27 септември, 2015

(n)ever after

It's one of those days, you know. When you're desperately trying to drown in your cup of coffee and the smoke of your cigarette. And I quit smoking a while back. Well, I guess I needed some of my old habits back. The sky is too dark, it's too cold and I know that's not the problem but it ain't helping either. Being back here and seeing how much had changed yet again makes me want to stay in bed all day pretending it's all as it was before or to at least drown in some more coffee. But then I remember it all and I don't want to be the hoping naive girl, who thought she meant way more than she actually did. Not that I like who I am now but it beats being that stupid any day. 
That room had seen most of my unforgettable moments. It knows too much. I was on the other side before. I'm on another side now. And it's not like I'm being replaced really because it was never my place to begin with. I know thinking about the past is no good but today I can't help it. I don't even want him back. I want the fake something I thought we had. But it was fake, so...
Still, I'm proud. I was a hero last night for not saying anything, for resisting the idea to do something stupid. I'm getting better at not fighting for people. I want to, I always do. But I do nothing about it. It's not faith if you're always fighting. And I do have more to give and to do but I simply don't feel like being left outside in the storm anymore. My life is too much of a storm as it is anyway.
Well, that storm is all I got left, so I might as well enjoy it, you know. Even if it feels like someone else lived through all my memories... At least I lived. And I gave it all I've got. You just change the story and make the one who wasn't enough while you never even gave us a change. You just kept looking back instead of letting me know I played my part as a rebound and letting me go a long time ago. That's what I have a problem with. 

22 септември, 2015

death ends. this will not

Прозрачна съм. Като стъклото на счупен пясъчен часовник, на който пясъка отдавна е изтекъл. Дъжда го е отмил по улиците и вече няма ни следа, ни помен от него. Изпускали са ме твърде много пъти треперещи ръце, горили са ме, оставяли са ме навън в дъжда по време на ураганна буря. А сега същите те ми гледат укорително белезите, сякаш не са виновни те за нито един от тях. И са отвратени и не желаят и да чуят, че летях и живях.
Пак съм пред прозореца и гледам към света. Не смея да стоя на тъмно, защото ангели нямам, а демоните обичат да си играят с мен. Но пък на светло виждам отражението си в огледалото и ми е трудно да позная лицето в него. Изглежда същата, но в очите й го няма блясъка, косите й отдавна не ги е докосвала солена вода, никой не е целувал челото й, следите от усмивката й ги няма. А помня как се усмихваше, колко приключения изживя, докосна толкова хора с думи, с усмивки, с длани. Преживя толкова бури. Помня ги, сякаш бяха вчера и в същото време понякога имам чувството, че не са мои спомени и някой друг ги е живял, а аз само съм гледала отстрани. Защо боли, сякаш се случва в момента, а е просто спомен? Защо помня усмивките, но не мога да усетя щастието?
Не съм слънцето. Не съм луна, не съм звезда. Не написа песен, не остана, не се влюби. Всички рано или късно си отиват и променят историята. Превръщат ме в бледа сянка на собственото ми аз, за което вече трябва да ми се напомня, защото ми изглежда твърде нереално. Всичките обещания съм си ги спазвала сама. 
Когато четири стени са едновременно дом и затвор започваш да бъркаш представите си за реалност. После домът става сърце, стая на 7-мия етаж. Дефиницията започва да се променя покрай всички тях. После те си отиват, събираш каквото е останало и продължаваш. Когато си построиш живота и щастието около хора е трудно да го задържиш. Обикновено сам се порязваш на техните счупени места, защото искаш да ги задържиш, а те са отвратени от твоите и си отиват. 
Затова вече нямам време в себе си, пясъкът изтече. Сама се връщам обратно в клетката. Не ми е нужен дом. Имам си тъмнината. Изгасям лампата, но паля свещ, цигара. У мен е твърде мрачно и студено, а те в опитите си да ме стоплят сякаш още по-студена ме направиха. 
Винаги съм знаела, че имам повече нужда от тях, отколкото те от мен. Ако знаех, че от щастието в минало време ще ми спира дъха и липсите ще оставят белези по цялото ми тяло, щях да спра още тогава. Да си остана в клетката. За да не зная какво е устните ми да са солени, очите да блестят, да ме целуват по челото, да гледам зарята, слънцето да влиза в оранжевата стая, Аша да мърка до мен, да заспивам на телевизор, да има музика в стаята, да чакам да подмине 4 сутринта, за да имам извинение да пиша... Щастието е хубаво само докато го има. Изчезне ли от живота ти си оставаш сам с повредите, спрелите часовници, песните, които винаги значат много повече и желанието да запалиш цигара. И да си сам. 
Защото демоните може и да си играят със съзнанието ти до полуда, но поне никога няма да са те правили щастлив преди това. И никога няма да си тръгнат. 

14 септември, 2015

you'll see me tomorrow

I hit rock bottom last night. So today I'm breathing a little bit easily. And I'm starting to build my life yet again. Even if I can't find a reason to get up in the morning on some days, I can't stop fighting, right? Well, I'm still here. I have some vague plans of what I should do. Inspiration is slowly pouring into my system. So anxiety can have something to kill next time it desides to drown me. It's the first night in maybe a week when I can breathe and it's okay. I feel like we ended things all over again. It's the same. Like my hands should hurt where I touch your things. Not that I do. But they should. It's the same black hole and the same bad habit. 
The one who was with me when I drowned in my dream has been ignoring me, because I blew it. Now I will try and fix that because it's worth it. But I won't be pushing it anymore. Whatever happens. I guess I realized all my defences are a bit fake. The emotional roller-coaster from last week has managed to break all my walls. But it won't take me a rebound and four months of coffee, cigarettes and alcohol to get back on my feet. Just to get back to Sofia and to start hanging out with friends and to let it all happen. 
I feel empty when it comes to you. It's all something that could have happened in another life. But it was never my story even if I wanted it to be. So I had trouble with accepting reality as it is. Now it's okay. I even wish you all the best. I know all too well the hell you're living in because of her, so I do wish you find your way. And I will find mine. I don't mind being friends all that much. I mind only when it comes to how other people treat me. Well, a certain someone, actually. 
It will get better, I hope. Or I will. I was hoping all the scary stuff are behind me but reality proved me wrong. Yet I'm still here. I feel like I'll go crazy every time and I'm still here. That must count for something. 

11 септември, 2015

black is poetic

Black is my new happy color for some weird reason. I just felt like expressing myself a bit more obviously. The internet had the ability to make you both feel like getting drunk, high, throwing yourself in front of a bus or sleeping for a whole week. I watched some videos of this girl who is really honest about the things happening in her life and I'm here avoiding talking to the right people about mine. So yeah, I'm a coward who is pretty certain no one will understand, so I simply avoid it all by writing my stuff and pretending the world isn't falling over me yet again. Feelings are just waves and they fade away. That's what they tell you. But no one seems to know how to wait them out without doing something stupid. Like screw things up with someone you like. Well, that one is my most favorite thing to do. I always screw up because I care too much and want it all and I want it now and that scares people. No one seems to be able to handle all that. Some dared to do so and failed. 
Not doing anything is slowly sucking the life out of me and I want Sofia and I want things to start happening. I feel restless like I've been drinking coffee after coffee all day. And I'm on decaf. It kind of makes me want to have been that way when I was taking one cup after another. Or to have never taken any in the first place. I guess I switched my darkest bad habit with smoking. And now that it's gone, I feel the need to get back to some of them, because there's a reason I need bad habits, if you know what I mean. Or not. 
It sucks to be the only one aware of your own awesomeness, huh. Yet when I have the chance to let it shine, I turn into a complete idiot and blow it. I thought I didn't know who I was. Oh, I found her. She just doesn't fit in, so I'm in hiding. my music is too emotional, my thoughts are too dark, my jokes and comments are too dirty or cinical, I care too much or not at all. I seem like an ungrateful bitch, yet I feel the constant need to show people that I care and I'm there for them. Even if I'm the one that needs comfort. That reminds me of a time when I wanted to hug people just so they'd hug me back. Because I didn't want to seem weak, so I pretended to be super excited and hug them. 
Do you really want to know why I was smiling that night when you called? Because after the day i've had and the constant waves drowning me, hearing your voice and you making jokes... It made me feel light even when anxiety was kicking my ass. You somehow made it okay and not many people can do that. And at times I am faking it, even if it seems like I'm not. Because seeming brave makes me feel a bit stronger even if I'm not. Whatever gets me through the day, you know. Which is why I feel so bad that I screwed up and I miss talking to you about stupid stuff and games because of the way you've always made me feel. 
The second I start writing about someone, they get a tag and they turn into a muse. Something that somehow made me feel special and I'm an addict for that, so I want more. It's not me trying to get attached. It's me being a writer and seeing people with fire in their heart and wanting to maybe even get burned from that fire in order to get close to them. 
What doesn't kill me sure makes me a better writer, huh. I'll have more to write about tomorrow, I hope. 

10 септември, 2015

runnin'

Твърде ни е светло, а принадлежим на тъмнината. 
It's been one of those days where the walls are too close and the air is not enough and I'm sitting in my own damn room. Well, at least it's over and I made my own plans for tomorrow. You are part of that plan, you know. Like I will be in yours. I'm not all that afraid anymore. I'm crazy anyway. I might as well enjoy everything while I'm sane enough to know what good feels like. Because at that rate I won't be able to remember soon. 
Good thing is somehow I always survive. Bad thing is the darkness leads me back to some really bad habits. I still have my fire, so at least that's something. And I'm pretty sure I was drowning again last night or something. All this moving around is making me unable to get a hold of myself. I need time to move a bit faster so I can be back in Sofia around my friends. Doing nothing all day makes me go crazy. And that's the last thing I need. Just in case I plan on coming clean about all my issues when I get the chance, so I know what to do when things get scary again. 
Yes, I still need to be saved sometimes from my own damn self. You did a very good job when you weren't an asshole and when I wasn't crossing lines. Can't we go back to that? You drew the line, I won't be crossing it if I can help it. But if you cross it yourself, there is nothing stopping me, you know. 
I want this. I want it so bad that it will happen one way or the other. It was always there and I was just too stupid or scared to act on it. Now I am. Meet me halfway already, so I can stop freaking out and let's just enjoy finally having each other the way it should have been a long time ago. 
And you just made my day as usual and without even realizing it! <3 nbsp="">

09 септември, 2015

of you and I

Казвам ти, че нормалните хора имат гъдел. Той ми казва, че не е вярно. Гъделичка ме и казва, че аз не съм нормална, а имам гъдел. Трудно ми е да функционирам, да. Не ми поставяй граници, където искам вечности и безкрайности. Трябва ми още мъничко време да се самопоправя. Белезите са ми в повече. Мечтая си за нови идеи като спрелия часовник, но ми трябва още мъничко смелост. За много неща ми трябва всъщност. Чакам и на теб да ти стане трудно да ме няма. Още мъничко остана. 
Странното е, че оставям следи само когато не желая и обещавам, че ще ми бъде все тая. Тогава бях права. Искаше ми се да се поправя и да има смисъл. Дори да го оценя. Не се получи и сега го няма. Дори не ми и липсва. А сигурно и той се е борил с призраците ми и е искал да разбие стените, зад които се пазя. Но го предупредих. Поне това имах смелостта и разума да направя. После дори си повярвах, че именно това искам, защото бях твърде повредена. И ме довърши всичко след това, сякаш съдбата ми отмъсти за стореното. 
Сега не е така. Не те исках тогава, за да не се стигне до там. Искам те сега, когато всичко друго е история и дори призраците нямат влияние. Единствено демоните и чудовищата в ума ми, които ме плашат понякога, но някак успяваш да ги накараш да замълчат, както на мен не винаги ми се получава. Или си твърде голям кретен и просто се шегуваш.
Трудно ми е да разбера кога си сериозен и кога не. Предупреждаваш ме сериозно, а на шега ми обръщаш света. Но се появи, когато най-малко го очаквах и най-много имах нужда. Изненада ме, каквато и да е била причината. Мъничко си започнал да се привързваш, а аз те уплаших. Винаги така правя. Бързам и искам всичко да се случи на момента, сякаш ако закъснея вече няма да има шанс. Обикновено въпросният шанс никога не съм го имала. 
Сама съм давала същото предупреждение и после съм си променяла решението, защото съм се надявала и после се е оказвало, че ме съм попаднала на когото трябва. Този път не е така. Знаеш го доста добре. Човек би си помислил, че досега трябваше да те познавам като собствената си длан. Ако само бях обърнала внимание. Страх ме е да те няма. Знам, че не винаги си бил близо, но винаги те е имало. И ако зависи от мен ще те има винаги. Близо никога няма да е достатъчно, винаги ще искам повече. Аз и моите прекрасни крайности. Не сме лесни за обичане, но пък си струваме, нали знаеш. С всичкото недоверие, страховете, призраците, стените. Не сме лесни, защото не знаят как да ни обичат онези, които се присмиват на белезите и ни лъжат в очите. А знаем как да обичаме до безкрай, стига да има кого и да си струва. Струваме си! И аз и ти по отделно, но най-вече заедно!

08 септември, 2015

colorblind

It's only a matter of time. I'm back home and all over the place because all this moving from one place to the other is making me crazy. I don't want to be here, I want to be there and to be wild and free. Well, I was there ans I wasn't as wild and free as I used to be. I got scared. I want it more than I'm afraid of it. And I'm good for way more than you're asking. Yep, I'm doing exactly what I wasn't supposed to. 
People are dangerous, especially when they don't care. I think you do. You're just scared and won't admit it even to yourself. I see possibilities where you see the lack of such. I'm the dreamer, after all. I want more of this. Playing games, going out, staying in. As easy as breathing and without any drama or complications. It's every girl's dream, isn't it? 
There are things I just know are going to happen sooner or later. This is one of them. I'd rather it be sooner because I'm dying to drown you in my awesomeness so that you forget anyone has ever been that close to you before. I'm also dying to remind myself how much more than this I'm capable of. A chance or even the possibility of one is all I want in return. Slip just once and let me in. It's all I need. And all you need, really. 
Fine, I'm going to bed because sleep deprivation, anxiety and panic have been breathing down my neck the past couple of days. I'd rather you whisper things in my ear, not them. I'd rather you touched me, making me forget how scared I am. I'd rather kiss you till purring my name is all you can do. 
And nope, I don't plan on being around you 24/7. Just enough to make you want me more. 

07 септември, 2015

details

Последният път, когато бях толкова откачила от страх и нетърпение беше онзи в Приморско. Тогава знаех по-добре как да накарам нещата да се случат. Но пък кого заблуждавам? Твърде много ми пука, затова ме е страх да направя каквото и да е, за да не объркам нещо. 
And I managed to look like a complete idiot because I'm leaving tomorrow and I love holding you and gently touching your neck and seeing you close your eyes and enjoying it. You're perfume is now mixed with mine as I want to be mixed with you. I'm playing your game hoping to win. I've always loved the odds when they are against me. 
I got that smile and that look when you're around like the world revolves around you and I hate it, because I become a pathetic childish version of myself and I forget all about my awesomeness while I'm busy finding yours. You know, I just realized why the devil's in the details. Because only after you start noticing the small details about a person, do you actually find all their scars, demons and the little things that make them special. Like that memory you told me about your dad. Or like when you're telling me about something you read. I can lose myself in all that. I know I shouldn't, because it won't be that kind of a relationship but sometimes I really want it to be. 
People should really start giving me chances and should stop warning me. All the one's I've lost my mind on came with warnings so that might only make me act on whatever crazy and irresponsible ideas I might have. So, yeah. You're not responsible for my stupidity. I am. And also, you don't know how this whole thing might change your relationship so stop telling me how it can't happen. You're underestimating my awesomeness and trust me, it's as good as yours. You just need to notice the way I did.

06 септември, 2015

figure 8

Затова обожавам проклетите крайности. Днес цял ден ми идват в повече емоциите и ми е трудно да си подреждам живота, докато миналото продължава да се излива върху мен. Не го искам. Наистина не го. Искам всичко друго ново и прекрасно, което заслужавам. 
Не съм убедена дали съдбата е на моя страна или продължава да ме праща в ада с теб. Може би е трябвало да си науча урока първия път, но на мен винаги ми пука твърде много за хората, на които им е все тая за мен. Въпреки това продължавам да го правя, защото си мисля, че мога да променя света и да го обърна. Правила съм го. Трудно е. Но ми е и трудно да живея на емоции. Искам да се случа, както ти на мен. Дори не това. Просто да я има опцията за нещо подобно. Затворен кръг е. Все нещо трябва да се случи, за да не си остана в него. Сама, защото кръговете ад винаги са си от мен и за мен с малки изключения. 
На моменти съм убедена, че точно това искаш от мен. После излизаш с извинение и пак сме в изходни позиции. А аз го премислям както винаги, докато не пратя мисленето по дяволите. Искам утре да остана. Не искам преходност и липси повече. А ми трябва много малко, за да съм щастлива. И утре ще е от дните, в които сякаш нещо приключва, когато ми трябват нови начала. 
И не трябва да искам, а да се спирам, но се спирах твърде дълго преди това. Да, с причини. И още имам такива, но са все по-малко и все повече спира да ме интересува за последствията. И без това е въпрос на време. А и ако трябва да бъда честна със себе си и сега не ми е много лесно дишането и функционирането. Края на лятото винаги ме изтощава емоционално и времето спира, когато искам да се движи дори по-бързо. И винаги всичко се случва, когато ще си тръгвам от София, за да продължавам да я искам винаги с всичките хора и хаос. Цели две седмици времето ще е спряло и ще ми е трудно да живея със себе си, призраците и новите желания. Страхотна смесица от нюанси събрах. И защото те няма ще сънувам кошмари със самолети. Кретен! Липсва ти притежателно местоимение пред името. Да, толкова! Затова сама не мога да се понасям, когато реша, че искам нещо. Внасям разруха и ураган в живота си по собствено желание и после няма кой да ме събира. А и не е останало много за събиране. 
А имах да пиша за друго. И утре е ден, в който ще се времат сложни решения и ще се живее на емоция. В крайна сметка винаги е страшно, докато не успееш да издържиш още пет минути и не видиш светлината.