30 ноември, 2015

some kind of heaven

Разхвърляха ме из основи. И ноември и той. Не пиша в проза, а в поезия. Цялата съм хаос. И леглото, косата, мислите, съня, времето - всичко ми е пълен хаос. Но правя неща, за които преди около два месеца само мечтаех. Пак съм себе си. Някак си намерих огъня и лудостта спря да бъде толова огромна част от времето ми. Миналото ми изгуби значението си, принципите също. Поне тези, които никога не са били истински мои, а са имали за цел да ме вмъкнат в кутията, в рамката, на която отказвам да принадлежа. 
Оставя ми любов по устните и кожата. Чертая по неговата. Пристрастявам се послушно докато подчертавам пак и пак границите, за да не ги премина. И изглежда сложно, а всъщност никак не е. И ми е щастливо и съм прекрасна, както бях преди. Дори повече. Всеки един път, в който съм навън си припомням колко много ми отне да стигна до тук и само от това мога да се усмихвам цял ден. Да, лудостта напомня за себе си, но аз съм все още тук. Да си герой е най-безценното нещо на света. Като го правиш всеки ден свикваш и не оставяш на никого да те спре.
Така ноември мина, а аз някак не усетих колко бързо му дойде края. За месец успях да подредя живота си, да си тествам сама границите и да ги прескоча. Подготвила съм си и чудесен коледен подарък, който да ми напомня на всичко това. 
Вдъхновението ми мирише на ванилия и есен. Избягвам да му давам определения, да го мисля, да го говоря. Чакам да се случи. Ако започна да го пиша, ще започне да има значение и ще го превърна в думи, разливащи романтика по страниците и душата ми (ако изобщо имам все още такава). И ще го разваля. Всичко, за което пиша, си отива. 
Не искам да ми харесва и да свиквам. Нито да се привързвам. Не искам да е нещо, без което ще трябва после да се уча да живея. Пак. Мисли, че е самия дявол, а не знае колко пъти съм била в ада. Познавам му кръговете до един. Ако и този кръг на ада е нов и специално създаден, за да ме довърши - so be it! 
Неделя е прекрасен ден да не се събудиш в леглото си и да те събудят с целувка. Започват пак да ми се изменят дефинициите. Трябва да прекарвам повече време в собствената си стая и да спра. Не го пиша и няма значение. Значимите неща са твърде плашещи, а са ми слаби демоните. 
Please don't be another someone I'm going to have to forget.

18 ноември, 2015

15.11.15

вдъхновения.

светлините на града - ярки,
сини и червени
светкавици без гръм, луна,
споменато цвете
ванилия, всестранно ехо,
мастилено небето
свободни или на високо
някак лесни сме
разменяме си спомени
с усмивка на лице
забравете я романтиката
от ноември е.


17 ноември, 2015

if it is at all

не можеш да ме прочетеш за ден
скъсани страници, дори прогорени,
размазано мастило, пръски и петна
от кафени чаши, дупки от цигари
поне корицата изглежда нова
заблуда само - никога не е била
но пък опитай, страшно няма
малко призраци, тъмнина,
лудост, безсъния, спомени
много казвам, когато мълча
продължавай смело, моля те

и на мен ми се иска да узная,
сред целия ад ще намериш ли рая.

01 ноември, 2015

must be November again

The world belongs to me and I belong to it. In a month I've managed to kick my insanity's behind to a point where it doesn't even whisper anymore. It's just a ghost (well, one of many). I met new people, I had interesting (and not so interesting, of course) conversations with dreamers, art people and random idiots all around me. I've reached out to some old friends, made some new ones and I'm being way too social on the expense of my time for studying which is bad but who cares.
I never even thought I'd be brave enough to stay out till the morning and dance all night. Turns out I was wrong. I was a hero yet again. I spent the whole night smiling at my own damn self because I made it this far. I'm slowly starting to get comfortable in my own skin again, finding my fire, my inspiration and accepting everything as it is without trying to change it. Whatever happens. 
That's how I ended up staring into his damn blue eyes and unable to produce a single sentence because I was too busy trying to find what was left of my common sense. I found it eventually but I'm in for losing it yet again it seems. Well, my life is a storm, so I don't really mind as long as me and my (in)sanity are in the newly established peace I've been getting used to lately. Losing myself a couple of times turned out to be exactly what I needed to find this new version of myself which I adore so much! This is how I remind me of who I really am. And this is the me people fall in love with. Well, some of them. Others are too busy finding themselves. 
I should be preparing for the last two months of the year. They are usually the hardest ones to survive. I hope November is good to me this year. And I hope I can keep being a hero. 
Three hours of sleep are no fun for my thoughts and emotions. Monday will be hell again but I survived and I feel like I'm on top of the world. Or I was at least.