31 януари, 2016

hurricane

I'd very much like to kiss you every damn time someone pisses you off. Especially while you're driving. I'd kiss you every time and at some point you'll want to get pissed so I'd kiss you. I'd make you tea when your throat hurts and massage you whenever you want me to. I'd watch shitty movies, eat pizza or watch you play with your programs and gadgets all day long. I'd gladly drown in the blue of your eyes and never ask for more but to just be close for real. Not like we are now, but like... Yeah, that's my pathetic way of saying "please, fall for me, because I'm falling for you".
That was a while ago. It felt like something was ending the other day and I can't get rid of the feeling. I feel like the door, or window, or whatever it is, might be closing, so I'm desperately trying to open some new ones for the sake of not staring out the one I want to keep open for as long as possible. 
I'm a bit scared and you seem different. Or I'm overthinking it. On top of that one of my nightmares came to life a week ago and scared the hell out of me so I'm slowly recovering from it. I survived, which was a surprise and I'm not back to my old dark place. It's been a hell of a week and the weekend was too short but worth it. 
I could use some writing time if I only could focus enough to do some writing that is worth reading afterwards. January always goes way too fast for me and February is not a favorite. Let's hope that changes this year. Wishful thinking never works for my pessimistic soul but a girl can hope. And right about now that's all I have in more than one ways. 
The funny thing is I'm hoping he chooses me while still wondering why anyone would. I'm awesome because I survived and I keep doing so, but in the same time I'm fifty shades fucked up and I have no idea how anyone can be around for more than a few hours. Yeah, I know all that. Choose me anyway, you know. 

04 януари, 2016

I'm ripped at every edge (but I'm a masterpiece)

Преливам от щастие, а още дори не е настъпило утрото. Не мога да си намеря място, не мога да си събера разпилените емоции. Те всички ми носят щастие и ми напомнят колко съм прекрасна и специална. Особено онези най-близките го правят всеки ден. Днес в двойни количества. И ми пожелават всички прекрасни неща, които някой може да поиска, при това в повече. А аз не искам много. Стига ми. От повече ме е страх. Не искам да има какво да губя. Губих достатъчно през последните две години. 
Затова и сега ме е страх. Не искам да ти показвам колко съм прекрасна. Предимно, защото съм го правила и не се брои за много. А и тя ми повтаря, че опознаят ли ме, ще се убедят в обратното. И аз й вярвам. Затова не мисля, че заслужавам приказката или каквото там може да бъде. Не дърпам конци, не играя игри и не бягам. Стоя си и оставям на другите да решат колко близо искат да бъдат до мен. 
Да, толкова добре са ме научили да си знам мястото. Не хората определят коя съм, но все пак помня всяка дума, всяка забележка. Не искам да принадлежа на рамка, да ме напъхват в кутия. Но и затова не позволявам сама на себе си да се покажа, за да не пожелаят именно това да направят с мен. Страхливка съм с причини. Issues, you know. We all have them. Mine still torture me sometimes when I let them. And sometimes when I don't. 
Well, whatever. Happy birthday to me! I do hope at least some of the wishes come true. I'll make sure to play my part and do my best as usual. Above all I hope I'm strong enough to face whatever comes next. I know I won't be facing it alone. I have awesome friends and I'm lucky that way. 

02 януари, 2016

I am mine

Януари е. След два дни пораствам. За втори път се изумявам от това колко много нещата се променят само за година. Вглеждам се в себе си и вече виждам спомените, сякаш съм ги живяла. Не са ми чужди, не болят. Да, иде ми да запаля цигара. Но няма. Старите навици отекват в мен, подобно на несбъднатите обещания за вечност. 
Обича ми се - смело, безразсъдно, с риск пак да ме разхвърлят из основи и да се чудя пак как се дишаше. Но не! Толкова смелост нямам. На тази история краят е ясен. В мен не се влюбват наистина. Преминават, стоплят се и ми казват как съм всичко, което някога са искали. После си отиват. 
От време на време ми се иска да се удавя в малкото останала заключена в душата ми романтика. Да се потопя и да я разлея около себе си, за да не ми краде дъха. Вдъхновения за лудост си имам и без това. 
Пак поглеждам в отражението си и този път усмивка се появява на устните, а очите блестят. Отне ми цяла година да намеря себе си, да се поправя, да подредя хаоса. Смелост за душевни самоубийства нямам. Още сънувам кошмари с призраците от чуждо минало. Щом съм била толкова сладка и наивна през цялото време, как сега да повярвам пак на каквото и да било. По-добре ми е да не вярвам. 
От теб ме е страх най-много. Заради мечето. Защото ти пука, но е достатъчно. Целуваш ме, сякаш искаш да те обичам завинаги, а ми казваш точно обратното. Позвлявам ти да видиш, че не съм като другите, но няма значение. Всички виждаме каквото си поискаме. 
А и е от празниците. Ще ми мине желанието да принадлежа. Ничия винаги съм била най-много себе си. По-добре ничия, отколкото с някой, който не знае как да ме обича. Да, не съм никак лесна за обичане. Но няма да обяснявам защо си струва и колко силно мога да обичам. Ще си пазя любовта за котките. 
Забавното е, че всички, които не ме познават искат да ме обичат и веднага виждат колко добре си пасваме. Да не споменавам колко различни са и как бих паснала на всички идея си нямам. Само на теб бих показала каквото е останало от душата ми (след старателно търсене из тъмнината да я намеря), а ти нямаш желание дори да знаеш, че имам такава. Ето затова ще си имам котки. Защото ме учат, че да обичаш много няма кого. 
Оптимистично начало на годината, знам. Не такова исках, но вдъхновението надделя. Най-добре ми е сама със себе си. Поне няма кой да ме разочарова и се давя единствено в собствената си прекрасност, която никой няма да успее да види. Не се задържат достатъчно за подобни неща. А задържат ли се, не заслужават. 
Пък и какво говоря. Никой още не е гледал с очарование към блясъка в очите ми, докато наблюдавам заря. Идея си нямат какво е да ме обичат, докато не са ми видели насълзените от щастие очи. Виждат в мен каквото им харесва и по това определят цялата ми същност. Повече съм от това, което виждаш. Знаеш го. Но от думите ми няма смисъл. Този път ще мълча и няма да обръщам света.