29 септември, 2013

night night, sleepless night

За поредна вечер си лягам след полунощ и не мога да свикна дори с идеята да стана преди 11 сутринта. Следващата седмица и да не искам ще трябва да ставам още в тъмни зори. Поне утре ще пием кафе с Тита и ще й разказвам не само за втора част, а и за трета. Може дори четвърта да измислим.
От днешното арт настроение ми се получи доста сполучлива украса за единия импровизиран шкаф. Утре продължавам с другия, пък може и с още неща. Нека само го има настроението.
А имам книги за четене, предстоят дълги дни, прекарани в университета и още по-дълги нощи, прекарани над учебниците. Тук е момента да си напомня какво си обещах за тази година и да спра да се оплаквам.
Време е за сън, утре повече!

21 септември, 2013

the messier the better!

Багажът ми е почти събран, имам си програма и все пак не ми се тръгва. Очертава се и пътуването да бъде забавна част от приключението. Тита я няма да ме вдъхновява с музика, затова този пост ще бъде изключително скучен и кратък. Оптимистично погледнато, поне в София вече има много хора, които искам да видя. Не толкова оптимистично, това не е проблема, а решението.
Ако косата ми не беше повредена колкото мен от всичкото оцветяване в различни нюанси на лилаво, според сбърканите ми настроения, бих й върнала отново червеникавия отенък. Отиваше ми по един изключително деликатен начин. Беше си моето малко бунтовническо дело срещу проблемите. Тъпото е, че проблемът ми в този случай си има име и изключително сложен характер. Да не добавям и ината. Оказа се, че една седмица без негативност е всичко, което съм искала в близките няколко месеца. Една проклета седмица на глътки спокойствие, смях, откровени разговори с мента и меланхолично заразно вдъхновение, което като наркотик да ми минава през вените, докато думите една след друга се борят коя първа да напусне съзнанието ми.
Да, и прозрението достигнах. My epiphany is that once I take my eyes off that one thing I wanted so badly, there is a whole new world out there. Actually not that new, but it's mine to take and it's hands are wide open for me to jump in and embrace it. Plus, it comes with great friends, lots of fun, inspiration and sharing all our deepest fears, feelings. I want everything and I want it now. So, let's see what we can make out of that mess around me.

20 септември, 2013

too young to care

Добре, ще пиша. *поглежда доволно към Тита*
Ние сме страхотни и не сме никога сами, защото сме заедно. Дори да мине време, дори да мине много време, все някога пак сме заедно и винаги едната е там и чака другата да се сети за нея.
По дяволите, колко ми липсваха всичките момичешки глупости на света! Толкова съм се била изгубила в лутане да достигна нещо, че съм забравила най-простичките неща на света, които едновременно с това ме правят най-щастлива.
И все пак, каквото си направя сама никой друг не може да ми направи. Затова сама ще си правя всичко весело и щастливо, пък ако някой реши да ми пречи, ще се моля на Теди дивана да е удобен.
И не се тревожи, Тити. Ще си пием мента и ще си давим мъката със Саймън и онзи, който все още си няма подходящо име, защото е прекалено епичен. I so need girls only party night and some tequila. I feel like hating people and having way too much fun to care. Damn, I missed being crazy and wild! Please, kick my ass in case I forget about my dark side and decide to be boring and sad again.

time sucks!

And then there come the friends you wish you could take with you anywhere. Because I thought it would have been akward seeing them after such a long time and it felt homy and warm, like being back from a long journey. At least when you stay and someone else leaves, you can blame them. Now I'm the one leaving and there's hardly anyone to blame. Plus, he was on my side, when I was doing stupid things and I miss him.
I really wish I didn't have to leave again. I like it here. It's safe and homy and I'm free to be crazy, inspired, lazy, anything really.

Затова багажа все още не е събран, а си седи в гардероба и нямам желание да го събирам. Искам да си остана тук и времето да спре. Освен това ми харесва, да си игнорирам някакви неща и не ми се иска да се занимавам с тях. Прекалено е сложно, а не искам сложно. Искам щастливо, спокойно, дори скучно. Искам да си решавам кръстословица и да гледам морето по цял ден, докато не ме удари вдъхновението. Искам... тишина, спокойствие, още вдъхновение, щастие. Дори не ми е обичливо. Само гушкащо. Ще пием мента и после ще се прибираме, подпирайки се.
I mean, screw this! I'm too young to care so much and be blamed for it. Hell, I'm too young to want an eternity of anything. I just want to have fun and be happy. Whatever else there might be, it may keep going. I'm done trying and hating myself for it. In fact... No! I'm not saying that. I just... Don't want to go back and deal with things. I want to be a child and stay here and be happy, to see shooting stars, make stupid wishes and tell jokes all night. I want... Well, I guess I want us the way we were when I dreamed of being the way we are now, no matter how complicated it sounds. And it's quite simple, really.

19 септември, 2013

finally found (me?) myself

По идея на Тита се замислих колко много ми се иска да бях написана като второстепенен герой в някоя книга. Щях да съм малко побъркана, много приказлива и щях да се появявам от време на време, за да запълня някой важен момент от сюжета. Или пък бих била от лошите грешници, които правят всичко по силите си, за да убият добрите, макар да нямат много причина да го правят.
Погледнато от друг ъгъл, написвам себе си с всеки изминал ден. Пиша своите думи, описвам своите действия от мен за мен, и големият бял лист навън, изпълнен с множество чужди герои винаги ще има място за писане. Понякога пиша, повечето пъти се крия зад стените на стаята си и ме е страх да си дам думи и да опиша действията. Защото не съм автор на целия бял лист и не се знае как другите ще приемат действията ми и какви ще бъдат последствията. Обикновено рискът в това да правиш нещо въпреки неизвестните е най-вълнуващото нещо. Но да рискуваш обикновено значи, че трябва да надвиеш и някой страх. А моята малка мечтателка има толкова много страхове. Тя все още пази моята невинност в себе си, колкото и малко да е останало. Тя разчита на мен с големите си детски очи и огромното си обичащо сърце да не я разочаровам и рискът да си струва. А аз я подвеждам всеки път.
Затова, вместо да пиша собствените си думи, пиша техните. Вместо да описвам моите действия в реалността, описвам техните и понякога се чудя дали те не са по-истински от самата мен. Все пак те са всичко онова, което аз се страхувам да бъда. Те са моята белова, която нямам смелостта да напиша.
Меланхолията ми има нужда от топло кафе, а душата от вдъхновение. Вдъхновение, което преди ми беше пред очите и не можех да усетя, а сега го намирам накъдето и да се обърна. То било хубаво да си изгубил себе си, без дори да го осъзнаваш. Защото доста често намираш доста повече от самия себе си. За всеки герой е нужно да се знае защо е добър и защо лош, какво иска да постигне и как би го направил. Аз ли? Аз искам да променям света с думите си, да пиша и да докосвам, да вдъхновявам. Искам това - лягане в 4 сутринта след вечер на много музика, смях и закачки, пиене на мента, или каквото там си намерим за пиене и разговори за герои, намиране на вдъхновение дори в най-мъничкото нещо и смелост да пиша, дори света около мен да рухва. Искам себе си, каквато съм в момента - пишеща, усмихната, вдъхновена, освободена и смела.

sinner in heaven

И за награда след Саймън ми пуснаха Avici - Wake me up. Аз съм в рая. Бях забравила, признавам си. Идеята ми, когато бях най-много себе си, беше да ме мисля по хиляда пъти преди да направя нещо, а просто да го направя. Последствията не бяха от особено значение. Така де, по-добре да се извиня, отколкото да търся начин да убеждавам. И следва Summertime sadness. С каквото и да съм заслужила подобна награда, нямам думи да опиша колко съм доволна и щастлива. Yeah, it used to be said in different situations. We used to be different.
Идеята е, каквото и да се сетиш да направиш, да го направиш на момента. Защото моментите имат ужасният навик да преминават и или си в тях, или ги оставях да те подминават, а после се чудиш къде си сбъркал. Оставиш ли нещо за после, както ставаше с моето писане преди последните няколко дни, въпросното после никога не идва и се редят чернови. Та, спри да мислиш какво ще стане и да чертаеш по черновата, а излез на белия лист и затанцувай с цветовете на всичко, което ти носи щастие. 
После си намери някого, на когото да си признаеш греховете и да се посмеете заедно и всичко ще бъде наред. Толкова е просто. Дори сега нещата да са объркани, след известно време няма да са и ще се смееш на собствената си глупост да прекарваш нощите си в мислене и тревоги, когато решението си идва само рано или късно.
А ме чака багаж за събиране. Не искам! Харесва ми да съм меланхолична, да слушам перверзна музика и да прекарвам време с майка ми, убеждавайки се все повече колко е awesome! Хубаво е, че някои неща никога не се променят. Някак си ти припомнят кой си и те държат близо, така че винаги да принадлежиш. После твърдя, че съм ничия. Не, на себе си принадлежа. На себе си и на вдъхновението... На думите, с които дишам и на миговете, които ми спират дъха.
If I am a sinner and this is my hell, then all I want to do is sin.

corrupted mind of mine

Проклета меланхолия от ден без кафе и липса на вдъхновение! Срамота! Да прекарам два страхотни дни и да нямам настроението точно, когато имам времето да пиша за тях. Нищо, ние си знаем как винаги се стои до 5, независимо дали сме малки и си измисляме нови истории тип Дама Пика или пием мента и не можем да измислим едно проклето име. В наша защита държа да отбележа, че толкова страхотен герой досега не съм измисляла. А той е и толкова епичен, че не е измислен напълно, затова името ще почака. Важното е, че както и да го нарека, тя се сеща за кого говоря.
Ах, нетърпеливо мое сестриче... Нямам търпение да мине тази седмица, да дойде другата и да се гушкаме по цял ден, докато ми разказваш за всичките нови неща, които ти се случват. И ще те науча как се прави кафе. Или поне 3 в 1. После с чаша кафе за мен и топъл шоколад за теб, ще стоим на терасата, гушнати и завити в одеяло и ще си говорим с часове за живота от нещата.
Нямам търпение, а тишината и спокойствието толкова ми харесват. Има невероятно очарование в това да си далеч. Странните няколко дни приключиха.
И продължаваме да си пускаме перверзни песни, които побъркват. (Simon Curtis - Flesh)
I know it's a funny question for me to ask, but I'm not sure if I want to go back and even if you want me to be back. That silence drives me crazy when I think of it. When you push someone away just a little, he usually makes the effort of coming back and wanting you a little more, proving that he cares. I wish it were the case but I'm never that lucky. At least I've got Simon Curtis and Tita to cheer me up till the end of the week.

16 септември, 2013

all the (in)sanity in me

Смелост се искаше, любима моя. Смелостта да не си мълчиш.
Три дни вдъхновение и повече не може. Виждам коя дата е станало. Да, проклетото време не стига и съзнанието ми пак си прави шеги с мен. And for that I shall burn in hell for a whole eternity. Онази несбъднатата вечност ще си я прекарам на доста топло. Thanks to Teddy, it doesn't sound all that bad when you come to think of it. Plus all my ignorance goes to one thing and the rest show up to torture me.
So, let's get inspired again and get back to sanity. I don't care if heaven won't take me back anyway. I am in deep need of a wild period and I will make it such myself. Let's see how much more I can take from sleepless nights, studying, having fun and being happy the way I like it best. I don't want the world. I just want to be crazy again, the way we know I can. Screw sanity, it's given up on me long time ago. My wild side's been begging me to let it wash away what's left of my reasonable thoughts. When I'm good, I'm really good. When I'm bad, I'm so much better. And my inspiration agrees with me. Когато пиша съм най-себе си. А пиша, когато е пълнолуние или 4 след полунощ. Или просто когато лудостта ми надделее над здравия разум.
Damn, it feels good to be back. And if it's that what it takes to get here, bring it on.

15 септември, 2013

ghost stories

Абстиненцията едва сега започна да ме побутва и да ми спира дишането, но по един такъв сладък и безобиден начин. За щастие утре ще я заличим със сестричката, докато се смеем и кроим планове за близкото бъдеще.
And now that I think of it, it really isn't all my terms, is it? I took it all seariously with the full intention of what I am doing and then it was turned into 'what had to be done just for the certain purpose'. Guess what that makes me?! Yeah, a daughter of my mother. I know I don't make sense, but I can't really say it with the right words, so... Whatever.
Also, something came to my mind today, while I was listening to My Darkest Days and The Cab. They say ignorance is bliss. That means that you are fully aware of your problem but you choose to ignore it and let it solve itself while you focus on all the positive things around. And in the same time you prepare for battle because most problems take more than just time. I guess that's what I'm doing - taking time to gather all the smiles and happy thoughts in the world, because there is a much darker future that's coming towards me.
Don't we see things the way we want them to. If we want something, we see only what's good about it, and when we don't, we see all its faults. I'm scared of the faults that I might start to see. Because the whole point was to be happy. I truly want to be, and here I truly am. I guess I'm scared to go back. I'm not sure how much more stupid stuff I can handle, without the idea of running away. And I guess I'm even more scared of seeing some new good things about an old idea of mine. At this point I really want to be proven wrong about all my thoughts. If I keep seeing good things about them I might do my best and make them true and I'm not ready for such a test.
Damn, it will always go back to this, won't it?

can't wait

That awesome moment, когато се събудиш след странен сън, който не помниш и започнеш да разсъждаваш какво ще правиш с бъдещата си котка, когато ти се наложи да се прибереш по Коледа. А после те зарадват приятелства, които вече не ги делят стотици километри. Още повече нямам търпение да се прибера и все повече си мисля, че съжителство с момиче щеше да е много по-добра идея.
И все пак, вече всички са ми на 5 минути време и телефонно обаждане. Какво по-хубаво от това !? Вече искам да си събирам багажа и да си излея в куфара изключително доброто настроение, за да имам резерва, когато някой реши да ме ядосва.

i'm alive again

Любимите ми моменти са когато измисления ми свят настоятелно се вмъква в реалността. Слушам музика, а чувам гласове. Думите сами се изливат върху белия лист, сякаш съществуват някъде другаде и аз съм единствено необходима, за да ги изпиша. Малко по малко, точно както предишния път, историята започва сама да се разказва и развива, а аз бързам да изпиша всичко, преди да е изчезнало, заменено от нова мисъл. Чувствам се жива, цяла, дишаща... Пишеща.
Докато живея ще пиша и ще пиша, докато живея. А и дишането е надценявано. 

14 септември, 2013

i'm on fire

Хубаво е да изпитваш вдъхновение и очакване към предстоящото, дори да прекараш деня по пижама. Похапване на филийки със сирене, каквито мама ми правеше доста често, когато бях малка, сладко кафе със сметана и всичкото вдъхновение на света. Освен това да намираш нова музика, докато случайно разглеждаш клипове с любими герои е адски очарователно. Ще ги слушам в градския, докато чета някоя скучна книга от задължителната литература и отивам към университета. Или по-скоро докато преговарям (или прочитам за първи път) материалите за часа.
Установих, че в почит на старите си навици съм започнала отново да си лягам в 4 след полунощ и да си пиша на листче какво искам да постигна. Второто обикновено го правя по Коледа, но няма нищо лошо в започването на нещо ново с ясната идея какви са целите ти.
Вече съм си начертала програмата, измислила съм си занимания, обещала съм да намеря време за всичко и нямам търпение. А Теди като (ако) стана известна писателка ще ми прави Tumblr fandom. ^^
Light em up up up! Тананикам си и чакам с нетърпение да минат следващите две седмици и купонът да започне. И да, знам - няма да е толкова забавно и хубаво, колкото си го представям и ще се убедя в това още на втората седмица, когато се започне с морфологията и фонологията, но съм настроена положително за почти всичко, което ме очаква. Принципът е да мрънкаш колко ще е ужасно, за да не се разочароваш, а да си подготвен, но аз обичам да мрънкам и да се тъпча с шоколад, когато нещата се объркат, така че да става каквото си ще.

in need of hero

Okay, I am admiting this only here and I will not speak of it ever again. I mean, it is a bit obvious but I hate to have to actually say it or even ask for it.
I only ever run away just a little, to see if you would follow me. I only ever tell you to stay away, just so you can come and hold me and demand that you don't want to. Sometimes I wait for you to call, just to see if you actually would, if the thought of me would cross your mind. I say I want space, while in fact I want you as close as possible.
I remember back then that it meant the world when I called you and surprised you or the other way around. You would hang up and then call again, just to hear my voice. We would tell each other how the day went in all the little details, as if they are so important.
I miss us, okay. I miss our fake fight when you got home early and surprised me. I miss talking on the phone until the battery died and... I'm starting to feel stupid for writing this. Because I am not writing or even telling it to the right person and it kinda loses all its meaning.
I remember I had a point to start writing this and it was a good one. I guess you can't really expect a girl to write when she's in a silence bubble and the growing urge to buy herself tons of chocolate. Yep, because everything a girl wants is for someoneto want her back, love her back, need her back, miss her back. Just for the sake of ballance if nothing else. What you don't know can't hurt you, right? Then why do I feel so miserable, not knowing if my presence means all that much anymore. Because I should know better than to ask questions to which I don't really want to hear the answer to.

13 септември, 2013

glass half empty

The cuteness of watching them read a page from a book taking turns until one of them falls asleep.
Can I please somehow become a part of the show? I mean... I am not going to steal Pacey away from Joey or anything. I just want to be there, following them around in a really stalkish but completely harmless way and write down every single word they say. And since I am never going to make someone read that way with me, I might as well pretend in my mind that I already did and enjoy my own imaginary perfection.
I honestly believe I am way better at dreaming what I want things to be than actually living them. Nothing ever goes wrong in a dream. It's not that way when there are other people involved. Sometimes it's for the better, and in my case - for the worst. So I think it's about time I got a cat and get it over with. I will share my food with it, I will cuddle with it all day long, I will protect it and care for it and it will never blame me for it. It will love me back with its cute little paws and will bite my hand in a cute ticklish way. And I guess I will write while it takes all my problems away.
The funny thing is I keep searching for songs to sing at the stupid karaoke after the concert, as if anyone would want me to be there, as if my support would suddenly be needed and appreciated. I keep... Writing stupid confessions, as if anyone would read them and understand. I guess I don't want to fix things this time. I want them to fix themselves for me. Because to fix means to give something from yourself, to throw the white flag and admit that you are wrong and stupid and what not. I've done so. I've ignored the alarms and the stop signs down the road because I believed that doing so fixes me. And it ends up the thing that breaks me just a little more everyday.
But I am stupid enough to shut the alarms up and find a reason to keep going, because things will get better. They must get better eventually. And most of the time they do, until they get worse again. Then there goes another sleepless night, another writing therapy and another set of alarms warning me not to go down that read again. Sometimes I wish I listened and sometimes I wonder how can there even be an alarm in the first place.
I guess I just wonder if my presence really matters all that much. I just... Need to know that I am needed, loved, missed...

writing therapy

Joey and Pacey got their happy ending, at least for the end of this season. And I was about to cry and call you and say that all those stupid things we fight about are stupid. But waking you up is never a good idea and it's friday the 13th already and since it all started with a dream predicting bad things... I am not so brave as to challenge another superstition.
At least writing seems to fix things in a way. Although I can't really see the way and the fixing of it yet. Can I be wrong all the time? I'm so sick of caring and of trying to fix things by pretending that those stupid really things don't matter to me and I let you win, because you would never let me. But nobody is wrong all the time. Even a broken clock is right twice a day. And I'm sick of saying that I was wrong, when I really can't feel that way. That would mean that it is wrong to care and ...


We used to be perfect at this long distance kind of thing. Even if it's just for a few more days, it feels like the end of the world. I mean ... There are so many horible things happening out there all the time, so will it be that horible to admit I might be right at least once? Everytime I do so, I feel like I'm making myself smaller, more vulnerable, more dependable. I might as well be, but... It ain't the best feeling in the world, knowing that you are always wrong.
I just needed a few days of piece and quiet, knowing that things are okay and he is okay and we are okay. I needed stupid simple conversations and silly jokes. Sometimes I feel like this is a big joke and someone will show up any minute with a camera and scream 'surprise' and yet no such thing happens.
I guess I better go to bed and wake up before any other screwing relationship dream appears in that stupid head of mine. And another day, and another day... Getting as far away...
Since I am being honest I kinda wish I had actually done something wrong to deserve this. At least when you do something wrong you get the satisfaction of having done it, even if you got caught and yelled at. I didn't do anything wrong, I got caught and yelled at and... Now I can't seem to find a way to make myself feel better. And it sucks and I hate it!

12 септември, 2013

she ..

She's standing on a line between giving up and seeing how much more she can take.
She feels like falling apart just as all the other things around her. Or at least the most important one. She tries so hard to keep it together and she worries all the time. She feels so helpless and distant at times and it scares her half to death. She knows she is strong enough to deal with a lot of things but she starts to wonder if it's worth trying anymore. She really wants him to understand and she misses him. But she no longer is in love with him. She just loves him and hates herself for it. Because it makes her feel weak and vulnerable. Because she worries all the time and it gets harder to explain herself, because when you love someone you are allowed to go crazy when that someone worries you? And it seems to be the thing tearing them apart. She wishes she never cared in the first place. First, because her heart wouldn't be breaking to write such things. And second, because she doesn't want to know there is someone like him out there and she couldn't love him the way he wanted. Because her love is passionate and sometimes crazy. She yells, she cries, she jumps around when she's happy. The funny thing is she thought that's why he fell for her - because she cared about him, supported him, wanted to hear him like every five minutes and wanted to spend all her time with him... She never thought that would change.
So she wishes she never fell in love with him in the first place. Because her heart might have been broken a little too many times but it managed to love with all its pieces somehow. What do you do when you find the right person, you fall for him and the way you love him is why he hates you? Could she change the way she loved him? Could she love him quietly and live completely ordinary without expressing herself the way she felt was right? Could she altar herself to such a point where she is no longer herself anymore... And will it be enough?

And she is so me.

talking to myself

Нека има трети пост за щастие. Минава 4 след полунощ и ми идва да крещя и да троша заради всичките нелепи глупости в последно време. Следва проява на слабост, на която знаех резултата, но бях длъжна да се уверя. И после нещата съвсем отидоха по дяволите.
Damn, I'm a mess. Too bad whoever is responsible is nowhere around to read all those stuff and fix me back up. I guess my sister will do that for me when we have a pijama party and she gets me drunk enough to tell her all the stupid things I am too proud and scared to admit.
И след тоталния хаос, поредното побъркване и объркване в личния ми ад от две любими съставни части... Настъпи внезапна яснота, почти като студенината, навлизаща от прозореца ми точно в този миг. Яснотата какво точно трябва да направя и как трябва да подредя себе си, за да се поправя. Дори не е трудно. Изисква малко усилия, повече вдъхновение, кофеин и шоколад, малко желание и една пухкава топка косми, която да ми мърка (да, знам) и да ме топли, когато съм изморена от покоряването на света. А за света си нямам дефиниция. Този път е смесица от няколко неща, които искам да направя и надявам се, ще се получат. Все повтарям, че не давам най-доброто от себе си, а само достатъчното. Напротив, давам най-доброто за другите, а каквото остане отива за останалите важни неща. Сега важните неща ще се радват на внимание, пък който иска да обръща света за каквото си поиска. Поне този път няма аз да се мъча да извършвам подобни безсмислени и глупави чудеса. Да, знам. Имало е смисъл за времето си, но от всичкия този смисъл сега толкова често ме е страх и искам да избягам и не съм сигурна и не мога да взема решение... Благодаря, мили хора, че сте били огромна част от живота ми и оценявам всеки хубав и не толкова хубав спомен. Но вас сега ви няма, а аз съм повредена. Та, похабени усилия колкото искате за когото си поискате, а аз какво... Изливам си душата в бели листи и ги скривам, сякаш съм извършила престъпление, че и получавам точно такова отношение (почти).
My point was... Ако ще влея всичките си усилия в нещо, то това нещо най-сетне ще бъде смислено, а не поредната измислена приказка, която някой е забравил да ми сбъдне. Панделки, падащи звезди, желания, обещания... Звучат прекрасно, но в този миг не заради тях намирам сила, а заради самата себе си. Защото кога, ако не сега и кой друг, ако не аз би дал всичко от себе си заради самата мен. Никой ме обича, цени и разбира по-добре от самата мен (мама не се брой). Ето защо за благодарност ще се боря заради самата мен за онова, което наистина ще ме направи щастлива, без условия и граници. Да, била съм щастлива и да тичам подир някого, но сега това не е от особено значение. А искам да има.
Искам когато времето на онзи огромен часовник изтече да съм си достатъчна в случай на очаквани бъдещи събития. Обещавам (на себе си) !

darkness within

And the stupid story made me cry. Because Joey called Pacey to pick her up after a crapy night and he finally kissed her. So I ask myself the same stupid question over again and I realise the answer. Well, usually when you wonder, there is a reason that proves you right to wonder.
I move forward when things are intense and hard. I do love the homey warm feeling, but my wild side is more dear to me and it need to be challenged on a higher level into crazy things like go somewhere in secret and be dead if you get caught. It's the do or die moments when I truly feel like myself and I can hardly remember recently doing anything without so much effort to make it feel pleasant for you. It can't be that hard to make people do things for you, especially if they love you. It can't be that hard to be supported. It can't be that hard to admit you're wrong even if you don't think so, just for the sake of us being okay.
I might have been mad and upset the other night, but I meant every word I said about taking some time off from all those stupid little things that drive me crazy, steal my inspiration and make me feel like never getting out of bed or solving my problems with alcohol and cigarettes.
So yeah ... I don't know about a click, but there deffinately was a crack. Let's just wait and see if I was too busy listening to broken promises to actually hear some previous ones.

shattered

По нова традиция пиша една вечер и дописвам на следващата. Нека и тази е така.
Last night:
I am going to keep pretending for the sake of the people around me with their own problems that I am fine and that I don't go to bed with tears in my eyes again. Because it kinda sucks knowing how something so simple as letting the other person know where you are ... How it became so ugly and twisted and ... Well, painful.
Защото и тя ми потвърди теорията, за която не исках да съм права. И добрите момчета си оставят следите и си нанасят повредите. Но тяхното е маскирано от добри намерения и някоя и друга целувка. А междувременно на мен ми се казва какво да не правя, защото било изнервящо и ще се сети да го направи сам. А някой да се замисля дали за да съм помолила, значи знам, че няма да го направиш? Nope. Screw all the shit I gladly accepted for the sake of there being an us and for that us to be together and not miles away. Screw me for wanting this, screw all the faith stuff for making it happen. Screw all the stupid stories that I call 'past'.


And tonight:
Ако беше Свети Валентин, щях да съм най-щастливото момиче на света, гледайки очаровано "Кръгът на Доусън" докато Пейси прави чудеса за Джоуи, а тя не го забелязва. Защото точно така трябва да бъде. Нямам предвид забелязването, а правенето на чудеса. In that case I am the ducky but my name is not Pacey. По този повод да кажа още веднъж точно както снощи - Screw all the stupid stories that I call 'past'. Но денят е различен, не е Свети Валентин и не съм Джоуи. For some reason съм повече Пейси, което принципно ме радва. Но както в техния случай писането ми и желанията в момента са само приказката, а реалността след малко ще ме замери с нещо тежко. And I kinda wish I'd stop being Pacey and keep trying so hard to keep it together and be Joey. The Joey who is good enough to make him all those crazy stuff. And you know ... I really need to feel home again, the way I used to. I know home is not a feeling but I hope you know what I mean. It's when you belong and are needed and appreciated and missed and cared for. That's the way I feel around her despite all our differences. And I promise I will get a scolarship and I will improve my grades, gramps. Because we joke around all the time that a student with no bad grade is not a student, but somehow we got to the important things and I wish we never had for reasons which I can't bring myself to right down just yet.
Та, ще се преструвам, че съм Джоуи и ще си мечтая за чудеса. В това ме бива най-добре, а мечтая. А малката мечтателка добре знае, че приказките не се превръщат в реалност. Поне не нейните. И проклетият часовник продължава да тиктака. Дали обаче искам да спре или да се забърза, за да приключи по-бързо въпросното чакане... Всъщност не чакането е проблема. А това, че не съм Джоуи и няма нищичко да успея да променя, докато времето става все по-малко.


Out of the context let us be honest. It would have been horrible. I would have been taking care of the kids while he sleeps with some fake best friend of ours while her husband is God knows where. And I would have remanied silent and enjoying my torture for the sake of a failed career dream which I never admited was over the second I bought that ticket. Otherwise it would have been quiet at home with no words to say because... Damn it, that one I can't get right. Anyway, I accidentally pictured one possible outcome of some imaginary stuff and I realise there should be a click sound somewhere down the line, even if it was one back then. I just have no idea how, when, where and why it will be. Well, I better get back to my imaginary night, before I realise it is only imaginary.

10 септември, 2013

pieces of a dream

That awesome moment, когато едва преди няколко дни осъзнаеш, че чакането нещо да кликне е безсмислено, защото нещото е кликнало преди почти година и шест месеца. That even better moment, когато сънуваш доста интересен сън и събуждайки се, осъзнаваш колко пагубно е значението му и ще е по твоя вина.
Започвам да проклинам тихичко и с усмивка проклетото си съзнание и търся обяснения, а такива няма кой да ми даде, защото се случва не другаде, а в побърканото ми съзнание.
And a day later things go to hell заедно с всякакъв вид вдъхновение. Добре, че въпросният ден (вчера) беше прекаран с излизане с различни хора, които ме карат да се усмихвам и да забравям колко ми е криво всъщност. Дори не дочаках 4 след полунощ, преди да ... Whatever...
Apparently, my best carrying self is not enough and I can see the big clock now. I can hear it ticking faster as the seconds pass by, the smiles go away one after another... Do you know why we draw clocks? Because on a drawing the clock stops and all the smiles and moments never go away. Some stupid people draw clocks on themselves, wanting to stop time or at least slow it down.
Хубаво е да гледаш стар сериал като "Кръгът на Доусън" и да се усмихваш, докато г-жа Райън казва, че е любов, когато седиш тихичко край огъня и гледаш някого как спи, а после обсъждат аромата на ванилия. Онзи, който имах по ръцете си, за да скрие цигарения дим.
Ако бях цвят, щях да бъда бледо почти прозрачно лилаво. Меко, топло и почти незабележимо, но готово да те обвие в нежността си. Ако бях аромат... Щях да бъда лавандула. Натрапчива, запомняща се и позната. Познатото носи спокойствие, in a way. Непознатото ни плаши. Непочнатото бъдеще е неприветливо, за разлика от познатото до болка минало, на което знаеш всяка малка тайна.
И уж нямам търпение учебната година да започне, а от сега събирам смелост да избягам от любимата си синя стая, пазеща многото спомени на приветливото познато минало.
Добре, че ги има дните с кафе и пижама по цял ден, за да поправят повредите в моя мъничък свят. Защото когато имаш едно нещо, не искаш нищо друго, а когато това нещо го няма, целият свят не ти е достатъчен. И все пак... Най-хубавият подарък за едно момиче е да узнае, че може да съществува и сама без въпросното нещо (някой). Казах ти, не се ядосвай, че искам да зная къде си и да чувам гласа ти на всеки час. Притеснявай се за дните, в които това може да се промени. Защото да принадлежиш означава да бъдеш част от и да не си самодостатъчен на себе си, за да съществуваш щастливо. А аз най-обичам себе си в другата крайност, когато принадлежа на себе си и побърквам. Тогава пиша, искам света и съм по-истинска и любима, отколкото когато и да било.

05 септември, 2013

created and crushed

I'm in the mood for some art and creativity and there is nothing wrong with me to provoke it. Inspiration obviously awakes some unknown desires to express myself in more than one way. So I'm thinking of painting, or something else just as creative. We shall see.
So the therapy moment came before the actual reason for therapy. It was ruined by some bonding time with my dad, though, which I enjoyed and missed for some time now.
And then I was reminded why being away means hell for me. It's the little moments that matter and show you care. Are they that little or are they hiding from me?
Anyway, хубаво е да си у дома сред хора, които те познават доста по-често от самия теб. Старите приятели, свободата да си говорите всевъзможни глупости и да си давате точки за най-добро попадение.
Освен това опитах с рисуването и се провалих... Нямах търпение да изчакам единия цвят да изсъхне, за да сложа другия. It still felt good though.