28 юли, 2013

scary and damaged - dark and twisty

Прекарах няколко интересни дни на безсъние, желание да се смеся с прекомерно количество алкохол и липса на думи, с които да опиша какво ми е всъщност. Заслужавам си мястото в ада и ми го пазят от доста време насам. Вече поне като попитам защо нещо не се случва както на мен ми се иска, ще имам отговора - не го заслужавам.
Имам нужда да крещя, да викам, да шептя, да чувствам, да докосвам, да побърквам... Имах близки срещи със себе си в минало време и установих, че съм започнала да забравям. Жалко, защото си припомних. Била съм луда и повредена. Все още съм, дори повече. И имам нужда да говоря за определени неща, а съм си изчерпала кредита за говорене. Пък и способността никога не съм я имала. Вече нямам правото да го правя, а от време на време, както в последните няколко дни изпитвам нужда да го правя. Та затова някой е измислил интернет пространството и мога спокойно да си бъда идиот на воля.
Чакам си третия път, колкото и нелепо да звучи това. In a way... Nah, I just know it. Без обяснения и размисли, просто ще се случи. Заслужавам още веднъж да ми се натрие носа.
А тя просто е искала да знае. Да го чуе от мен. Damn it, всеки път, когато реша да й дам шанс и споделя нещо, съжалявам. Този път премълчах и съжалих, че не съм споделила. So, I suck!
Възвръща ми се вдъхновението и започвам да пиша тук и там разни неща.
И обратно на предишната тема - била съм гениална със сънувания постер. Жалко, че никога няма да види бял свят и да си изпълни предназначението. Но аз и сестричката знаем, че той съществува и има значение. Както кутията с изписаната тетрадка в бъдещо време, която така и не се сбъдна. Все пак кой знае... Може би. И да, over and over and over and over again...
В името на предишното аз поне си нося сребърното медальонче във формата на сърчице. То знае повече, отколкото бих си признала. I may get my old self back, if nothing else. Тя искаше света и имаше вдъхновение. Аз си искам вдъхновението, за да намеря нова дефиниция на света. Все пак благодарение на старата и всичките й панделки си имам един куп лоши навици.
Установих, е нишката не е една, а са хиляди, свързващи ни с всички хора, които някога са се докоснали до нас. Така де, червената е една, но има още много други. Потрепва една и с нея още няколко, свързващи ни с приятели, семейство, любими. Потрепва една и другите бързат да се присъединят, да изкажат мнение, да се зарадват, да осъдят. Някои късаме сами, други пазим, колкото и мъничко да им остава да се скъсат. It's a mess. Никой не съществува сам за себе си. Винаги други хора се намесват и става едно такова сложно. Да, you got that right and somehow I get it know, even though I don't like it all that much. Но няма пълно щастие. И за някой като мен, който помни всичко си е цяло чудо, че съм забравила. Но пък... Може би просто съм спряла да си спомням. Как мислите един спомен остава за дълго в съзнанието ни? Като си го повтаряме до безкрай в опит да запомним по-добре всеки миг. То затова каквото си направя сама, никой друг не може да ми го направи. С малки изключения, за които искрено благодаря!
I'm a liar, in case you didn't know. I lie to myself mostly, but then I got better and started lying all around. I'm not sure it was worth it, because someone close got hurt, but I was actually doing this for the greater good. Anyway, the point is - don't lie, unless it's a one time kind of thing like going somewhere for a night. That is managable. The rest... Is a mess that takes a life of it's own and it can eat you alive. Or in my case, to be the final most damaging thing in a relationship that was never easy to handle in the first place. So yeah, be careful when it comes to lying. It better be damn well worth it!

27 юли, 2013

05.07

Дали наистина отношенията ни с хората си имат срок на годност? Период, в който всичко е наред и после финал, където всичко спира да е наред и се обърква необратимо...
Любимата ми грешка е да вярвам, че щом аз имам смелостта и силата да направя нещо, значи и другите биха постъпили така. Не помниш ли как преди бягаше в другата стая, за да се обадиш и да ми кажеш какво си правил в близките няколко минути от последния ни разговор? Толкова бързо ли изчезва всичко...
Бива ме да си повтарям въпросите от преди. Да, изчезва дори по-бързо. А и не е като да не ни лепнаха срок на годност, колкото и нелеп да беше. Може би затова не пиша. Изчерпала съм се. Изчерпани са ми източниците на вдъхновение, липсват ми спиращите дъха моменти и дишането е надценявано. Нищо, че е перфектният начин да останеш жив. 
Дишам... Събуждам се, ставам, запълвам си времето с незначителни неща, чета, лягам... Perfectly lacking any inspiration. 
Теорията за нишката е истината, предполагам. Все някой ден ще ми се наложи да я докажа сама на себе си. Sometimes you just know something is goind to happen. You know, count the times it already happened and if the third is missing, wait for it. 
Не съм ли предупредила, че на мен подобни неща не трябва да ми се казват. Давам на късо и започвам да не функционирам правилно. Така де, не толкова правилно, колкото сега. Но ако това ми е правилното функциониране, искам си повреденото. Тогава думичките сами си намираха пътя към белия лист и общо взето колкото повече нещо ме побърква, толкова по-себе си се чувствам. 

22 юли, 2013

pessimistic much?

WARNING: The following text contains a lot of dark thoughts from my recently disappointed self and I would advise you against reading it, unless you want to forget your own dark thoughts. I am simply in a dark hole and need to express myself in order to get out of it.


I seem to have forgoten why I wanted to be a writer and therefore, my writing is kind of missing for some time now. Well, I wanted to tell a story... Moreover, I wanted people to be able to identify with a certain character and thus become involved with the story in a way that I am with some of my favorite books. Then things get messy, as faith would have it and what I think is the beginning is actually the end of my inspiration. Because... "Piece of heaven" may not see the world for a long time. And to get a little deeper into the subject of publishing - our country has more appreciation for foreign already succesful authors than it has for new ones who are trying to establish themselves in the world of writers. You either need to have a lot of connetions or you need to be extremely lucky and coming from a family of ordinary people who are very distant from this whole writing things... well, I have to make it on my own.
Sadly, I got a lot of folders with files ment to become great novels someday and I have lost the motivation, desire and passion to keep writing on them. Don't get me wrong... I am not giving up but this seems the right place to express my disappointment of my experience so far. Plus, my luck has never been reliable enough for me to sit back and wait for thinga to happen. So I guess, I need to start translating my already existing book and maybe edit it once again because "Twilight" totally messed my vampire idea and now it will be 'just another vampire book with sparkling vampires'. No offence, I love the books, the movies not as much but I somehoe do not like the idea that my Aleanora, Aiden and Christopher will be in any way connected to "Twilight" and be dismissed just because I initially chose vampires for the main characters and then it was too late to change the whole story.
Anyway, I still have my other idea - "Dark angel" which has undergone some major changes and needs some more brainstorming before I get a clear view of it. Time is all I have after all. I an keep thinking and writing. I can even keep believing that I am a writer but if all my prove is this blog - I am screwed! Well, if things remain as they are at least I can always post all the stuff I have here and pretend it was my plan all along. The thing is that in that case I can't really say I am a writer, because people want prove. In addition, here chosing foreign names is a crime and writing fiction is a whole other story. It's like writing "I am crazy! Lock me up!" on your forehead. At least that is how I have experienced it a few times.
And I thought it was a gift to be a writer. It seems to me like it's move of a curse. Because for a writer to be one indeed, they need to be heard, read, felt by the reader. Otherwise all the writing in the world won't be enough to... Nope, that is a lie. I've read books that are crap and are out there. Then I come home and I pour my heart and soul into my writing and I keep it to myself, thinking that it will be out there someday. Now I am not so sure. But then again, there are some things that I still remember from Millita's intention to make me a believer in the mystical wonders of the world. I guess I will hold on to that until I find my piece of heaven, or ray of light, or whatever else I got laying around in some dusty old folder.