, тя предложи друга, която аз харесах повече от първата и утре най-вероятно ще бъде денят на истината. Снимките ми си стоят във фотоапарата, а пазят хубави спомени, които трябва да бъдат споделени. Може би утре.

28.08.
Все още на съм разопаковала багажа от поредното и най-вероятно последно за годината море. Имам един куп снимки за преглеждане и събрано достатъчно вдъхновение, за да не мога да реша кое от всичко да свърша първо. Дали да пиша, дали да подреждам, дали да чета и уча... Косата ми имаше тъмен цвят и лилав отенък, докато морската вода не го отми, но пълно щастие няма. Не може да прекарам почти месец на море и да искам после хубав цвят. Поне вече знам как се прави и очаквам вдъхновение и смелост за нови експерименти. 
Да се върнем на писането... Вече съм убедена, че ще си имам псевдоним за издаване на книги. Историята и без това няма да завърша... Онази първата, която вмъкна в ума ми идеята, че може и да напиша нещо наистина смислено и струващо си усилията някой ден. Историята, която създаде останалите след себе си. Струва ми се доста символичен псевдоним, но нека не издавам, за да не ми се провалят съвсем плановете. Иначе засега Тъмният ангел претърпява значителни промени и остава само да довърша негативните герои. Всъщност и на мен не ми е ясно все още кой ще бъде добър и кой лош, но това му обичам на писането... Появява се идеята в съзнанието ти, оставяш я там, обмисляш си я и после тя сама започва да се съживява и да си се подрежда точно както трябва. Жалко, че все още не мога да усложня достатъчно сюжета, както би ми се искало, но предполагам имам всичкото време на света. Имам още доста за разказване, но нека имам повече поводи да пиша и публикувам постове, че съм се затъжила за винаги верния си блог. ^^

28 юли, 2013

scary and damaged - dark and twisty

Прекарах няколко интересни дни на безсъние, желание да се смеся с прекомерно количество алкохол и липса на думи, с които да опиша какво ми е всъщност. Заслужавам си мястото в ада и ми го пазят от доста време насам. Вече поне като попитам защо нещо не се случва както на мен ми се иска, ще имам отговора - не го заслужавам.
Имам нужда да крещя, да викам, да шептя, да чувствам, да докосвам, да побърквам... Имах близки срещи със себе си в минало време и установих, че съм започнала да забравям. Жалко, защото си припомних. Била съм луда и повредена. Все още съм, дори повече. И имам нужда да говоря за определени неща, а съм си изчерпала кредита за говорене. Пък и способността никога не съм я имала. Вече нямам правото да го правя, а от време на време, както в последните няколко дни изпитвам нужда да го правя. Та затова някой е измислил интернет пространството и мога спокойно да си бъда идиот на воля.
Чакам си третия път, колкото и нелепо да звучи това. In a way... Nah, I just know it. Без обяснения и размисли, просто ще се случи. Заслужавам още веднъж да ми се натрие носа.
А тя просто е искала да знае. Да го чуе от мен. Damn it, всеки път, когато реша да й дам шанс и споделя нещо, съжалявам. Този път премълчах и съжалих, че не съм споделила. So, I suck!
Възвръща ми се вдъхновението и започвам да пиша тук и там разни неща.
И обратно на предишната тема - била съм гениална със сънувания постер. Жалко, че никога няма да види бял свят и да си изпълни предназначението. Но аз и сестричката знаем, че той съществува и има значение. Както кутията с изписаната тетрадка в бъдещо време, която така и не се сбъдна. Все пак кой знае... Може би. И да, over and over and over and over again...
В името на предишното аз поне си нося сребърното медальонче във формата на сърчице. То знае повече, отколкото бих си признала. I may get my old self back, if nothing else. Тя искаше света и имаше вдъхновение. Аз си искам вдъхновението, за да намеря нова дефиниция на света. Все пак благодарение на старата и всичките й панделки си имам един куп лоши навици.
Установих, е нишката не е една, а са хиляди, свързващи ни с всички хора, които някога са се докоснали до нас. Така де, червената е една, но има още много други. Потрепва една и с нея още няколко, свързващи ни с приятели, семейство, любими. Потрепва една и другите бързат да се присъединят, да изкажат мнение, да се зарадват, да осъдят. Някои късаме сами, други пазим, колкото и мъничко да им остава да се скъсат. It's a mess. Никой не съществува сам за себе си. Винаги други хора се намесват и става едно такова сложно. Да, you got that right and somehow I get it know, even though I don't like it all that much. Но няма пълно щастие. И за някой като мен, който помни всичко си е цяло чудо, че съм забравила. Но пък... Може би просто съм спряла да си спомням. Как мислите един спомен остава за дълго в съзнанието ни? Като си го повтаряме до безкрай в опит да запомним по-добре всеки миг. То затова каквото си направя сама, никой друг не може да ми го направи. С малки изключения, за които искрено благодаря!
I'm a liar, in case you didn't know. I lie to myself mostly, but then I got better and started lying all around. I'm not sure it was worth it, because someone close got hurt, but I was actually doing this for the greater good. Anyway, the point is - don't lie, unless it's a one time kind of thing like going somewhere for a night. That is managable. The rest... Is a mess that takes a life of it's own and it can eat you alive. Or in my case, to be the final most damaging thing in a relationship that was never easy to handle in the first place. So yeah, be careful when it comes to lying. It better be damn well worth it!

27 юли, 2013

05.07

Дали наистина отношенията ни с хората си имат срок на годност? Период, в който всичко е наред и после финал, където всичко спира да е наред и се обърква необратимо...
Любимата ми грешка е да вярвам, че щом аз имам смелостта и силата да направя нещо, значи и другите биха постъпили така. Не помниш ли как преди бягаше в другата стая, за да се обадиш и да ми кажеш какво си правил в близките няколко минути от последния ни разговор? Толкова бързо ли изчезва всичко...
Бива ме да си повтарям въпросите от преди. Да, изчезва дори по-бързо. А и не е като да не ни лепнаха срок на годност, колкото и нелеп да беше. Може би затова не пиша. Изчерпала съм се. Изчерпани са ми източниците на вдъхновение, липсват ми спиращите дъха моменти и дишането е надценявано. Нищо, че е перфектният начин да останеш жив. 
Дишам... Събуждам се, ставам, запълвам си времето с незначителни неща, чета, лягам... Perfectly lacking any inspiration. 
Теорията за нишката е истината, предполагам. Все някой ден ще ми се наложи да я докажа сама на себе си. Sometimes you just know something is goind to happen. You know, count the times it already happened and if the third is missing, wait for it. 
Не съм ли предупредила, че на мен подобни неща не трябва да ми се казват. Давам на късо и започвам да не функционирам правилно. Така де, не толкова правилно, колкото сега. Но ако това ми е правилното функциониране, искам си повреденото. Тогава думичките сами си намираха пътя към белия лист и общо взето колкото повече нещо ме побърква, толкова по-себе си се чувствам. 

22 юли, 2013

pessimistic much?

WARNING: The following text contains a lot of dark thoughts from my recently disappointed self and I would advise you against reading it, unless you want to forget your own dark thoughts. I am simply in a dark hole and need to express myself in order to get out of it.


I seem to have forgoten why I wanted to be a writer and therefore, my writing is kind of missing for some time now. Well, I wanted to tell a story... Moreover, I wanted people to be able to identify with a certain character and thus become involved with the story in a way that I am with some of my favorite books. Then things get messy, as faith would have it and what I think is the beginning is actually the end of my inspiration. Because... "Piece of heaven" may not see the world for a long time. And to get a little deeper into the subject of publishing - our country has more appreciation for foreign already succesful authors than it has for new ones who are trying to establish themselves in the world of writers. You either need to have a lot of connetions or you need to be extremely lucky and coming from a family of ordinary people who are very distant from this whole writing things... well, I have to make it on my own.
Sadly, I got a lot of folders with files ment to become great novels someday and I have lost the motivation, desire and passion to keep writing on them. Don't get me wrong... I am not giving up but this seems the right place to express my disappointment of my experience so far. Plus, my luck has never been reliable enough for me to sit back and wait for thinga to happen. So I guess, I need to start translating my already existing book and maybe edit it once again because "Twilight" totally messed my vampire idea and now it will be 'just another vampire book with sparkling vampires'. No offence, I love the books, the movies not as much but I somehoe do not like the idea that my Aleanora, Aiden and Christopher will be in any way connected to "Twilight" and be dismissed just because I initially chose vampires for the main characters and then it was too late to change the whole story.
Anyway, I still have my other idea - "Dark angel" which has undergone some major changes and needs some more brainstorming before I get a clear view of it. Time is all I have after all. I an keep thinking and writing. I can even keep believing that I am a writer but if all my prove is this blog - I am screwed! Well, if things remain as they are at least I can always post all the stuff I have here and pretend it was my plan all along. The thing is that in that case I can't really say I am a writer, because people want prove. In addition, here chosing foreign names is a crime and writing fiction is a whole other story. It's like writing "I am crazy! Lock me up!" on your forehead. At least that is how I have experienced it a few times.
And I thought it was a gift to be a writer. It seems to me like it's move of a curse. Because for a writer to be one indeed, they need to be heard, read, felt by the reader. Otherwise all the writing in the world won't be enough to... Nope, that is a lie. I've read books that are crap and are out there. Then I come home and I pour my heart and soul into my writing and I keep it to myself, thinking that it will be out there someday. Now I am not so sure. But then again, there are some things that I still remember from Millita's intention to make me a believer in the mystical wonders of the world. I guess I will hold on to that until I find my piece of heaven, or ray of light, or whatever else I got laying around in some dusty old folder.

28 юни, 2013

same old story ever told

Ирония, ирония, ирония...
Казвам аз, че не искам повече никакви съвпадения и БАМ - поредното! При това във формата на песен, докато си издирвам theme songs на WWE stars. Къде е връзката между тях и Аврил?
Anyway! You love pulling the rug underneath my feet right after I get confortable and steady, don't you? It's like olet's do this, no - I'll do that now, no again - it's going to be that other thing...
And then you are asking me the world's most stupid question - am I okay with this? As if I say I am not you won't do it anyway. You will. We've established that fact long time ago. You'd ditch me behind and go save the world just for kicks if it comes down to a choice. And then there comes the line "You will always be in my plans." Right?! The planes where you go look for yourself and I wait till you get back? I've done so. And this is strangely familiar to a past experience of mine.
Can I always follow you around just out of fear for that we have? No... Can I always depend on your choices, changing my plans whenever you feel like doing something new? That's not even close.
It sucks, you know... Being the one who is left behind whenever things don't match somebody's expectations.
You know, that's the only time when we get to pack up and go somewhere for the summer and find a job there and bla bla bla. Yeah. Except that when I wanted to do so, you didn't. And when there were traveling arrangements and your failed, I failed mine too. And now that I have no plans to go anywhere, you won't give your stupid idea for me. Then again, it's not like I didn't know this could happen. I've already put the exspiration date in a way. I'm just waiting for you to decide when you want to go somewhere where I can't follow. But... I don't want to follow this time. I want to stay. I want to be out all night and then wait for the bus to het me home. I want to sing every night at that karaoke bar of ours and have fun. I want...
And then comes my favorite question - will it be as much fun without you? Will all the fun be enough to fill your absense? So, I guess I'm following again. But hey, what's new? Things seem to be happening all over again over and over with me. We just change the date and it all begins.

exasperatedly ignoring all the irony

I mean, SERIOUSLY?!
Нека обясня... Светът е пълен с нелепи съвпадения. Напъхваш нещо в кутия и започваш да го виждаш навсякъде. Чуваш една песен и после не ти излиза от главата и всеки е решил да я слуша. Преследват ме месеци, песни и игри на зарчета. And that is too close, way too close. And what's up с коментарите на моя Бубо спрямо разни неща. На мен не трябва да ми се казват подобни. Не трябва да ги чувам и да се замислям.
Да живее кафето със сметана и захар!
Nah... пак се сетих за песента, чиито текст съм си пригодила както си ми харесва, така че да няма нищо общо с оригинала (and all that unconsciously!).
It's just a cigarette and I'm calling out your name.
Honey, doh't you know me it will never be the same.
Оригинала е The cigarette duet, не помня на кого. И няма нищо общо с моя си текст. I know, I'm crazy. Anyway, минах изпита за две точки и утре следва още един. После влака към Бургас!
All the irony... I am saying sadly and pretending I have no idea what I mean by that sentence. I do. I make it this way. It's my own fault and I shall suffer in silence. Reading makes no noice, so I am suffering in silence... Writing painfully stupid and long posts and making almost no sense, unless you know me too well which is not really possible, because I am the queen of denial. I will deny every accusation made on the basis of any written material be it mine or not. See, I can write in a complicated way with long sentences that may or may not get you lost within what I an saying. Which is nothing. I just enjoy writing. It makes me... Well, me!
Та, моля всякакви бъдещи иронични срещи каквито и да било съвпадения да ме подминават и да преминават на отсрещния тротоар, когато ме видят. I need them not! I need some more coffee and a lot of time to read and write my own damn stuff. I am becoming a thief and stealing all the time in the world just for me. I mean it, no time for you, guys! I got the powerrr! :D

27 юни, 2013

rambling much?

Харесала съм си нови песнички за слушане 24/7. Сесия е, а толкова не ми се учи. Вместо това си губя времето в чете на "City of Ashes" и паралелно с това довършване и променяне на моя тъмен ангел. Той ще ми е проекта за лятото, hopefully.
И да, чувствам се като круша, която е паднала и се е търкулнала чак до някоя градина с ябълкови дръвчета. You know, I am just saying!
Та седя си аз на лаптопа, похапвам чипс, пийвам си Somersby и след малко най-вероятно ще продължа с четенето на епичната книга, вместо да си уча думите за изпита утре. Да, имам си Киндъл вече и любовта между нас е безгранична и неописуема. А Марто после пак да ми се кара, че книгите са много по-яки. Знам, има право, но да не обижда Киндълчо, иначе ще си играе чам белот. 
Don't you worry. Зная как се отразява зарята в очите, все още. Енциклопедичността у мен си стои покрита с прах, но непокътната. Понякога дори се връщам назад. После разбирам защо помня толкова много - Повтарях си всяко случило се нещо поне хиляда пъти в ума, за да съм сигурна, че не е сън. Това ме доведе до лудост, my dear. Не той, а самата аз. I think.
Anyway, thinking randomly about stuff is kinda creepy. Споменах ли, че смятам да си променя цвета на косата. В момента нагоре си е нормално тъмна и кестенява, а надолу ми личи по-светлата коса от миналото лято. Сега искам или кестенява с червеникъв отенък, или тъмно розова xD. 
Shut me up! Тормозя си небиологичната сестричка да ми слуша обясненията за книгата и косата и какво ли още не. 
Утре не стига изпита от 9 до 13:30, а след това ще разбера дали цяло лято ще уча по ОКВ. Стискайте палци, че наистина не ми се учи това повече. А учих и накрая се оказа, че лекциите и упражненията почти нямаха нищо общо със самия изпит. 
Поне след другия изпит с Бубо хващаме нощния влак към Бургас и отиваме в Царево за подобаващо посрещане на July morning! Can't wait!
Anyway, след поредният почти безсмислен пост се спирам и отивам да си преговоря думите, а после да ги забравя с четене. Peace, out!

04 юни, 2013

the patron saint of pointless

Out of all my awesome qualities, laziness is the most dominant one. And I usually love it, but this month is going to be really hard and I need to be focused and not lazy at all. 
Та, цял ден си повтарям колко много имам да правя и накрая ... Нищичко не съм направила. Предполагам след изтощителната минала седмица, съзнанието ми още има нужда от почивка. Спокойно, и това чудо ще е само още ден-два. После и да искам... Няма кой да ме остави на мира. 
Май трябва да заспивам, защото утре сутрин ме чака контролно по фонетика, после ОКВ и за финал приятната част - писане на молба за руски език с Теди. Още едно очарователно Теди, с което е изключително приятно да се говори. Самопризнавам си - обичам Тедита!
Ако ме чуе Бубу няма от момчета да ме ревнува вече. Говоря глупости! (както винаги)
Трябва да започна да си издирвам по-старателно работа. Да си оправя CV-то и други такива интересни задачи. А за награда - Kindle! Много, ама много, ама ужасно много искам такова чудо. Ще си го гледам като писано яйце! 


Знам, постът е напълно безсмислен, но си връщам стария навик да пиша с повод и особено без, та ще трябва да започна от някъде. Защо пък да не пиша на random каквото ми дойде на ума. 
И откакто съм сама три дни установявам колко неподредено обичам да е около мен. Личният ми хаос! Който майка ми толкова усилено ненавижда. Май по това никак не приличам на нея - обожавам да ми е разхвърляно и да си виждам всички неща около мен. Успокояващо е. Хаотични мисли (добре де, разхвърляни), неподредена стая, един куп идеи, които си стоят недописани... Припомням си как исках да си открадна време за себе си, в което да не правя нищо друго, освен да си бродя из измислените светове и да преживявам чужди истории. Обикновено с липсата на сън ми идват най-страхотните идеи. 
Ако и си помнех съня снощи вероятно щеше да стане добра история. Зная, че беше нещо уникално и интригуващо, а не помня нищичко от него. Подло съзнание мое! 
Време ми е за сън, спирам се, изключвам се и така нататък. Стискайте палци и ми пожелайте да намеря нещо интересно, за което да пиша, иначе ще продължавам да затрупвам интернет пространството с безсмислени постове. И все пак за толкова години писане ми е позволено да изпиша няколко random поста за спорта. See ya!

03 юни, 2013

out of mind

Онзи ден получих писмо от себе си преди няколко месеца. Тогава все още я имаше идеята, че ще бъда далеч от всичко познато досега. И тогава бях объркана с поредната степен на лудост и странни идеи в ума си. После... Спрях с всичко, отдалечих се и резултата е, че се върнах пак към себе си. Все още от време на време ме гони усещането, че когато вселената се побърка съвсем и съдбата реши да си направи поредната лоша шега с мен, тогава всичко ще си дойде на мястото и ще си върна нещото, оставено на пътя с белите линии. Но не съм толкова сигурна, че искам изобщо да се стига до там. Просто си го знам. Проклетата червена скъсана нишка, която вятъра побутва насам-натам.
Та, отдалечавайки се намирам себе си. Приближавайки се, се изгубвам. Странно. Но винаги е било така.
"Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, далечното гнети
но за това пък близкото погубва!"
Сетих се за Слънчевото момче и поезията на Дамян Дамянов, която обичаше да споделя с мен. Не, че има толкова общо, но... Просто съм била прекалено близо някога преди. А далечното... Някак си, малко по малко... Се забравя. (Надявам се.)
Затова стоя далеч. Без да искам и понякога нарочно. 
This is enough for me. It's exactly what I wanted and I wouldn't have it any other way. Защото ако не знаеш какво е огън, няма да знаеш и да се пазиш от него. А ние знаем. И въпреки това сме щастливи, луди, влюбени... And it makes all the sense in the world. 

30 май, 2013

inspired much ^^

Май да пиша тук ми беше от навиците. Май с цел да забравя някои от тях, забравих и този. А го обичах!
Поправка - обичам го! Просто или не мога да намеря време или просто избягвам писането, for some unknown reason. Но това не ми пречи да пиша по бели листи, в които трябва да са ми лекциите и от време на време да се изгубвам в собствените си измислени светове с любимите ми герои. А има нови! Нямам търпение да си подредя мислите в думи (това не съм го казвала преди, ама никога).
Иначе, както винаги ме чакат поне пет неща за правене, идва сесия... Дори сега трябва да действам, че след малко трябва и да тръгвам. И все пак трябваше да се отчета, заради ранното ставане към 9 и малко свършена работа.


Morning, sunshines! Споменавала ли съм, че точно като ме затрупат с работа, тогава ми идва вдъхновението. И идеите, естествено, биват похабени на вятъра от липса на време да ги изпиша. Или си остават някъде дълбоко в съзнанието ми и след време изплуват сами. 
Anyway, по-късно ще споделя коя ми е най-новата любима лудост в детайли и цитати! Сега пожелавам прекрасен ден и дим да ме няма към университета! ^^

10 май, 2013

none the less

Why is it that after I got what I wanted I feel like it's somehow wrong? It just doesn't feel right in a way. It's exactly what I wanted and I'm not over the moon about it. Most of the time I am pretty sure it's a mistake and I should fix it. Will that fix me..
Не зная защо... И дали трябва изобщо...
И те така!
It's not wonder that I get the need to light a cigarette when certain things happen. It's my bad habit. But then my worst would be the idea that 'then' something will click back on it's place and will right itself. Maybe, maybe not. I wish I could find out without actually having to live through it. Just for the sake of... Well, being sure.
How can something be a mistake, when it felt right to wish for it? Well, it even felt right after it became true, but I guess this is a down after an up.
I should stop asking questions here and avoiding to answer them myself. But that's the best I can do right now. Maybe tomorrow will be different.

P.S. Снощи сънувах, че пак съм аниматор на морето. По този повод си припомних до какво доведе задаването на въпроси с моята небиологина сестричка. Май скоро не сме го правили, а имам нужда от малко смесване с алкохол и самопризнания. Това си ни е висшата форма на терапия, in a way. Damn, ако можеше вместо да разсъждавам върху глупости, да прочета нещо за контролното утре... Уж ти казват, че можеш да си учиш ако си поискаш, а после си ти пишат слабите оценки и никакво завършване. Честно ли е? Всичко е манипулация.
The question is what you choose to believe.
Имам навика да вярвам в каквото си поискам. Вероятно затова после имам грешки за поправяне. Shut me up now! I'm off to study and stuff. And not that I promise or anything, but I might be back around. At least I hope so.

24 март, 2013

Did you hear the crack? The lack of music, the silence? What does it say?
Well, that the road I'm on is all broken and I missed the turn back there on purpose, hoping that it will get better. It didn't. And I don't think it ever will. Because I allowed myself to have a voice. Because when I didn't have a voice, I was weak and I didn't really matter. Well, I don't really matter now anyway.
Take your fairytales back where they came from and go with them. Because in my head I heard a voice repeatedly tell me "Why didn't you run away?" Why didn't I? Because... I'm stupid mostly. I'm sick of people going somewhere, so I stay no matter what. Maybe it's about time I get my stuff, put it all in a box and leave it behind me. Maybe... Maybe I'm better off by myself.
Happy? No, I'm not.
Sunday is a family day. In my case - was. It felt like that only a few times back in the past. Sunday is the day I... Well, I decide to try again. To put a smile on my face and pretend that everything is just perfect. While in reality it isn't. Because all the things I did don't matter. You never asked for them, so I decided to do them on my own. So... they don't mean anything to you. Then should they mean anything at all?

I wish I may, I wish I might, be taken away and never brought back!

21 март, 2013

ghost stories

That awesome moment when a movie makes you cry ...
For the first time in my life I wished it never happened. I wished I hadn't been so stupid as to have that part of my past for real. That's the first time I ever felt regret. Of course it was temporary. It took me two days to write it down and admit it and that won't happen again. 
I kept saying it was about me. I kept saying it was my choice. But I didn't know any better. And I kept smiling and saying that I don't care while I also kept writing it all here, as if it will ever go away. 
You know, I was that girl who wanted the fairytale. I wanted it all to be perfect in general. I wanted to find that one guy who is going to be perfect for me and that would be it - we would be together forever. I also wanted that when I met him. I truly did. I remember walking down the whole crying and terrified when I realised that is wasn't going to last. And then I pretended as much as I could that is was about me and I didn't care. While truly... I cared so much. Past tense. But you know, the memories are still there, so I can never be the same. 
I'm saying that... Before I got all messed up I believed in fairytales and I wanted to have mine. That specific kind of fairytale... I have it now. I do!
So I kinda wish sometimes I never wished it back then, so I could have walked away and found him and I would have never know how a fairytales fails no matter how hard you believe. But honestly, it's for the better. Now I know how much I can go through and still survive. From time to time I may... But then there is a smile on my face to express all the words I never said. And that would be it. The smile after a movie to hide the tears and the regret. 
It's still my past. But I can't imagine ever telling my little girl that story. Because I would never want that for her. I want her to have her fairytale the way I had it before I lost it. I... I wish it wasn't so hard to write about it, so I could explain it better. 
Anyway... Things happen and they change us. We can either run or we can stay and fight. Me? I did both. I still do. Because no matter how much time passes, the ghosts sometimes hunt me all over. Don't worry - we are good old friends now. In fact, that's how I know who I am. This is how... You remind me...
Now let the smoke take it all away.